РЕН
Бях забравил, че тя може да бъде такава.
В момента съм толкова ядосан, че искам да кажа на Лилит да върви по дяволите, че може да отведе Харпър обратно във Вашингтон и че ще бъда щастлив от това. Аз съм сам в средата на дансинга и въпреки че думите ни не бяха достатъчно силни, за да се чуят много далече, няма как да прикрием спора ни като нещо различно от това, което беше. Колкото и да съм раздразнен от Зо, радвам се, че тя отведе Харпър, преди да си кажем нещо друго.
Дъстан крачи през дансинга, за да спре пред мен.
– Господарю.
Той беше моят командир на гвардията, откакто Грей си тръгна. Той е силен и компетентен и като цяло много харесван. Той беше част от армията на запад, преди да изпратя искане, че търся повече гвардейци, и беше един от първите, които ми се заклеха. Там, където Грей беше стоически и дистанциран, Дъстан бе по-весел и поддържаше добри отношения с останалите. Той беше много добър избор.
Но докато той е добър в това, понякога ми се искаше да беше по-добър в това, което аз не правя.
Грей щеше да спре Харпър да влезе на партито без мен.
Грей щеше да се намеси преди Зо да го направи.
Грей би имал…
Трябва да спра да мисля за Грей. Той си отиде. Той е мой враг.
Приковал съм го към стената.
Думите са като кама, която тя заби в гърдите ми и е трудно да дишам. Иска ми се Дъстан да ми беше донесъл чаша подсладен алкохол. Вероятно Грей също не би направил това – но би се сетил да каже на някой слуга да го направи.
– Върви след нея – казвам му.
Той се намръщи.
– Господарю..
– Върви след нея – казвам отново. Замъкът е пълен с хора, чиято мотивация – и чиято лоялност – биха се разпръснали по цялата карта. Харпър току-що ме направи мишена, но същи и себе си. – Пазете я. Уверете се, че тя няма да напусне територията на замъка.
– Вярвате ли, че би го направила?
Спомням си много пъти, когато аз и Грей трябваше да се състезаваме с нея в началото. – Точно сега бих се изненадал повече, ако остане тук. Извръщам се.
Той се колебае.
– Но…
Обръщам се назад и сигурно има достатъчно лед в очите ми, защото той ми кимва и казва:
– Да, милорд. Веднага.
Грей не би се поколебал.
Накрая един слуга се приближава с поднос и аз грабвам чаша вино. Необходим ми е всеки грам самоконтрол, за да не изпия всичко на една глътка. Както е, изпивам половината.
Един от великите маршали се приближава. Конрад Макон от Рилиск. Поради разстоянието на града му от Айрънроуз не го познавам добре, но това не е лошо. Единствените велики маршали, които познавам добре, са тези, които живеят наблизо – или онези, които са били в конфликт с баща ми.
Конрад реагира бързо на всяка молба, откакто Грей беше заловен на негова територия. Затова се появи тук тази вечер.
– Простете ми – казва той и гласът му е изпълнен с молба. – Не съм възнамерявал да създавам напрежение с принцесата.
– Напрежението е повече от достатъчно – казвам аз. – Ти не си причината за това.
Той изглежда облекчен да го чуе.
– Ах… да, милорд. Съгласен съм. Той се колебае. – Разбрах, че подготвяте армията за нова атака от Сил Шалоу.
Сега изпразвам чашата.
– Да.
– Рилиск има малка частна армия, както знаете – казва той. – Знам, че сте изправен пред… конфликт със Силвърмун. Но аз разговарях с великия маршал на долината Уайлдторн и ние вярваме, че като мобилизираме нашите войници, бихме могли да предоставим значителна сила на запад, която може да е достатъчно голяма, за да попречи на други градове да се опитат да преминат към фалшивия наследник.
Мислите ми все още бяха заплетени в това, което Харпър ми каза, но той привлече вниманието ми.
– Вярвате ли, че вашите въоръжени сили ще са достатъчни, за да се противопоставят на Сул Шалоу?
– Е, при маршал Болдрик има една жена на служба, която е успяла да се сдобие с информация от войниците на Сил Шалоу.
– Шпионин – казвам.
Той трепва.
– По-скоро наемник – казва той с нисък глас. – Доколкото разбирам, никак не е евтина. Но е успявала да проникне в техните сили и преди и предпази долината Уайлдторн от много загуби.
Ако имам нещо, това е много сребро. В Ембърфол изминаха пет години без особена активност от страна на кралското семейство и нямах причина да харча нито една медна монета. Това е част от причината Сул Шалоу толкова отчаяно да иска да поеме управлението.
– Нека маршал Болдрик организира среща с този наемник – казвам аз. – Ако парите са проблем, ще се погрижа да си заслужава. Бих искал да чуя повече от нея директно.
– Няма нужда да организира среща – казва Конрад. – Той я доведе със себе си.
***
Чесли Дарингтън е по-млада, отколкото очаквах, някъде в средата на двайсетте, с дълга до кръста тъмна коса, маслинена кожа и пресметливи сиви очи. Тя има белег на бузата си, подобен на този на Харпър, въпреки че този на Чесли се простира до линията на косата над ухото ѝ, където косата е израснала на тясна бяла ивица. За разлика от останалите жени на партито, тя носи панталон – черна телешка кожа, ботуши с връзки и тънка туника в наситено лилаво. Тя е по-въоръжена от повечето ми пазачи и забелязвам, че някои от тях се приближават, когато се присъедини към нас на една маса в ъгъла.
Маршал Болдрик и маршал Мейкън седят на масата, отпиват от чаши вино и изглеждат горди, че са могли нещо да предложат. В друг живот може би щях да се отнеса с пребрежение към тяхното задоволство, но тази вечер искам хората да им завиждат. Искам хората да търсят моето благоволение. Трябва Емберфол да е цял, за да се изправя срещу Грей. Той вече се харесва на много от северните градове, а аз съм стъпил на несигурната, скалиста почва на Силвърмун Харбър. Вероятно е цяло чудо, че маршал Пери изобщо се появи тази вечер
Иска ми се Харпър да не беше избягала оттук.
Проследявам с пръста си около дръжката на чашата си за вино и задавам въпрос.
– Казаха ми, че имате точна информация за армията на Сул Шалоу?
– Не само за тяхната армия – казва тя. – Мога да пресека границата, когато пожелая.
Аз се намръщвам.
– Как?
– Говоря техният език – сисала. Запозната съм с техните обичаи и те са ме възприели като техен гражданин.
Облягам се на масата.
– Как?
– Родена съм там.
Великите маршали на масата си разменят погледи, но Болдрик прочиства гърлото си.
– Чесли е вярна на Ембърфол.
Очите ми не се откъсват от нейните.
– Защо?
– Защото тяхната кралица изби семейството ми. – Думите ѝ са хладнокръвни и студени, очите ѝ са хладни. Но аз бях чудовище, създадено от магьосница, и избих собственото си семейство, така че тонът ми е същият, когато говоря за това. Знам колко гняв, ярост и загуба могат да бъдат прикрити от чифт хладни очи.
– Когато тяхната армия мина за първи път през планинския проход – продължава тя – бях изненадана колко лесно беше да се изгубя сред техните редици. Малко хора в Ембърфол говорят сисала – а още по-малко биха се приближили до войник от Сул Шалоу без страх след това, което са извършили. Смелите жени са по-редки тук, но са често срещани в там.
– И ви пуснаха да преминете границата? – Казвам. – Просто така?
Тя ми дава мрачна заговорническа усмивка.
– Те вярват, че съм техен шпионин.
Не се усмихвам в отговор.
– Откъде да знам, че не си?
– Откъде знаете, дали някой тук не е? – Тя поглежда към великите маршали на масата, после отново към мен. – Знам, че вашата… принцеса от Диси не е довела военните сили, които са били обещани. Че кралското семейство загина, докато е било под закрилата на краля на Диси. Може би тя е шпионинът.
– Мислех, че сме тук, за да поговорим какво можеш да предложиш – казвам аз.
– Така е. – Тя прави пауза. – Мога да ви уверя, че информацията ми си заслужава.
– Докажи го.
Тя се отдръпва назад в стола си и отпива от чашата си.
– Не работя безплатно, ваше височество. Едно момиче трябва да яде.
Тя е много настъпателна. Виждам защо не би имала проблем да се интегрира в Сул Шалоу. Свикнал съм с лъскави мнгозначни думи от мъжете на тази маса, така че откровенността ѝ е почти… освежаваща.
– Петдесет сребърника – казвам веднага.
Тя се усмихва.
– Двеста.
Маршал Мейкън изсумтя, а някой друг измърмори ругатня, но аз не се усмихнах.
– Сигурно си много гладна.
Очите ѝ блестят.
– Нямаш идея.
– Петдесет – казвам отново.
– Няма ли да преговаряте?
– Все още не.
Тя ме изучава дълго.
– Има тесен проход през планините, на три-четири дни езда северозападно от тук. Не е достатъчно широк, за да поддържа движението на войските, но не е охраняван от тази страна.
Изправям се.
– И?
– Достатъчно широк е, за да позволи да преминат малки контингенти от войници наведнъж и след като техните сили разрушиха много от по-малките ви градове, те биха могли да започнат да създават лагер в Ембърфол. – Тя прави пауза. – Без предизвестие.
Аз продължавам.
– Това вече факт ли е?
Тя свива рамене и отпива глътка от виното си.
Свивам очи.
– Бих могъл да разбера и сам, като изпратя разузнавачи.
– Да, и ще ви отнеме седмица и вероятно загубата на тези разузнавачи. – Тя пресушава чашата си, след което се усмихва. Тази усмивка изглежда истинска и превръща изражението ѝ от пресметливо в нещо по-интригуващо. – Това наистина ли струва още сто и петдесет сребърника, Ваше Височество?
Не, не. – Сега сто – казвам ѝ аз. – Сто, когато проверя това, което ми каза.
– Все пак ще рискуваш мъжете?
– Предпочитам да рискувам няколко сега, отколкото да рискувам цялата си армия, залагайки на твоята дума. – Правя пауза. – Сега. Кажи ми.
– Силите вече са направили лагер от западната страна на Блекрок, точно в основата на планините.
Великите маршали ахнаха.
Аз не.
– Колко?
– Поне хиляда.
Сребърен ад. Хиляда вражески войници са разположени в моята страна и нямах представа.
Част от мен изстива при тази мисъл. Грей ме предупреди. Дори Лилит ме предупреди.
Не исках да повярвам.
Трябва да се стегна. Хвърлям поглед към един от пазачите си.
– Намерете генерал Ландън. – Той ми кимва бързо и се втурва. Поглеждам обратно към Чесли. – Ще ти платя среброто и ще потвърдя историята ти. Ако ми казваш истината, върни се в Айрънроуз след седмица и ще ти платя остатъка.
Тя не се движи.
– Мога да ви разкажа не само за войниците, Ваше Височество.
– Какво друго?
Веждите ѝ се повдигат.
– Има разлика между глад и алчност – казвам аз.
– Е, така ли? – Невинно казва тя.
– Сега сто и петдесет.
Тя се колебае и мога да кажа, че претегля дали да играе за повече. Никога не съм търгувал с наемници, но съм виждал баща ми да го прави и от опит знам, че след като покажеш ниво, те ще искат само повече следващия път. Днес тя няма да получи повече от мен и може би изражението ми издава това.
– В Сил Шалоу се формира фракция – казва тя. – Има много хора, които се страхуват от магия. Много други, които не искат да я видят сред хората си. Има записи и счетоводни книги на магьосниците, за нещата, които са могли да правят, както и за начините, по които са били уязвими. – Тя прави пауза. – Има хора, които се противопоставят на кралицата и нейния съюз с този магьосник.
Настоявам за още.
– Ти част от тази фракция ли сте?
– Бих могла да бъда.
– Как са уязвими?
– Чувала съм, че магията може да бъде свързана с определен вид стомана, изкована в ледените гори на Ийшеласа. Тази стомана може да бъде изработена така, че да носи в себе си самата магия – или може да причини рани, които са непроницаеми за магия. Много от тези артефакти са били изгубени във времето, но някои все още могат да бъдат намерени в някои села на Сил, където някога са живели ковачите на магьосниците.
– Нелепо – избухва един от великите маршали.
Но не е абсурдно. Грей носеше сребърна гривна, която чародейката постави на китката му. Това му позволяваше да премине през воала във Вашингтон, окръг Колумбия.
Нямам представа къде се намира. Но знам, че такова нещо съществува.
Дишането ми затихва, а мислите ми препускат. Има ли оръжие, което може да нарани Лилит? Дали решението е било в Сил Шалоу през цялото това време?
– Чух слухове за едно такова оръжие – казва Чесли. Тя вдига рамене. – Несъмнено има и други.
– Такова оръжие може да се използва срещу фалшивия наследник – чувам да мърмори един от великите маршали.
Не, мисля. Такова оръжие може да се използва срещу Лилит.
Това се чувства като риск. Няма доказателство. Без гаранция. Не е като да мога да попитам самата Лилит. Дори сега искам да хвърля поглед наоколо, сякаш тя може да чуе точно този разговор.
Казвам:
– Можеш ли да намериш това оръжие?
Очите ѝ блестят.
– Ще ви струва скъпо.
– Назови цената си.
Назад към част 5 Напред към част 7
