Глава 14
„Понякога изненадвам себе си. А понякога намирам ключове в хладилника си.“
Мем
– Къде си? – Попита Куки, отговаряйки на обаждането ми.
Седях пред бара и чаках да се появи микробусът за доставка.
– Край “Невестулката”. Искам да си говоря със собственика. Можеш ли да ми издириш номера му?
– Няма проблем. Амбър ми каза всичко. Какъв дявол?!
– Какво ми говориш? Някои хора, които аз нежно наричам идиоти, по някаква причина вярват, че могат да говорят с глухите деца, както си искат, и ще им се размине. Не знам какъв е проблемът на тази мацка, но имам нужда от някоя мръсотия, Кук. Толкова лепкава, че да се залепва здраво за нея, чак до уволнението й.
– Вече ровя. Сега ми обясни защо имаш нужда от бар в седем сутринта.
Разказах на Куки за футболистите, и я помолих да потърси в интернет за препратки към този бой. Кук обеща да се обади веднага щом открие нещо.
Междувременно Ейнджъл отиде да види майка си, а Артемида изскочи от колата след някакъв шум, който тя чу от нищото. С Развалината останахме сами. Тоест, бяхме оставени на произвола на съдбата. Кога хората ще започнат да се учат на нещо, по дяволите?
Извадих телефона, проверих съобщенията си и тъй като имах хартиеното копие на третата книга вкъщи, купих електронното копие на “Звезден прах”. Но щом отворих приложението, за да чета, до бара спря микробус за доставки.
Ако Ейнджъл беше тук, щях да го попитам дали човекът, който кара микробуса, прилича на собственика. Е, може би призракът с хавайската риза, който ми помаха от горната част на микробуса, знае отговора.
Махнах му в отговор и след миг той вече седеше на мястото на Ейнджъл.
Пичът наистина приличаше много на детектив Магнум. Ако, разбира се, Том Селек беше закръглен, плешив мъж на шейсетте. Но дори и с тези недостатъци, видът на призрака беше точно какъвто трябва. А целият образ, беше идеално допълнен от мустаците.
– Както разбирам, Чарли Дейвидсън? – Той протегна ръка към мен и аз я стиснах.
– Както разбирам, Домино?
– Точно така, госпожо. Точно така. И наистина си ярка. Помня те.
– Да, Ейнджъл каза, че си ме ударил веднъж.
– Веднъж? Губя си хватката – Домино се ухили закачливо с намигване.
И аз се засмях. Приятно беше. Не толкова приятно, както още една глътка мока лате, но все пак.
– Случайно това да е собственика на бара, присъствал на инцидента с Хектор?
– Той е. Между другото, защо си толкова ярка?
Зашеметена, гледах Домино толкова дълго, че той се почувства неудобно.
– Ами, да – смени темата той. – Това е този, който ти трябва.
– Чакай малко. Наистина ли не знаеш коя съм?
– Нямам представа, скъпа моя. Но бързо можем да го поправим.
Той размърда вежди и аз се засмях тихо, опитвайки се да не правя окуражаващи знаци.
– Е, това наистина е глътка свеж въздух. И така, доколкото знаеш, Хектор Феликс е излязъл жив и здрав от бара.
– Здрав е трудно да се каже. Но със сигурност жив, да.
– На кого се обади собственикът? Очевидно на някой, който би му помогнал да прикрие следите.
– Лично аз, така си мислех. Но трябваше да си тръгна веднага след Хектор. Имах среща. – Духвайки в ноктите си, Домино ги потърка в яркочервената си тропическа риза.
– Ясно. Как се казва собственикът?
– Париш. Надежден човек. Грижи се за момчетата, ако разбираш какво имам предвид.
– Сигурна съм, че наистина го е грижа.
– Щом е толкова гъст с играчите, то може и да им осигурява не само пица и бира.
Напускайки Развалината, отидох право при Париш, който вече приключваше с доставките.
– Г-н Париш? – Попитах.
– Просто Париш. – Изгледа ме подозрително. – Париш Маккой.
Протегнах ръка и той неохотно я стисна.
– Аз съм Чарли Дейвидсън. Частен детектив. Работя по случая с убийството на Хектор Феликс.
Пичът пребледня, но в емоциите му нямаше и следа от вина. По-скоро крещяха нещо като „Този човек е луд и заплаши да убие мен, и цялото ми семейство!“, така, че не беше трудно да разбера реакцията му.
– Не съм дошла по повод разследването. По-точно не съвсем. Знам, че сте приятели с футболистите. Мислите ли, че някой от тях може да има причина да се върне и да убие Хектор?
– Освен факта, че е заплашил семействата и кариерата им? Не, нямаха причина.
– Е, ще го приема като положителен отговор. По-интересно ми е обаче, на кого си се обадил след инцидента.
От смаяното изражение на лицето му ми стана ясно, че Париш не може да си представи откъде черпя информация.
– Имало е още някой в бара онази вечер, когото не си видял, г-н Маккой.
Той прокара ръка по лицето си, отстъпи назад и приседна до стената на бара.
– Ако се окаже, че събитията от тази нощ не са довели до смъртта на г-н Феликс, няма да кажа на полицията. Но трябва да знам със сигурност. Имаш ли видеозапис?
– Не.
Той се изкашля в юмрука си и почти можех да видя как целият му живот проблясва пред очите му. Не го видях буквално, разбира се, а в смисъл, че в Париш бръмчеше див стрес.
– Не, изтрих всичко – добави той.
И ме излъга. Е, най-накрая получих коз.
– Ще го кажа така, г-н Маккой. Остави ме да прегледам записите и няма да намесвам полицията, въпреки, че чичо ми е детектив в местния участък.
Париш пребледня още повече. Раменете му се отпуснаха, а дланите му се изпотиха. Все пак ме заведе до бара, който се оказа спретнато, но с отдавна остаряла питейна слава заведение. Но може пък диско стилът отново да е на мода.
– По дяволите, трябва да се отървеш от огледалния джубокс от седемдесетте, но това е наистина готино място.
– Благодаря ти – каза Париш. И много неискрено.
Влязохме в задната стаичка, където ми показа записа от преди седмица. Веднага стана ясно, че Хектор Феликс си е същото копеле. По някое време той започна да размахва една счупена бутилка пред лицето на бармана и да крещи, че ще “нареже кучката”. Е, или “оближе ръката”. Съдейки по общото впечатление, клонях към първия вариант. Като цяло, чета по устните просто суперски.
Тогава се появи пистолета, а веднага след него – играчите. И, разбира се, един от тях обезоръжи Хектор с трик от арсенала на военните.
– Ето този човек – посочих към високия афроамериканец с невероятни бицепси – кой е той?
Париш сви рамене.
– Син на войник. В случай, че се чудиш, тази техника я научил от баща си. В резултат на това, човекът има пълна стипендия, защото е отличен тайт-енд/позиция във футбола/.
– Ок! – Боже, пичът има страхотен задник. – Изглежда, че знаеш много за тези момчета.
– Нямам роднини и тези момчета са всичко, което имам. Отнасям се добре с тях. Ако това е престъпление…
– Съвсем не, г-н Маккой.
Той не излъга. Наистина вярваше, че никой от неговите момчета не може да се върне за Хектор.
– Искам имената им и всяка информация за контакт, която имаш. За всеки случай. Трябва ми и копие от този запис. – Преди да започне да възразява, повдигнах друга чувствителна тема. – Какво ще кажеш за онзи човек, на когото се обади?
Париш стисна зъби, явно не искайки да завлече приятеля си в стаята.
– Г-н Маккой, обещавам да те държа настрана от този случай, ако мога, но искам цялата история.
– Той ми е приятел. Когато дойде, вече бях затворил бара. Дори не му казах защо му се обадих. Не исках да го въвличам ненужно.
– Той познаваше ли Хектор?
– Не. И не може да го убие.
– Защо?
– Той е на седемдесет и осем години.
Челюстта ми падна, но бързо я върнах на място. Разпраната ръкавица не краси никого.
– Как би могъл да ти помогне да изчистите следите от инцидента?
Този път челюстта на Париш падна. Не можеше да разбере откъде имам такава информация, така, че не отговори веднага:
– Нямаше да ми помогне да скрия тялото, ако това имаш предвид. Трябваше да ми помогне… – Париш наведе смутено глава. – Да ми помогне да извикам полицията. Исках да се предам.
Получих изтръпване в гръбнака. Париш е бил на път да поеме вината за смъртта на мъжа. Тоест, да се жертва в името на футболния отбор.
– Изобщо не е това, което си мислиш. Хектор беше копеле. Щях да кажа на ченгетата, че ме е нападнал и съм нямал друг избор, освен да се бия.
– Все пак той беше жестоко пребит.
Париш бръкна под масата и извади бейзболна бухалка.
– Красива е. Как се казва?
– Бети – засмя се той.
Какво пък, Бети ми хареса.
– Така стоят нещата, г-н Маккой. Все още не знам как е умрял Хектор, но ако е умрял в резултат на нараняванията си тук…
Той ме прекъсна като вдигна ръка:
– Разбирам. – След това натисна бутона, за да ми даде диска със записа. – Това е единственият екземпляр. Ако е умрял от побоя тук, ще продължа с план А. Всичко е наред. Някак си мисля, че журито ще бъде съпричастно.
– Съгласна съм. Но за всеки случай…
– Помня, помня.
Париш записа имената на всички играчи, които бяха в бара онази вечер, а също така добави името на своя приятел адвокат.
– Освен, ако наистина не е необходимо, г-н Маккой, никой няма да види това.
– Ще ми кажеш ли кой е твоя информатор?
Хвърлих поглед към Домино, който седеше на бара и лукаво се ухили:
– Кажи му, че брат му ти е казал всичко.
Осъзнавайки, че може да ме разиграва, отговорих несигурно:
– Ммм, брат ти.
Г-н Маккой кимна.
– В природата му е да ме преследва и от гроба. И на първо място да ме обвини в убийство.
Засмях се дружелюбно.
– Ако ще помомогне, той все още носи изискани тоалети.
Този път Париш се засмя на глас.
Излязохме от бара с Домино, който попита неспокойно:
– Защо се смее? Какво не е наред с облеклото ми?!
Разбира се, ще разпитам играчите, само, ако нямам друг вариант. Мисълта, че някой от тях е преследвал и убил Хектор, ми изглеждаше пресилена. Защо ще го убиват? Навярно всеки от тях се интересува единствено от спортната си кариера. Да, Хектор ги е заплашил, но без да знае имената им, едва ли щеше да ги открие лесно.
Още на улицата получих от Куки снимка на жена с квадратна брадичка, къса кафява коса и кожа на петна. Веднага й се обадих.
– Как мина? – Попита тя.
– Ако Хектор не е ритнал камбаната заради раните, получени по време на сбиването, нямам желание да пришивам бара към случая. Но искам да провериш записите на ареста, в случай, че има нещо, което трябва да знаем. Ще ти дам имената, когато се върна.
– Ще бъде направено, шефе.
– Как върви случаят с Амбър? На снимката, очевидно, е помощник-треньорката?
– Тя е най-добрата. Досега не съм открила нищо за нея, но треньорката има ясна зависимост към социалните мрежи. В крайна сметка ще се намери нещо.
– Трябва ми нещо, с което да й изкарпаме акъла. Да я заплашим със съд или нещо такова. Глуха ли е?
– Не. Слуха й си е наред. Майка й е била глуха.
Значи, тя е дъщеря на глухи родители. Тези деца често са най-ревностните защитници на общността на глухите. Но има и случаи, когато презират своите глухи или с увреден слух родители, и израстват безобразно цинични и безразлични. Освен това, още в ранна възраст знаят как да манипулират възрастните. А това петни душата.
– Ясно. Имаме ли нещо за причината за смъртта на Хектор?
– Все още не. Полицията не разгласява тези данни, за да не се предизвиква вражда между престъпните групировки.
– По дяволите, отчаяно се нуждая от тази информация.
– Винаги можеш да попиташ Робърт.
– Не искам да го намесвам. Детектив Джоплин мрази чичо Боб почти толкова, колкото мрази и мен. А това говори много.
– Е, все пак съм му съпруга. Определено може да сподели някаква информация с мен. Нарича се „разговор в леглото“.
– Значи обсъждате мъртвите в процеса на коитус?!
Смеейки се, Куки затвори. Точно под носа ми. Да, често ми се случва.
Скочих в Развалината и седнах в скута на Идрис (колко е хубаво!), но едва бях вкарала ключа в запалването, когато получих ново обаждане. Отговорих с най-професионалния поздрав в моя арсенал:
– Детективска агенция „Дейвидсън“. Ние не спим, за да може вие да спите по-добре.
О, да, този ми хареса. Започнах да търся лист и химикал, за да го запиша и в този момент в слушалката се чу женски глас:
– Искам да говоря с Чарли Дейвидсън, моля.
– Аз съм Чарли – отвърнах, спрях да търся начини да запиша прекрасния поздрав и протегнах врат. Исках да съм сигурна, че няма да ударя “Порше”-то, когато дам на заден ход. Сметката ще е доста голяма.
– Здравейте. Казвам се Катрин. Доброволец съм в Презвитерианската болница. Обаждам се, за да ви уведомя, че преди няколко часа при нас постъпи ваша приятелка.
Натиснах рязко спирачките.
– Какво? Кой?! Каква приятелка?!
Тази Катрин да не си мисли, че имам само една приятелка?
– Тя ми написа вашето име и номер. Обикновено не правя това, но беше много настоятелна.
– Кой? – Попитах, задъхана от страх. – Кой е постъпил при вас?
– О, да. – Чух шумолене на хартия. – Според шофьорската й книжка се казва Николета Лемей.
Ахнах шумно. Отзад се разсвириха, защото бях едва наполовина извън мястото за паркиране, но в момента не можех да мръдна или дори да дишам.
– Нищо не разбирам. Видях я само преди няколко часа.
Възможно ли е Николета да е попаднала в болницата заради това, което направихме? Или може би е претърпяла инцидент на път за вкъщи?
– Съжалявам, но не знам нищо друго. Тя е в интензивното отделение, но може да приема посетители.
– Чакай малко. Какво се е случило… Инцидент ли е претърпяла?
– Съжалявам, но…
– Моля те, Катрин! – Буквално се молех.
Катрин въздъхна и отговори:
– От това, което чух, не. Изглежда, е била нападната. Полицията вече пристигна.
Излизах цяла вечност от паркинга. По пътя набрах Куки и й разказах всичко, което бях научила. Когато вече затварях, пренебрегвайки протестите на приятелката си, с крайчеца на ухото си, чух, че ще ме чака в болницата.
Спирайки точно под знака „Само за служебни автомобили“, изскочих от Развалината и нахлух в спешното отделение. Няколко души изобщо не ми помогнаха, но накрая все пак стигнах до интензивното отделение. На входа на една от остъклените стаи стояха двама униформени, а в отделението един детектив вече разговаряше с лекаря. И това беше чичо Боб.
Втурнах се към отделението, но униформения ми препречи пътя.
– Чичо Боб! – Извиках, знаейки много добре, че ще получа много гневни погледи за това, но не ме интересуваше.
Чибо се обърна и тръгна към мен.
– Как дойде толкова бързо, скъпа?
– Обади ми се един доброволец. Какво е станало? Как е тя?
– Познаваш ли я? – Попита чичо Боб.
– Да, затова дойдох. Чакай, ти защо си тук?
Ругаейки под нос, той ме отведе настрана, за да поговорим насаме.
– Скъпа, тя е била нападната като другите. Едва е оцеляла.
– Като другите? – Попитах онемяла. Истината се вряза право в лицето ми, но не можех да я разбера. Главата ми не го побираше. Преглъщайки тежко, повторих: – Другите? Като онази жена от бензиностанцията?
Чибо кимна и ръцете ми се вдигнаха към устата.
– Как… какво е станало?
– Лекарите казват, че ще се оправи. Но нараняванията й са много големи. Остава ни само да чакаме.
Преглътнах отново и си поех дълбоко въздух.
– Чичо Боб, има ли изгаряния?
– Чарли… – започна той, но аз вдигнах ръка.
– Трябва да знам.
– Да, скъпа, има. Щетите са абсолютно същите като на тримата убити. Драскотини, синини, странни изгаряния.
Краката ми се подкосиха. Чичо Боб ме заведе до един стол и ми донесе чаша вода, а минута по-късно Куки, задъхана от вълнение, се втурна към нас.
– Как е тя?
– И ти ли я познаваш, скъпа? – попита чичо Боб.
Кук кимна и той я прегърна.
– Много съжалявам, любов. Нямах представа.
– Какво ще стане с нея?
– Лекарите се надяват на най-доброто. Казват, че можем само да чакаме.
– Трябва да говоря с нея, чичо Боб – казах аз.
– Скъпа, тя е в безсъзнание.
– Чичо Боб – отвърнах упорито – трябва да опитам.
Той кимна и ме въведе в стаята. При вида на Николета едва не припаднах и се наложи Чибо отново да ме завлече до стола.
В този момент разбрах, че Рейес също е в стаята. Но защо? Дали това, че бях разстроена го привлича, както в миналото? Но това се случваше с Рейес, а какво значение има за Реязикин дали съм разстроена или не?
Тъй като не исках да му покажа колко… добре де, разстроена бях, се изправих отново.
Бяха обръснали косата на Николета частично, за да могат да зашият огромната рана на главата й. Лицето й беше подуто до неузнаваемост и покрито с драскотини. Както беше казал чичо Боб, имаше изгаряния по ръцете и краката. Гърдите ме заболяха.
Пристъпих по-близо, докоснах ръката й и затворих очи.
– Всичко е наред – чух гласа й зад себе си.
Обръщайки се, видях Николета в ъгъла и сериозно се паникьосах.
– Дори не си и мечтай. – Приближих се до нея. – Връщай се обратно на мястото си! Мога да те спася, само, ако все още си в собственото си тяло.
– Всичко е наред, Чарли. Наистина. – Тя спря и ме огледа от горе до долу. – Боже… Ти си красива.
– Николета – започнах аз, но внезапно мониторът изписука и екип от лекари нахлу в отделението като вихър.
След като ни избутаха през вратата, претърсих всеки ъгъл, докато открих Николета. Тя надничаше в стаята си през стъклената стена.
Изтичах до нея.
– Та, значи, Николета Лемей. Хайде, бързо се връщай в тялото си!
– Добре – засмя се тя – но трябва да знаеш.
Аз кимнах.
– Точно. Кой го направи, слънце? Какво стана?
– Нещата изобщо не са такива, каквито си мислиш. Там…той…
Николета сведе смутено поглед, сякаш подреждаше спомените си. Когато отново ме погледна и отвори уста, за да обясни, изведнъж изчезна.
Реанимирането я вкопчи в тялото й. Сърдечният й ритъм се стабилизира, но не ни пуснаха да се върнем в отделението.
– Чичо Боб, трябва да се върна – казах през зъби, когато един много красив охранител ни посочи към вратата.
“Той”. Николета каза “той”. Значи беше мъж? Но на кого би му хрумнало да прави такива ужасни неща?
– Добре, ще го направя по стария начин.
Куки кимна разбиращо, а чичо Боб се намръщи неспокойно.
– Покрий ме – казах му и преди да започне да задава въпроси, се преместих в неземното измерение.
Търсех приятелката си, която, както току-що ме осени, бях успяла да заобичам и я намерих легнала по гръб. Само, че, в този свят тя лежеше на легло от жълта трева и малки бели цветя. И изглеждаше наистина прекрасно.
Докоснах рамото й и излекувах най-опасните й рани. Хематомът в мозъка намаля и скоро ще отшуми напълно, а вътрешният кръвоизлив спря. Не посмях да я излекувам напълно, но направих всичко възможно.
Тя обаче не дойде в съзнание. Оставих я да спи. Сега има нужда от сън както от въздуха.
Материализирайки се в женската тоалетна, излязох при Чибо и Куки, кимнах, показвайки, че всичко е наред, и погледнах към пазача.
– Къде беше? – Попита той.
– В стаята за малките сеньорити. Какво? Лошо ли е?
Намръщен от досада, той ни поведе към изхода.
***
Николета беше в неземното измерение. Поне отчасти, но беше там. Може би въпроса опираше до нейната същност. Но на този свят няма хора. Поне, докато не умрат. Може да се е появила там, защото е била на ръба на смъртта. Или може би има друга причина.
Както и да е, реших да разгледам по-отблизо този въпрос. Реязикин няма нищо общо с това. Знаех го без сянка на съмнение. И трите смъртни случая обаче, се случиха веднага след като божествената чаша се разби и портата се отвори.
Измъквайки се от адското измерение, Рейес унищожи чашата. Той се освободи, но по пътя освободи всички, които бяха вътре. В същия момент към мен се втурнаха нещастните души, затворени в чашата от злия свещеник. Но самият свещеник, извършил толкова много злини, не видях и не усетих.
Предчувствието, което човъркаше съзнанието ми, отново излезе на преден план. Шестстотин години, прекарани в ада ще разбъркат мозъка на всеки, а свещеникът и така не е бил напълно в час. Но, ако предположението ми е вярно, той не е отишъл в ада на този свят. А, ако това е така, тогава той все още е тук, на Земята.
И все пак, присъствието му в нашия свят не обяснява трите жестоки смъртни случая и жестокото нападение над Николета.
Втурнах се към офиса, за да прегледам отново документите. Сигурно съм пропуснала нещо. Трябва, е, трябва да има някаква връзка, която не виждам.
Грабнах папките от бюрото на Куки, пуснах машината, която щеше да ми приготви двойна доза щастие, седнах на бюрото си и започнах да проучвам документите. Четох, анализирах, търсих прилики между жертвите. Прегледах случаите им от кора до кора, но не намерих нищо ново, затова влязох в социалните им мрежи.
Три от жертвите бяха мъж и две жени, включително откритата мъртва, в тоалетната на бензиностанция вчера сутринта. Само една от тях беше затворила страницата си за любопитни очи, с настройки за поверителност. Куки знае как да заобиколи подобни нюанси, но аз не.
Но другите две жертви изглеждаха абсолютни противоположни. Жената, Индиго Ръсел, намерили в дома й преди три дни. На следващия ден намерили мъж на име Дон Коск в собствената му кола. Ако вземем предвид последните жертви, Патриша Йегър и Николета, тогава разликите стават още по-очевидни.
Счетоводител, певица, съдебен служител и медицинска сестра.
Много се надявах социалните мрежи да ми дадат по-пълна представа за живота и навиците на тези хора. Нещо трябва да ги е обединявало. Въпреки това, след три чаши и две трети от четвъртата, все още не съм намерила нищо.
– Помисли – каза Куки, която се присъедини към търсенето.
Сега официално имах екип за търсене. Въпреки, че Кук не можеше да гледа снимки на трупове, преглеждаше снимките на страниците на жертвите с гръм и трясък.
– Да, мисля, мисля – уверих я. – Това е, което правя часове наред.
– Николета е много нестандартно момиче. Тя има дарба и то свръхестествена. Може би по някакъв начин е привлякла вниманието на това същество. Например…
Кук млъкна, когато аз рязко се изправих и се втренчих в нея. Ококорих очи и леко отворих уста.
– Получи прозрение свише! – Възкликна приятелката ми и широка усмивка озари красивото й лице.
– Не, Кук. Ти получи.
Хващайки мишката, отново посегнах към профила на Индиго Ръсел. Окото ми се залепваше за нещо там, но досега не можех да разбера какво точно.
– Виж – казах, сочейки екрана.
Преди около година Индиго е публикувала снимка на тъмна гора. Зловеща, без нито едно листо, сякаш вкостеняла. Зад едно от дърветата се криеше демон с ярко червени очи и остри нокти.
– Това не е просто снимка – добавих, сочейки описанието. – Ето какво пише Индиго за това.
– Всяка вечер – започна да чете на глас Куки. – Ето това ме причакваше през нощта след този случай. – Приятелката ми ме погледна и във всяка нейна черта прозираше съчувствие. – Чакай малко. Какъв случай има предвид?
Отново се взрях с широко отворени очи в снимката на Индиго, която един от нейните приятели направил по време на поход. Индиго вече се беше настанила в спалния си чувал и почти беше заспала, когато някакъв негодник се е вмъкнал в палатката й и я снимал. Косата й беше оплетена, а лицето й изглеждаше сънено и сладко.
– Куки, виждала съм я! Виж датата под снимката. – Облегнах се замислено на стола – Помниш ли как се запознахме с Куентин?
– Разбира се, че си спомням. Горкичкият! Беше обладан от демон, защото можеше да вижда свръхестествения свят. И още няколко демона намерили свръхчувствителни хора за себе си. И всичко това, защото тези хора можеха да те видят, а демоните те преследваха и искаха да те убият.
– Точно. – Кимнах към Индиго. – Кук, тя беше една от тях. Помня я от онази вечер.
– Имаш предвид схватката пред къщата ни?
– Демоните използват хората и като хрътки, и като щитове. Така имат възможност да ме убият. Следователно, да убият и Пип. Моята светлина не им вреди ни най-малко, докато са вътре в хората. За да ги убием, трябва буквално да ги изтръгнем от тях.
Спрях и отново погледнах чертите на Индиго. Големи очи, дълга тъмна коса. Да, помнех я. Спомнях си как по време на битката тя остана настрани, как се люлееше напред-назад, опитвайки се да се отърве от демона, който се беше вселил в нея.
– Тя беше там, Кук. И се бореше с всички сили срещу демона, но той все някак успя да я овладее. След битката, когато вече бяхме убили всички демони, тя избяга. Никога не разбрах името й или откъде идва. А тя е била тук през цялото това време, в Албакърки.
– И сега я няма – тихо каза Куки. – Оцеляла е в този кошмар, а сега я няма.
– Именно. Ами, ако си права? Ако това работи и в двете посоки? Ами, ако хората, които виждат свръхестествения свят, могат да се видят и оттам, от свръхестествения свят? Изведнъж, именно заради дарбата си, стават мишени?
– Това би обяснило защо някакво същество е нападнало Индиго и Николета.
– И другите също. Въпреки, че няма как да знаем със сигурност. Освен това…
Помислих си за случая с Джойс Блом и обитаваната от духове къща. Беше ми любопитно защо Джойс, починалата баба и прабаба, виждаше само двама от тримата настоящи обитатели на къщата.
– Трябва да тръгвам. Искам да разпитам потенциален свидетел.
Можех просто да се обадя на Шанел Нюел, но исках да говоря с нея лице в лице, и да разбера реакцията й на въпросите ми. Повечето хора, които са чувствителни към неземните неща, трудно признават таланта си, дори пред хора като мен
– Отново? – Попита Куки. – Винаги ти получаваш най-интересното.
– Ще отида при онази жена, в чиято къща баба й е призрак. А бабата си мислеше, че внучката й е призрак в нейната къща, и трябваше да й кажа, че е починала преди тридесет и осем години и, че тя е призрак, а не внучката й.
– А, добре тогава – каза Куки и стана, за да се върне на бюрото си. – Ще работя оттук.
– Така си и помислих – казах аз и не можах да сдържа смеха си.
И така, отидох при Нюел. Всъщност, опитах се да отида. Дори не бях стигнала до вратата, когато изведнъж тя се отвори рязко и самият детектив Форест Джоплин влезе в скромния офис на детективска агенция „Дейвидсън“.
Моментално се напрегнах. Главно, защото Джоплин ме мрази с всяка фибра от съществото си. Той не разбира как разрешавам случаите, смята, че чичо Боб е твърде снизходителен към мен, и твърдо вярва, че не ми е чиста работата.
Отчасти е прав. Наистина използвам всички възможни средства, но това не е причина да ме мрази толкова яростно. В червата. Интуицията ми няма нищо общо с работата ми.
– Детектив – казах с меден глас.
Въпреки, че светът ми се разпадаше, приятелите ми ги нападаха и заподозираха в престъпления, съпругът ми се превърна в злостно божество и не съм спала няколко дни подред, детектив Джоплин няма да го разбере за нищо на света.
Наградих го с лъчезарна усмивка.
– Каква радост да ви видя в нашия район!
Изнервен (очевидно поради самото ми присъствие), той хвърли кос поглед към Куки и отново се втренчи в мен:
– Може ли да поговорим в твоя офис?
– Разбира се – усмихнах се още по-широко. – Ако, разбира се, и Куки присъства. Може да ми трябва свидетел.
– Защо?
– Изглеждаш раздразнен. Ако пак ме чака нова караница, за това, че съм разрешила случая зад гърба ти, ми трябва свидетел. Знаеш, да подаде жалба и всичко останало.
Джоплин прокара пръсти през косата си в прическа, тип”армйски таралеж”.
– Не съм дошъл да се карам с теб, Дейвидсън. Дойдох да те предупредя.
Чак плеснах с ръце от вълнение.
– Още по-добре! Можем ли да запишем всичко?
Джоплин пристъпи към мен.
– Чичо ти дебне около моя случай. И тъй като е надушил нещо, вероятно е с твоя помощ.
Хвърлих поглед към Куки, чието лице беше придобило странен нюанс на бордо.
– Говори ли вече с чичо Боб, Кук? Мислех, че ще водиш този… как беше… разговор в леглото.
– Такъв беше планът, да. А след това…
– Куки! – Ахнах и засиях от гордост към моята приятелка. – Направихте ли нещо набързо?
– Чарли, моментът не е подходящ.
Приседнах на бюрото й.
– Най-подходящия е.
– Просто го питах, може ли да разбере нещо за това, за което с теб говорихме, когато говорехме за… е, същото нещо.
Господи, тя просто е спец в кодирането.
Последва неудобна пауза в и без това неудобната ситуация, което означаваше, че лимита ми на неловкост за деня изтече. Спрях да измъчвам приятелката си и се обърнах към мрачния детектив.
– Исках да знам, разбрахте ли вече причината за смъртта на една от жертвите, в случая, който разследваш. Мъж. Хектор Феликс.
– Защо?
– Задавам си същия въпрос. Странно име. Сякаш са взели две имена и са ги залепили едно за друго. Не мога да си представя защо ще кръстиш детето си с такова име.
Джоплин стисна зъби толкова силно, че челюстите му заиграха.
– Защо ти е причината за смъртта му?
Имах чувството, че разиграва самата учтивост изключително за пред Куки. За Бога, тази жена не си знае цената.
– Ами, така. Един приятел се интересува.
– А дали случайно този приятел не е местен татуист?
Куки ахна. Силно.
Стиснах очи и едвам изцедих:
– Не.
Когато ги отворих, Джоплин вече беше широко ухилен.
– Е, оказа се, че са се срещали. – Той взе телбода от бюрото на Куки. – И Феликс силно е мразел твоята татуистка. – Остави телбода, имитирайки страстен интерес към другите канцеларски материали. – А отровата, разбираш ли, е любим метод за убийство сред жените.
– Отрова? – Бях зашеметена, едва сдържайки се да не се обърна към Куки и да й дам пет.
Пари е невинна като футболистите от “Лобос”.
– Да – каза Джоплин, без да забележи радостта ми. – Най-малко насилственият вариант.
Едва не се изкикотих.
– Очевидно не познаваш Пари.
– А ти явно я познаваш.
Той ме погледна с победоносна усмивка, която беше по-досадна от самодоволната му усмивка.
Добре, постарах се, но…
– Познавам я, и също така знам, че тя няма нищо общо със смъртта на Хектор.
– Преди смъртта си е бил сериозно пребит. Някакви предположения за това?
– Определено не и такива, които да споделя.
– Тогава мога да добавя към списъка с оплаквания срещу теб и възпрепятстване на разследването.
– Имаш списък с оплаквания срещу мен?
– Вече на няколко листа.
О, да, пичът изобщо не ме понася.
– Както и да е – добави той – считай приятелката си за късметлийка. Тя е последното момиче, което се опитало да се раздели с Хектор Феликс.
От самото начало забелязах плика в ръцете на Джоплин, но не му обърнах внимание, докато детективът не извади лъскава снимка на едно момиче с нарязано лице.
С Куки закрихме устите си едновременно. С явен ужас в очите, приятелката ми се свлече на стола си.
– Опасна самобръсначка – каза Джоплин.
На снимката, бедното русо момиче имаше хиляди шева, които затваряха нарязаните бузи, чело, нос и брадичка. Всеки разрез изглеждаше по-лош от следващия. Под едното й око имаше хематом, а бялото на окото плуваше в кръв. Момичето определено е пребито.
– Кой го е направил? – попитах, усещайки, че дробовете ми се борят да отделят кислород в кръвоносната система.
Вземайки снимката от ръцете ми, Джоплин я върна обратно в плика, даде ми плика и каза многозначително:
– Добър въпрос.
– Детектив…
– Г-жо Дейвидсън – каза той официално, обърна се и излезе от офиса.
– О, Чарли… – Куки въздъхна, държейки ръцете на лицето си.
Извадих снимка от плика, под която пишеше името – Джудиана Айерс.
– Добре – казах на вратата, през която Джоплин току-що беше излязъл. – Захапах стръвта. – Не исках да го правя, но все пак подадох снимката на Куки. – Намери ми всичко, което можеш за това момиче. Аз излизам по работа. Ще се върна след час.
– Какво искаш да кажеш, че захапа стръвта?
– Факт е, че ни го даде с причина, Кук. Идиотът иска да се захвана с този случай? Добре, ще се погрижа.
– Мислиш, че иска ти да се справиш с нападението срещу това момиче?
– Явно, по някаква причина не може да го припише на Хектор. – Грабнах чантата си и тръгнах към изхода. – А аз, по дяволите, мога.