Глава 11
„Не съм от онези, които живеят само един ден. По-добре е внимателно да боцнеш с пръчката, отколкото веднага да се хвърлиш в неприятностите.“
Надпис на тениска
Докато Рейес приготвяше закуска, Ерик бавно дойде в съзнание.
Сложих топла кърпа на челото му, погалих бузата му и попитах Донован:
– Колко рохипнол му дадохте?
– Прочетох листовката, легалната/препоръчителна/ доза и му дадох толкова, колкото пишеше там.
– Донован, това е Рохипнол. Той няма легална доза.
– Специално я потърсих. Така и беше написано – „ЛД”.
Челюстта ми падна.
– ЛД е летална доза! Моля те, кажи ми, че не…
Усмихнат, Донован буквално ми махна с ръка.
– Всичко ще бъде наред с него. Освен ако, разбира се, съществото вътре в него не е изяло мозъка му. Те изобщо ядат ли мозък?
– Не – изкикотих се аз. – Абсолютно не.
Лицето на Донован се превърна в маска на безпокойство.
– Лъжеш по-зле от всякога.
– Често ми го казват. – Погледнах към Рейес. – И какво ще правим сега? Ще се приближаваме до всеки заразен и ще изтръгваме демона отвътре?
Рейес подхвърляше и обръщаше омлета от три яйца.
– Едва ли. Това не проработи в болницата. Освен това си мисля, че на много хора вече няма да можем да помогнем. Демоните са твърде силни.
Внезапно Ерик изстена и се почеса по гъстата, тъмна коса, бутвайки кърпата назад. Единият му крак все още висеше от облегалката за ръце, другият от ръба на дивана.
Въпреки, че заразата изобщо не беше истинска зараза, Куки все пак се приближи до Ерик и го докосна по челото. Рокерът не възрази, а напротив, замръзна, докато приятелката ми се убеди, че няма температура, и едва тогава отвори очи и се опита да се концентрира.
Отново седнах на масичката за кафе.
– Как се чувстваш, Ерик?
Той се намръщи и ме погледна с разсеян поглед.
– Колко такива като теб има?
– Благодарение на Създателя, само една. А колко като теб трябва да има?
– Само в мечтите ти, красавице, може да има двама като мен – усмихна се лукаво той.
– Ама, че гадост, хвана ме – Седнах до него и прегърнах главата му с ръце. – Сериозно, как се чувстваш?
– Гадно.
– Това е заради Рохипнола. Поне се надявам да е заради него.
Ерик отстъпи шокиран.
– Ти си ме напомпала?
Тук все пак се усмихнах.
– Да мечтаеш не е лошо. Помниш ли нещо?
– Само, че грипът беше ужасен. Все едно ме е прегазил валяк.
– Така беше. Почти. Нека вашият безстрашен водач ти обясни всичко.
Когато понечих да се изправя, Ерик ме хвана за ръката и я притисна към гърдите си. Тези момчета никога не пропускат шанс да пофлиртуват!
– Напускаш ли ме вече?
– Отивам да приготвя закуска. По-точно да гледам как се приготвя. Можеш ли да ядеш?
Той сложи ръка на корема си.
– Знаеш ли, вероятно ще мога.
– Това дете ще изяде “Шевролет”, ако наистина огладнее – добави Донован. – Все едно е патица в езеро. – Той погледна първо Рейес и после мен. – Не знам как да ви благодаря, хора.
– Няма да ми навреди да изпереш – предложих аз.
Донован се засмя.
– И така, започваме прането.
Ерик доближи опакото на ръката ми до устните си, затвори очи и прошепна:
– Грешиш.
Наведох се към него.
– Наистина ли? И в какво?
– Твоята светлина работи. Отслаби създанието.
– Ерик – промърморих с треперещ глас, осъзнавайки за какво говори – помниш ли?
Той поклати глава.
– Само откъси. Помня теб, твоята светлина и… това същество. То отслабваше. И колкото по-слабо ставаше, толкова по-добре ми ставаше.
– Значи знаеше, че има нещо вътре в теб?
– Не веднага. Но с времето започнах да … чувам как диша това същество. Дишаше през дробовете ми, гледаше през очите ми и слушаше през ушите ми.
– Ужасно съжалявам! – въздъхнах искрено.
И наистина съжалявах всеки, който е преживял същото, дори и сега, докато си говорихме.
– Ти не си виновна за нищо.
– За съжаление, всичко е по моя вина.
– Не. Не мисля така. – Ерик се опита да седне, но не му се получи и се срути обратно на дивана. – Цялата работа е някакъв вид разсейване.
Рейес се приближи до нас.
– Какво имаш предвид? Как разбра за това?
Ерик прокара свободната си ръка по лицето.
– Съжалявам, но не помня нищо друго. Само това, че е някаква отвличаща маневра.
– Значи разбираше демона? – Бях изумена.
– По-скоро неговите мисли. Можех да разбера какво си мисли. Фрагменти, разбира се, но си спомням някои мисли, че всичко това е само част от голямата картина.
Погледнах съпруга си.
– Все по-хубаво и все по-хубаво.
Ядосан, той сви юмрук. Отидох до него, разтворих пръстите му и ги преплетох с моите. Накрая, все пак ме погледна в очите с тъжен и разбиращ поглед, целуна ме така, че коленете ми се разтопиха и едва тогава се върна към готвенето. А аз се върнах да наблюдавам готвенето от пода, защото отново седнах до Ерик.
– Здравей, слънчице – казах, когато видях Мейко.
Но той не ми обърна внимание и се върна към ловенето на искри.
– Страхотно дете – отбеляза Ерик. – Вашето ли е?
Изсумтях.
– Не. Чакай малко! – Взрях се изумено в рокера, който в отговор мълчаливо изобрази иронична усмивка. – Виждаш ли го?
– Че кой не го вижда? – Сви рамене той.
– Да, почти никой! – Най-накрая избухнах. – Какво, по дяволите?
– Съжалявам.
– Не си струва. – Станах и решително се насочих към Куки. – Всеки срещнат вече вижда призраци. Още малко и няма да съм толкова специална, да му се не види.
Куки ме потупа по главата.
– Не се притеснявай, слънце. По отношение на особеностите ти, никой не може да те надмине.
– Честно? – Отпуснах се на стола до приятелката ми и положих глава на рамото й. – Казваш го, само за да ме успокоиш?
– Разбира се, че не.
Вдигнах глава.
– Нали знаеш, че знам кога ме лъжат?
Кук натисна главата ми на рамото си.
– Само спокойно, слънчице.
– Добре. – Доближих се и се настаних удобно. – Може да ми кажеш, че съм красива?
– Много си красива.
Въздъхнах. Със сигурност сега светлината ми светеше малко по-ярко. Съжалявам, че не я виждам.
***
Ерик бързо дойде на себе си и, сякаш нищо не се е случило, започна да се храни. Гарет, Пари, Амбър и Куентин също дойдоха на закуска. Джема не искаше да закусва и аз я разбирах много добре.
Пари обсъждаше татуировките с хората, а Гарет показваше на мен и Рейес новите си открития:
– Само едно късче, едно четиристишие, но то говори за света, вътре в света.
Поободрих се малко:
– Звучи обещаващо.
– Проблемът с пророчествата е, че стават по-ясни постфактум, когато конкретно събитие директно сочи към написаното, а не обратното. Е, за да хвана поне нещо полезно, дешифрирах един пасаж. Там пише да намериш сърцето и да го унищожиш.
– Сърцето? – Попитах. – Какво сърце, по дяволите? На демона?
Сигурно за стотен път, Суопс препрочете абзаца и към мен на талази се понесе нервността му.
– Тук нищо не пише за това.
– А пише ли как да се унищожи това сърце?
– Още не съм го видял, но ще продължа да работя по превода. Понякога една дума, един намек за връзка е достатъчен, за да събере всичките части от пъзела.
– И това е всичко? – Попитах, опитвайки се да не звуча разочаровано.
– Това е всичко, което успях да намеря досега.
Облегнах се на стола си и скръстих ръце на гърдите си.
– Кой изобщо пише тези глупави пророчества? Глупави са!
– Конкретно това го е писал Нострадамус.
– Потресена съм. Написал го е самия Нострадамус? – Изправих се. – Добре, отново се чувствам специална.
– И красива? – Вметна Пари.
– И красива, да. Но само, защото нощем езикът на Рейес…
– Чарли! – Изпищя Куки, определено откривайки октави, непознати досега на човечеството. – Децата са тук!
– Какво от това? С езика си той прави такива неща, които повечето хора…
– Чарли!!! – Извика отново приятелката ми.
– Какво? Може да сгъне езика си във формата на детелина.
Обърнах се към Рейес и го побутнах встрани, за да покаже на приятелката ми номера с езика. Той изплези език и го сгъна във формата на детелина. Лицето на Куки порозовя.
Погледнах я скептично.
– Перверзничка.
– Нарочно го направи!
– Изобщо не ме познаваш!
Входната врата се отвори и в склада се появи гадният ми чичо-лъжец, когото все още обожавам, въпреки десетилетията на лъжи и предателства.
– Здравей, чичо Боб! – Засиях.
– Здравей, скъпа, слънце едно и слънце две – каза той и целуна подред жените си . Амбър се усмихна, а Куки все още се изчервяваше от срам. – Какво пропуснах?
– Извадихме мъгливия демон от Ерик, но този път носителят оцеля.
– Този път?! – Ококори се Ерик.
Красноречиво му махнах с ръка.
– Това е страхотно, скъпа – каза чичо Боб и отвори лаптопа си. – Знаех си, че съм чувал това име и преди.
– Ерик? – Заяви Амбър.
– Мейко. Той тук ли е?
Тя кимна към момчето, което седеше в скута й. Е, тоест, практически седеше. За нас с Рейес призраците са солидни, но за Куентин и Амбър, дори и да ги виждат, те остават неосезаеми. Така, че Мейко, може да се каже, левитираше някъде в областта на коленете на Амбър, но самият той не знаеше за това и слава Богу.
Чибо деликатно прочисти гърлото си.
– Можеш ли да го заведеш в друга стая, мънисто?
– Мога, но когато се върна, ще ми разкажеш всички подробности.
– Както винаги.
Амбър направи неразбираема физиономия и повтори по начин, по който само тринайсетгодишните могат:
– Всички подробности.
И след това, като една професионална детегледачка, каза на Мейко да отидат да гледат изгрева.
– И така – започна Чибо, когато те излязоха – миналата събота един пазач намерил момче в контейнера за боклук в гимназията “Норт Вали”.
– Боже мой! – Въздъхна Куки, но моята реакция беше по-силна.
– Не! Не е Мейко. – Станах и заобиколих масата, за да видя какво има на монитора на чичо Боб, но засега там нямаше нищо. – Той е жив. Ракетата така каза.
Чибо махна с ръка.
– Остави ме да свърша.
Седнах до него.
– В училището навсякъде има камери. Записът не е много ясен, но на него се вижда как някакъв тип мъкне нещо, което прилича на момче, увито в бял чаршаф.
Всички се събрахме около лаптопа и чичо Боб пусна зърнестото видео. В ъгъла на обектива се появи едва забележим мъж, който държеше вързоп, увит в бял чаршаф. Мъжът носеше бейзболна шапка, така, че установяването на самоличността му от записа ще е невъзможно.
– Човекът може би си е помислил, че момчето вече е мъртво, и е решил да се отърве от него. Или пък е бил сигурен, че то ще умре по един или друг начин. Трудно е да се каже със сигурност.
Наведох се по-близо към монитора, за да разгледам някои подробности.
– Как го е намерил пазача?
– Изхвърлял боклука. Видял чаршафа и веднага се усъмнил, че нещо не е наред. След това влязал в контейнера и намерил момчето.
– И какво те кара да мислиш, че е бил Мейко?
– Защото името е необичайно. Беше на плетената гривна на ръката му.
– Той наистина има гривна – промърморих аз.
След това Чибо ми показа снимка на момче в болнична престилка.
– Определено е той – каза Куентин, произнасяйки почти всички звуци правилно с приятен дълбок глас.
Той рядко говореше на глас и ми харесваше, когато го правеше.
Чибо кимна в знак на благодарност.
– И така, Чарли, ти беше права. Той е жив, но сега е в кома.
– В кома?! – Нещо в гърдите му се стегна болезнено.
Куентин докосна рамото ми и когато му казах, видимо пребледня.
– Изхвърлили са го като някакъв боклук – показа с резки от ужас жестове той. – Наистина е много мъничък!
– Знам скъпи. – Потупах го по рамото и погледнах Чибо. – Чичо Боб, трябва да намерим майка му и сестра му. Трябва ми пълния комплект: записите от камерите за видеонаблюдение на трафика, докладите от клетъчните кули, за да знам кой и къде се е обаждал по времето, когато Мейко е бил изхвърлен в кофата за боклук.
Чибо прокара ръка по лицето си и едва сега ми просветна, че не е спал цяла нощ.
– Не сме в Ню Йорк, скъпа.
– Тогава какво имаме? Човекът от лентата вероятно е избрал място по-близо до дома му. Училището се намира в Лос Ранчос, близо до Четвърта улица. Какво знаем за пазача?
– Провериха го в базата данни, чист е. Можем да претърсим целия район, да говорим с училищния персонал и съседите. Току-виж някой е видял нещо странно. Заради случващото се обаче, целият град е наопаки. Не бих разчитал на много.
– Ще прегледам докладите за изчезналите хора – каза Куки. – Иска ми се някой от полицията да ми даде достъп…
Чичо Боб вдигна ръце в знак, че се предава.
– Ще ти изпратят всичко до час.
– Освен това, чичо Боб, имаме нужда от охранител за Мейко. Ако похитителят на Белинда разбере, че Мейко все още е жив, ще иска да довърши започнатото. Не се съмнявам в това нито за секунда.
– Вече съм започнал. Тъй като е приет в болницата като Джон Доу, името му никъде няма да фигурира. Ще се погрижа да си остане така, в случай, че виновникът разбере за грешката си.
Загледах се в профила на Чибо, когото обожавах с цялото си сърце и му вярвах повече от всеки друг. Рейес е прав. Чичо Боб трябва да има основателна причина да ме лъже. Просто не мога да измисля каква е тя.
Във всеки друг момент щях да го помоля да ми помогне с разследването на смъртта на майка ми. Липсваше ми отбор Дейвидсън, защото работим чудесно заедно. Този път обаче, ще трябва да действам сама. Почти. Поне, докато не изясня за какво е излъгал Чибо и защо.
Той ме погледна въпросително и аз моментално се съсредоточих върху монитора, запаметявайки всеки детайл. Нищо важно не привлече вниманието ми, но преглеждах лентата отново и отново, докато се хранехме. Когато всички се нахраниха и облякоха, новините от Албакърки заляха всички национални канали. Хората бягаха от града на тълпи, а грабежите се разрастваха до епидемични размери.
Като цяло, не отчитайки това, че броят на пациентите в болниците в целия град вече е стотици, само седем смъртни случая се приписаваха на неизвестната болест.
Част от масовия хаос се предизвикваше от странния характер на заразата – необичайните симптоми и поведение на заразените. Втората причина за общото безумие беше фактът, че умните хора от Центъра по зарази не можеха нито да идентифицират, нито дори да открият вируса. И цялата тази мистерия предизвикваше истинска буря около епидемията. Какво е това? Нещо от околната среда? Масово отравяне? Биологично оръжие?
Медиите вече нарекоха случващото се “делириум”, а обикновените хора нарекоха царящия кошмар “пълноценен зомби апокалипсис”. Ако не играех ключова роля в текущите събития, също бих предпочела втория вариант.
По пътя към Санта Фе мислех за зомбитата отново и отново, докато мислите ми не се насочиха към друга битка, задаваща се на хоризонта. Към тази същата, в която дъщеря ни е предназначена да се бие. В Мармалад много размишлявах за трудностите, с които тя ще се сблъска, но за едно нещо дори и не си помислях, докато един от духовете не ми намекна по своя характерен, странен начин.
Това, между другото, беше основната странност на духовете и на целия този свят. Там не провеждаха истински разговори. Духовете просто четяха мислите ми и, когато имаха някакви предложения или желание да споделят саркастичните си мнения, говореха с мен. Просто нямаха глас. Мислите им влизаха директно в главата ми.
Което само по себе си е добре, защото в безкрайната мармаладена нощ нямаше никакви звуци. Там цареше вакуум, унищожаващ звуците, миризмите, усещанията и вкусовете.
И това беше наказанието.
Затова пък имах много време за задълбочен размисъл, което е толкова популярно сред днешните деца. Когато няма входяща или изходяща информация, перспективата се променя и шансовете за успешно потапяне в лудостта, нарастват неимоверно.
Един ден, някъде по средата на смъртоносната ми ваканция, Сентинелът, армията на Пип, превзе мислите ми. Мислех си за ключовите играчи, за тълпите призраци, които ще стоят зад дъщеря ми, за адските хрътки, които вече са наоколо и я защитават с цената на собствения си живот. Изведнъж един от духовете каза нещо, което внесе дисонанс в цялата картина.
Нямам представа защо не съм мислила за това преди. Но тъй като духът го спомена, заслужаваше да му се обърна внимание.
Отново стъпвайки на краката си, реших да ни закарам до столицата на щата. Точно сега гледах замисления профил на съпруга ми, обрамчен от ярките цветове на планините Сандия зад прозореца. Рейес беше подпрял брадичка на дясната си ръка. Дългите пръсти леко докосваха чувствените му устни. Имаше бръчка между веждите.
Без да откъсва очи от пейзажа, Рейес се усмихна.
– По-добре е шофьорът да следи пътя.
– Ключовата дума тук е „по-добре“.
Тъмните му очи се обърнаха към мен и аз погалих таблото на Развалината:
– Липсвах й на горката.
– Гарантирам, г-жо Дейвидсън, че на мен ми липсваше много повече.
Нещо в стомаха ми се преобърна при тези думи, но реших да се хвана за по-малко важното:
– Г-жо Дейвидсън, по дяволите. Никога не съм си сменяла фамилията.
– Не съм сигурен, че Фароу ще ти подхожда.
Ахнах възмутено.
– Не искаш ли да нося фамилията ти? Да, срамуваш се от мен!
Рейес обаче не се хвана на номера:
– Нещо те притеснява.
– Наистина ли?
Господи, просто съм специалист в частта на остроумните отговори! Сигурно затова ми дадоха прякора „Ще я затворят за това, че дразни ченгетата“. Между другото, имам и колан, и корона, в потвърждение на титлата си.
– Помниш ли онзи красив момент, когато грабна Пип от ръцете ми и я предаде на човешките си родители да я отгледат, защото така ще я заплашват по-малко опасности? Тогава сякаш получих видение за бъдещето.
Рейес се размърда.
– Спомням си.
– Общо взето, докато се реех в Мармалада и си мислех за това-онова, един от духовете ми даде супер идея.
– Каква?
– Видях всички, които ще бъдат до дъщеря ни, когато изрита задника на баща ти.
Рейес стисна зъби.
– Той не ми е баща.
– Като цяло, видях всеки един от нейната огромна армия, включително дузината, личната й глутница адски хрътки.
– Спомням си какво е дузината.
– Видях Амбър и Куентин, Ейнджъл и г-н Уонг. Накратко всички. Знаеш ли кого не видях?
Той ме погледна с любопитство.
Въздъхнах и измърморих:
– Нас.
Отново помрачнявайки, Рейес се обърна към прозореца. Винаги прави така, когато мисли, а той мисли много.
– Рейес, не съм сигурна, че можем да се справим този път.
– Не е задължително. Пророците рядко виждат себе си във виденията.
– Сериозно? Но защо тогава поне теб не видях? Помисли сам. Защо дъщеря ни трябва да се яви пред Луцифер без нас? Всички пророчества и предсказания казват едно и също. Пип ще се сблъска със Сатаната в битката за човечеството. Няма нито дума нито за теб, нито за мен. Никъде не споменават нас тримата. Текстовете говорят само за Пип. Защо?
Челюстите на Рейес се раздвижиха, очите му се затвориха и нещо много подобно на гняв проблесна по лицето му.
– Какво беше това? – Попитах. Както обикновено, не успях ясно да дешифрирам чувствата му. – Защо си ядосан?
Той поклати глава.
– Ние сме богове, Дъч. Права си. Какво може да ни попречи да бъдем близо до дъщеря ни? Ние сме безсмъртни. И можем да умрем само в този единствен случай, ако друг бог ни убие. Значи, ти ще ме убиеш, нали?
– Грешно – избухнах нервно.
– И тогава какво? Кой ще убие теб? Виждаш ли, познавам те. Само смъртта може да те отдалечи от дъщеря ни. А не ми изглеждаш като самоубиец. – Тук той е прав. – Тогава кой трябва да те убие?