ГЛАВА 30
Две седмици по-късно лежах на дивана на Александър, а той се беше свил зад мен. Все още гледах на дивана като на негов, както гледах на всичко останало в апартамента като на негово. Той настояваше, че трябва да гледам на всичко като на „наше“, но това беше трудно за възприемане.
След като ме изписаха от болницата два дни по-рано, дойдох тук и открих, че всичките ми дрехи от апартамента ми в Гринуич са донесени и закачени грижливо в огромния му гардероб. Тоалетните ми принадлежности и гримове бяха подредени по рафтовете в банята му, а книгите ми бяха добавени към библиотеката в офиса му. Знаех, че е направил всичко това, за да се чувствам по-удобно, но все още се борех с идеята, че това вече е моя нов дом. Беше някакво сюрреалистично усещане.
Икономката му Вивиан току-що си беше тръгнала. Идеята, че имам икономка, може би е нещо, с което така и не свикнах. Тя пристигаше всеки ден, за да чисти, да пере и да носи хранителни продукти. Днешните хранителни продукти включваха коледни бисквити от местната пекарна, което ми напомняше за факта, че до Коледа остават малко повече от две седмици. Почти бях забравила, тъй като в пентхауса не се виждаше и капка празнично настроение.
– Ти си тиха. Добре ли се чувстваш? – Попита Александър.
– Добре съм. Искаш ли да пуснем коледна музика?
– Разбира се, ангелче – съгласи се той. Протегна ръка над главата ми, за да вземе дистанционното на стереоуредбата от крайната масичка. Миг по-късно в ушите ми се разнесе задушевна акапела на Pentatonix. Усмихнах се на себе си, оценявайки успокояващия ефект, който имаха задъханите им вокали.
– Алекс, просто се чудех. Защо нямаш коледна елха?
– Честно казано, никога не съм имал такава. Не съм се замислял за това – каза той, докато лениво въртеше парче от косата ми около пръста си. – Искаш ли да си вземеш дърво?
– Никога не си имал коледна елха? – Попитах с пълно учудване.
– Откакто живях при баба и дядо, не. Празниците винаги са били просто още един ден за мен – сви рамене той.
Седнах и се обърнах с лице към него.
– Коледа не е просто още един ден! Тук не става дума за някакъв случаен празник на Hallmark! Искам да кажа, че живееш в Ню Йорк, по дяволите! Как може да си имунизиран срещу Коледа? Това е любимото ми време от годината в този град. И не само заради украсата. Всички изглеждат малко по-мили, малко по-любезни. Вълшебно е!
Той се засмя.
– Легни си, ангелче. Не бива да се натоварваш прекалено много.
– О, по дяволите, не. Аз съм напълно наред. Няма да използваш извинението „имаш нужда от почивка“, за да се измъкнеш от това. Първото нещо, което ще направим утре, е да купим коледна елха.
Той вдигна ръце в знак на капитулация.
– Добре, добре! Ако това означава толкова много за теб, тогава ще направим точно това. Но защо да чакаме? Нека да излезем тази вечер, за да си купим такава. Може би дори ще можем да се разходим из града след това и ти ще можеш да ми покажеш малко от тази магия – пошегува се той.
Повдигнах ръка и разроших косата му.
– Ти ме дразниш.
– Никога не бих го направил – каза той с лукава усмивка. Леко проследи с върха на пръста си линията на ключицата ми. Обичах да споделяме такива моменти, а когато бях в болницата, имахме доста такива. Забавните, флиртуващи и леки размени ми даваха представа за бъдещето и за това, което можеше да бъде между нас. Сърцето ми се разтуптя.
Обичам го. Наистина го обичам.
Тревожех се как да му кажа точно това, не бях сигурна как ще приеме тези думи. Трябваше да намеря подходящата обстановка. Точното време и място. Исках да е специално, когато му го кажа за първи път.
Център Рокфелер. До коледната елха. Не. Това може да е твърде клиширано.
– Сериозно ли искаш да се разхождаш из града тази вечер? – Попитах.
– Може би – промърмори той и се наведе, за да захапе линията на челюстта ми. – Мога да се обадя на Хейл да докара колата още сега, ако искаш.
Ръката му се плъзна нагоре по талията ми и мина покрай гърдите ми. Бяхме напълно облечени, но дори и без контакта плът в плът, бях възбудена за миг. Тръпки преминаха по гръбнака ми и топлина се разля между краката ми. Незабавната възбуда беше всепоглъщаща, тъй като Александър и аз не бяхме били заедно физически отпреди автомобилната катастрофа.
– Не е нужно да тръгваме точно сега – издишах аз.
Ръката му се спусна надолу и се плъзна под колана на шортите ми, като прокара път по кожата ми. Рязко поех въздух, когато той направи нежен контакт с вече влажните ми гънки. Беше минало твърде много време, откакто за последен път се бях отдала на докосването му. Извих се под него и изстенах.
– Спокойно, ангелче – предупреди той. – Не искам да се насилваш.
Направих, каквото ми каза, и се разположих с бедрата си обратно върху възглавниците на дивана. Той беше прав. Не биваше да го насилвам, тъй като все още се чувствах по-често изтощена, отколкото не. Но това не означаваше, че не искам това – че не го искам. Да се каже, че месеца беше труден, би било силно подценяване. Нуждаех се от тази физическа връзка с него, дори и да беше само за малко, просто за да мога да се почувствам отново нормално.
– Как ме искаш, Алекс? Имам нужда от това – помолих. – Ще направя всичко, което искаш от мен.
– О, бебе. Не знаеш колко ме вълнуват тези думи. Толкова си покорна – каза той с глас, който беше натежал от желание. – Просто се отпусни и ме остави да свърша работата.
Бавно вдигна тениската ми нагоре, докосна тежестта на гърдите ми и обходи всяко зърно с възглавничките на палците си. Задъхах се, когато той се вкопчи в тях със зъби, бавно засмука всяко от тях и ги накара да достигнат болезнен, напрегнат връх. Обработи ме до отчаяна лудост, преди да премести ръката си обратно на юг.
Устните му се повдигнаха, за да се слеят с моите. Целунах го отчаяно, езиците ни се плъзнаха дълбоко, сблъскаха се и после се опитаха. Страстта ми се разрастваше с трескава скорост, твърде бърза след толкова дълго време без него. Имах нужда да го почувствам, другата половина на две горящи души.
Той нежно прокара пръста си през набъбналата ми плът и дразнеше клитора ми, а многократните му движения ме караха да се гърча. Вкара пръста си до кокалчето, като го огъваше срещу нагорещените стени точно до входа ми. Ръцете ми се вдигнаха нагоре, за да хванат косата му, а оргазма ми наближаваше бързо и сладко.
– О, Боже – изстенах и започнах да се гърча около пръстите му. Времето, през което бяхме разделени, работеше срещу всякакъв вид самоконтрол, който може би някога съм имала. Втвърдих се под безмилостната му ръка и свърших бързо и неочаквано.
Тялото ми пое контрола и аз се изстрелях като ракета. Фойерверки избухнаха пред очите ми. Треперех около него, докато той нежно ме обработваше, за да се върна назад от експлозивното освобождаване. И след толкова много седмици на изгубване, най-накрая почувствах, че отново съм си у дома. Там, където ми беше мястото.
***
Можех да усетя желанието на Кристина, копнежа и за още, докато стискаше бицепса ми и изкарваше остатъка от оргазма си. Пенисът ме болеше, тъй като не исках нищо друго, освен да я поискам здраво и бързо.
Но не и днес.
Без значение колко време е минало, без значение колко нетърпелив съм бил, тя се нуждаеше от деликатно отношение. Днес не беше ден за доминиране и подчинение. Нямаше да има извращения, нямаше да се изследват границите. Имахме много дни напред за това.
Съдбата, тази непостоянна кучка, най-накрая реши да ми се усмихне. Беше ми даден втори шанс и не исках да го проваля. Кристина беше тук, жива и здрава, и ще бъда проклет, ако позволя на Съдбата да се смее последна.
Кристина мъркаше под мен, докато бавно спусках панталоните и от краката. Оставих следа от целувки по всяко бедро, докато вървях, надолу по прасците, глезените и пръстите на краката ѝ. Захвърлих шортите ѝ настрани и се изправих, за да сваля своите. След като свалих тениската си, се върнах на дивана. Поставих глезена ѝ върху едното ми рамо и продължих оттам, откъдето бях спрял. Тя се хвана за косата ми, докато си проправях път нагоре, провокирайки неистово желание, което нахлу във вените ми.
Устните ми се изкачиха по тялото ѝ, по бедрата и по гладкия ѝ корем.
Съвършенство. Тя не е нищо друго освен съвършенство. И тя е моя.
Затворих очи и вдишах аромата на кожата ѝ, като с всеки дъх се нуждаех от нея все повече и повече.
Тя постави ръка на гърдите ми и върху сърцето ми, докато аз гледах в богатите и шоколадови очи. Толкова изразителни. Толкова непринудени и изящно нежни.
– Вземи ме, Алекс – прошепна тя. – Имам нужда от теб.
Думите ѝ почти ме разбиха и сърцето ми започна да се блъска в гърдите.
Взех ръката и в моята. Целунах всеки от пръстите ѝ, докато тя обгръщаше с крака бедрата ми и ме придърпваше към себе си. Тежестта на члена ми се притисна към нейната топла и кадифена топлина. Кръвта се раздвижи от отчаяната нужда да я притежавам.
– Спокойно, ангелче. Мина известно време и не искам да свърша в момента, в който вляза в теб. Искам да швършим заедно.
Очите и светеха знойно и провокативно, но тя кимна в знак на съгласие и остана неподвижна, докато бавно се вмъквах. Вкарах го докрай, като веднага се изгубих в нейната всепоглъщаща топлина.
Ебаси.
Наблюдавах как очите ѝ се присвиват и главата ѝ се накланя назад от безсрамно удоволствие.
Да, бебе. Аз също го чувствам.
Сякаш я усещах за първи път и бях обзет от пълно блаженство. Тъканите ѝ се свиха около мен, за да се приспособят към обиколката ми, а всеки импулс заплашваше да ме изпрати на ръба.
Все още не.
Започнах да се движа, бавно и съзнателно, като се борех с всички сили да се задържа. Да я изчакам. Тя просто се чувстваше толкова добре.
Продължих да се впивам в нея, поглъщайки всяко усещане и наслаждавайки се на всяка нейна реакция. Харесваше ми, че тя е толкова отзивчива. Бях толкова близо, но знаех, че тя все още не е там. Знаейки от какво се нуждае, промених темпото и увеличих ударите си. Можех само да се надявам отвъд надеждата, че скоро ще стигне дотам.
Видях, че когато затвори очи, лицето и отрази предстоящото удоволствие.
– О, Алекс – каза тя между задъханите си вдишвания. – Липсваше ми. Липсваше ми това. Мина твърде много време.
Думите и бяха достатъчни, за да ме изстрелят отвъд ръба.
– Ангелче, надявам се да си там. Не мога да се сдържам още дълго.
– Аз съм там. Ела с мен, Алекс.
Отдръпнах се още веднъж и след това натиснах напред. После отново и отново. Ноктите ѝ се забиха в гърба ми и усетих как тя се скова под мен. Погледите ни се вкопчиха в себе си, а аз запратих и двамата на ръба на върховното удоволствие.
При нейния съкрушителен вик оргазма ми избухна в експлозивна вълна, която беше едновременно агония и екстаз. Задуших се от задушаващ вик, като се влях в нея. Това беше момент на разтърсваща интензивност, съвършено единение на сърцето и ума.
Свих се върху нея, като внимавах да балансирам тежестта си върху лактите, за да не я смачкам. Пенисът ми потрепна, докато тя трепереше около мен, все още отдавайки последните остатъци от нашето освобождаване.
След като дишането ни се върна към по-нормален ритъм, неохотно се отдръпнах от горещите лапи на тялото ѝ. Тя захлипа в знак на протест.
– Ще се върна веднага – казах ѝ и я целунах нежно по устните.
– Къде отиваш?
– Само да взема кърпа, преди да сме направили бъркотия. Доста ми харесва този диван и не мисля, че Вивиан ще приеме радушно, че трябва да го чисти – казах с лек смях. Имаше някои граници, които моята икономка просто нямаше да премине.
След като взех кърпата от банята, се върнах при Кристина и започнах да избърсвам следите от нашата любов между краката ѝ.
– Мога да го направя – възрази тя и се опита да седне.
– Легни обратно. Позволи ми да се погрижа за теб – изругах аз. – Как се чувстваш?
– Добре съм, Алекс. Не е нужно да ме гледаш като бебе. Не съм безпомощна, знаеш ли.
Сгънах кърпата, сложих я на масичката за кафе и я погледнах остро.
– Не те глезя. Питам по конкретна причина – казах и, докато се вмъквах обратно в дънките си.
– А? И каква е причината за това?
– Защото не планирах тази малка импровизирана среща, която току-що имахме. Не съм сигурен къде е нивото на енергията ти. Ако все още си в готовност, мислех да се обадя на Хейл, за да ни заведе да вземем коледната елха, която искаш.
Тя се разсмя веднага и усмивката ѝ се разтвори от ухо до ухо.
– Определено съм готова за това! След това можем да направим това, което ти предложи, и да се разходим из града. Мога да ти покажа всичките си любими неща. Вероятно първо трябва да започнем от Bloomingdale’s, за да видим всички витрини. След това може би ще отидем до Рокфелер център. Знам, че ще е претъпкано, но това няма как да се избегне. О, и трябва да отидем в „Малката Италия“, за да хапнем!
Повдигнах вежди, изненадан от ревностната и проява на ентусиазъм. Вече имах план, който не включваше нито едно от нещата, които тя казваше. Говореше бързо и ми се въртеше в главата.
– Уау, уау! Спокойно, тигре – засмях се аз. – Едно нещо наведнъж. Запомни, че не можеш да прекаляваш. Нека първо да отидем да вземем едно дърво, а след това да видим какво ще ти се прави след това.
Тя се намръщи.
– Просто ми омръзна да седя и да не правя нищо – оплака се тя. – Всички тези седмици в болницата, а сега тук. Не знам. Чувствам се неспокойна.
– Това е така, защото започваш да възвръщаш енергията си. Повярвай ми, когато казвам, че никой не е по-щастлив да види това от мен. Но все още се уморяваш лесно. Помниш ли заповедите на лекарите? – Напомних ѝ.
– Да, знам. Знам. Почивам си, когато имам нужда – махна с ръка тя.
– Знам, че си развълнувана да се измъкнеш, но нека да видим колко можеш да издържиш, преди да започнем с Коледа в града – казах и посегнах да хвана ръката ѝ. Издърпах я в изправено положение, като забелязах, че тя вече не изглеждаше смутена от това, че е гола пред мен.
– Прав си – призна тя.
– Знам, че съм прав, ангелче. А сега иди да се облечеш, а аз ще се обадя на Хейл.
Тя се запъти към спалнята, а аз отидох до гардероба във фоайето, за да проверя за зимна екипировка. Навън беше студено, температурата беше малко под нулата. Исках да се уверя, че Кристина има нещо подходящо, което да ѝ помогне да се стопли, тъй като не знаех колко време ще прекараме навън.
С удоволствие открих, че има пухено яке и термо ръкавици, извадих от горния рафт подходящ шал и шапка и занесох всичко в трапезарията.
След като подредих всичко, извадих телефона от джоба си и набрах номера на Хейл. С изненада открих, че ръката ми леко трепери. Не прекалено, но достатъчно, за да ми е трудно да избера бутоните за бързо набиране.
Беше дразнещо. Не бях от нервните хора. Но от друга страна, толкова много неща зависеха от равновесието на това, което щях да направя. Отърсих се от чувството на тревога и се обадих. Хейл отговори още на първото позвъняване.
– Докарай колата. Време е – казах му, като наблегнах на последната дума.
– Време за какво? – Попита ме Кристина отзад.
Обърнах се, изненадан да я видя там. Тя се облече по-бързо, отколкото очаквах. Без да кажа нито дума на Хейл, натиснах края на екрана и прибрах телефона в джоба си.
– Време е да си купим коледна елха, разбира се. Хайде, ангелче. Хайде да се повозим.