Кристина
– Остави го да си тръгне, Кристина – каза ми Джъстин, когато започнах да следвам Александър. Погледнах към нея.
– Не мога просто да го пусна! Той вероятно е в шок.
– Да, и затова трябва да му дадеш пространство, за да се справи. Алекс е избухлив. По-добре ще е да го оставиш сам, за да може да помисли.
Спрях на вратата, когато тя каза това. Александър имаше избухлив характер, но обикновено се стараеше да го контролира. Въпреки това, след като веднъж вече бях станала жертва на този темперамент, се поколебах. Бях разкъсана.
Погледнах към Хейл с надеждата, че той ще ми даде някакви насоки. Носът му силно кървеше – гледка, която би трябвало да ме държи на място, тъй като това беше доказателство, че Александър не е в подходящото състояние на духа. И все пак исках да го преследвам.
– Не знам какво да правя – казах му. Той не отговори, но начина, по който погледа му се задържаше в моя, ме накара да мисля, че иска да каже нещо.
– Да отидем в салона – предложи Джъстин. – Хейл, иди да се измиеш, после се срещни с мен и Кристина там. Може би, ако първо и обясним нещата, тя ще успее да стигне до Александър по-добре, отколкото някой от нас.
Хейл кимна и Джъстин се изправи. Обърна се към майка си и каза:
– Лена, ще се върна след малко, добре?
След като Джъстин изглеждаше доволна, че майка ѝ ще се справи, тя ме заведе в тих салон в старческия дом. Тя отказа да говори, докато Хейл не се присъедини към нас. Това ме накара да се притесня изключително много. Колкото повече време минаваше, толкова по-нервна ставах. Трябваше да бъда с Александър. Никога не трябваше да го оставям да си тръгне сам.
Когато няколко минути по-късно Хейл най-сетне влезе в салона, се спрях на Джъстин.
– Искам отговори. Сега. И то бързо – поисках аз.
Джъстин се стресна от грубия ми тон, но за нейна чест гласа ѝ не се разколеба, когато заговори.
– Аз съм тази, която застреля баща ни – обяви тя, сякаш това беше някакво грандиозно изявление. Не ме интересуваше особено кой го е убил. Повече ме притесняваше факта, че майката на Александър е много жива, нещо, което беше крито от него повече от две десетилетия.
– Не ми пука за това! – Избухнах. – Чарли вече го каза в интервюто си пред някакъв мръсен репортер. Исках да получа отговори за майка ти. Искам да знам защо ти и Хейл сте скрили факта, че тя е жива.
– Допреди седмица не знаех, че е така – обясни тя, след което хвърли поглед в посока на Хейл. – Но Хейл знаеше. Никога не ни каза, защото спазваше обещание, дадено на дядо ми. До неотдавна Хейл вярваше, че майка ми е убила баща ми. Сега, когато знае, че това не е така, трябваше да излезе с истината.
– Не разбирам – заявих изпитателно, клатейки глава напред-назад в объркване.
– С ваше позволение мога да ви обясня, мис Коул – тихо каза Хейл от своя ъгъл на стаята.
– Не ти трябва моето проклето разрешение, Хейл – изръмжах аз. – Просто го изхвърли вече, за да мога да стигна до Алекс.
– Току-що бях приключил престоя си в Япония. Бях си в отпуск и реших да посетя Люсил, бабата на Александър и Джъстин. Преди да си тръгна от дома ѝ, тя ме помоли да се отбия до Русо на път за вкъщи и да занеса един хляб с банани.
Беше ми странно да чуя как Хейл нарича семейството на Александър Русо, но не го коментирах. Бях твърде нетърпелива да чуя обяснението им.
– Все още не си спомням да си бил там онзи ден – промърмори Джъстин. – Не си спомням и седмиците след това. Спомням си само…
Джъстин се отдръпна и Хейл продължи.
– Когато стигнах там, намерих баща им. Той беше прострелян и очевидно беше лежал там от известно време.
– Три дни, ако трябва да бъдеш точен – допълних аз.
– Значи господин Стоун ви е казал? – Попита той.
– Само това, което си спомняше. Каза, че подробностите са мъгляви.
– Сигурно са били – каза той със съжаление. – Когато стигнах там, и двете деца бяха като зомбита. Очите им бяха заслепени, сякаш се намираха в друга реалност.
– От няколко дни живеят с труп, Хейл. Трябва да са били травмирани – казах аз, раздразнена, че трябва да изтъкна очевидното.
Хейл поклати глава, сякаш се опитваше да изчисти съзнанието си от видението на две емоционално разстроени деца.
– Както и да е, намерих Елена, майка им, в кухнята. От състоянието на помещението се виждаше, че е имало борба. Столовете бяха преобърнати. Съдовете бяха счупени. Но… Това беше кръвта. Тя беше навсякъде. Първото нещо, което направих, беше да се обадя на дядо им. Не знам защо първо не се обадих в полицията. Може би заради мъртвеца в хола. Не съм сигурен. Така или иначе, Елена беше жива, но едва-едва. Господин Стоунуол каза, че линейките се отзовават твърде дълго в този район на града, затова ме инструктира сам да я заведа в болницата. Каза, че ще ме посрещне там.
– Тогава какво се случи?
– Мис Коул, трябва да разберете. Не знаех какви са намеренията на господин Стоунуол, когато доведох Елена в болницата. Той предположи, както и аз, че дъщеря му е застреляла съпруга си. Ако знаех какво планира да направи господин Стоунуол, може би щях да се опитам да го разубедя, преди всичко да се е задействало. В края на краищата за Елена щеше да е лесно да твърди, че се е самозащитила.
– Все още не разбирам. Какво е направил дядото на Алекс и Джъстин?
– Когато пристигнах в болницата, г-н Стоунуол вече беше там. Той каза на болничния персонал, че името му е Итън Стоун, а не Едуард Стоунуол. Отначало бях изненадан от това, но след това той регистрира Елена като Лена Силвестри. Лена беше нейния прякор, а Силвестри беше моминското име на Люсил – обясни Хейл. – Той също така излъга и каза, че е племенница на съпругата му. По онова време болниците не проследяваха пациентите по номера на социалната осигуровка и всички записи все още бяха на хартия. Беше лесно да се дават фалшиви имена. Веднага разбрах какво прави. Опитваше се да я предпази от обвинение в убийство.
– Това е нелепо – отвърнах аз. – Ти сам го каза – за нея щеше да е лесно да твърди, че се е самозащитила.
– Знам това, но ти не си го видяла онзи ден. Беше толкова разстроен. Притеснен. Ядосан. Не мога да го обясня. Задаваше ми много въпроси за това, което съм видяла в къщата. Искаше конкретни подробности. След като му обясних какво съм намерила там, той ми каза да отида в къщата и да почистя всички следи от борба в кухнята. След това ме инструктира да почистя, когато мога да установя, че има само кръв на Елена и да намеря пистолета, но ми каза да не докосвам тялото на съпруга ѝ. Не му възразих. Това беше моята грешка. Очевидно беше покрусен от скръб, не знаеше дали дъщеря му ще живее, или ще умре. Не мислеше ясно. Аз просто… – Направи пауза, гласа му се пречупи от емоции. – Той беше като баща за мен. Не можех да откажа на молбите му.
Спомних си какво ми каза Александър за пистолета. Вероятно не биваше да изричам това, което знаех, пред Хейл и Джъстин, но в този момент това вече нямаше значение.
– Не намери пистолета, нали? – Попитах.
– Не, всъщност. Не съм.
– Защото Александър смяташе, че Джъстин е застреляла баща им. Тя го е направила, но той никога не е знаел със сигурност. За да я защити, той хвърли пистолета в Ийст Ривър.
Хейл отново поклати глава, но Джъстин остана безмълвна след откровението ми.
– Полицията дойде. Те проведоха разследване, но тъй като Елена липсваше, а оръжието на убийството не беше намерено, случая остана неразкрит. Ако това, което казваш, е вярно и Александър е хвърлил пистолета в реката, това е парчето от пъзела, което така и не можах да намеря – каза Хейл, сякаш потънал в мисли. Поклатих глава, все още опитвайки се сама да сглобя всичко.
– Добре, да се върнем към историята – казах с надеждата да получа повече яснота. – Нищо от това не обяснява защо местонахождението на Елена е било скрито от Александър и Джъстин през всичките тези години.
Този път отговори Джъстин.
– Майка ми се измъкна, но увреждането на мозъка ѝ беше тежко. Прочетох медицинските ѝ документи. Травма с тъп предмет, която предполагам, че е резултат от един от пиянските пристъпи на баща ми. Когато се събуди, тя не беше наред. Сякаш беше малко дете и трябваше да учи основни неща отначало. Дори двигателните ѝ умения бяха почти несъществуващи. След първата година на повторно научаване на основните функции тя спря да напредва. Сега тя има съзнанието на четиригодишно дете, затворено в тялото на възрастен. Тя изобщо не си спомня за мен или Александър.
От конската ми опашка се освободи свободна къдрица и аз набързо я отместих. Това, което казваха Хейл и Джъстин, беше трудно за възприемане. Имах чувството обаче, че едва сме започнали да драскаме по повърхността.
– Джъстин, как се връзваш ти с това? – Попитах. – Откога знаеш, че всъщност ти си убила баща си?
– Спомних си какво се случи преди няколко години. Посещавах терапевта си, все още опитвайки се да намеря начини да се справя с проблемите, които имах от детството. Не си спомнях обаче много подробности и това ме затрудняваше да намеря област, върху която да се съсредоточа. Терапевтът ми предложи хипноза. Съжалявам, че го беше направил. Има причина да блокирам спомените си… – Тя се измъкна и погледа ѝ придоби призрачен вид.
Припомних си интервюто на Чарли. С не много думи той предположи, че Джъстин е била насилвана. Докато се взирах в измъченото ѝ изражение, се чудех дали това е вярно и дали точно за това мисли. Потръпнах. Само мисълта, че възрастен мъж докосва шестгодишно момиче, беше отблъскваща. Може би след време щях да поговоря с Джъстин за това. Проектът, с който исках да се заема в „Стоун’с Хоуп“ в помощ на жертвите на изнасилване, можеше да ѝ помогне да се справи с миналото си.
В този момент обаче бях прекалено ядосана, за да изпитвам някакво съчувствие към нея. За да се съсредоточа, се изправих и започнах да обикалям стаята.
– Ти си егоист, Джъстин. След всичко, което той направи, за да те защити. Откакто е прочел интервюто на Чарли, през годините е преценявал всяко свое решение. Как можа да скриеш това от него? Знаела си, че той търси отговори за убийството. Защо не каза на Алекс веднага щом си спомни?
– Защо да го правя? Ти не познаваше Алекс тогава – каза тя и започна да ридае. – Той беше обсебен от идеята да намери майка ни в продължение на години. Най-накрая изглеждаше, че го е оставил на мира по времето, когато разбрах, че аз съм убила баща ни. Защо да се ровя в миналото, което и аз, и Алекс искахме да забравим?
Вдигнах ръце в знак на раздразнение.
– О, не знам. Може би ако знаеше, Алекс нямаше да се занимава с Мак Оуенс точно сега. Или с Чарли. Или каквото и да било от това! – Възкликнах. Гласът ми ставаше все по-силен с всяка изминала минута. – Той щеше да има отговори! Знаеш ли, че е планирал да отиде при прокурора в понеделник? Представяш ли си какво можеше да се случи, ако го беше направил?
– Нищо нямаше да се случи – категорично заяви Джъстин. – Алекс разполагаше само с части от информацията. Повечето от знанията му бяха косвени. В момента, в който Хейл ми каза за статията, аз му предадох истината за това, което съм направила. Може да бях само на шест години, но вече не можех да се крия от него. След като Хейл разбра, че именно аз съм застреляла баща си, нямаше нужда да крие майка ми. Тогава той ми каза, че тя е жива. Заедно решихме да поговорим с прокурора. Отидохме миналата седмица в понеделник.
Спрях да се разхождам и изненадано погледнах Хейл.
– Понеделник? – Попитах го.
– Да – потвърди Хейл. – Ето защо наистина бях там онзи ден, мис Коул. Бях се срещнал с Джъстин. Да се сблъскам с вас в офиса на прокурора беше странно съвпадение. Не съм проследявал телефона ви. Самуел ми каза, че сте отишли на среща с лекар, но той няма нищо общо с това, че ви намерих там. И, ако си спомняш, онзи ден също ти казах да ми се довериш. Казах, че се справям с това.
– Да се справиш с него? Трябваше да кажеш на Алекс за майка му още преди години – казах аз, а тона ми прозвуча по-обвинително, отколкото исках да бъде.
– Знам, че трябваше да го направя – признава Хейл с тъга. – Единствената ми защита е, че дадох обещание на господин и госпожа Стоунуол. Те искаха внуците им да се отърсят от ужасите на миналото. Искаха да бъдат щастливи, да живеят пълноценен и успешен живот, точно както Елена винаги е мечтала да бъде. Те бяха с разбито сърце, но тъй като не можеха да имат дъщеря си, бяха готови да пожертват всичко, за да сбъднат желанията ѝ. Никога не съм виждал такава отдаденост. Заради това се заклех да бдя над Елена и да пазя тайната им, дори ако това означаваше никога да не кажа истината на децата ѝ.
Поклатих глава, сякаш живеех в сапунен сериал. Всичко беше толкова сюрреалистично.
– Не знам какво да мисля за всичко това. Знам само, че трябва да стигна до Алекс, за да се уверя, че е добре. Той ще се оправи, нали Хейл? Искам да кажа, че той не е виновен за нищо.
– Алекс ще се справи – увери ме Джъстин. – Все още има някои неща, които трябва да се уредят. Томас Грийн каза, че няма дело срещу мен или Алекс. Знаем обаче, че за Хейл ще има много последващи въпроси. Не знаем какво ще се случи, но ще има разследване. Хейл разбира ролята си във всичко това и възможните последствия.
Не исках да мисля за неприятностите, в които можеше да се окаже Хейл. Не ми харесваше факта, че е крил майката на Александър през всичките тези години, но го разбирах. Той само се опитваше да защити тези, които обичаше. Можех само да се надявам, че правосъдната система ще прояви известна снизходителност.
– Хейл, предполагам, че Алекс е тръгнал с колата. Трябва да се върна в пентхауса. Можеш ли да ме закараш?
– Разбира се, госпожо Коул.
– Джъстин, не изчезвай отново. Когато говоря с Алекс, ще се опитам да обясня всичко по най-добрия възможен начин, но той със сигурност ще има въпроси, които не съм се сетила да задам. Ако ги зададе, по-добре да си наблизо, за да им отговориш.
– Ще го направя. Обещавам. И Кристина, моля те, бъди внимателна – предупреди тя.
– Какво имаш предвид?
– Не знам в какво състояние на духа е Алекс в момента. Не искам да те отблъсква или още по-лошо. Бъди внимателна с него. Може би ти си единствения човек, който има шанс да му помогне да се справи с това.