Кристина
Aлександър ме поведе по тъмен коридор и ме избута грубо през една врата в края му. След като хвърлих бърз поглед наоколо, очите ми се разшириха от ужас. В средата на затънтената стая зловещо седеше легло, покрито с черни чаршафи, а над него от тавана висеше някаква дървена решетка. Стените бяха осеяни с белезници, както и с множество други БДСМ атрибути, които имах време да разгледам само бегло, преди да чуя как вратата се затръшва зад мен.
Обърнах внимание, когато чух щракването на ключалката. Завъртях се с лице към Александър и се почувствах изключително ядосана за начина, по който ме издърпа. Щях да избухна, но спрях, когато видях лицето му. Беше тъмно. Заплашително.
– Искаше да се уединиш? Някъде на тихо място? Е, ето ти го – изръмжа той, докато се приближаваше към мен.
Преди да успея да проумея какво прави, той се втурна към мен. Понечих да направя крачка назад, но той сграбчи и двете ми китки и ги притисна зад мен с една ръка. С другата хвана врата ми, завъртя ме и запрати гърдите ми към бетонната стена. Усещах как ерекцията му се притиска към дупето ми. Вероятно трябваше да се страхувам, но не го направих. Бях просто ужасно ядосана. Това не беше той. Това не беше моя Александър. И ако си мислеше, че ще му позволя да се държи с мен по този начин, значи е имал друго нещо предвид.
С лице, притиснато към стената, се опитах да се освободя. Не можех да помръдна в неговата хватка.
– Слез от мен – изсъсках аз.
– Не – каза той в ухото ми, като притисна слабините си към мен още по-силно.
– Дотук ли се стигна, Алекс? Аз ли съм просто поредната случайна курва от твоя клуб? Ако искаш така да се отнасяш с мен, тогава заповядай! – Изкрещях.
Хватката му върху мен се отпусна при думите ми. Възползвайки се от възможността, освободих китките си и се завъртях с лице към него. Лицето му беше само на сантиметри от моето, когато се вгледах в него. Миризмата на алкохол беше гореща и остра в дъха му. Очите му бяха вдлъбнати и тъмни, а гърдите му се повдигаха и спускаха с хаотично темпо.
Притиснах се към гърдите му, исках да намеря място, но може би се опитвах да преместя тухлена стена. Той се засмя на слабия ми опит, но направи малка крачка назад. Хванал горната част на ръцете ми, той ме изгледа нагоре-надолу, сякаш се опитваше да реши какво иска да направи с мен.
– Съблечи се – нареди той накрая.
О, по дяволите, не! Пиян или не, той е излязъл от ума си!
Но не изрекох тези думи, защото не исках да го провокирам допълнително. Яростта му беше такава, каквато не бях виждала досега. Знаех защо искаше да ме съблече. Искаше да изкара гнева си. Дори за кратко се замислих дали да не направя това, което искаше, защото знаех, че едно бързо преобръщане може да успокои малко настроението му. Но колкото и бързо да ми мина мисълта през главата, бързо я отхвърлях. Сексът нямаше да реши проблемите ни – не и този път. Да се предам щеше да е грешка.
Вместо това повдигнах упорито брадичката си, за да покажа отказа си. Той се опитваше да докаже нещо, като ме плашеше. Ужасяваше ме, че е паднал толкова ниско, но той не знаеше, че не се страхувам. Познавах човека отвъд фасадата. Той нямаше да ме нарани.
– Не, Алекс. Ако искаш да ме приковеш към стената, с удоволствие ще ти услужа някой друг ден. Дори ще ти помогна да закрепиш проклетите вериги. Но това определено няма да се случи днес. Не и по този начин.
Той не отговори, но уви ръка около косата ми и я дръпна. Силно. Приближи устни до ухото ми и прошепна, а гласа му звучеше прекъснато и дрезгаво.
– Защо дойдохте тук? Видя белега на майка ми. Той го е направил. Аз съм способен да направя същото. Защо ме изкушаваш?
Целият ми гняв отпадна при думите му. Човекът, в когото се бях влюбила, този силен, физически и завладяващ мъж, се оставяше да бъде омаловажен от неща, които не можеше да контролира. В сърцето си знаех, че греши, но просто не знаех как да го убедя в обратното. Всичките ми усилия да се опитам да бъда до него, да бъда неговото сигурно място, изглеждаха напразни. Сълзите се втурнаха към очите ми и паднаха на горещи ивици по бузите ми.
– Александър. Моля те – изхлипах. – Това не си ти. Знам, че не си ти.
Той се отдръпна и ме погледна дълго и силно, преди най-накрая да освободи напълно хватката си върху мен. Ръцете му се отпуснаха встрани и той направи няколко крачки назад.
– Върви, Кристина. Излизай оттук. Не ти е тук мястото. На това място. В моя прецакан свят. С мен.
– Няма да отида никъде.
Той се заклати и за първи път осъзнах колко точно е пиян.
– Казах да се махнеш. Не прави това по-трудно, отколкото трябва да бъде. Това никога няма да се получи. Бях глупав да вярвам, че мога да имам нещо нормално с теб. Просто си тръгни. Намери си друг мъж, който да ти даде това, което заслужаваш.
Премести се в ъгъла на стаята и се свлече в плюшено кресло от черно кадифе. Подпря се с лакти на коленете си и притисна глава между ръцете си. Изглеждаше победен, но аз отказвах да го оставя да падне толкова лесно.
Огледах странната и чужда стая, разположена на твърде познато място. Именно тук, в Клуб О, Александър и аз преживяхме началото на края. Макар че в крайна сметка се върнахме един към друг, тази нощ го бях тласнала до твърдия му предел.
– Сапфир – казах тихо.
Александър бавно вдигна глава, за да срещне погледа ми.
– Какво?
– Чу ме. Казах сапфир.
– Знам какво каза. Защо го каза?
– Защото да бъда без теб е моята твърда граница – единствената ми твърда граница. Не можеш да си тръгнеш от мен, Александър Стоун.
Той поклати глава, но не проговори. Приближих се до него, приклекнах пред него и хванах ръката му. Вдигнах я към гърдите си и притиснах дланта му към тях, за да усети ударите на сърцето ми.
– Ангелче, какво правиш?
– Вече веднъж те оставих. Тук. На това място. Но накрая ти дойде след мен. Няма да те оставя отново, Алекс. Нито сега, нито някога. В онзи ден край пътя, когато колата ми се развали, стояхме под дъжда и ти сложи ръка върху сърцето ми. Помниш ли?
Той примигна, сякаш се опитваше да разсее мъглата в мозъка си.
– Да.
– Ти ме принуди да призная чувствата си към теб. Тогава сърцето ми биеше за теб, но сега бие още по-силно за теб. Моля те, позволи ми да те заведа у дома.
Той потърси лицето ми с оцъклени очи. Не бях сигурна какво е видял, но накрая кимна. Когато се изправи, се поколеба. Хванах ръката му и я прехвърлих през рамото си, едва успявайки да поддържам голямата му тежест. Бръкнах в задния си джоб, извадих мобилния си телефон и набрах номера на Хейл.
– Той е тук, но в тежко състояние. Трябва да ми помогнеш да го прибера у дома.