Глава 13
„Очевидно фразата „Направи така,че да полудея“ не е най-добрият начин да поръчаш кафе в “Старбъкс”.“
Мем
Тръгнах към място с отминала слава. По-конкретно, към зашеметяващия изоставен манастир, който Рейес по чудо купи, докато бях бременна с Пип. Манастирът се намира в планината Хемес, която е на около час северозападно от Албакърки.
С Развалината ни се наложи да избягваме дърветата, да караме по сухото корито и едва тогава пред очите ни се появи манастирът. Живяхме тук осем месеца и при вида на внушителната сграда ме заболя сърцето. Сякаш бяха минали години от последната ни среща. А всъщност – само няколко месеца. Не, чакай малко. Не няколко, а два. Два месеца?! Невероятно!
Намерих ключа във фигурката на костенурка близо до вратата. Може би е за добро, че костенурката не е истинска. Отваряйки вратата, се полутах из манастира, осветявайки пътя си с фенерчето на телефона. След това излязох през задната врата и видях поляната, където Куки и Чибо се ожениха, горичката от дървета, зад която се криеха ръмжащите адски хрътки, и дори кладенеца, в който паднах и родих дете. Нетипична история за раждане, разбира се, но определено заслужава да влезе в книгата на рекордите.
Сядайки на една пейка, заобиколена от мескитови дървета, призовах Михаил. Все пак сме на свята земя. Така, че тук трябва да се чувства като у дома си.
Беше необходима една-единствена мисъл, за да измъкна архангела от неговия свят в моя, но вероятно щеше да отнеме много убеждаване, за да го успокоя. Ангелите изглежда не обичат да бъдат призовавани. Това мога да го разбера. Например, дори не обичам особено да получавам текстови съобщения.
Когато Михаил се появи пред мен, огромните криле бяха леко разперени, сякаш се готвеше да отлети. Или да се бие. По дяволите. Сребристите очи се взряха в мен, а ръката на ангела лежеше отстрани на меча. Михаил пристъпи по-близо.
– Внимавай, Ел-Рин-Алития.
– Благодаря – изтърсих аз, – ще внимавам. Но първо искам да кажа няколко думи на твоя шеф.
Сякаш, събуждайки сериозно любопитство у него, архангелът наклони глава настрани.
– Късмет.
– Сега, ако е възможно.
Обикновено невъзмутимото изражение на ангелското лице се заменено със скептично.
– Чувала ли си израза: „Внимавай какво си пожелаваш“?
Наведох глава, взрях се в архангела изпод вежди и се съсредоточих с всички сили. Не върху Михаил, а върху неговия баща. Брата на Рейес. Не знаех истинското му име. Знаех само тези, които ние, хората, му дадохме. Истинското обаче може и да не ми трябва.
С абсолютна решителност концентрирах цялата си енергия върху една-единствена дума, която се изтръгна от устните ми в шепот:
– Сега.
Превръщайки се в огромен облак дим, Михаил изчезна и за част от секундата си помислих, че съм загубила тази игра. Тогава почувствах сила, каквато не бях усещала никога през живота си. Дори и насън не можех да си представя, че съществува такава сила. Течеше през мен, сякаш бях просто копринен воал, позволявайки на самата същност на тази сила да премине през мен.
Обърнах се и видях… Него.
Силата, която Той излъчваше, не позволяваше на човек да направи грешка. Беше Йехова. Замръзвайки, разгледнах формата, която Той беше избрал. Пред мен стоеше малко индонезийско момче. Любопитно. Особено предвид факта, че книгите, които прочетох наскоро, са написани от момче от Индонезия.
– Звъня ли ми? – Попита Бог и аз бях обляна от топлината на Неговия глас.
Сякаш нищо не се е случило, той седна на един камък на няколко крачки от мен и кръстоса крака.
– Прочетох втората книга.
– И какво от това? – Попита Йехова, сякаш вече знаеше, че съм чела книгата.
Тогава ми просветна: Той наистина знаеше. А аз вече някак си се разтворих във всичко живо, и знаех всичко за всички дори на хиляди километри от мен.
– Вярно ли е?
– Какво по-точно?
– Винаги съм мислила, че ти си създал божествената чаша. Построил си адското измерение специално за Рейес.
– Вярно ли е?
– Това те питам.
– Виждаш ли, адските измерения не са моето нещо.
Нещо? Разговорната дума ме изненада напълно.
– Значи е вярно? Накарал си го да създаде ад и през цялото време си знаел, че ще го затвориш в капан вътре?
– Забравяш една важна подробност. – Йехова преви коляното си и сложи ръката си върху него. – Той създаде друго адско измерение само за теб.
– А после ме освободи.
– Да, да. Когато осъзна, че те обича. Така се случи всичко, нали?
Знаех, че времето ми изтича. Бог трябва да е много зает човек. Толкова исках да задам най-важния въпрос, но също така исках да разбера каква връзка са имали. Да разбера динамиката и принципите.
– Ако книгата е вярна и Рейес наистина създава адски светове, защо го караш да върши цялата мръсна работа вместо теб?
Без изобщо да се обижда, Йехова се облегна назад, сякаш разговорът ни събуждаше лек интерес у него.
– Все пак сме богове. Ние създаваме, оформяме, извайваме. Реязикин не е изключение. Само дето, той мисли малко по-мрачно от повечето богове. И да, малко по-тъмен е сам по себе си. А мракът, който носи в себе си, понякога му идва в повече.
– Значи целият мрак, който Рейес създава, идва от самия него? И тази тъмнина е част от неговата същност?
– Всички имаме своите силни страни.
Разговорът с Бог беше много подобен на разговора с Михаил. Поех си дълбоко въздух и неохотно промърморих:
– Казаха ми, че сме били приятели.
– Имаше такава работа.
– Но не го знаех, защото не помня. Ти ли изтри спомените ми?
– Беше част от споразумението. Всичко е в договора.
– Някъде има ли истински договор?
Бог се засмя тихо.
– Не. И ако съществуваше вече щеше да си го нарушила, не си ли съгласна?
– И защо е това?
– Твоята задача беше или да опитомиш брат ми, или да го погълнеш. Изглежда, че не си го разбрала както трябва.
– И затова ще насъскаш цяла армия срещу собствения си брат?
– Той трябва да бъде спрян. Вече имаше своя шанс, така, че…
– Какво толкова ужасно е направил?
Сякаш внезапно натъжен, Йехова наведе глава.
– Това е само между нас.
– Имам нужда от повече време.
– Дадох ти един ден, а ти го пропиля.
– Нищо подобно. Просто… не знам какво да правя. Не знам как да се свържа с него.
– Скоро вече няма да има значение.
– Ти не знаеш това.
Станах и отидох при Бог, но дори не направих крачка, когато Михаил се появи от нищото и блокира пътя ми със стоманена ръка.
– Няма да го оставя. А ако изпратиш армия, ще се бия рамо до рамо с него.
Погледът на Господ ме обходи от главата до петите. Преценяваше ме. Анализираше.
– Печелиш. Давам ти вечността.
– Сигурно има някакъв трик – примижах подозрително.
– Не дебнат ли трикове отвсякъде?
– И какъв конкретно е този? – Казах през зъби.
– Няма да има нужда от вечността. Той ще намери това, което търси, а ти ще бъдеш принудена да вземеш решение.
– И кога ще намери това, което търси?
– След няколко часа. Освен ако, разбира се, първо не намериш Реязикин.
Преди да успея да задам друг въпрос (например какво точно търси Рейес), Йехова и Михаил изчезнаха.
Отново седнах на пейката. Е, поне успях да си спечеля време. Или пък не?
***
На връщане към Албакърки бях толкова превъзбудена, че и красивата зора, която вече изгряваше над хоризонта, не ми помогна. Капки акварел плуваха по небето, сякаш направо от рая, а аз все още не можех да реша какво да правя – да изпадна в депресия или в пълна паника.
Ясно усещайки душевните ми терзания, Артемида се появи в колата и седна над скоростния лост. Тоест, седна на пътническата седалка със задницата си, а предните й лапи бяха в скута ми. Пазачът ми се появи не просто така, а за да ме успокои. А това, че заради огромната глава стана, меко казано, неудобно да карам колата, не ме притесняваше ни най-малко. Особено при сегашните обстоятелства. Като цяло Артемида е умно момиче. За щастие, докато ръцете ми трябваше да лежат върху споменатата огромна глава, воланът не пречеше по никакъв начин на тази глава.
Почесах пазителата си зад ушите.
– Трябва да намерим изход, красавице. Ако беше ядосан бог, какво би търсила?
Имах само часове преди Рейес да намери това, което търси. Исках да знам какво е веднага. Ако Рейес открие нещото, ще трябва да взема решение. И ако това не е ядрена бойна глава, тогава изобщо не разбирам защо, едва ли не съм длъжна да решавам нещо. Лично аз трудно вземам каквито и да било решения. А така наречената „умора от вземане на решения“, между другото, съществува. Чела съм го.
– Какво му е нижно на един Бог? Още сила? Има повече от достатъчно.
Артемида реши да измие цялата ми ръка на всяка цена и започна да ме ближе от китката до рамото. И всичко това, защото никакви дрехи не можеха да попречат на дългия й език. А езикът наистина е толкова дълъг, че Артемида лесно би могла да ме оближе от главата до петите на един дъх.
Когато обаче стигна до подмишницата, трябваше да сложа край на старанието й. Все пак наскоро си сложих дезодорант. И да, страх ме е от гъделичкане.
– Може би търси нещо, до което никога няма да се доберем. Като… – Почесах се по тила и оскубах косата си. – Като например? Какво, по дяволите, ще му трябва на един бог?!
Единственото, за което се сетих, беше божествената чаша. Но неявече я нямаше. Рейес търсеше въглени и пепел. Добре. И така, какво може да бъде? Следи от вулканично изригване? От ядрен взрив? От лагерен огън?
Скърцнах със зъби от разочарование. Усещайки състоянието ми, Артемида започна да ближе лицето ми. Благодарение на брат Рейес, не съм гримирана.
Чакай малко! Даже подскочих. По-точно, първо отместих петдесеткилограмовия ротвайлер, намалих скоростта, завих в своята лента и едва тогава подскочих нагоре. Може би мога да завъртя Рейес на пръста си. Да му се обадя и да му предложа помощ. Мога да му помогна да го намери, нали?
– Не те съветвам.
Като топъл мед ме обля кадифен глас, чийто звук събуди вече напрегнатите ми мускули.
Примижах надясно. Рейес седеше на пътническата седалка. Както винаги, раменете му бяха широки и мощни. Коленете леко раздалечени. Цялото му тяло изглеждаше твърде голямо за толкова малко пространство.
Артемида скочи и се втренчи в него, несигурна дали е приятел или враг. И тогава много бавно, тя качи всичките си петдесет килограма върху мен. Погледна обратно към Рейес и изскимтя като ридание. Ами, напълно съм съгласна с нея.
Той се обърна към мястото, където дясното му рамо докосваше вратата на Развалината. Гледаше ме в стъклото. Тъмните му очи проблеснаха, поемайки цветовете на зората и отразявайки ги обратно към мен. Правият нос и красивите устни бяха толкова перфектно съчетани, че без никакво усилие буквално крещяха за чувствеността на притежателя си. Това впечатление обикновено се създава от супермодели и хора от кориците на списания.
Отместих очи от Рейес и се съсредоточих върху правилното разстояние между колите. Не стига, че трябваше да наблюдавам пътя заради Артемида, но и пиковият час вече беше започнал. Жителите на Берналило и Санта Фе с всички сили се движеха със сила към Албакърки, което още повече затрудни маневрирането в трафика.
– Не ме съветваш какво? – Попитах, радвайки се, че Артемида стои между нас като преграда.
Прегърнах я с една ръка, за да я успокоя.
– Веднъж вече ме завъртя на пръста си.
– И ти мен.
Рейес мълча няколко дълги секунди, след което проговори.
– Значи помниш.
– Не особено. Току-що прочетох нашата биография, за която никой не е давал разрешение. Четивото се оказа много … познавателно.
Той сбърчи вежди, сякаш се опитваше да разбере думите ми.
– Рейес, какво търсиш?
– И какво? Искаш да ми помогнеш ли – той се засмя.
– Искам да те спра. Изглежда ще трябва да го направя по един или друг начин.
Рейес не отговори, затова повторих:
– Какво търсиш?
Стиснал устни, той отново погледна през прозореца.
– Не знам. Той не ми казва. – Когато се обърна отново към мен, очите му бяха толкова красиви, че ме болеше да ги гледам. – Няма да ми каже, но ще каже на теб.
Зад мен се чу клаксон и аз автоматично завъртях волана надясно, изтръгвайки се от съня, подобен на транс, в който ме беше вкарал Рейес. Пак сън, по дяволите! Спрях отстрани на пътя, за да се успокоя и да си поема дъх. И тогава ми просветна. Артемида все още седеше в скута ми. Тя също видя Рейес. Значи не е било сън.
Вече не чувствайки краката си, започнах да отмествам ротвайлера от себе си, но тогава изведнъж се появи Ейнджъл и седна там, където току-що седеше Рейес.
– Видя ли го? – Попитах.
Ейнджъл се намръщи и се засмя, когато Артемида се покатери при него. А след това, хихикайки, уточни:
– Кого?
– Рейес. Току що беше тук.
– Не, loca/луда/, нямаше го.
– Значи е било сън?
– Нямам представа – вдигна рамене Ейнджъл. – Само, че Рейес не е бил тук. Реязикин може да е бил, но Рейес със сигурност не е бил.
– Добре, разбира се. Уау, момчета, колко обичате постоянно да ми навирате това в носа!
Забелязвайки дупка в трафика, излязох на магистралата и чух дрънченето на мобилния телефон. Отговорих. Или по-скоро опитах.
– Къде си? – Куки избухна, преди да успея да кажа „Къщата на гениталиите на пеперудата на Чарли“. – Добре ли си? Защо излезе? – Приятелката ми ме засипа с въпроси, без да ми даде време да отговоря поне на един. – Прочете ли третата книга? От часове се опитвам да ти се обадя. Къде беше?
Накрая ще се наложи да я убия.
– Всичко е наред, Кук. Вече се връщам.
– Поспа ли?
– Не и тази седмица. Но щом спретна един голям скандал на упорития си съпруг, веднага ще изпадна в зимен сън. За година. Или може би две.
Куки започна да се успокоява.
– Как си, слънце?
– Аз трябва да ти задам този въпрос. Ти поспа ли?
– Не. Тоест, подрямах малко. У вас. Робърт се събудил, видял, че ме няма и ме пуснал за издирване. Но го оттегли, когато се върнах у дома. Не затова се обаждам. Просто трябва да прочетеш третата книга. Тази, последната. Става дума за две звезди. В смисъл за теб и Рейес. Защо авторът ви нарича звезди? Защо да не наричаме нещата с истинските им имена? В смисъл, вие сте богове? Той, въобще знае ли кои сте? И как е успял да види всичко това?
Куки бърбореше без прекъсване – очевидно е прекалила вчера. С кофеина, разбира се. Не можах да се сдържа и се прозях силно. Приятелката ми веднага се опомни:
– Съжалявам, слънце.
– Не, не, всичко е наред. Слушам те. Продължавай. И така, как е успял да види всичко.
– Чарли… Буквално те разкъсват в различни посоки. Не мога да си представя как издържаш.
– За какво говориш? Между другото, вече предложих на научната общност да инвестираме в „Серум Еластик“, така, че щом учените се съберат и измислят нещо по-полезно от виаграта, ще съм цялата в шоколад.
– Впиши и мен.
– Чакай малко… – Една брилянтна идея ме връхлетя като ураган. – Измислих! Аре и Ола. Разбра ли? Имена за “момичетата”.
– Не. Смешно е, разбира се, но не.
– Глупости…
– На мен ми харесва – каза Ейнджъл, оценявайки избора ми.
– Благодаря ти. Всъщност говорих с Бог.
По телефона настъпи тишина. Даже имах време да помисля какво лате да си взема – със или без бита сметана.
След известно време Куки поясни:
– С Бог? Искаш да кажеш с този същия Бог?
– С единствения. Той е толкова мистериозен – просто страховит.
– Не са ли всички богове такива?
Права е. Повечето от боговете са потайни и мистериозни. А аз – не. Аз съм като отворена книга. Сега, общо взето, в буквалния смисъл, защото моята биография, без страх от санкции, лети по света с бясна скорост.
– Тъй като все още си жива, аудиенциятаа трябва да е минала добре.
– Да, страхотно! Не съм и на крачка по-близо до разрешаването на проблема със съпруга ми беглец. Но сега имам цялата вечност, за да се справя. Или няколко часа. Всичко е заложено на карта.
– Добре.
След като уверих Куки, че всичко е наред и, че вече се прибирам жива и здрава, затворих телефона и обърнах цялото си внимание на окървавения мъртъв тийнейджър, върху който беше седнал ротвайлерът.
– Как си, mijo/приятелче/?
– Хектор се изпари – отговори Ейнджъл, пъхтейки под тежестта на Артемида и опитвайки се да избегне езика, с който го миеха.
– По дяволите! Наистина съжалявам. Кой е Хектор?
– Хектор Феликс. Психопата, за когото търсеше информация.
– А, да.
– Имам нужда от повишение.
– Добре, но само защото учтиво помоли. Искаш да кажеш, че Хектор е изчезнал?
– Да. Ами, искам да кажа… не съществува на този свят. И някак си се съмнявам, че е попаднал на добро място.
– Да, и аз се съмнявам. Научи ли нещо, което би помогнало на Пари?
– Аз я харесвам. Това брои ли се?
– Не, но и аз я харесвам.
– Накратко, мисля, че Хектор може да са го ушили футболистите, но не мога да кажа със сигурност.
– Наистина? – Изненадох се.
Докато завивах по “Централна”, за малко да се сблъскам с една жена в жълто ауди, която не можеше да реши в коя лента да поеме.
– Боже мой! Избирай вече!
– След Пари, Хектор се довлякъл в един бар и се сбил с играчите от “Lobos”футболен отбор на университета в Ню Мексико. На пича явно му липсва мозък.
– Това е сигурно.
– Според Домино…
– Домино?
– Да. Ами, този, който вечно виси в бара на “Сан Матео”.
– Ти да видиш! – Измърморих, насищайки гласа си с второто си любимо „азъм“, което започва със „сарк“.
– Срещала си го. Когато те удари толкова силно, че почти съсипа прикритието ти.
– Ако ми даваха по един цент всеки път, когато призрак…
– Бил е частен детектив. Не помниш ли? Носи хавайска риза.
– Ах! – Възкликнах аз, докато карах до прозореца за поръчки в кафето”Кафеен сок”. – Говориш за Магнум!
– Не. Името му е Домино.
– Не. Тоест, да. Точно преди смъртта си той тъкмо се бил увлякъл по детектив Магнум/американски сериал, в главната роля Том Селек/. Нямах представа, че той наистина е частен детектив.
– Не ме интересува. Накратко, същата вечер Домино бил в бара. Каза, че този твой Хектор бил пиян до козирката. Барманът го помолил да си тръгне, а той изпаднал в ярост. Заплашил, че ще убие както бармана, така и цялото му семейство. Тогава се намесили футболистите.
– Да, да – казах, слушайки с половин ухо.
Времето ме притискаше. Трябваше да взема решение. Ох, много ми е трудно да вземам решения!
– Казали на пича да се приба да спи, а той извадил пистолет.
– Разбрах. Пистолет.
Опашката бързо се придвижваше. Сега или никога. Доближих се до високоговорителя и възможно най-уверено казах:
– Здравейте. Ще взема голяма мока с… не, без бита сметана. Не, със сметана. Тоест, без. Да. Не. Със сметана. Само със сметана.
Служителката се засмя и попита с твърде приятен глас за такова безбожно ранно време:
– Искаш ли нещо за закуска?
Защо й трябваше да ме пита?
– Не. Да. Като цяло ще взема тази, каято е … Не. Може би по-добре… Не, това също не е необходимо. Няма значение. Не, чакай малко. Ако може, бих си взела от тези английски а ла мъфини, които са с яйце, шунка и сирене. Или шоколадов кроасан … Като цяло, каквото изберете, това да е.
Дамата отново се засмя.
– Може да вземете и двете? По-късно ще си изберете.
По дяволите! Страхотна е.
– Вземам ги.
Подкарах, докато не съм прецакала още нещо. Ейнджъл се пулеше в мен с увиснала челюст.
– Какво, по дяволите, беше това, Чък?
– Какво толкова? Напоследък имам проблеми с вземането на решения. Това се нарича “умора от вземане на решения”.
Увисналата челюст не помръдна.
– Това са пълни глупости.
– Трябва приемаш хапчета.
– Четох в интернет.
– Майка ми е притеснена.
След като платих поръчката, неспокойно се втренчих в Ейнджъл:
– Притеснена? Защо? Случило ли се е нещо?
– Не знам – вдигна рамене той. – Такъв е живота, предполагам. Ето защо имам нужда от повишение.
Наум си отбелязах да отида при майката на Ейнджъл. Плащам му заплата, като я превеждам в банковата сметка на майка му. Отначало беше анонимно, но преди време тя разбра всичко и отказа да приеме пари от мен. За съжаление, когато превода е на ръка, и то през нощта, е почти невъзможно да се проследи. Особено, ако този, който попълва сметката, е със ски маска и умопомрачителен чорап на главата.
– Рестото ви – каза друг служител, ни най-малко притеснен от факта, че говоря на пътническата седалка.
– Благодаря ти.
Отдалечавайки се от кафенето, се придвижихме към моето ни най-малко скромно жилище, когато внезапно дойде съобщение от Амбър, от което гърба ми настръхна от безпокойство: „Как да тълкувам това, когато някой, който фигурира в твоето разследване, заплашва да те ритне в лицето и да продаде зъбите ти в “eBay”?”
За да продължа да карам и да не убия никого, изпратих отговор чрез Сири: „Бих казала, че най-вероятно си намерила виновника. „Вероятно“ е ключовата дума. Предстои да разберем мотивите му.
„Й – написа отново Амбър. – Тя е във волейболния отбор. Помощник треньор.”
– Какво?! – Изкрещях на Сири, след това се отказах и набрах номера на малката калпазанка.
– Здравей, лельо Чарли! – Поздрави весело, както винаги, Амбър.
– Какво за Бога? Защо помощник-треньорката те заплашва?
– Не мен, а Петалума.
– Коя е тази Петалума?
– Нашият специален следовател, отговарящ за сигурността.
Премигнах изненадано.
– Вече се разширявате?
– Водим три случая едновременно. Как си?
– Слънце, знаеш ли изобщо какво е сигурност?
– Не, чухме го вчера в сериала. Звучи страхотно, какво ще кажеш?
– И още как! Искам всичко, което току-що ми каза, да бъде предадено на майка ти. Освен, ако не може да се говори за сигурност. И помоли майка си да разбере коя е тази помощник-треньорка.
– Вече знам коя е тя.
– Нееее, кажи на майка си, че имаш нужда от някаква мръсотия. Лепкава, подла мръсотия.
– Мръсотия, значи. ОК. Това някакъв технически термин, който да запомня ли е?
– Разбира се. Питай мама. – Затваряйки телефона, хвърлих поглед към Ейнджъл: – Какво стана после?
– До къде стигнахме?
– Хектор. Бар. Футболисти. Пистолет.
– О, да. Така-а. Хектор изважда пистолет и един от пичовете, изневиделица, го избива направо от ръцете му. Започва мелето и Хектор е трупясан. Футболистите се паникьосват, а собственикът на бара им казва да се разотиват. Той ще оправи всичко. Ако питаш мен, там явно всички си помагат един на друг. И собственикът не е искал пичовете да съсипят кариерите си заради лайно като Хектор Феликс.
Изглежда никой не е харесвал този човек.
– Значи футболистите си тръгват, а барманът вика някакъв тип. Приятел или нещо подобно. Но преди да пристигне, Хектор идва на себе си, заплашва, че ще се върне, за да се разправи с бармана, и иска имената на пичовете, за да се разправи и с тях.
– Момчето явно е откачено.
– Накратко, Хектор си тръгва, целият пребит, в кръв и дявол знае още какво, а няколко часа по-късно тялото му е намерено. Любопитен обрат?
– Много – отвърнах. – Как се казва барът?
– Сега е затворен. Много е рано.
– Но сервират храна, нали? Със сигурност получават стока.
– Ти знаеш по-добре – вдигна рамене Ейнджъл. – “Невестулката” на “Сан Матео”.
Щом ми се отвори възможност, обърнах и се насочих към “Невестулката”.