Александър
Аз не мислех за майка ми, сестра ми и Хейл. Не си позволявах да мисля за никого от тях. Блокирах всичко, включително и всякакви мисли за Кристина. Тя беше твърде нормална в един невероятно прецакан свят. Никога не съм познавал нормалното. Беше глупаво да вярвам, че мога да го имам с нея. Лъжех само себе си. Не можех повече да се преструвам. Това е мястото, на което принадлежа. Това беше онова, което познавах най-добре, и беше единственото място, където имах пълен контрол.
Сервитьорката дойде с още една порция бърбън. Тя отвърна поглед и не срещна моя, докато слагаше чашата. След като тя си тръгна, аз вдигнах чашата и бавно отпих от отлежалия алкохол. Останах сам в собствения си ъгъл на клуба и огледах хората в Клуб О.
Както винаги, мястото беше пълно с красиви жени, всички екзотични и различни по свой начин. Не знаех имената им, но нямаше нужда да ги знам. Никоя от тях не знаеше миналото ми и това беше единственото, което имаше значение. Никога нямаше да ми задават въпроси за живота ми или да се опитат да ме опознаят. Не бих им позволил. Единственото, което щях да им позволя да поискат, беше моето господство.
Погледът ми продължи да сканира стаята, докато не се спря на една закръглена брюнетка наблизо. Погледнах надолу към китката ѝ. Тя носеше зелена гривна. Това означаваше, че е свободна за всеки Дом, който иска да я вземе. Тя се усмихна и хвърли поглед надолу, като по този начин ме прикани да я избера. Очаквах да усетя познатото трептене на члена си, което винаги се случваше, когато бях готов да пристъпя към убийството. Но не усетих нищо. Не исках тази жена. Всъщност не исках нито една жена тук.
Раздразнен, изхвърлих в мен съдържанието на питието си и подадох сигнал на сервитьорката за друго. Прекалено съсредоточен върху това да се напия, не забелязах чернокосата жена, която се приближи към масата ми, докато не се озова точно пред мен. Очите ми проследиха дължината на краката ѝ с мрежести чорапи и изваяното ѝ тяло. Замаяното ми съзнание едва регистрира цвета на гривната ѝ, преди погледа ми да се спре върху лицето на първата ми подчинена.
– Саша – казах аз. Изрекох името ѝ в знак на благодарност, но това в никакъв случай не беше поздрав или покана. Не бях в настроение да се занимавам с нея тази вечер.
– Алекс, радвам се да те видя. – Гласът ѝ ме изнерви и аз я подминах с пренебрежителен поглед. – Къде е хубавата ти приятелка тази вечер? Как се казваше? Кристина?
Главата ми се завъртя и я погледна. Боядисаната ѝ коса падаше на тънки разпуснати кичури по раменете, а лицето ѝ беше изрисувано с тъмен грим. Някога е била красива, но с времето красотата ѝ е избледняла. Сега изглеждаше изморена. Предполагам, че твърде много Домове и вероятно твърде много наркотици бяха втвърдили някогашното ѝ съвършено лице.
– Нямаш право да произнасяш името и. Никога повече няма да го чуя от устата ти. Разбираш ли ме? – Тонът ми беше с подчертана доминантност, която знаех, че идва от това, че съм тук. На това място.
Тя впери поглед в пода, олицетворявайки перфектната подчинена реакция. Вдигнах вежди, когато тя направи крачка напред и се спусна на колене.
– Да, сър – каза тя.
Извърнах очи.
О, какво, по дяволите.
– Стани от пода, Саша. Аз не съм твоя проклет господар.
Ръката ѝ се премести върху бедрото ми и тя ме погледна. Очите ѝ горяха от нужда. Разпознах този поглед. Беше гладна, отчаяно желаеше да бъде доминирана. Но аз също я познавах. Тя не жадуваше за мен, а за бруталност. Ако не я получаваше от мен, просто щеше да премине към следващия свободен господар.
Тя се приближи до мен, а пръстите ѝ се приближиха опасно близо до слабините ми.
– Алекс, ние бяхме добри заедно. Можем да бъдем отново.
Погледнах настрани, без да изпитвам нищо към жената в краката си. Беше жалка и се чудех как изобщо съм могъл да бъда с някой толкова безгръбначен като нея.
– Това беше много отдавна, Саша. Много отдавна.
– Знам какво харесваш. Нека аз съм тази, която ще ти го даде – настояваше тя.
Погледнах надолу към ръката, която все още лежеше в скута ми. Дори в полупияното си състояние знаех, че не я искам. Изобщо не. Но исках да забравя. Да избягам. Тя се премести, за да се плъзне в кабината до мен, а кожения ѝ корсет се усещаше твърд и студен отстрани.
– Ти си на моето място – каза познат глас.
Погледнах нагоре и видях Кристина, надвесена над кабината. Обхвана ме чувство на недоверие, чудех се как ме е проследила тук и как е успяла да премине през охраната. Изглеждаше красива, застанала там, с ръце на хълбоците и блестящи очи. За миг всички в клуба сякаш бяха изчезнали. Виждах само Кристина.
Моят ангел.
Тази мисъл изведе на преден план реалността ми. Аз бях дявол и не заслужавах ангел. Прегледах я нагоре-надолу. Ежедневното ѝ облекло беше в ярък контраст с това на Саша, както и на всяка друга жена в заведението. Това беше още едно напомняне за това колко добра беше Кристина. Твърде добра за човек като мен. Тя не принадлежеше на това място.
Видях как очите ѝ се стрелнаха надолу към ръката на Саша. Тя все още беше в скута ми. Инстинктивно исках да обясня, че не е това, което изглежда. Исках да ѝ кажа, че не съм докосвал Саша, нито пък съм я искал. Сърцето ми се сви от обвинението, изписано ясно на лицето ѝ. Нямах обаче сили да обяснявам каквото и да било на когото и да било. Дори на нея.
Не чувствай. Просто я остави да си отиде.
Най-добре ще е, ако я оставя да направи предположения за сцената пред нея. Това щеше да ѝ даде възможност да се измъкне от прецакания ми живот. Кристина заслужаваше нещо по-добро от мен. Колкото по-скоро го осъзнае, толкова по-добре щеше да ѝ бъде.
– Какво правиш тук? – Попитах хладнокръвно, като се облегнах назад и прехвърлих небрежно ръка през облегалката на кабината.
– Мога да те попитам същото! – Избухна тя и очите ѝ блеснаха гневно.
Погледнах към Саша. Тя седеше мълчаливо и чакаше отговора ми. Изглеждаше почти самодоволна, сякаш смяташе, че ще избера нея пред Кристина. Идеята беше почти смешна. Тя ме отблъскваше.
– Изчезвай, Саша – казах ѝ аз. Ужас от болка за миг засенчи лицето ѝ, но тя бързо се съвзе и се изправи на крака.
Приближи се до Кристина, наведе се и ѝ прошепна нещо. Не знаех какво е казала, но очите на Кристина се разшириха, докато изражението ѝ стана убийствено. Ръцете ѝ се свиха в юмруци, когато се отдръпна, за да срещне погледа на Саша. За миг си помислих, че Кристина може наистина да я удари. Тя не го направи, но и хвърли най-зловещия поглед, който някога съм я виждала да хвърля на някого.
– Ти си нищо за него – изсъска Кристина и силно заби пръст в рамото на Саша. После се завъртя и се плъзна на мястото до мен, което Саша беше освободила. Кристина се взираше в Саша, почти предизвикателно, но ясно заявяваше претенциите си. Саша я погледна в гръб за миг, преди да се засмее жестоко на личната си шега. Тя се отдалечи, а бедрата ѝ се поклащаха мелодраматично след нея.
– Е, това беше забавно. Помислих си, че ще имам котешки бой. Можеше да е забавно – казах аз. Тонът ми беше сдържан, но и подигравателен към ситуацията.
– Престани да бъдеш гадняр и се прибери у дома, Алекс.
– Няма да се прибера вкъщи – казах ѝ и отпих от чашата си.
– Не си на себе си и това е разбираемо след деня, който изживя. Въпреки това не съм прекарала последните петнайсет минути в опипване и насилване напразно. Ела вкъщи, където е тихо, и ще поговорим.
Пръстите ми се свиха около чашата при нейното изказване, толкова силно, че ми се стори, че може да се счупи в ръцете ми.
Какво има предвид под „опипване и насилване“? Да си помислиш, че някакъв задник тук е смятал, че има право да…
Погледнах китката ѝ.
– Майната му, Кристина! Ти дойде тук без гривна? Ти глупава ли си?
Тя наведе брадичката си в знак на непокорство и аз почти си представих как стоманения прът се спуска по гърба и.
– Не съм глупава. Притеснена съм. За теб, по дяволите! Просто забравих за гривната. Това няма значение. Аз съм добре. Ти, от друга страна, не си. Можем или да се приберем вкъщи и да поработим върху това, или да го обсъдим тук, в този… – Тя направи пауза и размаха гневно ръка, а лицето ѝ се изкриви от отвращение, докато сочеше към околността. – В този шибан клуб. Избирай, но аз предпочитам да говорим някъде другаде, а не тук.
– Вече ти казах. Няма да си тръгна.
Тя присви очи и ме погледна. Почти можех да видя как парата яростно се издига от ушите ѝ.
– Добре – отсича тя. – Направи каквото искаш. Ние ще говорим тук.
Кристина започна да говори, гласа ѝ се разсейваше на фона на силната музика в клуба и обясняваше всичко, което Джъстин и Хейл ѝ бяха казали. Слушах, но все пак не слушах. Думите ѝ сякаш се размиваха и изчезваха. Дали защото съзнанието ми беше замъглено от пиенето, или защото отричах, не можех да бъда сигурен.
Хейл само ни защитаваше.
Следвайки желанието на дядо ми.
Джъстин уби баща ми.
Майка ми беше жива.
Не знаех дали съм щастлив, или тъжен, че имам отговорите, които бях търсила толкова дълго време. Изобщо не знаех какво да чувствам по този повод. Дори не ми пукаше, че Кристина говори за това толкова открито и публично. Вместо да отговоря на каквото и да било от думите ѝ, преглътнах последното си питие и дадох знак на сервитьорката за още едно.
Когато го донесе, Кристина го грабна от ръката ми.
– Не – отвърна тя.
– Дай ми го – наредих сурово.
– Няма да се напиеш, Алекс. Няма да ти позволя.
– Твърде късно, бебе. Вече съм на път.
Шоколадовите ѝ очи блестяха от неизплакани сълзи, но аз не им обърнах внимание и ѝ отнех питието. Кехлибарената течност се изсипа по стената на чашата, покри ръката ми и капна на масата. Погледнах я, докато бавно облизвах пръстите си, като я гледах ледено, докато го правех.
– Защо го правиш? – Прошепна тя.
– Защото мога. Това е моята същност.
– Наистина си мислиш, че си като него, нали? Погледни се как се опитваш да докажеш нещо, като изпълниш някаква глупава съдба, която си измислил. Седиш тук, в този клуб, напиваш се и се държиш, сякаш си някакъв голям и лош Доминант. Е, имам новина за теб. Поведението ти в момента е всичко друго, но не и доминиращо. То е слабо, Стоун.
– Името ми е Русо. И е крайно време да приема кой и какъв съм.
– Говориш глупости, защото си прекалил с пиенето. Това не си ти – отрича тя и поклаща глава.
– Това не е глупост. Това е истината. Знаеш го толкова добре, колкото и аз – изплюх се горчиво. – Време е да си тръгнеш. Дойдох тук тази вечер, за да продължа напред, а там има цял куп жени, които са готови да ме накарат да забравя.
Казах го умишлено, за да я нараня. За да я накарам да напусне това място. Не очаквах обаче яростта, която кипна в нея, толкова гореща и бърза, че дори не я видях да идва. С едно бързо движение тя ме удари право в лицето. От мястото, където дланта ѝ се допря до лицето ми, бузата ми се залюля и за миг останах зашеметен. Бързо се съвзех обаче, когато видях ръката ѝ да се вдига отново. Хванах китката ѝ във въздуха и я стиснах здраво.
– Недей – изръмжах аз.
– Ти си го поискал!
– Наистина ли си мислиш, че ме познаваш, Кристина? Искаш ли да отидем на тихо място, за да си поговорим? – Казах подигравателно. – Ти не искаш да съм сам в тиха стая. Не знаеш на какво съм способен. Какво има в мен, което само чака да излезе навън. Продължавай да ме натискаш и ще те пречупя.
Упоритата и брадичка отново се наклони нагоре. Очите ѝ все още бяха пълни със сълзи, но изражението ѝ беше изпълнено с предизвикателство, докато ме гледаше надолу.
– Предизвиквам те да опиташ.