Глава 12
„Ако бях джедай, сто процента щях да използвам Силата неподходящо.“
Факт
– Това е най-лудата от всички твои идеи – каза Пари, когато се върнахме в къщата й – но ми хареса.
Аз се изкикотих.
– Така си и мислех.
Николета взе малко кръв от всички ни, а Пари я смеси с боя, за да пасне на стените, като добави малко количество луминесцентно вещество към нея. След това с помощта на ултравиолетова светлина тя боядиса стената, върху която вече съществуваха пръски и петна от кръв, които никакви почистващи препарати не могат да изтрият. Никога. Просто подменяте цялата стена.
Добавяйки последни щрихи, Пари направи тест – изключи ултравиолетовата и включи нормалната светлина. Свежата боя се сля толкова добре, че почти не се забелязваше на фона на старата. За да разбереш къде е старата и къде е свежата, ще трябва сериозно да се постараеш.
Въпреки това, когато отново включи ултравиолетовата светлина, по стените се появи зашеметяващ модел от смели щрихи и остри ъгли, сред които тук-там се очертаваха странни черепи. И всичко това изглеждаше адски готино.
– Камуфлаж – промърмори Уолтър, прокарвайки парче пица с бира. – Брилянтно.
Всички бяхме в офиса на собственичката на процъфтяващия салон за татуировки и се взирахме в работата й. Седях на пода, а кракът на Ош, който беше избрал дивана, ми служеше за облегалка на главата. След като изпълни задачата си и се отърва от опасните материали, Николета се настани на подлакътника в другия край на дивана. Ош дори се отмести, за да й направи място, но Ник беше твърде срамежлива, за да седне до него.
Гарет открадна стола на Пари и тъкмо се канеше да унищожи парче пица с двойно пеперони, когато Пари внезапно го прикова на място с най-зрелищния си поглед.
– Е, как е?
Преглъщайки тежко, Суопс кимна.
– Невероятно. Май ще трябва прескочиш при мен.
– Точно така – вмъкнах аз. – Всичко в къщата му е много кафяво.
– Харесвам кафяво – застъпи се за леговището си Гарет.
– А на мен – кафява храна – казах аз. – Кафе, шоколад, карамел… Какво ще кажеш, Уолтър?
– Ето какво ще ти кажа – усмихна се тя весело. – Спри да ме наричаш Уолтър или ще останеш затворена за цял живот. В замяна, ще ти позволя да измислиш имена за моите момичета.
Изненадана, дори подскочих. В истинския смисъл на думата. Откъснах главата си от крака на Ош и се изправих.
– Сериозно?
– Сериозно. Само не ми отнемай самоуважението.
– Че защо? Самоуважението е силно надценено.
– Това са моите условия.
По дяволите! Преговорите с тази жена са ужасно трудни.
– Ами, по дяволите, добре. – Скочих на крака и започнах да крача из стаята. – Има толкова много възможности! – Спрях, загледах се в момичетата на Куки за няколко дълги секунди, тоест в гърдите й, и започнах да изброявам: – Телма и Луиз? Сони и Шер? Лаурел и Харди? Господи… Да, мозъкът ми ще се пръсне!
Един от татуистите на Пари, правеше първата татуировка в живота си на една жена и очевидно процесът не протичаше много лесно за жената. Мъчителните й писъци ужасно пречеха на концентрацията ми.
– Знаете ли – започна Николета, след като изпи бирата си, – ако някой от нас умре при съмнителни обстоятелства, край с Пари. Тя има проби от нашето ДНК по стените.
Пари замръзна и се обърна към мен с увиснала челюст.
– Тя е права. Ами, ако те убият?!
Седнах отново пред Ош и се облегнах на дивана, принуждавайки даева да премести краката си настрани.
– Ако се случи нещо наистина лошо, ще се опитаме да умрем някъде много далеч оттук. Нали момчета?
Всички вдигнаха тост с бирата.
– Няма да позволим на Пари да падне под обвиненията за нашите убийства – каза Ош.
Удовлетворена от нашата почти тържествена клетва, Пари се върна на работа.
– Знаеш ли, мога да се занимавам това.
– Какво? Да рисуваш с кръв по стените, за да скриеш следите от престъпления?
– Има някаква нездравословна якост в това, разбира се, но не. Говоря за рисуване на картини, които светят в ултравиолетова светлина. На пръв поглед ще бъдат най-обикновените рисунки. Всичките скучни глупости. Но включиш ли ултравиолетовата светлина и ще се появяват мрачни, замислени и зловещи картини. Вярно, сияещи с неонови нюанси.
– Не съм очаквала нищо по-малко от теб. Може би Бъч Касиди и Сънданс Кид? – Погледнах Куки с надежда в очите.
Кук се замисли, но накрая поклати глава и отхапа още една хапка.
Нямах намерение да се отказвам.
– Е, ще помисля още.
– Знам какво правиш – каза Гарет, застанал над мен по някаква причина.
Хвърлих поглед към стола на бюрото на Пари и после отново към Суопс. Дали не се е сдобил с някаква свръхестествена способност, и не ми е казал?
Гарет седна до мен, а краката на Ош веднага ме обгърнаха, което накара подозренията ми да скочат.
Оставяйки пицата настрана, погледнах внимателно момчетата.
– Явно ме чака приятелско мъмрене?
– Нещо подобно – отвърна Ош.
Куки седна до него на дивана.
– Тревожим се за теб, слънце.
– Et tu/и ти ли/ , Уолтър?
– Не увесвай всички кучета на нея – сопна се Суопс.
Опитах да се изправя, но краката на Ош не помръднаха.
– Знаеш ли, Чарли, винаги съм на твоя страна – започна Куки, след което погледна нагоре към двамата, и допълни: – Е, почти винаги. Каквото и да става, всички сме тук заради теб.
– Тогава защо е всичко това? – Попитах моята разпитваща.
Гарет стисна устни, преди да отговори.
– Имаме по-малко от ден, за да оправим нещата и да си върнем Рейес. Е, или да го изгоним от този свят, а може би дори да го убием. А ние тук рисуваме по стените и се отдаваме на пица.
Свих се и наведох глава.
– Разбирам, но… нямам никакви идеи. Нямам идея какво да правя.
– Давам си зъба, че имаш – възрази Ош и ме стисна насърчително.
Прегърнах крака му.
– Вие не разбирате. Не знам кой е той.
– Той е Реязикин – уверено каза даева.
– Именно. Вече се опитахме да го хванем в капан, но безуспешно.
– Или все пак, не? – Попита Ош. – Какво научихме от тази ситуация?
– Че абсолютно не мога да устоя на този човек в нито една от неговите вариации.
– Не – поклати глава Гарет. – Изяснихме това, че той е абсолютно неспособен да ти устои.
Свих рамене колебливо. Как ще ни помогне тази информация?
– Също така – добави Ош – открихме, че не искаш да направиш това, което трябва да се направи.
– Какво означава това?
– Ти си бог, Чарлз. – Гарет сложи ръка на коляното ми, за да ме успокои. – Ти си Първата звезда, точно както в книгата.
Погледнах го неразбиращо.
– Това е книга за деца.
– И съм сигурен, че става дума за теб.
Ош се наведе напред и ме прегърна успокояващо.
– И аз мисля така.
– Каква е тази книга? – Намеси се Куки.
– Ще ти я покажа по-късно. Точно сега не наваксвам как това се отнася към нашата ситуация.
– Можеш да го победиш – каза Ош. – Ако искаш.
Освободих се от ръцете и краката му, и се изправих. Тъмните очи на Николета се разшириха, а Пари спря шедьовъра си и се заслуша напрегнато.
– Знам, че съм изяла боговете. Дори и в сегашното си въплъщение на Земята. Да, изядох бог Ейдолон, но той беше зъл. Рейес не е зъл.
– Не става въпрос за Рейес – поясни Ош – а за Реязикин.
– ДОБРЕ, ДОБРЕ! Какво знаеш за него? Искам да кажа, все нещо си чул в ада.
– Чух, разбира се. Освен това всички знаехме, че Реязиел, синът на Луцифер, е създаден от енергията на бог Реязикин. Единственото нещо, което не знаех, беше, че божественият компонент… не се е дянал никъде.
– Тогава пак питам: какво знаеш за него?
Облегайки се на дивана, Ош ме гледа няколко дълги секунди изпод тъмните си мигли и накрая каза:
– Само слухове. Бях роб, помниш ли? Дори в ада нямах достъп до класифицирана информация.
– И какво казваха слуховете?
– Че той е създателят на това, което наричаме тъмна материя. Само не бъркай тази концепция с теоретичната сила на привличането, която свързва цялата вселена. Тъмната материя, за която говоря… тя е… добре, тъмна.
Издърпах стола на Пари иззад масата и седнах.
– Обясни ми.
Ош поклати глава.
– До ушите ми достигаха само клюки, които се просмукаха в самата утроба на подземния свят. И тази клюка твърдеше, че Реязикин създава тъмна материя, която сама по себе си е тъмнина, която поглъща светлината. Чисто зло, което поглъща всичко добро. Ето защо той е толкова добър в работата си.
– Защо не? И какво е тази работа?
– Тълкуваш погрешно думите ми. Това не е най-страшното.
Изнервих се, но вирнах смело нос, подготвяйки се за всичко на света.
– Добре, налапах стръвта. Кое е най-страшното?
– Носеха се и други слухове. Такива, които се шушукат зад ъглите, като градските легенди, от които се страхуват децата.
– И какво казваха онези други слухове?
– Че Реязикин не е създал тъмната материя. Че той е тъмната материя. Че тя е част от самия него и произлиза от душата му.
Вярно ли е? Може ли бог Реязикин да е толкова опасен, толкова ужасяващ, че дори демоните в ада да се осмеляват да говорят за него само шепнешком?
– Защо изведнъж, по дяволите, ще говорят за такива неща по ъглите, а не публично?
– Защото той е брат на Бог Елохим. Това е същото като телевизионен проповедник да има брат в затвора. Мръсно е.
Сякаш някой ме погали с бодливи, остри шипове.
– Рейес не е мръсен.
– Какво се наемаш? – Ош вдигна ръце в знак на капитулация. – Искаше слухове – получи ги. Нямам какво повече да кажа.
Дори не знам дали му повярвах, но се притеснявах, че след като чу всичко, животът на Николета ще се промени завинаги. Затова трябваше да зарежа тази тема. Поне за известно време. Станах и отново започнах да кръстосвам стаята.
– Всичко е по моя вина. Ако направи нещо ужасно, ако бъде изгонен от този свят или убит, или всичко наведнъж, вината ще е моя и само моя.
Ош се появи на пътя ми, сложи ръце на раменете ми и каза:
– Нищо подобно, скъпа. Просто трябва да вземеш решение. Ако той, извади лайната от дъното, ще направиш ли каквото е необходимо, за да го спреш?
***
След като всички си тръгнаха, с Куки останахме при Пари, за да се уверим, че е добре. След час тя ни изгони, под претекст, че трябва да спи. Пари обаче изглеждаше изтощена. Стресът кара хората да стареят пред очите ни.
Общо взето, с Куки вече се бяхме прибрали и сега седяхме в моя апартамент, в огромната празна стая, която сякаш искаше да ни погълне. Или може би просто ми се искаше стаята да ме погълне.
Някъде дълбоко в Реязикин, трябва да е останал Рейес. Или е това, или бога на име Реязикин ме желае толкова, колкото и моят неземен съпруг.
Но защо ще ме иска? За него аз съм просто човешко същество, ни повече, ни по-малко. Разбира се, под кръвта и плътта на моето човешко тяло, също се крие божество, но това божество, Реязикин явно никога не е харесвал. Според малкото информация, която събрах от тук и там, в предишния ни живот сме били врагове. И така, аз съм човек – отметка номер едно. Да, и врагът – отметка номер две.
Тогава защо му е на Реязикин да ме съблазнява? Защо толкова ясно показа своето превъзходство?
Може би идеята му е това – да ме постави, образно казано, на колене. Да ми демонстрира на какво е способен във всяко превъплъщение. Да ми покаже, колко съм неспособна във всяко едно превъплъщение. Тоест, неспособна да му устоя.
Прибирайки се в къщи, даже и не помислях да си лягам. Защото, знаех добре какво ще се случи, щом съзнанието ми се отнесе в царството на сънищата. Рейес отново ще нахлуе в тях. И въпреки, че не ми е лесно да го призная, чаках нашествията му, както изгорената пустиня чака дъжд. Зажадняла, като пътник – за глътка вода.
С други думи, съпругът ми ми липсваше.
Той просто си играеше игрички с мен. По-точно не той, а бог Реязикин. Не ме оставяше да спя. Но защо? Да ме дезориентира? Да ме разсее? Да обърква мислите ми и да приспи бдителността ми?
Само, ако можех да разбера какво толкова отчаяно търси! Щях да имам предимство. Особено, ако знаех къде да го намеря. Но вече претърсих целия апартамент за останките от божествената чаша. Когато Рейес излезе от адското измерение, висулката се счупи, а не намерих никакви частици или пепел.
Тогава каква пепел търси Реязикин? И от какво трябва да останат въглените?
Изтощеният ми мозък напълно отказа да мисли ефективно.
Куки също не смяташе да спи. И как не! В края на краищата разбра, че има поредица от детски книжки, където, много вероятно, с няколко хиляди думи е описана цялата история на моето съществуване. Определено не смяташе да го отлага за по-късно, затова се разрови из гардероба си за удобни домашни дрехи. Последвах примера й, но Куки отказа да сподели дрехите си и ме изпрати в къщата ми, да ровя из собствения си гардероб. Сега седяхме при мен и пиехме еликсира на живота от чаши, които даваха практически съвети на всеки външен човек: „НАЙ-ПРИЯТНОТО СУТРИН Е ДА НЕ МИ ГОВОРИШ.“
В домашните дрехи се чувствах като в рая. Най-вероятно, защото панталоните бяха изрисувани с ангели, седнали на облаци. Семейна шега лично от г-н Фароу. Но тениската не изглеждаше толкова ангелска заради надписа “Адски вкусна”.
– Не мога да повярвам, че никога не ми каза нито дума за това – смъмри ме Куки.
– Разбрах за тях едва тази сутрин.
– Което означава, че си имал цял шибан ден.
Което си е така, си е така.
Четяхме мълчаливо. Кук – първата книга, Първата звезда, а аз – втората, Тъмната звезда.
Моята започна с това как, Първата звезда (аз, според Гарет), преследва и се бори със зли богове, които издевателстват над кралства в галактики, известни и непознати на ясновидците. Като автора на книгата, която държах в ръцете си.
Ясновидците смятат Първата звезда за героиня, която, преминавайки от едно кралство в друго, се бори срещу несправедливостта, използва мъдростта, за да заблуди враговете си, и силата, за да ги победи. С всяка битка, броят на победените противници нарастваше. За щастие, колкото повече битки печелеше Пъвата звезда, толкова по-силна ставаше тя. Побеждавайки, тя поглъщала врага, отнемайки силата му, и в крайна сметка се превърнала в звезда, сто пъти по-силна от всяка друга.
В световете тя е била известна като Благовестителката, Пазителката и Поглъщащата звезди.
И тогава рухнала. Първата звезда се влюбила в този, който някога преследвала – Тъмната звезда, най-красивата във всички небеса, и най-смъртоносната.
Той бил роден само с една цел: да създаде от своя мрак светове без прозорци, така, че онези, които се озоват там, никога повече да не видят небесната светлина, и да живеят във вечен мрак и вечно проклятие.
Минали хилядолетия след хилядолетия, и той станал твърде тъмен, а безпрецедентната му сила надхвърлила всякакви граници. Превърнал се в заплаха за всички добронамерени звезди, които управлявали своите кралства с доброта и толерантност.
Тогава братът на Тъмната звезда, Йеховен, призовал Поглъщащата звезди на помощ.
След като научил за това, Тъмната звезда изпаднал в ярост заради предателството, и опустошил кралството на Йеховен, унищожавайки всички хора в него.
Но в Тъмната звезда се зародило безпокойство с нотка на нетърпение. От векове той слушал легенди за Първата звезда и отдавна мечтаел да я срещне. Да премери сили с нея. Силата му била невероятна, но тя била по-силна. Нейната сила, надминавала силата на, която и да е звезда, от което и да е кралство в познатата вселена и повече от всичко, Тъмната звезда искал да погълне Първата.
Тя обаче, изведнъж изиграла нелепо примирие. Уговорила среща сред пръстените на Сатурн, появила се пред Тъмната звезда в цялата си слава, толкова ярка, че почти го ослепила, и обещала да прояви милост, ако той се предаде при нейните условия.
Скришом усмихвайки се, той отхвърлил предложението, поставяйки началото на това, което по-късно ще бъде наречено Стогодишната битка.
Колкото по-усърдно се сражавал, толкова повече губел. Първата звезда му била равна във всичко.
Във всяка нова битка, при всеки нов удар тя го молела да се предаде, обещавала му милост, но той не искал и да чуе.
Когато станало ясно, че Тъмната звезда не може да спечели, го осенило. Той може да се възползва от красотата си, чиято слава отдавна се е разпространила във всички краища на Вселената. Може да накара Първата звезда да се влюби.
През следващите няколко дни от Битката, той умишлено я допускал толкова близо, че тя можела да го погълне всеки момент. Но той работел усилено, за да спечели симпатиите й. Докосвал лицето й, вкопчвал се в нея, открадвайки си мимолетни целувки. С всяко леко докосване я галел, съблазнявал и разпалвал любов. Но не разбрал, че в процеса, открил любовта и в собственото си сърце.
Всичките му усилия обаче били напразни, защото Първата звезда го обичала от незапомнени времена. И това било единствената причина Тъмната звезда да е все още жив.
– Това наистина ли са детски книги? – Попита Куки след малко.
– И аз си задавам същия въпрос.
Спогледахме се и продължихме да четем.
Една нощ, Тъмната звезда положил всички усилия да създаде кралство в кралството, само за Първата звезда. Свят без капка светлина в една галактика, далеч, далеч от тази, където се е родила Първата звезда. В този нов свят, тя трябвало да прекара цяла вечност в болезнена самота, постепенно губейки ума си.
– Свят без капка светлина?! – Учудих се на глас. – Тоест, адското измерение? Това ли е имал предвид автора?
– Какво? – Попита разсеяно Куки, погълната от книгата си.
– Тук имам Тъмна звезда, която създава свят без светлина, за да затвори Първата звезда в него. Адът ли е имал предвид или какво?
Куки се замисли за момент и после кимна.
– Сама помисли. Какво е адът, ако не място за мъчение? Сега си представи колко болезнено е никога да не видиш светлината. Именно с тази мисъл човечеството е създало повечето видове мъчения.
– И това е истина.
Започнахме да четем отново.
Когато светът бил завършен и всички структури си дошли на мястото, Тъмната звезда се престорил, че се отказва, че е влюбен в Първата звезда и се заклел във фалшива вярност.
За една секунда, Първата звезда отслабила защитата си, но това било достатъчно, за да я затвори в новия свят, да заключи портата и да унищожи ключа.
Накрая той спечелил.
Най-накрая усетил вкуса на победата, която изглеждала непостижима. Но по някаква причина не му се празнувало. Дълбоко разочарован от света, Тъмната звезда станал по-мрачен и от него. Защото твърде късно разбрал, че любовта му не е измама.
Но Първата звезда вече я нямало. Създаденото царство без светлина било непревземаемо. Нямало нито вход, нито изход. Разярен, Тъмната звезда отказвал да твори в продължение на векове, докато не му хрумнала друга идея.
Точно под кралството на брат му Йеховен имало друг свят без светлина, където пламъците били толкова горещи, че можели да стопят всичко. Тъмната звезда обаче знаел всички тайни на този свят, защото сам го създал. Знаел как да се справя с огъня. Но най-важното, знаел как да го открадне.
В момент на отчаяние, той си проправил път в огненото царство и откраднал пламъка, който бил грижливо пазен там. Без да мисли за нищо, Тъмната звезда разтопил портите на създадения свят и спасил Първата звезда.
Въпреки това, тя прекарала толкова дълго в плен, че разумът й я напуснал. След като избягала, се скрила сред други звезди в небето, непрекъснато се съмнявала дали умът й не й е изиграл жестока шега.
Действията на брат му ядосали Йеховен и той измислил собствен капан. Инструктирал Тъмната звезда да създаде най-съвършената реалност без капка светлина. Още по-непревземаема от предишната.
Тъмната звезда искал да тръгне след Първата и да й обясни всичко, но Йеховен настоял, че спешно се нуждае от нов свят за един зъл владетел, който станал жесток и неконтролируем, точно, защото Тъмната звезда затворил Първата звезда – единствената надежда за спасение от въплъщението на злото.
На Тъмната звезда му се наложило да създаде нов свят без светлина, който бил още по-тъмен и по-ужасен от предишния. Този свят той затворил в звездното стъкло, което подарил на брат си. След като обяснил на Йеховен как да отваря и затваря портата, Тъмната звезда тръгнал да търси Звездоядеца, неговата истинска любов.
По това време, Първата звезда вече се била възстановила напълно и след като научила какво е намислил братът на Тъмна звезда, го помолила да й позволи да изпрати Тъмната звезда в света без светлина, който бил в нейното кралство. Защото онзи свят не бил толкова жесток и страшен. Всъщност той бил рай в сравнение със света, който Тъмната звезда бил създал против волята си.
За да получи съгласието на Йеховен, Първата звезда му обещала в замяна да направи всичко, което поиска.
– Моят по-малък брат те затвори в свят без светлина, създаден от собствените му ръце, и ти все още му прощаваш?
– Вече му простих – казала Първата звезда. Защото тя обичала Тъмната звезда, а любовта не познава граници.
Йеховен й позволил да изпрати брат му в света в нейното царство, но Тъмната звезда помислил, че отново е предаден и се заклел да отмъсти.
Не му било трудно да избяга от света на Първата звезда, но след него тръгнали още две звезди, зли и жестоки. С помощта на света без светлина, който бил създаден за Йеховен и затворен в Звездното стъкло, тези звезди уловили Тъмната звезда и я предали на владетеля на света на пламъка.
Тъй като, Тъмната звезда откраднала огъня от този свят, владетеля-гоблин използвал неговата невероятна сила и безкрайна енергия, и си създал син, с карта до пустошта на забравата, която разделяла световете. Гоблинът гравирал тази карта директно върху тялото на собствения си син, така, че някой ден, с нейна помощ да може да избяга от своя свят без светлина и да се бори за небесата, където братът на Тъмната звезда светел, и където гоблинът искал да управлява.
Започнали да подлагат на всякакви тестове сина, който вече не помнел нищо за това, че е бил звезда. Ако не издържал някой тест, го наказвали строго. А ако минел, го наказвали още по-тежко. И така, отново и отново, докато не отвърнал и не се научил да убива. Докато мракът не го погълнал целия.
А бащата-гоблин, доволен от успеха на сина си, мълчаливо наблюдавал как той сменя един чин с друг в своята армия и накрая станал генерал.
Мечтата на бащата се доближавала все по-близо и по-близо, но синът не можел напълно да забрави блестящата звезда. От време на време, нейният образ изниквал в спомените му и той копнеел да я види поне още веднъж.
Ето защо, синът използвал картата си и тръгнал през пустошта до кралство, което не познавал. И оттам, отдалеч, той видял да блести същата тази звезда. Най-ярката от всички сред безбройните други звезди. Тя говорела с друга звезда, в която синът видял нещо далечно познато и от откъслечните думи разбрал, че ярката звезда ще бъде изпратена в царството на втората звезда, където да живее, защитава и намира изгубените.
Точно преди да тръгне да изпълни мисията си, ярката звезда се обърнала, забелязала сина и се усмихнала. Секундата по-късно се разтворила в ефирните ветрове, които я отнесли към новия живот.
Тъй като това царство било лесно достъпно, синът решил да последва звездата. Захвлърлил всичко, което знае, отказал се от нови спомени и всичко това, за да се роди в непознато царство, сякаш принадлежи там.
Но след като научил за измяната на сина си, бащата-гоблин изпратил там свои емисари, които трябвало да объркат плановете на сина му. Така, че тъмния син, роден от добри родители, да разбере колко жесток може да бъде баща му гоблин.
Когато Първа звезда се родила в новото кралство, била заобиколена от сиянието на душата на починалата си майка. В това сияние, Първата звезда забеляза сина – неговата тъмнина и жажда за разрушение. И се уплашила.
Заради нея, тъмният син си тръгнал, за да живее живот, пълен със страдания. Животът, който баща му гоблин подготвил за него. Синът се приближавал до Първата звезда само, когато тя имала нужда и когато била в опасност. Той й помагал с каквото можел, но поради страха от звездата, винаги се държал на разстояние, страхувайки се да я докосне и да я опознае по-добре.
Въпреки това, той продължил да се грижи за нея и я видял как пораства и изпълнява дълга си към звездата на това кралство. Звезда на име Йеховен.
– Свърши ли? – Попита Куки, потупвайки крака ми с книгата. Вече беше прочела своята и с нетърпение очакваше следващата.
Но аз замръзнах, напълно ошашавена.
– Не виждам как това може да се счита за детска книга – измърморих, повтаряйки онова, за което говорихме малко по-рано. – И още повече – световен бестселър.
– А там … всичко точно ли е описано?
– Не знам. Така изглежда.
Непременно щях да прочета и третата книга, но ми трябваше време да обмисля втората. Докато Куки четеше, въздишайки от време на време, направих още кафе. Когато не можеш да спиш, кофеинът е необходим в големи количества. Малко по-късно казах, че наистина имам нужда от глътка свеж въздух, но Куки сякаш не ме чу. Накрая се обух, облякох си якето и излязох да се разходя.
Когато стигнах до кампуса на университета, започнах да се скитам из красивата околност.
Книгата се оказа пределно точна във всяко отношение. Поне според това, което ми казаха. Все още не помнех много от моето божествено минало. Предполагахме, че Йехова е изтрил паметта ми поне частично. Но защо?
Открих само една грешка в текста и тя се отнасяше за създателя на адското измерение, затворен в божествената чаша. Доколкото знам, Рейес не е създал този ад. Господ го е създал и то за по-малкия си брат. И все пак, ако авторът е бил толкова точен в останалите детайли, защо изведнъж ще греши за този?
– Разочарова ли се вече от мен?
Обърнах се и видях Рейес да ме следва. Или по-скоро да се скита из кампуса безцелно като мен. Или просто се преструваше. В походката му имаше нещо животинско, сякаш могъщ и грациозен звяр преследва плячката си.
Продължих, преструвайки се, че това не ме притеснява. Освен това, не знаех дали това е сън или действителност. Може би и двете едновременно.
– Няма да дочакаш. – Докато минавах покрай фонтана, потопих пръстите си във водата. – Ще дойдат за теб. Ангелите.
– Както винаги.
– Ще изпратят цяла армия след теб.
– За какво? Да ме окъпят в гневни погледи? Те не могат да ме победят и го знаят много добре. – Рейес пристъпи по-близо. – Но ти можеш. Така, че дали да не се срещнем на бойното поле и да завършим започнатото?
Бях изненадана от тази оферта. Бойно поле? Представям си как се бия с бог толкова ясно, колкото танцувам хавайски танци.
– Това ли е, което ти е нужно?
– Имам нужда от въглени.
Дълбок, кадифен, като топъл бърбън, гласът се разля по кожата ми.
– А аз имам нужда от световен мир – отсякох слабо, уморена от битки, сражения и конфликти.
След секунда Рейес вече беше зад мен, прегръщаше здраво врата и кръста ми, и притискаше нос в косата ми. От широките му гърди се изтръгна ръмжене.
Толкова отчаяно ми липсваше, че се отпуснах и се вкопчих в съпруга си с цялото си тяло, сякаш бяхме две парчета от пъзел. Брава и ключ.
– Не съм те предала – казах тихо, спомняйки си как в книгата Тъмната звезда беше убеден, че Първата го е измамила.
Дишайки горещо върху бузата ми, Рейес прошепна.
– И още как ме предаде.
Както и предишните пъти, когато той нахлуваше в съзнанието ми, рязко се събудих, огледах се, но видях само празния кампус.
Наистина ли си мисли, че съм го предала? Ако ще се хвърлят такива думи, тогава всичко е наобратно. Той етози, който ме предаде. Или по-скоро Първата звезда.
Имах нужда от отговори и определено нямаше да ги получа. Е, време е да хвана бика за рогата.
Когато се втурнах в къщи, Куки вече четеше третата книга.
– Отивам да се повозя.
– Добре – махна с ръка приятелката ми, потънала в сюжета до уши.
– Искам да говоря с по-големия брат на Рейес.
– Добре.
Грабвайки чантата и ключовете си, оставих Куки на произвола на съдбата, но когато вече затварях входната врата, със закъснение чух:
– Как така – да говориш?