Александър
Хейл сякаш се движеше на забавен каданс, докато се провираше през градските улици към Стоун’с Хоуп. По време на шофирането имах странно усещане за дежа вю – сякаш Хейл и аз вече сме били тук. В известен смисъл бяхме и можех само да се моля този път изхода да е различен и Кристина да се е освободила по някакъв начин от опасностите в приюта.
Започна да вали лек сняг, който направи пътищата хлъзгави и забави придвижването ни. Синоптиците прогнозираха три сантиметра тази нощ и очаквах, че не след дълго снега ще стане по-силен. Пръстите ми барабаняха нетърпеливо по панела на вратата, докато Хейл ни насочваше към приюта.
Когато сградата най-сетне се показа, сърцето ми заби в ушите, а въздуха сякаш бръмчеше. Студено изтръпване ме обзе, когато видях червените и сини мигащи светлини на няколко полицейски коли, блокирали улицата пред „Стоун’с Хоуп“.
Хейл се доближи до него, докато не беше принуден да паркира. Едва беше изгасил двигателя, но аз вече бях изкъртил дръжката на пътническата врата. Изскочих от колата и се втурнах към приюта.
Беше издигната метална барикада, за да държи събралата се малка тълпа далеч от сградата. Мъже в униформи се събраха до една от полицейските коли. Опитах се да разбера какво правят, докато се приближавах, но стигнах до извода, че изглежда не правят нищо – абсолютно нищо.
Челюстта ми се стисна, ядосан от очевидното им бездействие, избутах се през бариерата и се насочих към тях.
– Извинете – казах лаконично на един от офицерите. Той се обърна към мен. Облечен в традиционна униформа на военноморски патрул, той изглеждаше млад и излъскан. Най-вероятно беше току-що излязъл от академията, защото не изглеждаше на повече от двайсет и пет години.
– Сър, моля, отстъпете зад бариерите. Имаме…
– Не – прекъснах го аз. – Аз съм собственик на това заведение и имам основание да смятам, че съпругата ми е в сградата.
След това новобранеца направи пауза и сякаш ме прецени.
– Вие сте Александър Стоун?
– Точно така.
– Аз съм офицер Бейли. Чувал съм за вас, но ми е приятно да ви срещна на живо.
Стиснах зъби, а търпението ми беше на изчерпване. Нямаше време за любезности.
– Също така. А сега за жена ми – напомних му, като отчаяно се опитвах да остана спокоен. – GPS сигнала на телефона и показва, че е вътре.
– Е, господин Стоун, ако това е така, тогава тя може да има неприятности. Вътре има враждебно настроен стрелец – каза той безгрижно.
Направих всичко възможно, за да не му ударя шамар. В ситуацията нямаше нищо безгрижно.
– Стрелец? – Попитах, когато той не уточни повече.
– Ами всъщност е жена. Когато стигнахме дотук, всички врати бяха заключени, затова се опитахме да се обадим вътре. Никой не отговори, затова претърсихме периметъра. Тогава видяхме една жена през един от прозорците. Тя размахваше пистолет и го насочваше към тълпата от хора.
Погледнах офицера право в очите.
– Колко души? – Попитах, като отчаяно се опитвах да не допусна паника в гласа си. – Видяхте ли една жена с тъмнокафява къдрава коса, висока около метър и осемдесет?
– Не мога да кажа със сигурност.
– Какво ще кажете за някакви искания? – Попитах. Ако жената искаше пари, щях да платя всичко, ако това означаваше, че съпругата ми вече няма да бъде държана на мушка.
– Не знаем какви са нейните искания и дали има такива. Тя не се е свързала с нас. В момента трябва да се успокоите, докато чакаме екипа за преговори със заложници да пристигне. Те са тези, които ще се опитат да установят контакт. Дотогава не мога да направя нищо друго. Пътищата започват да стават хлъзгави от снега, така че предполагам, че ще са тук след около петнайсет минути.
Очите ми се разшириха невярващо, а яростта започна да се влива в тялото ми горещо и яростно. Приближих се до офицера, докато не се изправихме един срещу друг.
– Успокоя? Току-що ми казахте да се успокоя ли, офицер? Жена ми е вътре, заплашвана е с пистолет, а вие просто седите тук и чакате някой друг да дойде, за да се справи със ситуацията? За петнайсет минути могат да се случат много неща!
– Сър, отстъпете. Разбирам какво казвате, но не съм обучаван в заложнически ситуации. Има протоколи и никой от служителите на място не е упълномощен да предприеме следващата стъпка – каза той, сякаш това оправдаваше мотивите му да не прави нищо.
Обърнах се, когато усетих ръката на Хейл на рамото си. Нямах представа кога се е приближил зад мен, но знаех, че е усетил, че съм на ръба да избухна. Не познавах никого, който не би го направил, ако беше на мое място. Безразличието на полицая към сериозността на ситуацията беше безумно. Не исках нищо повече от това да го изравня със земята.
Отблъснах ръката на Хейл и се обърнах към офицера.
– Там е жена ми, по дяволите! Какво имаш предвид, че не си упълномощен? Знаеш ли какво? Майната му на това и на протоколите ти. Сам ще измисля как да вляза вътре – изръмжах аз. Отказвах да остана безпомощен в този сюрреалистичен развой на събитията.
Изведнъж във въздуха се разнесе ужасяващ пукот, който накара мен и всички наоколо да се стреснем.
Изстрел от пистолет.
Завъртях се с лице към сградата, а кръвта във вените ми моментално се превърна в лед. Без предупреждение всяко усещане за време сякаш замръзна, тъй като внезапно ме връхлетяха спомени за живота ми с Кристина.
Нейната спираща дъха усмивка в сватбения ни ден.
Смехът ѝ, който можеше да озари и най-мрачните моменти.
Изразителните и шоколадовокафяви очи.
Нейното докосване.
Нейната яростна решителност.
Всеки миг, който някога бяхме споделили, сякаш изплува пред очите ми, задушавайки ме, докато си помислих, че ще се задуша. Също като снежинките, падащи от небето, тя беше уникална по свой собствен начин и не можех да си представя живота без нея в него.
Всяка рационална мисъл е изтрита от съзнанието ми. Устата ми пресъхна, а и без това забързаното ми сърцебиене се ускори. Не ме интересуваше какво казва полицая. Желанието да защитя най-важното нещо в живота си беше единственото, върху което можех да се съсредоточа.
Пренебрегвайки протестите на полицая, се промъкнах покрай него и тръгнах към сградата.
– Г-н Стоун, почакайте! – Извика Хейл.
Викът му бе повторен от вика на офицер Бейли и другите полицаи наблизо, но аз забързах необезпокоявано напред. Не можех просто да седя безучастно. Трябваше да стигна до Кристина. Тя имаше ужасния навик да взима лоши решения, които я вкарваха в неприятни ситуации. Погледнато в перспектива, не беше чудно, че толкова я защитавах. Тя нямаше най-доброто минало.
Тя ще се оправи. Моят ангел е оцелял.
Повтарях си го, докато бързах да се придвижа към сградата. Когато стигнах почти до стъклената входна врата, усетих как една ръка ме хвана грубо за рамото. Завъртях се с намерението да нокаутирам всеки, който се осмели да ме спре, и се озовах лице в лице с трима мъже във военноморски униформи.
Преди да успея да реагирам, се хвърлих с лице надолу върху студената, покрита със сняг настилка. Опитвах се да се освободя, докато те извиваха ръцете ми зад гърба.
– Слез от мен! – Изръмжах.
Полицаите пренебрегнаха искането ми и когато белезниците щракнаха на мястото си, разбрах, че всякакъв шанс да спася Кристина е изгубен.