РЕН
Никога не съм минавал през град като обикновен човек. Махнал съм всичко, демонстриращо богатство, в каретата, както и Грей. Ние сме в прости ботуши, тежки вълнени наметала, само с меч и обикновена кама на кръста. Тайко ни следи, защото познава и Рилиск, а аз казах на Грей, че е безразсъдно да ходим по улиците напълно сами.
Обаче е очарователно. Улиците са претъпкани с хора, които не ми дават нищо. Никой не се отдръпва от пътя ми, никой не ме поглежда втори път. Един мъж се докосва до сляпата ми страна и аз стъпвам бързо настрани, само за да се сблъскам с по-възрастна жена, на която липсват повечето от зъбите.
Тя ме хваща за ръката и ме удря по опакото на ръката.
– Спазвай дистанция, грубияно!
Взирам се в нея, шокиран, а тя пръхти и се отдалечава през тълпата.
До мен Грей се смее тихо.
– Ще запомня този момент.
– Както и аз.
Малко по-надолу той ме хваща за ръката и ме завлича в една механа, а уханието на печен хляб и печено месо е силно. Тайко ни следва, но се придържа към сенките и остава близо до вратата. Мястото е претъпкано с посетители, но намираме маса в ъгъла.
– Момчето би станало добра охрана – казвам на Грей.
– Той е още млад.
– Ти също беше.
Никога не съм бил на място като това, където ейлът тече свободно и масата изглежда смътно лепкава, а хората говорят без миг да се притесняват кой може да чуе. Отначало съм напрегнат, сигурен, че навсякъде може да се крие острие или стрела, но докато се оглеждам наоколо, осъзнавам, че няма от какво да се страхувам.
И така или иначе вече нямам значение.
Мисълта отначало ме разтърсва, но след това откривам, че има свобода в това, точно както имаше свобода да следвам заповедта на Грей. Да правя каквото ми се каже, вместо да бъда този, който взема решение. Поемам дълбоко дъх, след което издишвам свободно за първи път от месеци.
От години.
Не помня от кога.
– Вече изглеждаш по-добре – казва Грей.
Аз се намръщвам.
– Може би.
Една девойка прехвърча от маса на маса, разнасяйки чинии с храна и кани с ейл, но когато се отбива при нашата, тя прави възкликва, когато вижда Грей.
– Хоук! – изплаква тя с облекчение. – О, не мога да повярвам! Ти си… ти си… – Тя млъква. Лицето ѝ пребледня и тя прехапа устни. Между веждите ѝ се образува линия. – Аз… ти… твоят… твое вели…
– Шшт – Грей слага пръст на устните си. – Просто Хоук.
Тя се приближава.
– Криеш ли се? Преврат ли има? Чувала съм, че ужасният принц Рен щял да се опита да те убие…
Закашлях се.
– Наистина е ужасен човек.
– Не се крия – казва Грей. – И брат ми не е толкова ужасен.
Отворените ѝ очи се обръщат към мен.
Вдигам рамене.
Тя се изправя и си поема дълбоко въздух.
– Ще ти донеса малко бира – казва тя накрая, решително. След това, без предупреждение, тя импулсивно прегръща Грей, дърпайки лицето му във впечатляващата си пазва. – Много се радвам, че си жив – казва тя. – Бях толкова притеснена.
И тя си отдалечи.
– Ще кажа на Лия Мара – казвам.
– Аз лично ще те убия.
– О, Хоук – дразня го с фалцет. – Бях толкова притеснена.
– Ти си по-лош от Джейк.
Кимам след кръчмарката.
– Какво те накара да я напуснеш? – Усмихвам се. – Изненадан съм, че тя самата не те последва.
Грей ме удря по главата и аз се смея.
– Джоди беше приятел – казва той. – Нищо повече.
– О, да – изричам аз. – Това изглежда много вероятно.
– Така е. – Той ме изгледа спокойно през масата. – Когато бях в Рилиск, твърде много се страхувах, че кралската гвардия ще се появи, за да ме завлече обратно окован във вериги.
Срещам очите му.
– Ах. Разбирам.
Нищо не казваме.
Чудя се дали винаги ще се усеща това напрежение между нас, дали всички грешки и от двете страни са ни довели до точка, в която нищо няма да притъпи напълно ръбовете.
Но тогава си мисля какво каза Харпър, как тя продължаваше да се бори да се прибере вкъщи и как това в крайна сметка не проработи.
Напрежението изцяло от моя страна ли е? Това ли е моят начин да се боря срещу съдбата си?
Трябва ли просто да… спра?
Оглеждам препълнената механа. Джоди се появява отново с две чаши ейл. Тя намига на Грей и казва:
– Брат ти изглежда толкова опасен. – И тогава тя блъска рамото ми с бедрото си.
Задавих се с питието си, но сложих монета на масата. Сега тя ми намига.
– Ще кажа на Харпър – казва Грей.
Усмихвам се.
Хубаво е да се усмихнеш.
Поемам дълбоко въздух.
– Радвам се, че ме доведе тук.
– Както и аз. – Той прави пауза. – Радвам се, че дойде.
Не му казвам, че е така, защото той го поиска от мен. Може би имах нужда от него.
– Не съм възпитан да бъда крал – казва той тихо. – Аз… – Гласът му заглъхна и той се поколеба. – Често си мислех за теб, когато бях в Сил Шалоу. – Очите му се отклоняват. – Копнеех за твоя съвет. – Той прави пауза. – Знам… Знам, че не ти е било лесно. Знам, че не си научен да се предаваш.
Свивам рамене и отпивам още една глътка от питието си.
– Имам нужда съвет – казва той тихо.
Поглеждам нагоре.
– Сил Шалоу е измъчван от фракции, които се противопоставят на магията. Кралски домове там не ми вярват. Нямам твоите умения в политиката или дипломацията. Не познавам твоите-моите велики маршали. Не познавам тази армия, тези гвардейци. – Очите му са тъмни, пълни с емоции в дълбините си. – Нуждая се от съветите ти. Ако си готов да ми ги дадеш.
Отвръщам на погледа му. Нов начин да продължа напред.
Протегнах ръка.
– За доброто на… – колебая се. Вече не е става въпрос само за Ембърфол. – Какво тогава?
Грей стиска ръката ми, хватката му е здрава.
– Ти и аз, братко. За доброто на всички.
