Глава 10
„Господ е любов. Но Сатаната върши страхотна работа с езика си.“
Стикер за броня
Заедно с мен, Рейес се премести в отвъдното измерение. Вятърът изгори кожата ми като киселина, но не вятърът ме безпокоеше, а ръцете, които ме прегръщаха. И така, кой ме държеше? Коя версия на мъжа, когото обичам с цялото си сърце?
Ръцете ме стиснаха по-здраво. Знаех, разбира се, че в този свят изобщо нямам нужда да дишам, но все пак се свих, чувствайки, че паниката се надига.
– Пусни ме, Рейес.
Горещите устни отново докоснаха ухото ми.
– Това се случва, когато призовеш бог.
В гласа му имаше гняв и знаех много добре колко жесток може да бъде Рейес, но все пак, част от мен се наслаждаваше на близостта и усещането на силните ръце. И не можех да се сдържа. Обичам този мъж от толкова дълго, че не мога да го преброя. Много векове, ако не и епохи. Затова не устоях и притиснах цялото си тяло в него.
Той ме отблъсна, но продължи да държи лявата ми предмишница. Явно, за да не се дематериализирам и да избягам. Дори и не ми хрумваше да си тръгвам.
Въпреки това, се опитах да се отдръпна, а в отговор Рейес само стисна ръката ми по-силно. А, не. Няма да реагирам и по този начин да му доставя удоволствие. Вместо това вирнах нос и се взрях предизвикателно в очите му. Да прави каквото си иска.
Болезнено красивото лице сякаш светна от усмивка, а в гърдите ми захленчи бучка от съчувствие и копнеж.
Явно отвратен от мен, Рейес смръщи вежди и проговори, докато ме гледаше втренчено:
– Все още го обичаш. Все още вярваш, че твоят Рейес съществува някъде в мен. Твоят Реязиел. – Той ме придърпа по-близо. – И въобще не се усети, че винаги чаках своето време. – Със свободната си ръка хвана другата ми ръка. – Аз не съм Рейес. – После ме дръпна толкова близо, че видях златните и зелените искри в очите с цвят на кафе. – Аз не съм Реязиел. – Бутайки ме, той тръгна напред, докато не се натъкнах на някаква стена. Острите каменни ръбове одраха гърба ми. – Аз съм Реязикин. – Пръстите му стиснаха ръцете ми толкова силно, че ме заболя. – Аз съм бог, и благодарение на теб сега станах още по-силен.
Тъмни, студени, неумолими очи проблясваха под дългите мигли. Поне това видях, но усетих, още нещо да кипи под външното спокойствие.
– Защо стана по-силен? – Попитах, трескаво опитвайки се да измисля начин да го върна на земята. Да го привържа към материалното измерение. Да го лиша от сили, докато не намерим човешката част от съпруга ми.
– Учих се от най-добрите. – Ъгълчето на красивите му устни се повдигна.
Самият ъгъл, който бях опитвала толкова пъти… От желанието да повторя това още веднъж, устата ми се напълни със слюнка.
– Като теб, аз вкусих плътта на моите врагове. Изядох жалкия престъпен бог Малдисан и демона-наемник Куур.
Замръзнах от шок. Всичко това означаваше, че никой от тях не е осакатил или убил тримата души на Земята.
Но в думите на Рейес имаше нещо повече. Наложило му се е да се бие с жесток бог. Трябвало е не само да оцелее по някакъв начин в ада, но и да се бори за собствения си живот.
В гърлото ми се образува буца и аз направих всичко възможно да не показвам чувствата си. Рейес не обичаше да му съчувстват. Предполагам, че и на Реязикин няма да му хареса.
– Но ти все още си най-добрата, нали? – Попита изведнъж той.
– Най-добрата в какво?
– В поглъщането на врагове.
Трябваше да продължа да говоря с него. Може да ми се получи да направя същото, което той направи с мен. Ако се концентрирам, ще мога ли да се върна на земята и да го взема със себе си?
– Защо изравни къщата на Ракета със земята?
Рейес прокара пръст по ключицата ми.
– Защо те интересува?
– Защото го обичам.
Той погледна настрани и сякаш стисна зъби от разочарование.
– Обичам Ракета, а ти го изплаши и го лиши от дома му без причина.
– Имах причина – протестира Рейес и отново ме изгледа втренчено. – И ти я знаеш много добре.
Изглежда, правех всичко погрешно. Тук трябва повече мед, отколкото камшик.
– Какво знам? – Попитах с много по-мек тон от преди.
– Не трябваше да ме изпращаш там.
– О, да, знам това много добре. Но ти самият го поиска.
За миг той се намръщи и се издаде. Не си спомняше. Мислеше, че аз съм го пратила в ада.
– Никога не бих направила това с теб.
– Всичко е безполезно – каза Рейес, сякаш най-накрая ме разбра. – Лъжеш дори, когато знам истината. Два пъти ме праща в ада и двата пъти успях да избягам. – Той ме хвана за гърлото и повдигна брадичката ми с палец. – Какво ще правиш сега?
Забравих… Ако се вярва на откритията на Гарет, някога наистина съм изпратила Рейес в ада, но съм го направила само, за да попреча на по-големия му брат да го изпрати в друг ад, създаден специално за него. Убедила съм Йехова да изпрати Рейес в ада от моя роден свят, който беше много по-малко жесток и страшен от този, където Бог първоначално искал да го изпрати. От този, в който в крайна сметка аз го изпратих.
– Според нашата идея не трябваше да излизаш оттам. Опитах се да те измъкна.
Пръстите на гърлото ми се стегнаха.
– Не успя.
Рейес беше ядосан и от гневът му го болеше. Сякаш пред мен стоеше непознат. Мощен, непредсказуем, жесток непознат и въпреки това го познавах. Познавах го и го обичах с цялото си сърце.
– Значи, затова си ядосан? Мислиш, че те въртя на пръста си и съм те подмамила в божествената чаша? Затова ли убиваш хора?
Тъмните вежди се вдигнаха, сякаш го бях изненадала.
– Да – каза той накрая през перфектни зъби. И ме излъга.
Реакцията му обаче, ми каза повече от думите. Стреснах го.
Като птица, пусната от клетка, насладата разпери криле в мен. Рейес не е убил никого. Но същевременно и Малдисан, и Куур не са убили никого. Кой тогава? Двете убийства са извършени на дневна светлина, когато демоните нямат достъп. Кой друг може да направи това?
– Къде е? – Попита внезапно Рейес, започвайки да губи търпение.
Премигнах.
– Какво по-точно? Какво търсиш?
Тъмните очи погледнаха надолу и се спряха на устните ми.
– Не е нужно да страдаш. Просто ми кажи къде е.
– Не – казах разочаровано.
Рейес се засмя, но без нотка на забавление.
– Можеш да го криеш колкото си искаш, но знай, че така или иначе ще го намеря. – С това той пристъпи по-близо. – А когато го намеря, няма да бъда милостив.
– Тогава и аз няма да го направя.
Той изви вежда.
– И какво ще направиш? Ще ме изядеш ли, богоядке? Ще ме погълнеш, сякаш никога не съм съществувал? – Привеждайки се по-близо, той прошепна в ухото ми: – Може първо аз да изям теб.
Всеки път, когато Рейес се притискаше в мен, тялото ми ме издаваше, и топлината се разнасяше в долната част на корема ми. Бях развила такъв условен рефлекс към неговата близост, мирис, чувствени устни, широки рамене…
Беше мой ред да се притисна, да докосна устните си до ухото му, да залея Рейес с топлина. Повдигнах се на пръсти и прошепнах:
– Можеш да ме изядеш веднага.
Той се отдръпна изненадан, погледна ме предпазливо и каза с дълбок, леко смекчен глас:
– Пак забрави. Аз не съм Рейес или Реязиел.
Притиснах цялото си тяло към него, проговорих тихо:
– Но така изглеждаш – и, без да губя време, се впих в устните му.
Той замръзна за цели три секунди, но все пак се предаде на моята атака. Отвърна на целувката ми. Нашата целувка беше дълга, отчаяна, чувствена. И изведнъж Рейес спря. Просто взе и спря да ме целува. После направи крачка назад, и отново ме хвана за гърлото, удряйки гърба ми в камъка.
Лишавайки ме от възможността да се движа, той ме огледа отгоре-додолу преценяващо, задържайки се върху Заплаха и Уил Робинсън – тоест върху гърдите ми. Сякаш под хипноза, тъмните му очи блеснаха и миг по-късно ръката му беше на корема ми. В началото нямах представа какво прави Рейес, но явно имаше някаква цел, която видях с очите си, когато погледнах надолу. Той запали дрехите ми и ги гледаше как горят.
Пламъците облизваха кожата ми. Това, което някога беше долната част на пуловер, се разсея на пепел в един разяждащ друг свят. Приклекнал, Рейес изследва всеки сантиметър от сега голия ми стомах с устата си, очертавайки грациозни линии с езика си. Кожата ми все още гореше и почти веднага влагата се изпаряваше, издигайки се на струйки пара и дим.
Прокарах пръсти през гъстата коса, наклоних глава назад и се потопих в удоволствието от това, което правеше Рейес. Всяко негово докосване беше вълнуващо, умело, възхитително.
Огънят си проправи път нагоре и оголи все повече, и повече плът. С всеки нов сантиметър идваше проблясък на болка, защото голата ми кожа срещаше чужда, груба среда от другото измерение. Но след миг болката изчезна под меките устни, които ме успокоиха и ме къпеха в океана на желанието.
Не разбрах как се случи, но в един момент Заплаха и Уил останаха без нищо от дрехите си. Зърното на Уил беше в устата на Рейес, под лекото докосване на езика му, а Заплаха лежеше тежко в дланта му.
Рейес я погали с върха на палеца си и някъде дълбоко в мен пламна болезнена възбуда, сякаш между Уил и Заплаха се опъна тънка нишка, докато не зазвъня. И всеки път, когато Рейес засмучеше тъмнорозовата плът, нишката вибрираше и се опъваше още по-силно.
Отдръпвайки се от Уил, той се обърна към Заплаха и аз усетих зъби върху втвърденото си зърно.
Рейес сложи едната си ръка върху дънките ми и започна методично да ги изгаря. Огънят обгаряше корема ми отвътре и отвън, а под него се събираше разтопена лава.
Разтворих краката си съвсем малко, за да го накарам да се чувства по-комфортно, докато дънките ми изгарят. Дългите му пръсти погалиха меката кожа, след което се плъзнаха достатъчно дълбоко, така, че оргазмът, дебнещ някъде отвъд хоризонта, да се втурне към мен, приближавайки се все повече и повече с всяко движение.
Под натиска на нарастващото чувствено удоволствие едва дишах, вкарвайки въздух в дробовете си на малки глътки.
Поставяйки единия ми крак на рамото си, Рейес притисна устата си към най-чувствителното място, разтвори гънките с език и прокара дълга мокра линия, леко докосвайки клитора ми. Потреперих от глава до пети в отговор на изящната милувка. Въздухът в дробовете ми се сгъсти от очакване. Стиснах тъмната коса още по-здраво в юмруци, и от гърдите на Рейес изригна ръмжене, което накара възбудата ми да надхвърли всички разумни граници.
Горях, и всяка клетка в мен съскаше от неумолимата жега. Всяка молекула в кръвта ми кипеше и набъбваше, докато не се почувствах тясна в собствената си кожа.
Дрехите на Рейес също изгоряха и пепелта се носеше около нас, в отровните пориви на горещия вятър.
Пъхвайки ръцете си под коленете ми, Рейес се изправи и горните половини на телата ни се докоснаха. Краката ми се повдигнаха от земята и се разтвориха още по-широко. Той ме прикова към камънака и всички мускули в мощното, силно тяло се превърнаха в мрамор. Миг по-късно един член се притисна към гънките между краката ми.
Той се наведе към врата ми и проправи следа от горещи целувки чак до ухото ми. Всяка целувка предизвикваше нова буря от желание по гръбнака ми.
А след това започна бавно да ме изпълва. Толкова бавно, че накрая усещането за пълнота беше перфектно. Също толкова бавно, започна да се отдръпва, докато съвсем мъничко остана в мен и отново болезнено бавно изпълни съществото ми, сякаш всяко движение беше предварително замислено. Рейес го повтаряше отново и отново, и накрая оргазмът, който ме дебнеше на всяка крачка, затрептя от нетърпение, молейки да бъде освободен.
Горещите устни все още докосваха ухото ми и изведнъж чух дълбок, кадифен, опияняващ глас:
– Кой съм аз?
Поклатих глава, неспособна да спра това, което идваше и безмълвно го призовавах да побърза.
Следващият удар, който ме изпълни, беше по-силен.
– Кой съм аз?
– Рейс – издъхнах едва доловимо.
Слагайки единия ми крак на кръста си, той ме хвана за косата и каза през зъби:
– Кой съм аз?
Почти умолявайки го да се движи по-бързо, забих ноктите си в стоманения задник.
– Реязиел.
Той дръпна главата ми назад, но агонизиращо бавните движения не се ускориха и на йота.
– Кой съм аз?
Аз също го хванах за косата, стиснах силно юмруци и също дръпнах главата му назад, а след това, без да искам да отстъпя, отговорих:
– Моят съпруг.
Тези думи изненадаха Рейес. Той се напрегна, усещайки, че оргазмът идва и при него. Усещах приближаването на неговия екстаз толкова отчетливо, колкото и приближаването на моя. Усещах кръвта, която бушува във вените му, напрежението в мускулите му, сладкото ужилване на оргазъм, надвиснало над хоризонта.
Обвих ръцете си около раменете му, а краката си около кръста му. Вкопчих се в него с всички сили, карайки го да се задвижи по-бързо. А той подпря длани на преградата зад мен и се опита да си поеме дъх, все още дълбоко в мен.
Това се оказа достатъчно. Бавното пулсиране, което притежаваше тялото ми, моментално набра инерция и избухна. Изкрещях, когато горещите вълни от удоволствие нахлуха и заляха всеки сантиметър от кожата ми.
Прегръщайки ме, Рейес най-накрая се задвижи по-бързо, подклаждайки вече вибриращата еуфория в мен. Забих нокти в раменете му. Поех рязко дъх през зъби и изгубих крехките останки от контрола над себе си.
Рейес се врязваше в мен с дълги, силни, дълбоки тласъци. Видимо трепереше, мускулите му се напрегнаха, поемайки смазващия оргазъм, а по вените му течеше опияняващо удоволствие.
Нещо като стон се изтръгна от красивите му устни, а звукът се оказа някак примитивен, почти зверски. Вълна от наслада се надигна и в мен, и аз се вкопчих в Рейес, напълно погълната от усещанията му.
Когато всичко свърши, той все още ме държеше близо до себе си и дишаше тежко в косата ми. Но изведнъж нещо се промени. Напрегна се, свали ме на земята и се отдалечи. Дори горещият извънземен вятър не ми попречи да почувствам студ там, където току-що ме беше докосвал.
Нищо неразбирайки, аз го погледнах и усетих, че е… изненадан. Може би дори зашеметен. И малко ядосан.
Защо? Дали защото му хареса това, което направихме? Но ние винаги сме се справяли с гръм и трясък.
Той започна да се дематериализира и преди дори да успея да кажа думите „Рейес“ и „чакай“, той изчезна. Просто така – взе и се изпари.
А аз стоях и се давех в объркване. Е, поне едно нещо е добро: Рейес изглежда толкова объркан, колкото и аз. И така, какво беше това? От съпруга си ли бях съблазнена или от някой друг? Коя част от Реязикин ме искаше с такава дива импулсивност? С такова възхитително отчаяние? Или съпругът ми успя да поеме контрола за известно време? И това има ли значение?
Бавно и неохотно се върнах в студеното земно измерение. Двамата ми спътници се бяха облегнали на черния камион на Гарет. Виждайки ме, се изправиха, със смесица от притеснение и безпокойство по лицата. Поне за минута те се взираха в моята посока, след което, опомняйки се, се втурнаха към мен и рязко спряха нахално нахлувайки в много забележимите граници на балона на личното ми пространство.
Едва когато Ош свали палтото си и го уви около раменете ми, осъзнах каква е работата. Погледнах надолу и не намерих нито едно парче плат по себе си. Кожата ми беше покрита с пот и черни сажди, и все още димеше в малки, призрачни спирали.
Не исках и да си помислям как изглежда косата ми.
Предполагам, че трябваше да почувствам прилив на унижение, когато Ош метна палтото си върху мен, но изобщо не мислех това. Бях твърде озадачена, за да се тревожа за непристойното поведение на обществено място.
– Чарлз! – Излая Гарет и се наведе да ме погледне в очите. – Какво стана? Той победи ли те?
Поклатих глава.
– Той не го е направил. Не е убил тези хора. – Погледнах надолу към краката си. – Къде са ми ботушите?!
– Да тръгваме, слънце. – Гарет ме прегърна и ме завлече до камиона си.
– Чакайте! Развалината… – Протегнах ръка към нея, може би показвайки Уил Робинсън в процеса. – Развалината…
– Как се чувстваш в момента? – поясни Ош и в гласа му чух усмивка.
– Ще се върнем за нея – обеща Гарет.
Ош заобиколи камиона и отвори вратата, а Суопс ме бутна към колата. Ни в клин, ни в ръкав увиснах на врата му. Дъхът ми спря и трябваше да дам всичко от себе си, за да не избухна в сълзи. Ош повдигна вежди (вероятно, защото палтото беше паднало от раменете ми), а аз го хванах за тениската и го придърпах в обща прегръдка.
И двамата ме изтърпяха, докато се опитвах да се справя с чувствата си. Гарет ме прегърна с една ръка през раменете, а Ош през кръста.
Не знам колко време мина, но накрая Ош ме измъкна от шока, като попита:
– Ами, какво? Да си направим ли тройка?
Все пак ги пуснах, завих се с палтото, доколкото можах, и се престорих на смела, макар, че всъщност не чувствах никаква смелост в себе си.
– Не знам кой е той – казах, вдигайки предизвикателно глава. – Искам да кажа, нямам представа. Но знам, че той търси нещо. Буквално е излязъл на лов.
Гарет сбърчи чело.
– Знаеш ли какво точно търси?
– Не – поклатих глава. – Но той унищожи убежището на Ракета, само, защото Ракетата не му е казал къде се намира.
– По-голямо ли е от кутия за хляб? – Попита Ош.
– Доколкото знам, може да е самата кутия за хляб и т.н. Ракетата го нарече жар и пепел.
Гарет сведе глава замислено, а аз се взрях в черната далечина, опитвайки се да намеря други значения. Въглени и пепел. Много подобно на описанието на бога, който живее в тялото на съпруга ми. Може би пепелта някога е била нещо важно?
– Божието стъкло – помислих си на глас. – Може се нуждае от пепелта от божествената чаша?
– Когато стъклото гори, то не се превръща в пепел – посочи Гарет.
– Правилно. И защо изобщо е отишъл при Ракета?
Ош вдигна глава и ме погледна с един от редките си сериозни погледи. Веднага се ободрих, надявайки се, че е намерил някакъв отговор.
Прибирайки кичур коса зад ухото си, той се взря някъде в областта на Заплаха и Уил и попита:
– Мога ли да си получа палтото?