ПРОЛОГ
Александър
– Aлекс, готова съм. Искам да опитам отново – обяви Кристина.
Очите ми се разшириха от изненада, а червата ми моментално се свиха. Завъртях се на мястото си в подножието на нашето специално изработено легло с кралски размери, за да я погледна. Красивата ми съпруга лежеше гола върху сатенените чаршафи на матрака. Бузите ѝ бяха зачервени, гривата ѝ от шоколадови къдрици – разрошена от секса, но не си позволих да оценя за миг прясно прецакания ѝ вид. Бях твърде зает да погълна шока, който изпитах от думите ѝ.
– Не можеш да говориш сериозно – отвърнах аз, без да се опитвам да задържа недоверието в гласа си.
– Много мислих за това. Мина една година. Имах време да се излекувам емоционално. Никога няма да забравя случилото се, но не се чувствам толкова сурова, че да не мога да го оставя зад гърба си. Искам това – искам да имам семейство. Ние го заслужаваме.
Извърнах се от нея и погледнах през балконската врата на спалнята ни. Ноемврийското време беше започнало меко, но се беше разразило с пълна сила. След три дни на проливни дъждове и предупреждения за внезапни наводнения, валежите се бяха променили в леден дъжд. Ледените капки се удряха гневно в стъклото, което отговаряше на лошото ми настроение. И все пак нищо не можеше да се сравни с потока от емоции, който бях изпитал преди година.
Разтърсих глава, за да я прочистя, не исках да си спомням какво беше чувството да виждам сърцераздирателните сълзи на Кристина, знаейки, че отчасти съм виновен за тях. Въпреки това усилието да блокирам болезнените спомени беше напразно и те се появиха отново. Бедствието беше също толкова опустошително, колкото и когато го бях преживял първоначално.
Първата година след като се оженихме с Кристина, два пъти заченахме дете, но тя и двата пъти направи спонтанен аборт. Изглеждаше така, сякаш мога да и дам всичко, за което сърцето и копнееше – освен жизнеспособна бременност. След това, преди една година, заченахме дете за трети път. Както и при първите две бременности обаче, тя не успя да изкара първия триместър. Тя беше толкова сигурна за третата бременност, което само направи загубата още по-тежка.
– Какво не е наред с мен? – Попита тя. Сърцето ми се сви, неспособно да забрави пукнатината в гласа ѝ, когато зададе въпроса. Сякаш загубата на бебето ни по някакъв начин беше нейна грешка, сякаш тя беше сгрешена, докато в действителност загубата беше заради мен. Кристина, моя съвършен ангел, никога не е била виновна за всичко това.
Трябваше да бъда по-внимателен с нея.
Няколко месеца по-късно тя каза, че иска да опитаме отново, но трябваше да преценя как са се променили рисковете. Глобална пандемия беше ударила света и аз не можех да я пренебрегна. Страхът от това да доведа дете в заобикалящия ни хаос беше всепоглъщащ, а момента просто не беше подходящ. В крайна сметка убедих Кристина да изчакаме, преди да опитаме отново. Чувствах се добре заради този избор, тъй като той ми даваше малка частица контрол в момент, когато всичко изглеждаше като в спирала.
Но сега не искаше да чака повече.
– Кристина, не става дума за това дали си оставила нещата зад гърба си, или не. Знаеш защо не можем. Това не е безопасно.
– Алекс, моля те – каза тя тихо. Сърцето ми се сви, когато чух болката в гласа ѝ. – Не мисля, че разбираш как се чувствам. Всичко беше толкова хаотично, когато пандемията удари за първи път, и нямах време да мисля за много неща. Единственото ми внимание беше насочено към разработване на логистиката за преминаване на „Търнинг Стоун Реклама“ към дистанционна работа. След като нещата се успокоиха и установихме рутина чрез видеоконференция, научих, че Сара Финк, един от нашите графични дизайнери, е бременна. Първоначално това беше горчиво чувство, но сега, виждайки подутия ѝ корем през компютърния екран, просто ми става тъжно. Винаги, когато я видя, изпитвам мъчителна болка в стомаха си. Дори да видя новородено бебе по телевизията, ми се завива свят. Не искам повече да усещам тази болка, Алекс.
Стиснах устните си в плътна линия. Болката, за която тя говореше, беше нещо, което разбирах. Тя идваше от това, че нямаш това, за което копнееш повече от всичко друго. Исках това бебе точно толкова, колкото и тя. Самата идея, че ще създадем живот заедно, ме караше да се чувствам потресен. Но след всичко, което бях видял, не бях готов да рискувам нейната безопасност или благополучието на детето, което можехме да заченем, без да взема допълнителни предпазни мерки. Страхувах се и имах пълното право да се страхувам. Кристина не разбираше, защото беше защитена от най-лошото, работеше от вкъщи и далеч от гъстото население на града. Може и да е виждала разновидности на случващото се по новините, но нямаше нищо общо с това да го види от първа ръка. Ако беше така, може би щеше да сподели моите опасения.
– Ангелче, ти си тази, която не разбира – заявих прагматично. – Не си била свидетел на нещата, които видях и чух – звуците на сирените по празните улици, трескавите обаждания от държавни служители, които искаха да наемат складово пространство от „Стоун Ентърпрайз“, за да могат да съхраняват лични предпазни средства. Наричаха го лични предпазни средства. Бях научил всички съкращения, преди ти или някой друг от обществеността да е чувал за такова нещо.
Тя поклати глава, а бръчката ѝ се задълбочи.
– Сега е нашия ред за щастие, Алекс. Както казах – заслужаваме това. И ако трябва да бъда напълно честна, мисля, че вируса е направил най-лошото. Съвременната медицина ни показа светлината в края на тунела. Наистина вярвам, че е безопасно да опитаме отново.
Не бях съгласен, но знаех каква може да бъде Кристина, когато е решила. Отвърнах се от нея и започнах да се разхождам. Червата ми се свиха от необясним страх, докато се опитвах да потисна многото кошмарни сценарии за нещо ужасно, което можеше да ѝ се случи.
От момента, в който се запознах с Кристина, тя беше изключително независима. Опитах се да я укротя, но не успях. Беше решила да получи това, което иска, със собствени усилия и средства и нито веднъж не ме беше помолила за нещо в този процес.
Досега.
Обърнах се назад, за да я погледна. Беше се преместила така, че да седне, подпряла гърба си с възглавници, а върху голите си гърди държеше чаршаф. В очите ѝ се четеше болка, но нямаше как да сбъркам и решителната настройка на челюстта ѝ. И в този момент знаех, че и този път ще измисли начин да получи това, което иска. Ако това се случи, всичко щеше да излезе извън моя контрол.
Това никога няма да се случи.
Ако смятах да се отдам на желанията ѝ, трябваше да го направя при моите условия.
– Ако се съглася, ще трябва да установим някои основни правила – започнах аз.
– Добре. Каквото искаш – каза тя, но малко прекалено бързо.
– Не бързай да се съгласяваш, Кристина. Първо изслушай това, което имам да ти кажа – предупредих аз. – Докато се опитваме да забременееш и, ако приемем, че усилията ни са успешни, ще трябва да ограничиш всякакво публично излагане за времето на бременността си. Вече работиш дистанционно, но си известна с това, че от време на време се отбиваш в офиса за случайни неща. Това трябва да спре. Не можеш изобщо да ходиш там. От този момент нататък работните дни ще бъдат изключително дистанционни.
– Няма да е трудно да го направя.
– Ограничаването на публичното излагане означава също така, че вече няма да вечеряш навън или да ходиш до магазина. В къщата няма право да влиза никой друг освен обслужващия персонал и мен – нито приятели, нито роднини, нито непознати. Персоналът ще получи и протоколи за безопасност.
– Това е малко крайно, не мислиш ли?
Погледнах я остро.
– Нищо не е прекалено крайно, когато става дума за твоята безопасност – казах направо.
– Значи искаш да ме затвориш в позлатена клетка – обобщи тя, като посочи с ръка голямата къща, която ни заобикаляше. Устните ѝ леко се изкривиха и беше трудно да се каже дали приема правилата ми сериозно, или ги намира за забавни. Жена ми понякога беше трудна за разчитане – своеобразна енигма – и не си спомнях момент, в който да съм искал да надникна в съзнанието ѝ повече, отколкото в този момент.
– Ангелче, не искам да те държа толкова строго затворена. Имам нужда. Знаеш това, нали?
– Знам – каза тя с примирение. – Преживяхме толкова много загуби. Знам, че това е просто твоя начин да направиш всичко възможно, за да сведеш до минимум рисковете да абортирам отново – или по-лошо.
Преместих се до леглото, седнах до нея и притиснах челото си към нейното.
– Понякога имам чувството, че света е полудял, и това е единствения начин, по който мога да запазя някакъв малък контрол сред хаоса. Ти си моя ангел. Никога няма да оцелея, ако нещо се случи с теб. Единственият начин, по който ще се съглася да опитам отново да имам бебе, е ако се съгласиш с моите условия.
Тя отметна глава назад, а в очите ѝ се появиха искрящи сълзи. Долната ѝ устна потрепери, а аз успокоих дъха ѝ с едно натискане на устните си. Когато се отдръпнах, тя се усмихна.
– Ще направя всичко, ако това означава, че ще създадем семейство. Обичам те, Алекс. – Стиснала лицето ми между дланите си, тя отново доближи устните си до моите, с което на практика подпечата сделката ни.
Трябваше да се чувствам добре от тази уговорка. В края на краищата аз контролирах ситуацията. Това беше, което исках. Но единственото, което изпитвах, беше трепет.