ГРЕЙ
Не знам колко дълго стоим така, но времето ми се струва твърде кратко и опасността не изглежда като елиминирана. Лилит я няма, но все още има армия, която чака някъде извън този замък. Дъхът на Тайко спира, а Солт и другите войници стоят на прага. Бронята на капитана е дълбоко надраскана, а по бузата му има следа от нокът. Джейк има кръв в косата си.
Изак е на земята, неподвижен.
Тайко е до него и го държи за ръка.
Падам на коляно до Изак. Кръвта му е образувала плитки, блестящи локви на каменния под. Очаквам очите му да са затворени, гърдите му вече да не се повдигат, но той мига към мен макар и бавно.
– Изак. – Докосвам с ръка до раната без да се замислям, протягам ръка към магията си, но очите му се затварят и той поклаща леко глава.
Моята магия не го лекува. Раните продължават да кървят.
Устойчивият на магия кинжал лежи на земята в локва кръв.
Наръган е поне десетина пъти.
Изак стиска ръката ми.
– Помогни ми – казвам и собственият ми глас трепва. – Помогни ми, за да ти помогна.
Той поклаща глава отново, леко движение.
– Спасете го – казва той и очите му пламват от отчаяние, преди да се затворят.
Стискам ръката му обратно, но неговата отслабва. Гърдите му не се повдигат.
– Не. Не! – Тайко подсмърча и ме поглежда. – Можеш ли… – започва, но трябва да вижда измъчения поглед в очите ми, защото млъква.
Не мога. Цялата тази магия, а аз все още не мога да спася един от приятелите си. Толкова много загуби и въпреки това винаги има място за още. Гърдите ми са стегнати и трябва да се насилвам да дишам.
Джейк коленичи до мен и слага ръка на рамото ми.
По – рано ми каза – Преди нямаше за какво да живееш. Сега думите са пълни с предчувствие.
Но тогава си спомням какво каза Изак и това намалява скръбта ми.
– Спасете го – повтарям. Поглеждам Тайко и се намръщвам, после Рен, после Джейк и Солт. – Да спасим кого?
Капитан Солт пристъпва напред и прибира меча в ножницата си.
– Другият, предполагам. То дойде към нас през дърветата. Свалихме го със стрела през крилото му, но Изак ни спря. Говореше с другия, но изглеждаше бесен. Когато излетя в небето, решихме, че си в опасност, затова промених курса и дойдох тук.
В това твърдение има твърде много стряскащи разкрития.
Другият.
Свалихме го със стрела.
Ти беше в опасност, затова промених курса.
Спомням си далечния писък в гората, когато се приближихме. Харпър каза, че когато е бягала, е била преследвана от нещо подобно на Изак.
Думите на Лилит, когато Изак я нападна.
Накии?
Не, Накии. Баща му.
Изак влезе през прозореца, за да атакува Лилит. Той винаги е бил търпелив и проницателен, отделя време, за да оцени заплахата, преди да действа. Но днес той изскочи в стаята и се хвърли върху нея. Не го интересуваше магията, не го интересуваше стратегият или армиите или нещо друго, освен необузданата ярост.
Спомням си един разговор, който веднъж проведох с него, когато за първи път видяхме колко ужасна може да бъде Карис Луран. Попитах защо рискува една година служба под неин контрол, със слабата надежда някога да намери сина си.
„Бих рискувал живота си, каза той. Ти не би ли? “
Поколебах се и той каза: „Щеше. Ако беше баща, щеше да го правиш.“
Тайко е със секунда по-бърз от мен. Той се изправя на крака.
– Казахте, че е в гората? Заведи ме при него.
Раненият лежи в основата на едно дърво, крилата му са отпуснати и разперени към земята. Той е почти невидим в тъмнината, очите му са затворени, гърдите му едва се повдигат, напомняйки ми за деня, в който за първи път видях Изак, свит и безжизнен в клетката. Тук обаче ледът покрива земята около него, блещукайки на лунната светлина. Стрелата изглежда е минала през крилото му и гръдния му кош. Докато се приближаваме, осъзнавам, че има някой с него, човек, приклекнал в тъмнината с наметало.
Спирам рязко, ръката ми пада върху дръжката на меча ми, а другите спират зад мен.
Облеченият в наметалото човек ни забелязва в същото време, изправяйки се на крака и изваждайки меч. Скрейвърът на земята издава тихо ръмжене, очите му се отварят. Пръсти с нокти се забиват в заскрежената земя.
Войниците зад гърба ми мърморят на сисала и също вадят остриета.
– Чакайте – казвам аз.
Тайко се появява до мен.
– Той е наранен – казва той. – Грей. Той е наранен.
Облечената с наметало фигура сякаш се сепва изненадано, след което се приближава към нас, отдръпвайки назад качулката на наметалото.
До мен Харпър ахва, след което започва да тича напред.
– Зо? Зо!
Напълно без да обръща внимание на острието, тя прегръща приятелката си. Започва трескаво да пита.
– Как го направи… какво направи… какво… как…
Зо отвръща на прегръдката, но гледа през рамото на Харпър към мен, към Рен, към другите войници. Тя не е изпуснала меча си и мога да си представя как изглежда това, престолонаследникът, заобиколен от войници от Сил Шалоу.
– Какво… как… как успя?
– Спокойно, Зо – казва Рен. – Много се случи.
Тя се взира в него, в нараненото му лице.
– Виждам.
Скрейвърът зад нея отново изръмжава.
До мен дишането на Тайко става плитко.
– Грей. Помогни му.
Колебая се. Знам какво каза Изак, но знам и какво каза Солт. Ако всичко, което ми казаха е вярно, той е атакувал нашите войници. Нападнал е Харпър. Очевидно е работил с Лилит.
Тайко не чака отговора ми. Прибира меча в ножницата и пристъпва напред.
Ръмженето се превръща в разцепващ ушите писък и той опря ръка с нокти на земята, крилата му трептят, докато се опитва да се изправи. Но след това се изкашля и това е ужасен звук. По устните му се появява кръв. Очите му са студени езера от черно, много различни от топлия, но ироничен поглед, който винаги е имал Изак.
– Не – казва Зо. Тя се освобождава от Харпър, за да застане пред Тайко. – Не го наранявай.
Тайко я поглежда.
– Няма да го нараня – казва той тихо. Той вдига ръце, за да покаже, че няма оръжие, след което пада на коляно пред скрейвъра, който не спира да ръмжи.
Тогава забелязвам локвата кръв под тялото му.
Спаси го.
– Накии ли си? – казва Тихо. Той протяга ръка. – Син на Изак?
Ръмженето спира, но само за миг. След това скрейвъра замахва с ноктите си. Ранява китката на Тайко – и той е късметлия, че носи гривна. Тези нокти прорязват през кожена катарама и нараняват ръката на Тайко. Момчето пада назад. Солт вади меч и пристъпва напред.
– Не! – казва Зо. – Той е наранен, но той… той не е враг. Той не ме уби, а можеше да го направи. Можеше да убие всичките. Тя го накара да направи много лоши неща.
– Той се е опитал да убие Харпър – злобно казва Рен.
– Но не го направи – казва Зо.
Солт ме поглежда в очакване на заповед.
Гледам скрейвърът.
– Ти ли си син на Изак? Ти ли си изчезналият крал на Ишеласа?
Той изръмжава.
– Аз съм Накии. Но баща ми е крал.
– Беше – казвам аз и нищо в този момент не се чувства нежно или успокояващо, но се опитвам да накарам гласа си да предаде и двете. – Баща ти беше крал. Той падна в борбата с Лилит. – Правя пауза. – Изак ме помоли да те спася. – Още една пауза. – Ще го направя, ако ми позволиш.
Той храчи кръв на земята и оттук чувам накъсаното му дишане.
– Няма да бъда обвързан с друг магьосник.
Това ме кара да се чудя какво му е направила Лилит, как го е обвързала с волята си. Гласът му е пълен с ярост – и също с малко страх. Лилит не оставя нищо освен болка и страдание след себе си и няма да се изненадам да открия друго същество, чийто ум е бил унищожен от нейните игри.
– Няма да те обвързвам – казвам внимателно. – Баща ти веднъж ми каза, магьосниците и крейвърите са големи съюзници.
– Бяхме – подчертава той, като тонът му повтаря начина, по който звучах и аз преди малко. Но само усилието да говори трябва да го изтощява, защото той опира чело на земята и отново се изкашля.
Приближавам се до него и коленича, както направи Тайко.
– Не можах да помогна на баща ти – казвам. – Но мога да помогна на теб.
Гласът му е накъсан и изтощен.
– На каква цена.
– Не искам нищо.
– Кълнеш ли се?
– Кълна се.
След малко той кимна.
Не се колебая. Изваждам рязко стрелата и от раната излиза свежа кръв. Той реве от ярост и се опитва да се извърти, но е твърде слаб. Сложих ръка право върху раната. Кожата се затваря. Дишането му се улеснява. Крилото зараства.
Той мига към мен, после вдига глава.
– Ти си Грей? – Пита той.
– Да.
– Баща ми каза, че ще ми помогнеш. Каза, че ще те намери. – Той се преобръща на колене и раздвижва крилата си, след което изглежда изненадан, когато те се сгъват на мястото си на гърба му. – Това бяха последните му думи към мен.
– Той прекара последните няколко години да те търси.
– Тогава времето му не е било прекарано напразно. – Гласът му е горчив.
– Той беше приятел, Накиис. – Протегнах ръка. – Бих бил твой като…
– Нито един магьосник не ми е приятел. – Той замахва с нокти към ръката ми, разрязва дланта ми, след което скача във въздуха.
– Чакай! – Извиква Тайко, но скрейвърът го няма. Гледаме дълго след него.
Дъхът на Тайко спира.
– Изак умря за него.
– Той умря и за мен – казвам и гласът ми е тъжен.
– И синът му току-що… си тръгна – казва Джейк.
Спомням си разказите на Изак за сина му, как Накиис е избягал от Ишеласа, за да избегне правото си на първородство, как връзката им, в най-добрия случай, е била сложна.
И тогава в един момент Лилит се намесва и тя вероятно я влошава. Сгъвам ръката си, докато раните се затварят. След всичко, през което мина Рен, едва ли мога да обвинявам скрейвъра, че не иска да има нищо общо с мен.
Гледам Рен, Харпър и Зо, които все още стоят настрани от моите войници, с уморени и несигурни изражения. Капитан Солт ги гледа отмъстително. Разстоянието между всички тях изглежда огромно. Лия Мара има планове за мирен съюз, но въпреки всичко, което постигнахме тук тази вечер, всеки ден напред ще бъде изпълнен с предизвикателства.
– Чакай – казва Харпър, обръщайки се към Зо. – Каза ли, че скейвърът може да е убил всички? Кои?
– Много хора от замъка – казва Зо. – Голяма част от персонала. Фрея и децата бяха спасени. Шпионинът Чесли успя да ги измъкне през гората, група по група. Загубите щяха да бъдат много по-големи.
Харпър изруга.
– Предполагам, че не мога да продължа да я мразя.
– Аз мога – казвам и зад гърба си чувам Солт да сумти в знак на съгласие.
– Когато Накиис ме свали от коня – продължава Зо – той щеше да ме убие, но след това каза, че му е наредено да донесе сърцето ти на магьосницата. Успях да го убедя да ѝ занесе сърцето на животно и той взе моята броня като доказателство. – Зо хвърля поглед към Рен. – Той не беше зъл. Не беше жесток. Той просто правеше всичко възможно, за да оцелее. В известен смисъл той просто беше… прокълнат.
– Тогава има моята благодарност – казва Рен. Очите му срещат моите.
Не знам какво да кажа. Тишината набъбва между нас за дълъг миг.
Пространството между мен и него изведнъж също ми се стори като миля. Той ми се предаде в коридора и спаси живота ми като чудовище, но той все още е престолонаследникът. Неговата армия все още обгражда този замък.
Сякаш осъзнава това в същия момент, в който и аз, защото в очите му проблясва нова светлина.
Не съм единственият, който забелязва.
– Армията на Ембърфол все още блокира изхода ни, Ваше Височество – казва капитан Солт и гласът му е много тих. – Трябва да го вържем. Така ще имаме предимство.
– Ще се изправя срещу моята армия, при моите собствени условия – казва мрачно Рен. – Ще им кажа да се оттеглят.
– Не вярвам на това – казва Солт.
Рен поглежда към Харпър.
– Доверието се гради с действия. – Той ме поглежда. – Трябваше да ти се доверя, когато беше най-важно.
– И аз – казвам аз. Поглеждам Солт. – Рен не е наш затворник. Той ми е брат.
– Така е – казва Рен и за моя изненада гласът му не е натежал от емоции. Всъщност той звучи по-лек, отколкото си спомням. – Нека се изправим заедно срещу моята армия. Нека им представя законния наследник.
Стрясвам се, после го поглеждам изненадано.
Рен се усмихва, след което протяга ръка.
– За доброто на Ембърфол.
Стискам ръката му.
– За доброто на всички.
Назад към част 45 Напред към част 47
