ЛИЯ МАРА
С малка група, която не се нуждаеше от прикритие, яздихме бързо през Ембърфол. Спомням си как преди се промъквахме през гората с Грей, как изглеждаше, че всяка миля отнема час, но сега сякаш летим. Стомахът ми се свива от безпокойство и се чувствам така, сякаш не съм яла от дни. Никога не съм вярвала в съдбата и за ден от живота си, но Грей вярва и сега откривам, че се моля.
„Нека е жив.
Нека се върне при мен.
Пази го.
Моля те.“
Офицерите от армията на Рен яздат отпред и отзад, действайки като ескорт, както и беше обещано. Отначало собствените ми войници бяха предпазливи и недоволни, но се справихме без инциденти. Когато спряхме да напоим конете, видях един от войниците на Ембърфол да заема парче кремък от един от моите офицери, когато неговият падна в рекичката. Тази сутрин един от моите войници помогна на един от тези на Рен, когато имаше проблем със седлото. Ноа движише без проблем между двете групи, когато спирахме, лекувайки леки рани, когато беше необходимо, но най-често яздеше близо до мен.
На разсъмване забивихме хода на конете, а Ноа, който яздеше заедно с нас, ми предлага хляб.
– Трябва да ядеш.
Поклащам глава.
– Не съм гладна.
– Е, тялото ти се нуждае от малко храна, дори ако главата ти не мисли така.
Взимам хляба, защото знам, че той няма да се откаже, но когато захапвам парче със зъби, просто искам да повърна.
Поклащам глава и взимам меха с вода.
– Твърде нервна съм.
Той не казва нищо за момент, но усещам как ме наблюдава.
– На малки хапки – казва той.
– Близо ли сме? – Питам. За да го успокоя, вземам малка коричка хляб.
Ноа поглежда напред.
– Минахме завоя за Силвърмун преди час. Ако поддържаме това темпо, ще стигнем до замъка преди изгрев слънце.
– Изгрев! – Гледам войниците си. – Ще почиваме не повече от пет минути.
Ноа се смее.
– Не помниш ли какво направи Джейк, когато Грей, не искаше да почиваме?
Поглеждам го в очите.
– Не се ли тревожиш?
Това го отрезвява.
– Съгласен съм – пет минути.
– Трябва да ги направим три. – Взимам юздите.
Обичам планините в Сил Шалоу, но има нещо умиротворяващо в хълмовете на Ембърфол, особено когато слънчевата светлина за първи път пробива покрай хоризонта, изпращайки ранни лилави ивици по небето. Конете издишват пара във въздуха, копитата им удрят в земята. Сега разпознавам територията около замъка Айрънроуз, широката ивица гора, която заобикаля самия замък. Има един последен хълм до върха и тогава ще бъдем там.
Сърцето ми бие силно в ребрата ми. „Тук съм. Грей, тук сме. “
След като изкчаваме хълма, виждаме войниците. Те са стотици. Хиляди. Всички строени във формация.
Клана Сън дърпа поводите си.
– Това е капан! – Ивиква. – Отдръпни се!
Моите войници и офицери също спират, конете се надигат в знак на протест. Те бързо се втурват да ме заобиколят. Вик се надига от армията в основата на хълма. Войниците на Ембърфол, които ни ескортираха, изглеждат разтревожени.
– Чакайте! – Казвам. Вдигам ръка и поглеждам към Клана Сън. – Казах, чакай!
Те спират. Конете се движат неспокойно, подръпвайки твърде стегнатите поводи. Поглеждам към Джеймисън, чийто поглед преминава от нас към войниците, чакащи във формация в долината.
Преди да имам възможност да кажа нещо, той казва бързо:
– Ваше Величество. Ще отида при тях. Ще обясня.
Група войници на Рен са се качили на конете и тръгнаха към нас яздят. Твърде тъмно е, за да се види много ясно, но зад тях виждам сенките на стрелци с лъкове, в готовност.
– Върви – казвам на Джеймисън.
– Това е безразсъдно – изсъсква ми Крана Сън. – Майка ти никога не би…
– Аз не съм майка ми – сопвам се аз. – Знай си мястото.
Тя затваря устата си.
Джеймисън галопира надолу по хълма и когато достига групата, която се е разделила, спира. Не мога да чуя какво говорят и сърцето ми сякаш спира да бие, докато чакам. Никога не бихме могли да се справим с тази армия. Няма да можем да ги победим. Могат да ни избият всички тук.
Но тогава един войник се отделя от малката група, а конят му галопира към нас. Докато се приближава, виждам цветовете на бронята му, черната му коса.
Слизам от седлото.
– Мръднете – казвам на офицерите си. – Мръднете си.
Излизам напред точно когато конят изкачва хълма и Грей скача на земята, преди конят му дори да е спрял.
Сърцето ми бие диво и коленете ми треперят, но се насилвам да продължа напред, докато не се озовавам пред него. Очите му са изтощени и пълни с болка, а кръвта е навсякъде: в косата му, по ръцете му, на широки ивици по бронята му. Притискам ръце към лицето му, сякаш трябва да убедя себе си, че е тук, че е жив, че сме заедно.
– Добре си – издишвам, уверявайки се, че думите са истина. – Добре си.
Той притиска ръцете си върху моите.
– Добре съм.
– Грей – казва Ноа зад гърба ми. Гласът му е напрегнат. – Джейк?
Очите на Грей минават покрай мен.
– Джейк е добре. Той е в подножието на хълма. Не знаеше, че си тук, иначе щеше да дойде. – Грей се поколеба и очите му се върнаха към моите. Ръцете му стискат пръстите ми. – Лилит е мъртва. Загубихме Изак.
Гърдите ми се свиват. Знаех, че тази битка няма да мине без жертви. Взирам се в наранените очи на Грей и си мисля за причината да дойде тук.
– А Рен?
– Той оцеля. – Той прави пауза. – Ние… вече не сме във война. – Има толкова много тежест в гласа му, че знам, че има още какво да каже, но изглежда осъзнава, че сме заобиколени от войници както от Сил Шалоу, така и от Ембърфол. Веждите му се смръщват:
– Какво… какво се е случило? Защо си тук?
Сърцето ми олекна, съвсем малко. Искам да му кажа, че разбрах съобщението му, че знам, че Елия Мая е работила срещу нас. Искам да му кажа, че донесохме мир, че войниците бяха готови да спрат. Че щом Рен вече не е готов да води война, най-накрая можем да оставим различията си настрана за доброто на всички наши хора. Искам да хвърля ръце около врата му и никога да не го пусна. Искам да чуя ударите на сърцето му и да усетя дъха му и да се сгуша до него.
Вместо това стомахът ми се извива и аз се дръпвам назад, като слагам ръка на устата си.
– Лиа Мара – казва той разтревожен.
Вдишвам, за да отговоря, за да му кажа, че съм добре.
Вместо това повръщам върху ботушите му.
– Съжалявам – задъхвам се унизено. – Съжалявам. Не ми беше добре от притеснение…
И тогава, за мой ужас, го правя отново.
– Ноа! -Извиква Грей и в гласа му се долавя притеснение. Ръцете му държат косата ми.
– О, да – казва Ноа и гласът му изобщо не е притеснен. Ако не друго, той звучи развеселен. – Относно това…
Назад към част 46 Напред към част 48
