Глава 3
Кристина
На пистата се разиграваше внимателно режисиран балет на ефективността. Въпреки малкия размер на частното летище, екип от униформени носачи на багаж се движеше с опитна прецизност, движенията им бяха плавни и целенасочени, докато изваждаха багажа ни от товарното отделение на самолета. Гледах с удивление как се появяваше багаж след багаж – повече, отколкото си спомнях, че съм опаковала. Подозирах, че Александър е добавил няколко изненади от своя страна. Носачите работеха в приятна тишина, единствените звуци бяха лекото съскане на хидравликата и далечното пеене на тропически птици, които ни приветстваха в рая.
За минути нашите вещи бяха внимателно подредени в багажника на чисто бял ван, който блестеше под карибското слънце. Ефективността беше впечатляваща, но най-силно ме впечатли очевидното уважение, което тези мъже изпитваха към съпруга ми. Те не го виждаха просто като още един богат турист – в движенията им се усещаше искрено уважение, от онези, които говорят за репутация.
– Г-н Стоун – подходи към нас главния носач, един изтънчен мъж със сребристи слепоочия и бръчки от смях, които говореха за години, прекарани на слънце. Акцентът му носеше музикалната мелодия на Ямайка, превръщайки всяка дума в нещо почти лирично. – Багажът ви ще бъде във вилата, преди да пристигнете, господине. Ще намерите и освежителни напитки, които нашия готвач е приготвил за вашето пристигане – пресни плодове, някои местни специалитети и италиански сладкиши, които г-жа Стоун обича.
Изненадано повдигнах вежди.
Как знаеше за слабостта ми към италианските сладкиши?
Погледнах Александър, който се опитваше безуспешно да скрие самодоволната си усмивка. Човекът беше помислил за всичко.
– Имате ли нужда от нещо друго в момента? – Продължи носача.
Александър поклати глава с лекотата на човек, свикнал да му предвиждат желанията.
– Благодаря, Маркъс. Това е всичко.
– Много добре, господине. – Маркъс направи пауза и се обърна към голф количката, която чакаше наблизо като колесница, готова да ни отведе в рая. Колата беше безупречна, с бяла боя без нито едно петънце и меки кожени седалки, които изглеждаха много по-удобни, отколкото би трябвало да бъдат в голф количка. Той посочи към нея с очевидна гордост, преди да посочи пролука в листата, които обграждаха пистата като екран за уединение. – Както поискахте, тази количка е за ваша лична употреба по време на престоя ви. Навигационната система е програмирана на таблото, но не би трябвало да ви е нужна, за да стигнете до вилата. Пътуването по пътя през градините до основната къща е приятно и отнема пет минути.
Александър се приближи към голф количката с уверена походка, която неизменно ускоряваше пулса ми, а движенията му бяха едновременно хищнически и грациозни. Обиколи колата със същото внимание към детайлите, с което подхождаше към всичко останало в живота си, оглеждайки я и прокарвайки ръце по седалките, сякаш за да се увери в качеството. Изглеждайки доволен от проверката си, той се върна до мен и аз почувствах познатото трептене в гърдите си от начина, по който ме погледна – сякаш бях най-ценното нещо в неговия свят.
Ръката му отново се озова на кръста ми, с онова притежателно докосване, което беше станало толкова естествено между нас, колкото дишането. Погледите ни се срещнаха, докато ми помагаше да седна на предната седалка, и в този миг между нас се запали искра, която нямаше нищо общо с тропическата жега.
Сапфирените му очи ме погледнаха с такава интензивност, че дъха ми спря, шепнейки неизказани обещания, които ме накараха да се свивам от очакване. Ъглите на устата му се извиха нагоре в тази знаеща усмивка и аз почувствах как руменината се качи по бузите ми – отчасти от жаркото слънце, което ни печеше, но най-вече от чистата топлина на погледа му. – Надявам се, че дрямката в самолета е била достатъчна, за да се заредиш с енергия. Не знам колко почивка ще имаш през следващите няколко дни – промърмори той, като гласа му се понижи до този тон, който ме караше да се извивам.
В очите му имаше зъл блясък.
– Може би ще трябва да преосмисля плановете си, г-жо Стоун.
Нова вълна от замайващо щастие ме обзе. Никога не се уморявах да чувам новото си име от устата му, никога не спирах да изпитвам онова малко вълнение от притежание и принадлежност, което идваше с него.
– Няма да чуеш никакво възражение от мен – отговорих, изненадана от чувствения тон на собствения си глас. Думите излязоха като смесица от дързост и преданост, отразявайки игривия танц, който изпълняваха пръстите ни, преплетени на седалката между нас. – Разкажи ми за тези планове.
– Търпение, ангелче – каза той, донасяйки съединените ни ръце до устните си, за да целуне нежно кокалчетата ми. – Всичко ще бъде разкрито в подходящото време.
Голф количката заръмжа под нас с нежно мъркане и започнахме пътуването си по криволичещата пътека, която щеше да ни отведе до временния ни рай. Маршрутът беше ограден от най-екзотичната растителност, която бях виждала. Високи палми, които се люлееха хипнотично в топлия бриз. Цъфтящи храсти, избухнали в цветове, толкова ярки, че изглеждаха почти изкуствени – ярко червени, шокиращо розови, оранжеви като залез и наситено лилави.
Отново устоях на желанието да си махна косата от лицето, знаейки колко много Александър обичаше, когато я оставях разпусната. В момента тя беше каскада от непокорни къдрици, танцуващи в бриза, и усещах погледа му върху мен, докато вятъра си играеше с кичурите.
– За какво мислиш, ангелче? – Гласът на Александър беше мек, интимен, сякаш не искаше да наруши мирното заклинание, което ни обгръщаше, докато карахме.
– Че тук е красиво – промърморих, макар думите да ми се струваха недостатъчни, за да изразят чудото, което изпитвах. Вдишах дълбоко, изпълвайки белите си дробове с въздух, който сякаш носеше магия във всяка молекула. Ароматът беше опияняващ. После затворих очи за миг, оставяйки симфонията на природата да ме обгърне – мелодията на екзотични птици, които си викаха от скрити клони, нежното шумолене на листата, ритмичния шепот на вълните, които се разбиваха в брега. Беше като приспивна песен на самата природа. – Сякаш е излязло от сън.
– Най-хубавото тепърва предстои – обеща той, а нещо в тона му ме накара да го погледна по-внимателно. В него имаше очакване, едва сдържано вълнение, сякаш имаше тайна, която умираше да сподели. Изглеждаше направо развълнуван, като се отказваше от обичайната си формална и контролирана личност. Това беше толкова необичайно за него, че като го видях така, на лицето ми се появи усмивка.
Пътят се виеше леко през нещо, което можеше да се опише само като омагьосана гора. С всеки завой растителността изглеждаше все по-буйна и по-жизнена. Въздухът ставаше все по-гъст, по-ароматен, докато почти се опих от пренасищането на сетивата.
Когато Александър най-накрая забави количката и спря, разбрах защо изглеждаше толкова доволен от себе си. Сгушена сред палмова горичка се намираше постройка, която изглеждаше като излязла от приказка – частна вила само за нас. Но да я наречем вила изглеждаше почти обидно – това беше дворец, архитектурен шедьовър, който сякаш беше израснал органично от самия пейзаж, хармонично съчетание на модерен лукс и тропически чар. Чистите му линии бяха омекотени от естествени материали и изобилие от цъфтящи лози, които се изкачваха по стените. Каменни пътеки се виеха през грижливо поддържани градини, където цъфтяха орхидеи, а нежните им венчелистчета улавяха слънчевата светлина, която се просмукваше през палмовите корони над тях.
Александър слезе от количката и дойде до мен. Той ми подаде ръка и аз я хванах, позволявайки му да ми помогне да сляза. Когато тръгнах към входа, очаквах той да ме последва. Вместо това, той се задвижи внезапно, вдигайки ме на ръце с лекота, която демонстрираше значителната му сила.
Извиках от изненада, ръцете ми автоматично се озоваха на раменете му, за да се стабилизирам, докато се озовах в прегръдките му. Погледнах нагоре към лицето му и видях игрива усмивка да се разпростира по изваяните му черти, превръщайки го от сериозния бизнесмен, за когото се омъжих, в нещо по-младо, по-безгрижно.
– Какво, по дяволите, правиш? – Попитах, въпреки че се смеех въпреки себе си.
– Пренасям те през прага – отговори той просто, сякаш това беше най-очевидното нещо на света.
Жестът беше толкова неочакван – толкова различен от Александър, когото мислех, че познавам. Спря ми дъха.
– Виждала съм романтичната ти страна, но тя е далеч от конвенционалната. Не мислех, че си традиционен романтичен тип.
– Не съм – призна той, усмивката му се разшири, докато коригираше хватката си, за да се увери, че съм сигурна в ръцете му. – Смятай го за обещание.
Силата му беше без усилие, държеше ме, сякаш не тежех нищо, докато ме носеше по каменната пътека към временния ни дом.
– Обещание? – Попитах, искрено любопитна.
– Обещание да те издигам винаги над обикновеното, да те водя на места, където съществуваме само ние, където останалия свят не може да ни докосне.
Думите му ме обляха, оставяйки следа от тръпки по кожата ми. Сърцето ми се изпълни с толкова много любов към този мъж, че помислих, че ще изскочи от гърдите ми. Това беше Александър в най-уязвимата си, най-отворена форма, споделяйки една страна от себе си, която пазеше само за мен.
– Алекс… – Гласът ми прозвуча крехък, треперещ от тежестта на емоциите, които не можех да изразя с думи.
Той спря на прага, погледна ме с такава интензивност, че се почувствах изложена, видяна по начин, който беше едновременно вълнуващ и ужасяващ.
– Обичам те, Кристина Стоун – каза той просто.
Слагайки ме на земята с изключителна грижа, сякаш бях направена от най-фин порцелан, Александър отмести една разпиляна къдрица от лицето ми. Докосването му се задържа, пръстите му проследиха линията на бузата ми с почит. Когато започнах да отговарям с мои собствени думи на обич, той ме успокои.
– Шшш. – Пръстът му се премести, за да проследи нежно линията на челюстта ми. – Остави това, което мислиш, за по-късно. Нека първо се настаним, а после ще имаме цялото време на света да си говорим.