Кристина
– Красива си.
Очите ми се отвориха, когато чух думите на Александър. Той ги каза толкова тихо, че си помислих, че сънувам. В захлас разтърках очи и се присвих от светлината на ранния сутрешен изгрев, която ме заливаше през прозореца. Отдавайки се на добро разтягане на тялото, очите ми бавно се фокусираха и се спряха върху голия Александър. Той стоеше до леглото и ме гледаше надолу, а дънките му бяха разкопчани и висяха свободно около бедрата му. Косата му беше влажна от скорошен душ.
– Добро утро – казах със сънлива усмивка. – Колко е часа?
Той се качи върху мен, притисна ме към матрака, а твърдото му и силно тяло се разпростря по цялата ми дължина. Носът ми се изпълни с опияняващия аромат на прясна вода и измиване на тялото.
– Вече е почти седем и трийсет – каза ми той, докато отмяташе няколко кичура коса от лицето ми.
Издигнах ръце над главата си и се протегнах отново, тялото ми беше апетитно възпалено след събитията от снощи. И това не беше от танците. Александър се беше запалил снощи и ме нападаше бързо и упорито още щом ме видя коленичила в спалнята. Не успях да заспя до доста след два часа сутринта, само за да бъда събудена отново в четири и тридесет за рунд бавен и сънлив секс.
– Предполагам, че трябва да стана и да си взема душ – помислих си аз, без да искам да напускам удобството на топлите одеяла и тежестта на тялото на Александър.
– Вероятно – промърмори той, преди да се наведе, за да прокара ред целувки по челюстта ми. Езикът му се движеше с бавни кръгове по гърлото ми.
Той плъзна ръка надолу по ръката ми, като взе чаршафа със себе си, и откри голите ми гърди. С върха на пръстите си проследи центъра на гръдната ми кост и изпъкналото ми бедро, след което бавно се върна нагоре, за да обходи едно зърно. Той се наведе и го хвана в устата си, а горещия му и влажен език танцуваше бавно около върха. Извих гърдите си срещу него и въздъхнах тихо.
– Можеш да се присъединиш към мен под душа – издишах аз.
Той изстена и се прехвърли на другата гърда, след което се върна нагоре по врата ми, за да поиска устата ми.
– Колкото и примамливо да звучи, не искам да закъснявам. Хейл ме очаква в девет. Ако обаче искаш да останеш тук, гола в нашето легло, мога да ти обещая, че ще побързам да се върна.
Исках да се предам и да бъда робинята, която той ме направи; да остана гола в леглото и да чакам завръщането му. Но знаех, че трябва да бъда там за Хейл. Преместих ръцете си нагоре и опрях длани от двете страни на красивото лице на Александър. Когато заговорих, се опитах да не допусна в гласа ми да проличи съжаление.
– Трябва да дойда с теб. Леглото все още ще бъде тук, след като приключим с помощта за майка му. А когато приключим, имаме цял ден – добавих аз.
Той хвана китките ми и ги притисна от двете страни на главата ми.
– Мога да те накарам да останеш тук.
Колкото и да не исках да го призная, знаех, че може.
– Но няма да го направиш.
– Права си, ангелче. Няма да го направя – засмя се той и освободи китките ми. Наведе се назад, за да седне на петите си, и ъгълчето на устата му се повдигна нахално. – Но ще държа да спазиш обещанието си да бъдеш в леглото през целия ден. Планирам да те чукам през цялата нощ и до утре.
Усмихнах се.
– Може и да не се боря – казах аз с намекващо намигване.
Преметна крака през мен, за да се измъкне от леглото, и ме издърпа нагоре, за да се присъедини към него. Заобиколи кръста ми и придърпа голото ми тяло към себе си. Ръцете му стигнаха до бузите ми, придърпвайки ме по-плътно към себе си, докато се наведе, за да притисне устни към ухото ми.
– Вземи си душ, а аз ще ти приготвя кофеин, преди да започнеш да се сърдиш за нещо – подиграва се той, преди да ме плесне леко по дупето. Въздъхнах при споменаването на кафето и го използвах като мотивация да си взема бързо душ и да се облека.
След като облякох чифт дънки и черен топ, прибрах косата си на хлабава опашка и последвах аромата на прясно сварени колумбийски зърна в кухнята. Александър стоеше на бара за закуска с препечен багел и чаша портокалов сок. Посочи към масата, където за мен бяха приготвени чаша кафе с пара и багел с масло.
– Яж – нареди той.
Не беше нужно да го казва два пъти. Стомахът ми къркореше още преди да вляза в кухнята.
След като изпих две чаши кафе и изядохме багелите, в 8:30 вече бяхме в Теслата и се отправихме към Бруклин.
Движението в събота сутринта беше леко и успяхме да се справим. Когато влязохме в гаража, Александър взе билета от машината на портала и го хвърли на таблото. След като спряхме на първото свободно място, той взе билета и го проучи. На лицето му се появи любопитно изражение.
– Какво става? – Попитах.
– Онзи ден намерих разписка за паркиране на пода в жилището на Джъстин. Почти бях забравил за нея, докато не видях това. Почти съм сигурен, че разписката за паркиране, която намерих, съвпада с тази.
– Може би е била тук на гости на майката на Хейл?
– Съмнявам се. Джъстин мрази старчески домове. Би било нехарактерно за нея да е тук, но не знам защо иначе би била в Бруклин – промърмори той и поклати глава. – Ще попитам Хейл за това, след като уредим майка му.
Александър изглеждаше притеснен, но аз не го разпитах, докато излизахме от паркинга. Щом стигнахме до улицата, забързахме да преминем от другата страна. Студеният нюйоркски зимен вятър ме блъскаше в тила. Бях облечена в топло палто, но ми се искаше да бях добавила шал. Треперех и се чувствах повече от готова времето да се развали. Липсваше ми миризмата на пролетта и усещането за лятната топлина.
Когато стигнахме до входа на лечебното заведение, трябваше да влезем с бутон. След като вратата се отключи, Александър постави ръка на гърба ми и ме поведе към главното фоайе. Във фоайето се намираха няколко кремави и сини стола с високи облегалки с възглавници. Плотовете на масите бяха пълни с вази със свежи цветя, което придаваше на атмосферата домашен уют. Няколко обитатели се движеха наоколо и разговаряха помежду си с тихи гласове, сякаш не искаха да нарушават тихото спокойствие на дома.
Хейл прекоси фоайето, за да ни посрещне, когато ни видя да влизаме. Докато се приближаваше, забелязах колко видимо уморен изглеждаше. Обикновено силното му и бодро поведение изглеждаше отпуснато, сякаш не беше спал от дни.
– Как е днес? – Попита Александър Хейл, докато вървяхме по коридора към стаята на майката на Хейл.
– Всъщност тя е добра. Умът ѝ изглежда малко по-ясен, откакто я върнах тук. Мисля, че връщането в познатото и обкръжение и помага.
Когато влязохме в стаята, майката на Хейл седеше в люлеещ се стол в ъгъла на стаята. Под стола се чуваше скърцането на дървения под, докато тя се люлееше напред-назад. В скута си държеше афана, а в ръката си държеше рамка за снимка.
– Майко, виж кой дойде да те види – каза Хейл.
Тя вдигна поглед при думите на Хейл и ни прегледа. Гледаше ни с безразличие, сякаш не ни виждаше, а сивите ѝ очи бяха покрити с тежка мъгла.
– Мисис Фултън, приятно ми е да ви видя – каза Александър.
Тя погледна снимката в скута си и нервно докосна рамката и.
– Каква снимка имаш там, майко? Мога ли да я видя? – Попита Хейл и измъкна снимката от ръцете ѝ. Поглеждайки към Александър, той каза: – Това е снимка на нея и на баба ти. Тя винаги е харесвала тази.
Хейл постави снимката на крайната масичка до редица други снимки в рамки. Отидох при тях, за да ги разгледам, докато Хейл и Александър разговаряха за грижите, от които госпожа Фултън ще се нуждае през следващите седмици.
Майката на Хейл беше красива на младини, очите ѝ бяха светли дори на старите черно-бели снимки. Имаше снимка от сватбения ѝ ден и още една с хора, за които предположих, че са приятели и семейство. Очите ми се спряха на цветна снимка на по-младия Хейл. Цветовете на снимката бяха избледнели, типично за технологиите за онзи период от време. Ако трябва да гадая, Хейл вероятно е бил на около двайсет години, когато е направена снимката. Беше в униформа, а от двете му страни бяха застанали две деца. Наведох се, за да я разгледам отблизо. Усмихнах се, когато разбрах кои са децата. Нямаше как да сбъркам тези наситени сини очи и почти черна коса. Това бяха Александър и Джъстин.
– Кристина – каза Александър. Изправих се и се обърнах с лице към него. – Отивам до сестринското отделение, за да видя дали мога да говоря с главната сестра. Нали нямаш нищо против да останеш тук, за да правиш компания на Хейл и майка му?
– Разбира се, няма проблем.
Когато Александър си тръгна, Хейл се приближи и взе снимката, която току-що бях разглеждала.
– Бяха толкова млади – казва той. – И двамата приличат на майка си, само че господин Стоун е наследил някои от по-твърдите черти на баща си.
– Това е страхотен удар. Не знаех, че историята ти с Александър е толкова стара.
– Майка ми беше най-добра приятелка с баба му. След смъртта на баща ми семействата ни станаха много близки. Г-н Стоунуол се намеси и ми беше като баща.
Изглеждаше тъжен и не бях сигурна защо. Чудех се за връзката им и как се е развила тя. Хейл винаги се обръщаше към Александър толкова официално. Струваше ми се странно, като се има предвид семейния произход.
– Хейл, защо се обръщаш към Алекс със сър или с господин Стоун? – Попитах, искрено любопитна. Той постави снимката и ми се усмихна леко.
– Защото той го очаква. В това отношение г-н Стоун много прилича на дядо си.
– Иска ми се да имах възможност да го опозная. Алекс говори с любов за баба си и дядо си. Изглеждат като хора, които бих харесала.
Силно почукване накара Хейл и мен да се обърнем по посока на майка му. Тя беше взела рамката на снимката, която Хейл току-що беше сменил, и почукваше с пръст по стъклото. Беше очевидно развълнувана и мърмореше думи, които не можех да разбера.
– Майко, какво става? – Попита я Хейл и се втурна при нея. Тя продължаваше да потупва снимката. – Снимката? Да, виждам снимката.
Тя поклати глава и изглеждаше все по-разстроена с всяка секунда. Пръстът ѝ потупваше по-силно и ръцете ѝ трепереха. Тя повтаряше нещо, но не можех да го разбера.
– Какво иска да каже? – Попитах, без да знам дали мога да направя нещо, за да я успокоя. Хейл не отговори, а продължи да се обръща към майка си.
– Майко, моля те, не се разстройвай – каза и той и взе снимката от ръцете и, преди тя да я счупи.
– Задръж ги. „До тях“, повтаряше госпожа Фултън.
Тилър? Дотогава? До тях?
Не можех да го разбера, но изглеждаше, че Хейл може.
– Знам какво искаш да кажеш. Не се притеснявай. Ще му кажа – успокои я Хейл.
Тя престана да се суети и сякаш се успокои. Върна се към люлеенето, а очите ѝ отново придобиха празен израз. Беше напълно сърцераздирателно. Объркването и паниката ѝ, изчезващи в празно нищо, бяха толкова тъжна гледка.
– Кажи му? Това ли искаше да каже?
Той се наведе, за да оправи одеялото около нея, като ми говореше с тих глас, докато го правеше.
– Тя прави това от време на време, когато си спомня нещо. Когато не може да намери думите, тя се вълнува. Обикновено това не трае дълго, преди болестта отново да замъгли съзнанието ѝ и тя да се успокои.
– Изглежда, че умееш да се държиш с нея, което, сигурна съм, ти помага. Най-малкото изглежда, че си разбрал какво иска да каже.
– Да, знаех какво казва. – Той се изправи в цял ръст и се обърна да ме погледне. Обикновено безчувствените му очи изглеждаха измъчени, когато срещна погледа ми. – Мис Коул, днес трябва да кажа нещо на г-н Стоун. Това е нещо, което майка ми искаше да му кажа от много дълго време. Няма да му е лесно да го чуе.
Веждите ми се набръчкаха от объркване.
– Какво имаш предвид?
Той погледна снимката, на която беше с Александър и Джъстин.
– Защитавам ги, откакто се помня. Но може би вече няма да мога да го правя. – Той направи пауза и придоби далечен поглед. След миг продължи. – Веднъж вече ти казах, че той се нуждае от теб. Сега ще има нужда от теб повече от всякога.