Много Чарли Коледа- новела 10,5
Кълбото и веригата, известен още като доста превъзходния господин Рейес Александър Фароу, беше зает да реже нещо зелено в нашата кухня в стил ресторант. Не смеех да се опитам да отгатна тайнствения зеленчук. Неговите варива винаги имаха вкус на малко райско кътче – въпреки мястото на възпитанието му, – така че оставах в постоянно състояние на отрицание на факта, че каквото и да ям, то всъщност може да е здравословно за мен.
Пуснах пакета с коледни подаръци в ръцете си и тръгнах към другата страна на острова. Но Рейес беше спрял да реже и гледаше подаръците. Сигурно бях прекалила в очите му, но после осъзнах, че очите му са пълни с нещо друго. Нещо, което приличаше на тъга.
– Рейес, какво става? – Попитах разтревожено.
Той ме погледна изпод болезнено гъстите си мигли, тъмните му ириси блестяха на фалшивата светлина, преди да се върне към задачата си.
– И така – каза той, обръщайки се най-сетне към мен.
Аз се загледах. Правех го често, когато той говореше. Или ходеше. Или дишаше.
– Подаръците, които вече заемаха половината апартамент, не ти ли бяха достатъчни?
Това ме изненада. Възстанових се обаче бързо. Аз правех и това често.
– Все още имаме още една половина, която можем да запълним. И те са за Бип. В повечето случаи.
Рядко виждахме дъщеря си, така че трябваше да компенсирам това по някакъв начин. Да я бомбардирам с подаръци ми се струваше разумен заместител.
– Знаеш, че тя е само на два месеца.
– Знам, но този път мислех предварително. Купих и дрехи за цялата година. Като стана дума за това, знаеш ли колко е трудно да намериш летни дрехи за бебе, когато зимата току-що е започнала?
Той се насили да се усмихне, извади още един неназован продукт на растителна основа, този с оранжев цвят и страшни малки възелчета, и започна да го обелва. Вярата ми в способностите му се разколеба. Но не за дълго. Спомних си на какво е способен както в кухнята, така и извън нея. Моментът на слабост свърши.
Опитах се да не гледам как хълмовете и долините на мускулите му се променят всеки път, когато се движи, а светлината танцува игриво със сенките. Чувствено. Провокативно. Не можех да се разсейвам, което беше много трудно, защото СДВХ беше нещо истинско. Но исках да стигна до дъното на неговата тъга.
– Ще ми кажеш ли за какво беше това?
– Кое?
– Онзи поглед, когато донесох подаръците.
– Вероятно не.
– Мога да ти платя. Омъжена съм за много богат мъж.
– Не казвам.
Явно способностите ми за убеждаване бяха излезли в отпуск. Заобиколих острова, за да принудя вниманието му да се обърне към мен. Не се получи.
– Рейес, аз съм твоя съпруга.
– Значи затова спиш в моето легло. Чудех се. – Той не вдигна поглед, но изражението на лицето му ми подсказа, че вече е продължил напред. Нямаше намерение да говори за това, което го притесняваше. Това изискваше дипломация. Сръчност. Деликатност.
Можех да бъда деликатна. В края на краищата бях деликатно цвете. Можех да направя това.
Стегнах слабините си, образно казано, и тръгнах право към проблема.
– Това заради Коледа ли е? Защо не искаш да говориш за нея?
Тъгата, която покриваше очите му, беше толкова мимолетна, че почти я пропуснах.
Опитах отново.
– Знам, че детството ти е било ужасно, Рейес.
Кълцането спря, но той все още не вдигаше поглед. Това не беше тема, по която обичаше да говори.
Наведох се по-близо и смекчих гласа си.
– Дори не мога да си представя колко ужасно е било, но това е Коледа. Сигурно имаш щастлив коледен спомен. Нали? Искам да кажа, не всеки са били лоши нали?
– Дъч…- Това беше предупреждение. Беше казал името ми през зъби. Но аз не можех да се откажа. Не и по този въпрос. Не и от него.
Прехапах долната си устна.
– Знам и съжалявам. Просто… Ти се отнасяш толкова пренебрежително към целия празник. Тъжно ми е, когато хората изпадат в депресия по време на празниците. Трябва да е радостно. Време на спомен и носталгия. Със сигурност имаш поне един щастлив коледен спомен. – По някаква причина мисълта, че той не е имал нито един щастлив коледен спомен, когато е израснал, разби сърцето ми. Но той беше отгледан от чудовище. Знаех, че искам много.
Той вдигна едното си рамо и отново започна да реже.
– С Ким се справяхме добре. Това не е ли достатъчно?
Ким. Разбира се. Затова ли не искаше да говори за това? Смъртта и все още беше отворена рана, сурова и оголена, върху психиката му. Почти го беше убила. Заедно с много други хора.
Огънят му, огънят, който го обхващаше 24 часа в денонощието, който се движеше, когато той го правеше, и галеше всяка молекула в тялото му, беше излязъл извън контрол, когато видя тялото на Ким. Когато я притисна в прегръдките си. Когато се наведе над нея и заплака, прокле и се закле в отмъщение.
Едва ли е било по негова вина. Все пак е бил изкован в ада. В крайна сметка темпераментът му трябваше да го завладее. И този ден, този ужасен, жесток ден, той изгоря. Толкова много, че само една микросекунда го делеше от това да избухне. От това да опустоши цял един град. Ако не и цялата държава. Но беше спрял.
Прибрал го бе обратно в себе си. Контролира го. Едва-едва.
– Много съжалявам, Рейес. Затова ли не искаш да говорим за това?
Разочарован, той остави ножа и се съсредоточи върху мен, а челюстта му се огъваше от емоцията, която се опитваше да пресече. Когато най-накрая заговори, гласът му беше плътен и дрезгав.
– Провалих я по всеки възможен начин и сега тя си отиде. Защо ти е нужно да знаеш дълбочината на моите провали, когато става въпрос за сестра ми? Другите ми провали не са ли достатъчни?
Примигнах от изненада. За какво говореше той?
– Извини ме. – Той мина покрай мен във всекидневната и се насочи към спалнята ни.
Последвах го.
– Моля те, спри.ю
Той спря дългата си крачка и си пое дълбоко дъх, като остана с гръб към мен.
– Съжалявам, Рейес. Просто се надявах, че детството ти не е било пълен ужас. Знам, че е глупаво. – Вървях зад него и обгръщах с ръце кръста му. – Няма да питам отново, но не разбирам как можеш да вярваш, че си провалил сестра си. Тя те обожаваше. Направил си всичко възможно за нея.
Той се обърна и ме придърпа в прегръдките си, но изражението му беше твърдо. Ядосано.
– Не всичко.
– Не ти вярвам – казах аз и поклатих глава.
– Да?
Това беше предизвикателство и го познавах достатъчно добре, за да осъзная, че е на път да ми разкаже сърцераздирателна история. Такава, която вероятно не исках да чуя. Но аз бях започнала това. Най-малкото, което можех да направя, беше да слушам. Ако не друго, това щеше да ми даде още едно зрънце информация. Още едно парче от пъзела, който представляваше Рейес Фароу.
– Ким обичаше Коледа. Когато беше достатъчно голяма, дори приготвяше коледна вечеря. Или се опитваше да го направи. Спомням си, че си мислех колко е тъжно, че е полагала някакви усилия. Дръндьото щеше да намери нещо нередно. Той винаги го правеше. Но тя толкова много го обичаше, че не и пукаше.
Дотук добре. В известен смисъл.
– Ставахме рано, преди той да стане, и си разменяхме подаръци. Една година тя ми направи Божествено око с някаква прежда, която беше намерила на една алея. Аз и подарих ушанки. Бях ги откраднал. Не и казах това, но тя знаеше. Тя ми се скара. Каза ми, че ако не престана да правя такива неща, ще ме отведат. Щели да ме отведат от нея. Това беше най-големият и страх.
Познавах това чувство.
– Винаги бяхме толкова щастливи, докато той не се събуди. Тогава отивах в който и да е ъгъл, който ми беше определил, и – и преживявах Коледа. Истинска Коледа.
Погледнах го, като смръщих вежди за един удар на сърцето, преди да ме осени осъзнаването.
– Най-щастливият ми коледен спомен беше за едно малко момиченце, което получи бели ботуши тип „гого“, както ги наричаше, и триколка. По-късно през следващата година тя започна да подозира неприязънта на мащехата си към нея. Апатията и. Но тази година тя беше щастлива. Тя и сестра и отваряха подаръците, пищяха и се прегръщаха. Тя не се интересуваше, че сестра и има два пъти повече подаръци от нея.
– Аз бях на три години – казах аз. – Спомням си. Но грешиш. Подозирах апатията на мащехата си много преди това.
Той наведе глава.
– Но аз я оставих. – Думите му бяха само шепот, сякаш не можеше да признае какво е направил. – Най-големият и страх и аз го бях направил не повече от час, след като тя ми го призна. Оставих я насаме с него.
Колкото и сърцераздирателно да беше това, аз все още не го разбирах.
– Мислех, че той никога не я е докосвал. Мислех, че никога не я е насилвал. Не така, както е постъпил с теб.
Усмивката, която ми предложи, беше тъжна, сякаш ме съжаляваше.
– Има много начини да се злоупотребява, Дъч, без да се докосваш до някого.
Преглътнах тъгата, която се прокрадна в гърлото ми. Опитах се да го затворя. Опитах се да накарам влагата, която се събираше зад очите ми, да премине през миглите ми.
Той се намръщи.
– Мислех, че сме се договорили – каза той, а гласът му изведнъж стана твърд.
– Не ми е жал за теб, задник. Съжалявам за сестра ти.
Той пусна ръцете си и се отдръпна, кимайки.
– Трябва. Тя ме е имала за брат.
– Не поради тази причина, Рейес. И двамата е трябвало да се справяте с този човек.
– Не аз. Аз можех просто да си тръгна, помниш ли?
– И така си се справил.
– Като я оставих насаме с него.
– Като оцеля – възразих аз.
Той започна да си тръгва, но аз го спрях с ръка върху ръката му.
– Не-е-е, приятелю. Знаеш законите на Рождество Христово.
Дадох му момент да се съвземе. Да осъзнае къде стои. Разговорът беше приключил. Беше се измъкнал. Знаеше как да постъпи. Плащай или ще платиш цената.
След миг вдигна очи и примижа.
– Как, по дяволите, успя да закачиш имел на гредите на двадесет и четири метра височина?
Погледнах нагоре към сръчната си работа и засиях от гордост. Всъщност и в двата случая сияех, но наистина се гордеех с това, което бях постигнала. Това са малките неща в живота. Особено след като едва не умрях по време на процеса.
– Пич, не искаш да знаеш.
Той се обърна толкова бързо, че не го видях. В един момент стоях там, възхищавайки се на липсващата му воля за живот, а в следващия бях в ръцете му. Същите ръце, които ме хипнотизираха. Които превърнаха коленете ми в желе. Които разтваряха всяка кост в тялото ми, докато не заприличах на парцалена кукла, която имах като дете. Един ден я бях взела в училище и Джереми Брюстър отряза червенокосите и конски опашки с онези малки ножички, които едва режеха хартия. Момчето имаше умения.
– Всъщност искам – каза той, а ръбът на гласа му бе заменен с нещо по-дълбоко. По-тъмно. И определено по-секси.
Повдигнах се на пръсти и се приближих до устата му, колкото можех, без да го целувам.
– Не, неискаш. А сега си свърши работата.
Той повдигна вежди.
– Добре, но не забравяй, че ти поиска това.
Преди да успея да протестирам – не че исках – той ме прегърна и продължи пътя си към спалнята.
О, да. Това щеше да бъде една страхотна Коледа.