Кристина
Лежах свита под плюшено одеяло на дивана в семейната стая, а единствената светлина идваше от телевизора. Телевизорът беше заглушен, а на екрана вървеше повторение на новините в най-гледаното време. Беше след три часа сутринта, но не можех да заспя. Умът ми се въртеше от толкова много неща и не можех да го изключа, колкото и да се опитвах.
Ако кажем, че това беше стресиращо време, би било недостатъчно. По това време на годината е типично натоварването ми в Търнинг Стоун Реклама да се удвои, тъй като много от клиентите ми се стремят към празнични разпродажби и други подобни. Стратегиите ни обаче се бяха променили и адаптирали през последните осемнадесет месеца, което направи и без това дългия ни списък със задачи още по-дълъг. Тъй като толкова много хора все още работеха дистанционно, броя на автомобилите, движещи се по улиците, беше намалял и това правеше рекламата на билбордове много по-малко ефективна. Хората използваха интернет повече от всякога, а абонаментите за печатни издания рязко намаляха. В резултат на това аз и моите служители бяхме решили да прехвърлим клиентите си предимно към онлайн реклами, което означаваше и дълги, изтощителни дни за разширяване на контактите и виртуалното ни присъствие в области, свързани с нуждите на клиентите, които постоянно се променяха.
Само по себе си това беше много, но когато добавих и проблемите в „Стоун’с Хоуп“, всичко изглеждаше непосилно. Приютът беше моя отговорност – отговорност, която ценях, но не можеше да се отрече колко уморена бях, когато с Александър най-накрая си лягахме вечер. През повечето дни вечеряхме, след това се оттегляхме в офисите си, за да приключим с недовършените през деня дела, преди да се съберем отново, за да гледаме епизод от това, което в момента гледахме по Netflix. Твърде депресирана от новините, бях възприела манталитета „Netflix и релакс“, използвайки краткия час вечер, за да се разтоваря след дългия работен ден. В крайна сметка това се превърна в рутина, която сега ценя повече от всякога.
Разсеяно сложих ръка на корема си, чудейки се доколко малкото ми слънчице е допринесло за изтощението и безсънието ми напоследък. Наближаваше края на първия триместър и започвах да се чувствам по-оптимистично настроена. Освен гаденето от така нареченото сутрешно гадене, се чувствах добре и почти бях казала на Александър за бебето, когато бяхме навън край езерото. Но тогава той беше повдигнал въпроса за Коледа, напомняйки ми колко много ми липсват семейството и приятелите, и това задейства водните струи.
Емоционалното ми състояние напоследък беше постоянно като на влакче в увеселителен парк и знаех, че настроението ми не е наред. Затова в крайна сметка реших да не му казвам. Просто не ми се струваше, че е подходящия момент. Не исках да се разсейвам, когато най-накрая му кажа за нашето бебе. Исках момента да е съвършен.
Вдишах дълбоко и се отдадох на добро прозяване. Приех го като знак, че вероятно ще заспя отново, ако се кача в леглото. Вдигнах дистанционното на телевизора и се канех да го изключа, но се спрях, когато видях заглавието в долната част на екрана.
Ню Йорк регистрира нула случаи за седми пореден ден
За какво говорят?
Със сигурност не може да става дума за вируса. Погледнах към дистанционното и включих звука на телевизора, за да чуя репортажа.
– …отбеляза седмия си ден без местни случаи. На днешната пресконференция кмета благодари на здравните и обществените работници и най-вече на нюйоркчани за това, че са направили всичко възможно, за да преодолеят пандемията. След като обяви, че няма да има повече публични ограничения, кмета отдели време да говори за събирателните заведения, като отново подчерта необходимостта от бдителност, но се съгласи от понеделник да отпаднат всички задължителни изисквания. След близо две години нюйоркчани въздъхнаха с облекчение. Някои служители в областта на здравеопазването обаче предупреждават, че не трябва да губим бдителност и да не се съгласяваме с…
Очите ми се разшириха от шок и едва успях да възприема чутото, тъй като ме връхлетяха милиони емоции. Ръцете ми започнаха да треперят. Нямаше нужда да чувам останалото. Бях чула достатъчно. Насочих дистанционното към телевизора и го изключих.
Тъй като в стаята вече цареше пълен мрак, се облегнах на дивана. Една част от мен беше развълнувана да чуе страхотната новина, но друга част от мен беше абсолютно бясна.
Бях предадена от човека, на когото се доверявах повече от всички останали.
Няма местни случаи.
Няма ограничения.
Отпадане на мерките.
А Александър все още ме държеше заключена в къщата.
Юмруците ми се свиха, докато гнева ми нарастваше. Секундите минаваха, а накрая се превърнаха в минути, докато не бях сигурна колко време седя там в тъмното.
Знаех в какво се забърквам, когато се омъжих за Александър. Имаше моменти, в които той се държеше контролиращо и властно, но това беше балансирано с толкова много любов и нежност. В съчетание с това те съставляваха мъжа, когото бях обикнала, опознала и разбрала. Дори можех да съчувствам на това, че трябваше да поддържа контрол, но прекалената му реакция на пандемията беше по-крайна, отколкото предполагах.
Нуждата на Александър да контролира всичко – включително и мен – беше отишла твърде далеч.
През цялото това време бях толкова изолирана, не можех да се виждам с приятелите и семейството си и за какво? За да може той да се чувства сигурен с мен в един балон? Знаех и дори спорех за това, че света сякаш ще се върне към нормалния си живот, но не осъзнавах колко точно е подценено това.
Предполагам, че само себе си виня за това, че не съм знаела. Оправданието ми беше, че бях толкова заета с работа и се опитвах да се разсея от мисълта за изолацията си, че не бях намерила време да се информирам. Ограничените телевизионни програми, които гледах, идваха от стрийминг услуги и никога не бяха свързани с новини. Вече не бях в социалните мрежи, тъй като папараците просто не ми причиняваха нищо друго освен главоболие. Дори известията за новини бяха изключени на телефона ми, тъй като всякаква информация от външния свят беше депресираща и само ми напомняше за причината, поради която бях затворена. По някакъв начин косвено бях създала своя собствена изолация извън всичко, което Александър беше наложил.
Но той знаеше.
Следенето на актуалните събития беше от решаващо значение за бизнеса на Александър – нямаше как да не знае.
И той не каза нито дума.
– Лъжец – изсъсках през зъби. – Как смее?
Изправих се и започнах да се разхождам, а във вените ми течеше гореща ярост. Докато яростта ми растеше, мислех да отида горе, за да събудя невротичния си съпруг. Най-много от всичко исках да се разправя с него, но после се замислих. Ако му крещя, няма да стигна до нищо. Само щеше да го вбеси и да го накара да удвои аргументите си. По-доброто решение би било да игнорирам глупавите му правила и да оставя нещата да се случват, както си искат. Освен да ме върже, той не можеше да ме накара да остана в къщата.
Стиснах устните си в гримаса. Фактът, че не ми беше трудно да си представя точно този сценарий, беше притеснителен. Трябваше да поговорим за това с д-р Тумблин възможно най-скоро. Но докато това се случи, нямах намерение да оставам повече в тази къща.
Първото нещо, което правех сутрин, беше да отида в „Стоун’с Хоуп“. Приютът се нуждаеше от мен и да ме прокълнат, ако позволих на Александър да ме спре да отида.
Картата на независимата жена, моят задник.
Причините да отида там нямаха нищо общо с моята независимост и бяха свързани с това, което е правилно. Разбира се, той щеше да бъде бесен, когато разбереше, че съм тръгнала срещу него, но щях да се справя с това по-късно. По-непосредственият ми проблем беше да се изплъзна на Вивиан и Хейл. Ако разберяха, че напускам, щяха да предупредят Александър. Макар да бях готова да се разправям с него по този въпрос, не исках Стоун’с Хоуп да бъде жертвеното агне. Да отида там беше твърде важно и не исках нищо да ми пречи.
За утре ще трябва да остана под радара. След това вече нямаше да се промъквам. Всъщност виждах среща за обяд с Алисън в съвсем близкото си бъдеще.
– И забрави за тези глупости с работата от вкъщи – промълвих си.
Не се съмнявах, че в понеделник сутринта ще се върна в офиса. Разбира се, щях да бъда внимателна и все още да вземам предпазни мерки. В никакъв случай нямаше да позволя на злобата си да застраши бебето. Щеше да ми се наложи да се разбера с персонала на „Търнинг Стоун Реклама“, за да установя протоколите в офиса, но не виждах причина, поради която да не можем да се върнем към полунормалните работни дни, стига рисковете да са ниски. Според новините нещата не можеха да станат много по-добри.
Усмихвах се на себе си и очаквах с нетърпение всички начини, по които ще измъчвам съпруга си с възвърнатата си свобода. Той нямаше да има друг избор, освен да ме гледа как идвам и си отивам от Кулата на ъгловите камъни и да се задушава на педя от петдесетия етаж, без да може да ме спре.
И това щеше да му послужи.