Александър
Мразех да виждам толкова много болка и объркване в очите на Кристина. Шокираща тишина изпълни стаята и накара въздуха да се задуши. Повторих отново въпроса ѝ в главата си.
– Кой си ти?
Една част от мен вече не знаеше отговора на този въпрос. Човекът, за когото се мислех, че съм, човека, когото бях създал, падаше свободно в бездната. Минало и настояще се сливаха и размиваха границите, които бях начертал отдавна. Единственото нещо, в което вече бях сигурен, беше Кристина. Тя беше моята константа. Познаваше ме както никой друг. От мен зависеше да направя така, че тя никога да не се съмнява в това.
– Рожденото ми име е Александър Русо. Не съм го произнасял от години. Този човек вече не съществува.
– Какво имаш предвид, че той не съществува? Той е ти! – Възкликна тя, а гласа ѝ се повиши почти до оглушително ниво.
– Кристина, спри да крещиш. Има неща, които не разбираш.
– Всички са готови да чуят, Стоун. Или Русо. Или каквото ти е името, по дяволите – изплю тя обвинително. Беше на ръба на истерията. Очите ѝ блестяха гневно. Не можех да я виня. Доколкото знаеше, бях ѝ разказал всичко за миналото си. С изключение на самоличността ми.
– Законно промених името си, след като навърших 18 години. Аз съм Александър Стоун. Не Русо.
– Ами Джъстин?
– Нейното също беше променено юридически. Беше Стоун, докато тя не се омъжи за Чарли Андрюс.
– Не, нямах предвид името и. Става дума за всички тези други неща. Ти ми каза, че не знаеш – каза тя, като гласа ѝ се пречупи при последното изречение. Вече не звучеше истерично, а по-скоро като че ли се бореше със сълзите си. Усетих и нотка на предателство – чувство, което разбирах твърде добре.
– Не знаех – отвърнах категорично. – Джъстин никога не ми е казвала. Трудно ми е да повярвам, че би скрила нещо такова от мен. Не успях и да се свържа с нея, за да го потвърдя. Доколкото знам, Чарли си е измислил всичко това.
Тя седна, сгъна ръце и сякаш обмисляше тази възможност.
– Мислиш ли, че го е направил? – Попита тя накрая.
– Не знам, ангелче. Просто не знам.
Прекарах ръка през косата си в знак на неудовлетвореност и се изправих, за да се разходя из стаята. Измамата на сестра ми, примесена със собствените ми съмнения, тежеше в гърдите ми. Не исках да правя прибързани заключения, но инстинктите ми подсказваха, че това, което Чарли каза, е вярно. Всяка дума от него. Притиснах носа си, опитвайки се да прогоня започващото да се появява главоболие.
Само ако Джъстин отговаряше на проклетите ми обаждания!
– Опитвам се да не ти се сърдя за това. Просто те слушам и виждам колко си разтърсен. – Тя направи кратка пауза и поклати глава. Когато заговори отново, гласа ѝ беше тих, сякаш се страхуваше да изрече думите. – Мисля, че знаеш, че Чарли не си е измислил това.
Обърнах се да я погледна. Един поглед върху изражението ѝ и разбрах, че се въздържа. Когато погледите ни бяха втренчени, почти виждах молбата в красивите ѝ кафяви очи. Сякаш ме умоляваше да я накарам да разбере.
– Интуицията ми подсказва, че историята на Чарли е истина. Когато си спомням за нещата, за определени постъпки и действия… – Замълчах, мъчейки се да намеря думите, за да обясня нещо, което трябваше да видя отдавна. – Джъстин винаги е била нервна и притеснителна. Едва преди около пет години тя започна да се занимава с медиите, полицията и онази разнебитена гадна жилищна сграда. Обвинявах психиатъра, при когото ходеше. Мислех, че той я побърква. Тя се вманиачи по миналото, което успешно погребахме. Което аз погребах.
– Оттук ли идва отвращението ти към сеансите ни с д-р Тамблин?
– Това е част от него – признах. – Тя ме подтикна да разруша старите изоставени сгради. Не спорих с нейните аргументи. Това беше още един спомен, който можех да изтрия. Освен това руините бяха осъдени, пълни с плъхове. Те се превърнаха в дом за бездомниците и рай за наркоманите на хероин. Когато предложих фондация „Стоунуорк“ да ги почисти, града с удоволствие се съгласи. Съседните улици от години се застъпваха за разрушаването им. Провеждаха се акции за набиране на средства и федералните грантове идваха лесно. Джъстин ръководеше целия проект. Изгнилите сгради бяха съборени и новите се издигнаха за по-малко от две години. След като това се случи, тя престана да посещава психиатър и отново беше спокойна.
– Може да е просто съвпадение. Може би просто се е опитала да изтрие спомена, както ти каза – предположи Кристина.
– Може би. – Помислих си за другото нещо, което Чарли каза за баща ми и Джъстин.
Ако той я е докоснал по този начин…
Дори не успях да довърша мисълта си. В гърлото ми се надигна жлъчка. Не можех да мисля за това, за него, за застоялия му дъх и мръсните му ръце. Тя беше просто дете. Ако той наистина беше направил немислимото, никога няма да мога да живея със себе си.
Трябваше да знам. Трябваше да я защитя.
Спрях да се разхождам и ударих силно с юмрук по бюрото.
– Алекс! – Кристина скочи от изненада. Погледнах я в очите. Бяха широки като чинии и пълни с объркване. Но по-лошото беше, че в тях имаше и страх.
Дали се страхуваше от мен?
Затворих очи и преброих до десет. Направих няколко успокоителни вдишвания и ги отворих, за да я погледна отново.
– Съжалявам, ангелче. Не исках да те плаша. Просто това е много за преработване. Подозирам, че Чарли ще се опита да използва това като инструмент за преговори, за да сключи споразумение, а аз имам само толкова много лостове за влияние върху прокурора. На този етап не ми пука дали това ще стане публично достояние. Единственото, което знам, е, че не може да се измъкне от отговорност за това, което е направил с теб. Трябва да се свържа с Джъстин, за да потвърди или отрече. Има твърде много неща, на които ми трябват отговори.
Майка ми.
Наистина ли я е убил?
Дали все пак не ни е изоставила?
Не изказах въпросите си, но се надявах, че Кристина сама ще свърже тези точки. Погледнах я, молейки я с очи да разбере. Когато погледа ѝ се спря на моя, се вгледахме един в друг, без да кажем нито дума. Между нас сякаш се разнесе мълчаливо послание. Тя кимна леко, за да ми каже, че е разбрала.
Откъсвайки очи от моите, тя погледна през прозорците и сви рамене безразлично.
– Винаги можеш да го отречеш, Алекс. Да кажеш, че историята не е вярна. Да твърдиш, че е фалшива новина. Това работи за някои хора.
Засмях се горчиво.
– Съмнявам се, че някой ще повярва в това. Както каза Чарли, има изчезнал човек и труп. Твърде много неща не се връзват.
Тя изглеждаше замислена, сякаш и тя се опитваше да сглоби парчетата от пъзела. Беше безполезно. Опитвах се години наред, но тук стоях с повече неизвестни от всякога.
– Ами Хейл? Чарли спомена, че той може да знае нещо.
– Хейл прочете статията. Той не е потвърдил или отрекъл нищо, но и аз никога не съм го питал – казах и поклатих глава. Една част от мен се страхуваше да попита, сякаш подсъзнателно знаех, че той ще потвърди всичко казано. – Ще говоря с него по-късно тази вечер след партито.
– Партито? Нали все още не искаш да отидеш? – Попита тя изненадано.
– Да искаш и да трябва са две различни неща. Не можем да го пропуснем. Имаше твърде много натрупвания покрай това голямо откриване. Искам да се отпуснеш и да се насладиш на нощта. Това е мой проблем, за който трябва да се притеснявам, а не твой.
– Но каза, че там ще има публикации в пресата. Готов ли си да се изправиш срещу това, особено по време на голямата вечер на Матео?
– Никой още не знае нищо от това – казах и, като направих движение към компютърния монитор, който все още беше обърнат към нея. – Статията още не е публикувана. Не знам как го е направил, но Хейл ми спечели няколко дни. Най-малкото ще имам време да измисля изявление. В случай че изтече и тази вечер имаме папарашки цирк, няма да вземем нито едно от личните ми превозни средства. Всички те са твърде забележими, в случай че се наложи да се слеем с тях. Вместо това Хейл е осигурил лимузина за транспортирането ни.
Тя се пресегна през бюрото и постави ръката си върху моята. Очите ѝ ме потърсиха.
– Алекс, знам, че имаш толкова много въпроси, на които трябва да отговориш, но трябва да те попитам. Каза ли ми рожденото си име само защото те принудиха? Щеше ли някога да ми го кажеш?
Челюстта ми се сви. Знаех, че отговора ми ще я нарани, но тя заслужаваше истината. Без повече лъжи. Без повече тайни.
– Мислех да ти кажа, но после реших да не го правя. Така че отговора е не. Нямаше да ти кажа, ангелче. Както казах, Александър Русо вече не съществува.