Александър
Взирах се безучастно в новината на екрана на компютъра си. Беше онази, която Хейл ми изпрати по електронната поща около обяд. Прочетох я поне сто пъти, откакто я получих. Нямаше нужда да я чета отново. Вече бях запомнил всяка дума. Все още не беше публикувана, но знаех, че това е само въпрос на време. Черновата, която седеше отворена на монитора на компютъра ми, беше от „Сити Таймс“. Това беше историята, която Чарли даде на онзи неуморим репортер.
Исках да се ядосам. Исках да избухна, да нараня някого. Но не можех да преодолея шока от това, което бях прочел.
Защо Джъстин не ми каза?
Вдигнах мобилния си телефон и набрах номера и. Той отиде направо на гласова поща. Отново.
Погледнах към екрана на компютъра си и превъртях до началото на статията. Отдалечих компютърната мишка, без да искам да виждам повече думите. Вместо това се изправих и отидох до прозореца. Загледах се в града, в който се виждаше река Ийст Ривър. Слънцето беше ниско в небето и блестеше от повърхността на водата, но аз не го виждах наистина. Главата ми беше прекалено пълна със спомени от детството. Те изплуваха свежи в съзнанието ми, сякаш се бяха случили едва вчера.
– Джъстин! Какво стана?
– Не знам – казва тя през сълзи.
– Защо имаш пистолета на баща ни?
– Мама ще се разсърди. Изцапах си роклята!
Разтърсих я.
– Как се случи това? – Питам я отново.
Лицето ѝ е безизразно и тя ме гледа странно с празните си очи.
– Алекс, знаеш ли къде е синята ми рокля? Красивата с цветята. Мама харесва, когато я нося.
Тогава тя не отговори на въпроса ми, както не отговаряше на обажданията ми и сега. Сестра ми знаеше. Знаеше през цялото време. Нейното предателство проряза сърцето ми и разкъса всяка фибра на съществото ми. Разтърсих мозъка си, опитвайки се да измисля причина за нейната измама, но останах празен. Мислех си за годините, които прекарах в търсене на отговор, в търсене на нея, без да знам, че отговора се крие в единствения човек, за когото мислех, че никога няма да ме предаде.
Когато се замислих обаче, трябваше да подозирам. Трябваше да видя знаците. Нейната параноя по отношение на медийния цирк винаги е била прекалено голяма. Спомних си последния път, когато тя дойде при мен, страхувайки се, че Чарли ще разкрие тайното ни минало – онова, което успешно бях погребал, за да я предпазя.
– Лошо е, Алекс. Той отправя заплахи.
– Какво имаш предвид? Какви заплахи? Ще убия шибания гад, ако те докосне още веднъж!
– Не, той не ме е наранил – поне не във физически смисъл. Той се обаждаше… Много. Мислех просто да блокирам номера му, но се страхувах да го направя заради това, с което ме е заплашвал. Това засяга и мен, и теб.
Този ден бях толкова ядосан на Джъстин, че прекъсна интервюто ми с Кристина. Страхът в очите ѝ беше единственото нещо, което ме накара да спра. Тя плачеше и трепереше толкова силно, че бях принуден да оставя настрана гнева си. Тя се нуждаеше от подкрепата ми, а не от яростта ми.
– Всичко е наред. Няма значение какви са заплахите му. Той не може да ми направи нищо. И вече ти казах – няма да му позволя да те нарани повече.
– Не, не! Трябва да ме слушаш, Алекс! По дяволите! Ето защо взривявам телефона ти. Той заплашва да ни разкрие – нашето минало!
– И откъде ще знае за миналото ни, Джъстин?
– Защото… Защото му казах! Трябваше да му кажа. Това беше част от терапията ми преди много време. И сега, всички тези години по-късно, едва се примирих с всичко. Последното нещо, което искам, е медиен цирк. Не мога да се справя с това, Алекс. Просто не мога.
Поклатих глава. Ако само бях погледнал по-дълбоко в страховете ѝ. Вярвах, че се страхува от пресата, защото не искаше да го преживее отново. Никога не съм си мислила, че е защото има какво да крие. Да, имах своя лична мотивация да запазя миналото скрито, но тя никога не беше толкова силна, колкото волята ми да я предпазя. Направих всичко възможно, за да залича случилото се. Дадох ни ново начало, лишено от всичко, което би могло да ни свърже с онзи ужасен момент от живота ни. Всичко, което направих, беше за нея. Винаги беше за нея.
Тих звуков сигнал ме изтръгна от мислите ми. Дойде от алармения панел на стената. Някой се качваше с асансьора. Погледнах към мобилния телефон, който лежеше на бюрото. Имаше известие за текст. Вдигнах го и прокарах пръст по екрана.
16:46 ч., Хейл:
Мис Коул е в асансьора на пентхауса и е на път към вас.
16:47 ч., Аз:
Има ли проблеми днес.
16:49 ч., Хейл:
Няма, господине. Всичко е ясно.
Под проблеми имах предвид тези с медиите, но не беше нужно да обяснявам това на Хейл. Той знаеше и без да му казвам. Беше прочел статията и знаеше, че трябва да бъде нащрек. Поставих телефона и се върнах на мястото си зад бюрото. Мускулите ми бяха напрегнати, а нервите ми – изхабени. Прокарах ръце по лицето си и си поех дълбоко въздух.
Трябваше да покажа статията на Кристина, преди да заминем за партито на Матео. Нямах избор. В случай, че тя изтечеше, не исках тя да бъде заслепена от някой от репортерите, присъстващи на събитието. Очите ми се стрелнаха към часовника в горната част на екрана на компютъра ми. Не разполагах с много време, за да ѝ обясня нещата. Вратите се отваряха в седем и не можехме да закъснеем.
– Алекс, аз съм си у дома! – Чух Кристина да вика от фоайето.
Тя познаваше алармената система и Хейл винаги ме предупреждаваше за пристигането на някого, но при завръщането си вкъщи винаги показваше присъствието си. Понякога се чудех дали това не е нейния тънък начин да игнорира сигурността около себе си. Каквото и да беше, харесваше ми, че името ми беше първото нещо, което чувах от устните ѝ, когато влизаше през вратата.
– В офиса съм, ангеле – обадих се аз.
Когато влезе, ръцете ѝ бяха натоварени с пакети.
– Чакай да ти покажа роклята, която си взех за тази вечер! – Възкликна тя развълнувано.
– Майната му! – Проклех и побързах да изляза иззад бюрото, за да ѝ помогна. – Защо Хейл или Самуел не ти помогнаха?
Освободих ръцете ѝ от пазарските чанти и ги поставих на кожения диван в офиса. Тя ми махна пренебрежително с ръка.
– О, престани. Аз съм напълно способна – изтърси тя. – Ето, нека ти покажа.
Бузите ѝ се зачервиха от удоволствие, когато започна да разкъсва пакетите. Явно пазаруването ѝ доставяше удоволствие.
И аз съм на път да го разруша.
Исках тя да продължи да се наслаждава на този момент, дори и да е заради нещо толкова просто като рокля. Тя го заслужаваше. Исках да има възможност да се вмъкне в нещо ново и да го моделира за мен. Представях си как извивките ѝ се въртят пред огледалото в цял ръст, докато разглежда отражението си. За мен нямаше значение какво ще облече. Това нейно убийствено тяло можеше да накара всичко да изглежда секси.
За кратко се замислих дали да не ѝ покажа статията чак след партито. Начинът, по който тя се държеше, беше толкова нормален, а идваше в момент, когато всичко в моя свят изглеждаше противоречиво. Не ми се искаше да бъда този, който ще развали настроението ѝ, но знаех, че трябва да го направя.
Това, което трябваше да и кажа, не можеше да бъде решено само с един разговор или с няколко часа общуване от сърце до сърце. Това щеше да изисква време, търпение и финес, тъй като не знаех как ще реагира тя.
Хванах я за ръката, спрях я да рови из пакетите и я обърнах с лице към мен. Спрях, внезапно обзет от достатъчно безпокойство, за да се покрие кожата ми с пот.
– Не, ангелче. Това трябва да почака – казах и. Заведох я до стола пред бюрото ми. – Седни. Трябва да поговорим.