Александър
Навсякъде се виждаха ириси и мигащи светлини. Бяхме заобиколени от пожарни коли, полицейски автомобили и линейки, които се надпреварваха да си проправят път към най-лошото място. Почти не виждах нищо от това, тъй като се съсредоточавах върху това да държа Кристина на земята. За щастие, тя беше изпаднала в безсъзнание само за няколко минути, но смъртно неподвижното ѝ тяло беше достатъчно, за да ме изплаши до смърт. Тя не реагираше на докосването ми и докато не се събуди, силния ѝ пулс беше единствения признак, че е жива.
– Алекс, пусни ме да стана. Аз съм добре!
– Не си добре! Имаш петсантиметрова рана на челото и кой знае какво още е повредено? Не се движиш, докато някой не те погледне. Хейл! – Извиках през рамо. – Защо парамедиците се бавят толкова дълго?
Исках да се разсърдя на жена си. Силната нужда да и се скарам, че не е останала, както трябваше, беше истинска. Не знаех как една жена винаги успяваше да си намери толкова много проблеми. Беше се изложила на пряка опасност само с това, че беше… Че беше Кристина.
Отново.
И в процеса на работа тя ме накара да полудея.
Колкото и да ми се искаше да я затворя в спалнята ни завинаги след днешния ден, бях просто благодарен, че не е пострадала по-сериозно. Когато падна на земята, усетих, че сърцето ми спира. Начинът, по който колата се вряза в тълпата, ме накара да изтръпна, като си помисля колко по-лошо можеше да се случи.
Ако Грейсън не беше толкова близо…
Грейсън Хюз беше по-нов в екипа по сигурността, но аз си отбелязах да му повиша заплатата. С всеки изминал ден той се оказваше все по-полезен.
– Казаха ми, че парамедика ще дойде веднага щом може – каза Хейл. – Всички те са просто вързани в момента. Много хора са сериозно ранени.
– Искаш да кажеш, че жена ми не е? – Изригнах раздразнено.
– Изобщо не казвам това, но… – Той се поколеба, принуждавайки ме да отклоня вниманието си от Кристина и да погледна към мястото, където стоеше Хейл. – Доста от тях са мъртви, сър. Това е хаос. Полицията се опитва да обработи мястото на инцидента.
– Мъртви? – Попита Кристина, като се мъчеше да седне отново.
Проследих линията на погледа на Хейл и видях какво гледа. Толкова бях погълнат от тревогата за Кристина, че не си бях направил труда да преценя сериозността на случилото се.
Полицията беше заградила с ленти участъци по улицата, като огради местата, където имаше окървавени, неподвижни тела. Те си проправяха път надолу по квартала, но все още имаха да изминат доста път, преди да стигнат до нас. Маниакът зад волана на колата беше изминал поне осемстотин метра с висока скорост, преди да спре, и то само защото се беше ударил в паркирана кола само на няколко метра от мястото, където седях.
Насочих вниманието си към автомобила, чудейки се какво е положението с шофьора, но се спрях и направих двойна снимка, когато видях позната фигура да лежи насред пътя. Кръглият му корем стърчеше между зелената риза и чифт черни дънки, измити с камъни. Нямаше съмнение кой е той.
Това беше Майкъл Кетри.
Лежеше проснат и напълно неподвижен, крайниците му се протягаха под странен ъгъл, а под главата му се стичаше кръв. Очите му бяха отворени и празни. Нямаше съмнение, че е сред мъртвите. Ако беше на друго място и в друго време, може би щях да благодаря на Съдбата, че е разрешила тази заплаха за семейството ми, но не и днес. Не и днес, когато около мен имаше още толкова много жертви. Това не беше нищо друго освен трагедия.
Само на няколко метра зад тялото на Кетри стоеше Самуел. Беше облечен с концертната си тениска и не изглеждаше по-различно от останалите минувачи. Видях как Хейл му кимна бързо, а след това наблюдавах как Самуел небрежно минава покрай тялото на Кетри и вдига двете чанти с петте милиона. По грацията, с която се движеше, никой нямаше да забележи какво прави, ако не го наблюдаваше внимателно. За секунди Самуел изчезна в тълпата, която се бе наредила на улицата.
– По-малко въпроси, ако не се окаже, че се намира насред всичко това – каза тихо Хейл. – Доверявам се на Самуел, че ще ги сложи на сигурно място.
– Добър избор – съгласих се аз. Чудех се дали да не почувствам облекчение, че не съм изгубил всички тези пари, но единственото, което почувствах, беше шок. Беше ми трудно да преценя хаоса и касапницата около мен.
Отново се обърнах към превозното средство, причинило толкова много разрушения, и се опитах да разбера всичко. Пожарникарите заобиколиха автомобила и използваха спасителните челюсти, за да извадят вратата от страната на шофьора. Гледах как работят, докато накрая вратата беше напълно отстранена. Лекарите от Спешна помощ се забавиха не повече от секунда, като извадиха мъжа шофьор от колата и го поставиха на жълта табла.
Тялото му беше безжизнено, а едната му ръка се освободи от дъската и висеше, докато един санитар не се протегна, за да сложи ръката върху гърдите на собственика му. От моята гледна точка не можех да кажа дали шофьора е жив или мъртъв, но изглеждаше доста млад.
– О, не! – Изведнъж издиша Кристина.
– Какво става? – Попитах набързо. Тя не гледаше към шофьора, както аз, така че не бях сигурен какво придаде на лицето ѝ ужасен вид.
Тя поднесе трепереща ръка към устата си, а след това посочи със свободната си ръка към улицата, противоположна на тази, на която гледах. Знаех какво сочи, без да се налага да казва. Кристина за първи път виждаше безжизненото тяло на Майкъл Кетри.
– Той е мъртъв – прошепна тя. – Вината е моя. Аз направих това.
– Какво имаш предвид? Ти нямаш нищо общо с това, което се случи тук.
– Но аз го пожелах. Исках да е мъртъв, защото заплашваше семейството ни. Исках да се случи нещо подобно. – Гласът ѝ беше дрезгав и се притесних, че може да е изпаднала в шок.
– Кристина, огледай се. Ти не си искала това.
– Но аз му го пожелах. Кой човек би искал да види друг човек мъртъв?
Стиснах устни в плътна линия, притеснен, че тя ще поеме каквато и да е вина за тази ужасна сцена. Това беше случай, в който бяхме на грешното място в грешното време, и нямаше нищо общо с някакво желание.
– Много хора желаят смъртта на другите. Аз също пожелах смъртта на баща си. Какъв човек съм аз?
Тя ме гледа дълго, преди да каже:
– Но това беше различно. Ти беше…
– Какво? Дете? Това е без значение. Ако сега беше жив, пак щях да му пожелая смъртта след това, което направи с майка ми. Но това е точно така, ангелче – щеше да е само желание. Нищо повече. Не си имала контрол върху това, което се е случило тук. Не се обвинявай.
Тя съсредоточено свъси вежди.
– Чувам те, но все пак. Не мога да не си помисля, че…
– Какво мислиш? – Попитах я, опитвайки се да разбера противоречивото ѝ изражение.
– Не знам как да го обясня. Искам да кажа, че току-що разбрах кой е баща ми, а сега той е мъртъв. Не знам как да се чувствам по този повод – или по отношение на всичко това. Алекс, какво се случва? Всички тези хора… – Гласът ѝ се пречупи и тя отново се отдръпна, а очите ѝ се напълниха с неизплакани сълзи, докато пътуваха по неразбираемата сцена.
Беше твърде много. Трябваше да я измъкна оттук.
– Хейл, не знаем колко време ще изкарат парамедиците. На този етап сами ще закараме Кристина до болницата по-бързо. Върни се на паркинга и виж дали можеш да закараш колата до ъгъла на Рузвелт авеню. Аз и Кристина ще те срещнем там.
– Да, господине.
След като той си тръгна, се обърнах към Кристина. Погледът ми обходи цялото ѝ тяло, като я оглеждаше за някакви наранявания, които може би съм пропуснал преди.
– Можеш ли да ходиш? – Попитах.
– Вече ти казах. Добре съм.
– Добре тогава. Хвани ръката ми внимателно. Не искам да се движиш прекалено бързо.
– Алекс, наистина…
– Всички тук ли са добре? – Попита глас зад мен.
Обхванах Кристина с ръка около кръста и я издърпах в изправено положение. За да видя кой се обръща към нас, видях, че се приближава униформен полицай. Веднага го разпознах като един от полицаите, които се бяха отзовали на заложническата ситуация в „Стоун’с Хоуп“ миналата година. Това беше офицер Бейли, полицая, който ме беше избутал на студения, заснежен паваж пред женския приют, за да ме спре да вляза вътре.
– Изглежда, че всичко е наред, офицер. Благодаря ви – казах му.
– Ей, не те ли познавам? – Попита той.
Ъгълчето на устата ми трепна в крива усмивка.
– В известен смисъл. Миналата година ме накара да ям бетон пред приюта за жени „Стоун’с Хоуп“.
Той се намръщи, после погледна Кристина, преди да го залее разпознаване.
– Е, добре. И така, направих го. Малък свят. Съжалявам, че се срещаме отново при тези обстоятелства.
– Ужасно е – съгласих се аз. – Знаеш ли какво се случи?
– Не бива да казвам, докато няма официално изявление, но познавам свръхдоза опиати, когато я видя – каза той и поклати глава. – Синя кожа, повърхностно дишане. Дадохме му малко Наркан, за да го съживим. Щом изтрезнее, това момче ще се окаже в световна беда.
Офицер Бейли погледна надолу по улицата и аз последвах погледа му. Тълпата беше започнала да се разрежда, а останалите минувачи бяха осветени от море от мигащи червени и сини светлини, идващи от поне дузина аварийни автомобили. Обърнах внимание на всички заградени зони – жълти линии, които представляваха толкова много смърт. Шофьорът, причинил всички тези загуби, най-вероятно щеше да бъде осъден на доживотен затвор.
– Колко са мъртвите? – Попита Кристина, а мислите ѝ се отправиха към същото място като моите.
– Засега са потвърдени четирима, а твърде много са в критично състояние – каза мрачно офицера. Въздъхна и погледна към нас. – Ако сте добре, ще продължа проверките си. Има ли някой друг от вашата група ранен? Или сте само вие двамата?
Не можах да спра погледа си да се насочи към Кетри. Не се забави, а само се задържа достатъчно дълго, за да мога да взема решение за част от секундата.
– Не, офицер. Това сме само ние. Не познаваме никой друг тук.
Обгърнах Кристина около кръста, обърнах се и двамата започнахме да вървим по улицата, оставяйки цялата лудница зад гърба си.