Александър
Коледа
В коледната сутрин слънцето едва бе надникнало над хоризонта, но аз лежах в леглото и бях буден. През по-голямата част от нощта, тъй като не можех да спра да докосвам жена си – бременната ми жена.
Кристина все още спеше с ръка, преметната върху главата ѝ. Бавно прокарах пръсти по извивката на лакътя и докоснах лицето ѝ. Пътувайки надолу, ръката ми се плъзна надолу към гърдите и, към стомаха и, като отнесе чаршафа с мен и разкри голото и тяло. Премествайки се надолу, положих главата си върху корема ѝ. Въпреки че бяхме били тук и преди, беше трудно да повярвам, че съпругата ми носи детето ни.
Тринадесет седмици.
Това беше най-далечния път, който беше изминала досега. Когато ми каза колко далеч е била, не можех да обясня ужаса, който изпитах от идеята да загубя още едно бебе. Не и сега. Не и отново.
Хората са склонни да забравят за бащата по време на целия спонтанен аборт. Вместо това цялото внимание е насочено към жената – както и трябва да бъде. Но това не означава, че скръбта, болката и страданието на бащата не са истински. Когато Кристина загуби третата бременност, това почти ме съсипа. Не можех да си представя, че някой от нас ще трябва да преживее това отново.
Сякаш усетила опасенията ми, Кристина се размърда. Погледнах нагоре и я видях да ме гледа надолу. Очите ѝ бяха сънливи, докато ме даряваше с бавна, ленива усмивка.
– Добро утро, красавецо – промърмори тя.
Плъзнах се обратно по тялото ѝ, отметнах една къдрица коса от челото ѝ и я целунах.
– Спахте добре?
– И така, и така. Искам да кажа, че цялото вълнение от вечерта го затрудни. Просто съм щастлива, че най-накрая знаеш за бебето. Да го пазя в тайна ме убиваше.
Намръщих се. Не исках да и се сърдя, че не ми е казала, но тя грешеше, като го правеше. Не я притиснах за това снощи само защото всички бяха наоколо. Беше вечер за семейството, приятелите и празничните тържества. Обясненията трябваше да почакат.
Подпрях главата си на един лакът и я погледнах право в очите. Трябваше да разбера.
– Защо го скри от мен, ангелче?
Тя се намръщи, а лицето и беше изпълнено с несигурност. И все пак в него имаше и необяснима уязвимост, която преди не се беше проявявала – сякаш се страхуваше да ми каже защо толкова дълго е пазила тайната на нашето бебе.
– Ние просто преживяхме толкова много загуби, Алекс. И… Трудно е да се обясни. При третата бременност в теб настъпи тази промяна. Тя надхвърляше просто възбудената енергия. Стана съпричастен по начин, по който не беше при първите две. Беше привързан към бебето точно толкова, колкото и аз. Никога през живота си не съм мислила, че ще чуя някой като теб да гука в корема ми – каза тя със смях. – Беше толкова очарователно и въпреки че не мислех, че е възможно, това ме накара да те обичам още повече.
– Изказваш всичко това така, сякаш е било нещо лошо.
– Напротив, не. Обичах всяка минута от него. То ни сближи невъзможно много, дотолкова, че когато загубихме бебето, бях съкрушена от реалността и просто исках да се скрия за известно време. Но не можех – не и когато усещах твоята болка, сякаш беше моя собствена. Опитваше се да бъдеш силен, но аз знаех, че сърцето ти се разбива на милиони парчета. Направих тези трескави търсения в интернет, опитвайки се да разбера кой, кога, как и защо аз. Чувствах се така, сякаш съм те подвела, сякаш… – Тя спря за кратко, гласа ѝ се пречупи. – Чувствах се така, сякаш съм те предала.
Челюстта ми се стегна. Ядосвах се, че тя е носила в себе си цялото това чувство за вина.
– Не беше по твоя вина, Кристина. Знаеш го. Аз бях този, който не те защити. Беше…
– Не, Алекс – каза тя и сложи пръст върху устните ми, за да ме накара да замълча. – Това не беше твоя грешка. Не беше по вина на никой от нас. Такива неща просто се случват.
Хванах пръста ѝ и целунах върха му, като се надявах с всички сили това да не се повтори.
– Мисля, че една част от мен знаеше, че си бременна – признах аз.
Тя примигна объркано.
– Какво имаш предвид?
– Имаше малки признаци, а аз познавам тялото ти. Забелязах леките промени в гърдите ти и в други области, но просто се страхувах да ги изкажа на глас. Не мога да го обясня. Чувствах, че ако кажа нещо, това ще бъде изкушение за Съдбата. Тази непостоянна кучка ме мрази, затова реших, че е по-добре да не смея дори да се надявам.
Вгледах се в безкрайните дълбини на дълбоките ѝ шоколадовокафяви очи. В тях блестяха сълзи и неповторима любов. Тя протегна ръка, за да отметне настрани разбърканата ми от сън коса. Хванах китката ѝ и целунах центъра на дланта ѝ. Споделихме миг на благодарност и надежда, като никой от нас не трябваше да казва и дума. Не се и налагаше, защото просто знаехме какво мисли другия. Надеждата беше крехка и двамата се бяхме вкопчили несигурно в нея.
– Не лъжи повече, ангелче – дори ако просто премълчаваш истината. Обещаваш?
– Ще ти обещая, ако и ти го направиш – отвърна тя.
– Обещавам. Когато разбрах, че си ме оставила в неведение, аз…. – Замълчах, докато се опитвах да обясня всичко, което чувствах. Имах толкова много въпроси, но не знаех откъде да започна. Затова реших първо да започна с нещо елементарно. – Как се чувстваше през последните три месеца?
– Честно казано, изобщо не е зле. Имах сутрешно гадене, както се очакваше, но то вече почти изчезна. По-емоционална съм. Струва ми се, че плача на всичко, а аз мразя да плача. Това е изтощително. А и съм много възбудена. Така че това е – добави тя с леко присвиване на очи.
Ъгълчетата на устата ми потрепнаха.
– Така ли е?
– Да. Ужасно възбудена. Не знам защо, но с тази бременност сякаш постоянно искам секс – призна Кристина, докато прокарваше нокти по гръдните ми мускули и по дължината на корема ми. Изсъсках, когато тя достигна до V-тото място между бедрата ми, а след това върна пръста си нагоре.
– Затова ли толкова много се напъваш за стаята за игри? – Попитах.
– Може и да е така – отвърна тя кокетно.
Поклатих глава и въздъхнах, мислейки си колко пъти съм бил толкова шибан за нея, че всичко, което исках, беше да я отведа в стаята за игри и да освободя господството си. Исках да я притежавам – да и заповядам да коленичи и да усетя как ноктите и се впиват в бедрата ми, докато ме поема в устата си. Исках виковете ѝ, молбите ѝ, болката ѝ и удоволствието ѝ. Когато тя ми се подчини в стаята за игри, аз се превърнах в звяр за нейната красота и това беше нещо, което ценях. Не беше лесно да се откажа от него – дори да беше временно – но беше необходимо.
– Като гледам назад, се радвам, че никога не ти се предадох, ангелче. Разбираш рисковете, нали?
Тя кимна.
– Разбирам и съм съгласна. Преживяхме твърде много и не е нужно да поемаме излишни рискове. Ще има много възможности да използваме стаята за игра, след като бебето се роди.
– След раждането на бебето…
Това беше истинско. Това наистина се случваше.
Усетих как вътрешностите ми се стягат, чувствайки се едновременно ужасен и уплашен – ужасен от чудото, което ни се беше случило, и уплашен, че няма да мога да защитя адекватно жена си и детето си.
Каквото и да направя, винаги ще има рискове. Това ми напомни за биологичния баща на Кристина, който се спотайваше в града. Макар че можеше и да не означава нищо, това беше просто още един пример за многото неща, за които трябваше да се притеснявам. Тогава се появиха и папараците. Със сигурност щеше да има пълна таблоидна лудост, щом разберат, че Кристина е бременна, и ме плашеше, че може би няма да съм готов да предпазя детето ни от нея. Единственото, което знаех, беше, че бих убил, преди да позволя на някого да навреди на жена ми или на детето ми.
Седнах прав, спуснах ръка към корема на Кристина и я погледнах многозначително надолу. Тя беше най-красивата жена, която някога бях виждал. Понякога се чудех дали Съдбата не ми е подхвърлила толкова много гадости по някаква причина. Може би ако не бях преминал през всичко това, нямаше да оценя Кристина толкова, колкото я оценявах.
Гърлото ми се задръсти от емоции и почти не можех да говоря. Предаността ѝ към семейството, което щяхме да създадем, беше смазваща и не минаваше миг, в който да не ѝ бъда благодарен, че е избрала да ми се отдаде.
Поех си дълбоко дъх, притиснах лицето ѝ с другата си ръка и позволих на думите от сърцето ми да се леят свободно.
– Благодарих ти снощи, но искам да го кажа отново. Благодаря ти за този подарък, ангелче. Ти наистина си моето минало и моето настояще, а сега ми подари и нашето бъдеще.
Продължаваме…