Глава 15
„Това, което не ме убива, ме прави странна и трудна за разбиране.“
Надпис на тениска
Надявах се да намеря Шанел Нюел в къщи. Беше споменала, че ще си вземе няколко дни почивка, за да направи пролетно почистване.
На алеята беше същият бял “Енкор”, който следях само преди няколко дни. Приближих се до вратата, през която се процеждаше музиката на “Blue Öyster Cult” и почуках.
О, да, определено харесвам стопанката на къщата.
Вратата се отвори и Шанел изненадано ме поздрави.
– Г-жо Дейвидсън!
– Здравейте, г-жо Нюел.
– Наричай ме Шанел, ако нямаш нищо против. И влизай по-бързо. – Отваряйки мрежестата врата, тя ми даде знак да вляза. – Децата са у сестра ми. Притече ми се на помощ, за да мога да почистя малко.
Свали жълтите си гумени ръкавици и ме съпроводи до кухнята, където изключи музиката.
– Тогава и ти ме наричай Чарли, ако обичаш.
– Дадено. Да ти налея малко чай?
– Не искам да те задържам. Имам само няколко въпроса.
– Ами, добре.
Тя смутено махна списанията и някакви хартии от масата, и ме покани да седна.
– Шанел, ще ти задам един доста странен въпрос, и искам да знаеш, че спокойно ще приема всеки твой отговор.
Тя се засмя нервно.
– Зловещо начало.
– Преди няколко дни нямаше представа коя съм, но все пак ме пусна в къщата, и всичко, което трябваше да направя, беше да кажа, че къщата ти може да е обитавана от духове.
– Точно така – кимна колебливо Шанел.
– Защо?
– Ами, не знам. Имаше служебна карта. Изглеждаше ми много официална.
Нямаше как да не се усмихна широко.
– Но ми се струва, че ме пусна толкова лесно, защото вече знаеше за призраците и преди аз да ти го кажа.
– Аз? – Тя се засмя. – Как пък не! Не. Защо … Тоест, откъде да знам?
– Мисля, че си чувствителна към свръхестествения свят. И ако съм права, то тогава свръхестественият свят също знае за теб.
Шанел се напрегна като опъната струна и между веждите й се образува бръчка.
– Какво означава това?
– Сина ти също ли има екстрасенски способности?
Дъвчейки долната си устна, тя най-накрая се предаде.
– Да. Неговата дарба е по-силна от моята.
– За разлика от дъщеря ти, нали?
– Точно така. Май се предава по наследство в семейството ми. Дъщеря ми е дъщеря на съпруга ми от първия му брак. Той почина преди няколко години.
– Съжалявам, Шанел.
– Справяме се. Вече по-добре от преди.
– Радвам се да го чуя.
– Какво имаше предвид, когато каза, че свръхестественият свят знае за мен?
Последното нещо, което исках е да я изплаша, но тя заслужаваше да знае истината.
– Няма да си играя с теб, Шанел. Разследванията ми са предимно за всякакви… да кажем, аномалии. Включително и с нотка на свръхестествено.
– Разбирам – каза Шанел.
– Наскоро станаха три убийства. След тях – едно зверско нападение. Знам, че звучи налудничаво, но изглежда има елемент на паранормално във всички тези случаи. Макар, че може и да греша, разбира се – добавих припряно, забелязвайки, че Шанел бавно се отдалечава.
Дори свръхчувствителните хора трудно възприемат моето говорене за свръхестествени явления.
– За съжаление, по-скоро съм права. Не знам дали местоположението има значение и дали има жертви с подобни наранявания и в други градове, но просто трябва да заминеш поне за няколко дни. Вземи децата и се махни от града. Но най-важното е да измъкнем Чарли от тук възможно най-скоро.
Шанел беше разтревожена.
– Искаш да кажеш, че сме в опасност?
– Не знам. Това е само предположение.
– Значи, ако ние ги виждаме, и те ни виждат?
Кимнах и се обърнах към другата жена, седнала на масата. Все още нямах възможност да я поздравя.
– Какво мислите, г-жо Блом?
Тя се намръщи. Когато пристигнах, се зарадва, но моите новини я разтревожиха сериозно.
– Виждали ли сте някога правнучката си?
Г-жа Блом поклати глава.
– Никога не съм я виждала, въпреки, че се стараех. Виждах Шанел да говори с нея, но нея самата не я виждах, дори и да се спукам.
– От това се страхувах. Ще го решим по-късно – цитирах Джейн Остин и се обърнах отново към Шанел. – Имаш ли къде да отидеш?
Напълно потопена в разговора ни с г-жа Блом, Шанел сякаш се събуди:
– Какво? О, да. Да, вероятно имам. Брат ми живее в Южен Тексас. Достатъчно далеч ли е?
– Надявам се. Определено си струва да опиташ. Ще те уведомя веднага щом оправя нещата.
– Аз ще се грижа за тях – каза г-жа Блом.
– Шанел, знам, че виждаш баба си. Е, или нейната същност. Но можеш ли да общуваш с нея?
Шанел поклати глава.
– Не, но Чарли изглежда може.
– О, тази косатка с неговия сос! – Госпожа Блом въздъхна възхитено и се плесна по коляното. – Толкава прелест! Имам прекрасно семейство, г-жо Дейвидсън.
– Вярно е. Ще ги наглеждате ли? И ако имате нужда от нещо, непременно ми се обадете, нали?
Изправяйки рамене, бабата ми козирува:
– Тъй вярно.
– Знаеш ли как да ме намериш?
– Трудно е да те не те забележи човек – засмя се тя.
– Благодаря.
Напускайки къщата на Блом-Ноел, се канех да разбера какво е изровила Куки за Джудиана Айерс – момичето, което Хектор Феликс е нарязъл с бръснач. Но първо, озовавйки се в Развалината, повиках Ейнджъл.
– Hola, chica/здравей, бебче/ – измърмори той от пътническата седалка и кимна за поздрав.
Обърнах се към него, притискайки коляно към скоростния лост.
– Здравей, злато.
Ейнджъл направи гримаса заради моята нежност, но не му обърнах внимание.
– Имам въпрос към теб.
Поемайки дълбоко въздух, той прокара ръка по лицето си.
– Да, можеш да ме видиш гол. Но това е за последно.
– Ейнджъл…
– Сериозен съм. Дори мъжете нямат търпение.
Трябваше да се изкашля, за да прикрия надигащия се смях. Ейнджъл се обиждаше, че не го възприемам като мъж. Технически, той е по-възрастен от мен, но това по никакъв начин не променя отношението ми към него. Беше умрял на тринадесет години и все още изглеждаше на своите тринадесет.
– Ще пробваш ли отново? – Не униваше той.
Прокарах пръсти по мекия пух на брадичката му.
– Не е вредно да мечтаеш, слънчице.
Хващайки ръката ми, Ейнджъл я поднесе към студените си устни. Ако не ни беше ударила горещата вълна, наречена Реязикин Лудия, може би моментът щеше да продължи по-дълго. Ейнджъл обаче свали ръката ми и попита:
– И какво стана?
– По света има ли призраци, които не виждат хората? Ти виждаш всички. И си спомням случая с тримата адвокати – Съсман, Елъри и Барбър. И те виждаха хората. Но…
– Те бяха умрели току-що – прекъсна ме Ейнджъл.
– В смисъл?
– Тогава твоите адвокати току-що бяха умрели.
Опитвайки се да разбера накъде води, поклатих глава и започнах да си припомням отношенията си с призраците през годините. А имаше много за припомняне. От петгодишна помагах на баща ми да разкрива престъпления, но никога не бях забелязвала, че някой вижда земния свят, а някой – не.
Въпреки топлината, излъчвана от жестокия бог, който явно нямаше намерение да ходи никъде, Ейнджъл все още държеше ръката ми. Не знам дали Реязикин може да му направи нещо, но веднъж видях как Рейес души Ейнджъл. И Ейнджъл явно изпита болка.
– Колкото по-скорошна е смъртта – обясни Ейнджъл – толкова повече можем да видим.
Смъкнах се надолу по седалката от шок.
– За първи път чувам за такова нещо. Как така не знаех нищо за това?
Ейнджъл вдигна рамене.
– Преди това не беше проблем.
Прав е. Преди не беше проблем, но сега стана.
Тогава ми просветна. Г-жа Блом е умряла преди тридесет и осем години и вижда само тези, със свръхестествените сили. Бяха изминали повече от двадесет години от смъртта на Ейнджъл. Покрих ръката му с двете си ръце.
– Ейнджъл, ти… губиш ли способността си да виждаш хората?
Той стисна дланите ми.
– Все още не. Не знам, дали това се случва на всички, но, вероятно, ще се случи някой ден.
– Но защо става така? И какво общо има времето?
Всъщност тук има логика. Свещеника от чашата е умрял преди повече от шестстотин години. И това може да обясни нещо.
– Помисли сама – каза Ейнджъл, без да ме поглежда. – Би ли искала да виждаш всеки ден, отново и отново, десетки хора, които не те виждат? Рано или късно става… самотно.
– Ейнджъл… – Наведох се към него и докоснах бузата му.
– Знаеш ли, добре де, за всеки случай… може би ще поискаш да те видя гола точно сега. Докато все още виждам нещо.
– Напразно се стараеш, красавецо.
– Помисли добре – каза той и веднага изчезна.
Изпадайки в пълно униние, набрах Куки.
– Доколкото разбирам – избъбри веднага приятелката ми, знаейки много добре защо се обаждам – нашето момиче я държат в ареста от съображения за сигурност.
– Сериозно? – Бях зашеметена. – И как стигна до това заключение?
– Имам широка мрежа от шпиони. Мога да ти отговоря, но тогава ще трябва да те елиминирам.
– Ясно. Сериозно, как разбра?
– Не ми ли вярваш?! – Куки се засегна.
– Ни най-малко.
– Робърт ми каза – предаде се тя. – Ето защо Джоплин е бесен. Така де, това е една от причините. Давам си зъба, че освен това не му е достатъчен секса, но тази история е по-добре да я отложим за по-късно. Вече няколко години се опитва да прикове Хектор Феликс за нещо, но напразно. Изведнъж Хектор се появява на радара му и внезапно умира под носа му.
– Каква наглост! – Казах саркастично. – Чичо Боб, случайно да те уведоми къде държат Джудиана?
– Всичко е супер, супер секретно. Дори капитанът не знае. Робърт, разбира се, го каза с по-малко думи, но мисля, че ФБР е замесено.
– Случват се и странни съвпадения. Просто познавам един агент от ФБР. Дори двама.
– Чарли, знаеш, че не могат да ти кажат нищо.
– Знам. Но това не означава, че не мога случайно да попадна на информация за местонахождението на една ранена млада дама.
– И как смяташ да го направиш?
– Започва с Ей-и завършва с -нджъл.
– Считай, че вече знам, къде е тя, шефе – каза Ейнджъл от пътническата седалка.
Подскачайки, преглътнах сърцето си, подскочило в гърлото ми, погледнах ядосано Ейнджъл и затворих.
Той се засмя и раменете, които някой ден биха били огромни магнити за момичетата, се разтресоха.
– Ще ме умориш! – Едва изстиска Ейнджъл, продължавайки да се смее.
– А ти… ти… се смееш като момиче.
Смехът му стана още по-силен.
– И това е всичко? Трябва да поспиш, иначе ще загубиш хватката си.
Направо ми е прелест. Обичам всеки сантиметър от това очарователно любопитно момче. Затова прекрасно знаех: това, което ще направя, ще ми причини много повече болка, отколкото на него.
Замахнах и го ударих в рамото. За съжаление, опитът ми да отстоявам себе си само наля масло в огъня на забавлението.
Ок, имам нужда от нови приятели.
– Майната ти. Искам да проследиш някого.
– Вечно ме пращат да следя някого.
– Защото никой не може да го направи по-добре от теб.
– Съгласен съм. – Ейнджъл най-накрая дойде на себе си. – Моля те, кажи ми, че е хубава.
– Всъщност дори много.
Бързо го посветих в плана да надхитри специалния агент от Ф, Б и Р на име Кийт Карсън.
– Тя е страхотна – каза Ейнджъл, когато свърших да обяснявам. – Само, че няма да стане, по дяволите.
– Защо? – Обидих се.
– Ако й се обадиш с въпроси за Джудиана Айерс, това не означава, че Карсън веднага ще скочи в колата и ще отиде на правилния адрес.
– Вярно, но може да направи нещо или да се обади на някого, а аз ще проследя обаждането. Просто бъди нащрек и запомни всички адреси и телефонни номера, веднага щом тя приключи да говори с мен.
– Дадено.
Ейнджъл изчезна, а мобилният ми телефон иззвъня. Беше Куки. Надявам се да е намерила къде държат нашето момиче, и да не се налага да изневерявам на никого.
– Къщата на Чарли със змийската отрова.
– Хрумна ми една мисъл.
– Само една?
– Ти каза, че свещеникът…
– Ако изобщо е той.
– Е, да. Така. Ако този свещеник напада хора със свръхестествени сили…
– Да, но защо? Защо изобщо ще напада някого?
– Друго е по-важно. Какво му пречи да нападне Куентин? Куентин не само вижда другия свят, той може да общува и с призраци.
– По дяволите, Кук! – Кръвта зашумя в ушите ми – Дори и не помислих за това. Ще помолиш ли Амбър да му изпрати съобщение?
– Разбира се. Още нещо. Не искам да соча с пръст очевидното, но какво ще попречи на свещеника да те нападне?
– Мога да се справя с него. Не смей да се тревожиш за мен. Колкото до Куентин…
– Ще се погрижа за това. Може би трябва да го изпратим някъде за известно време?
Прехапах устни замислено.
– Мисля си, може би ще е по-безопасно в манастира? Все пак е свята земя.
– Струва си да се опита.
– Добре. Накарай Амбър да му каже да си завлече задника у дома, възможно най-бързо. О, да… Пари – добавих. – Можеш ли да й се обадиш? Смятам да прецакам Кийт.
– Звучи някак досадно. И да, ще се обадя на Пари. Да й кажа ли да се махне от града?
– Да. Тя никъде няма да отиде, но все пак й кажи. И помоли Гарет да я наглежда ако е свършил с работата си.
– Ще го направя. Ще трябва да използам каквото и да е извинение, за да говоря с него.
– Разбирам! Видя ли какви коремни мускули има сега?
Щом свърших да говоря, ме обля горещина, и то не моята. Реших да го игнорирам. Ревността не краси никого.
Затваряйки телефона, напълно се впуснах в схемата, наречена „Операция за шпиониране на Кийт, за да открия местонахождението на определен свидетел на престъплението, извършено от наскоро починалия Хектор Феликс“. Е, не ми се отдава да избирам имена за операциите си.
Набрах номера на Кийт и зачаках. Тя така и не отговори, затова се обадих отново. Все пак Кийт е агент на ФБР. Трябва да се справя с много важни неща. Проблемът е, че изобщо не ме интересуваше в какви големи глупости безсрамно се забърквам, затова набрах същия номер за трети път.
На петото позвъняване Кийт все пак отговори с груб и леко раздразнен глас:
– Дейвидсън.
– Карсън – отвърнах в тон. – Да хапнем ли някъде?
– Добре, веднага идвам – отговори тя на някого. Поне се надявах да не е заради мен. – По работа ли или просто за забавление?
– Когато става въпрос за теб, Кийт, винаги има забавление.
– Значи, по работа. Какво става?
– Нищо специално. Просто една млада дама дойде при мен с пресни рани по лицето. Беше ужасно, Кийт! Иска да ме наеме, но й казах да отиде в полицията. А тя каза, че вече е говорила с ФБР, но се страхува, че животът й е в опасност. Иска да намеря този, който я е нападнал.
– Какво?! – Ошашави се Кийт. – Вече знаем кой я е нападнал. По дяволите! Ще ти се обадя след малко.
Тя затвори преди да успея да кажа „Добре“. Тридесет секунди по-късно, напълно зашеметеният Ейнджъл се върна.
– Не мога да повярвам, че проработи.
– Казах ти! Трябваше да отида в Холивуд. Можех да получа номинация за Оскар.
– Тя току-що се обади на един от агентите, които пазят твоя свидетел.
– В защита на Кийт ще кажа, че далеч не всички техни врагове могат да изпратят шпионин-призрак, за да прихване номерата на изходящите повиквания.
– И това е истина.
Ейнджъл ми даде номера, на който се е обадила Кийт, аз звъннах на Куки, разказах й всичко дума по дума, и зачаках магьосничеството на моята приятелка да даде плод. Дори и да правехме нещо ужасно, след пет минути вече имахме адреса.
– Не може да е толкова лесно – притесних се.
– И аз си го помислих. Но изскочи именно този адрес. Тоест, телефонът с този номер е буквално наблизо.
– Ама тук става въпрос за защита на свидетелите. Просто е ужасно, че такава информация се намира с едно плювване.
– Не знам какво да кажа.
– Знаеш ли какво? Умишлено ще направя дупки в системата им за сигурност. Ще им дам урок. Нека да разберат за своите слабости.
– Е, по-добре ти да го направиш, отколкото истински престъпник. Внимавай, слънце.
– Ок. И така, тръгвам. Благодаря, Кук.
Тръгнах към адреса, който ми даде Куки, движейки се от Четвърта улица към “Саут Вали”. Не е най-добрият квартал в града, но не и най-лошият. Има страхотни исторически сгради, с които не могат да се похвалят и най-престъпните предградия на Албакърки.
Знаейки много добре, че няма да мина през охраната, и че ще ме арестуват само за опит да вляза в къщата, направих каквото можах: заобиколих охраната. Пренесох се в неземното измерение, минах през външната стена и се озовах в банята, надявайки се с цялото си сърце да не сме сбъркали адреса.
Отворих вратата и се ослушах. Телевизорът бръмчеше в хола, а на масата седяха двама агенти. Обзе ме облекчение. Адресът е абсолютно точен. Остава само да намеря Джудиана. Вече се промушвах през процепа в коридора, когато изведнъж зад мен се чу глас:
– Ще изкрещя.
Замръзвайки, бавно се обърнах и видях Джудиана, някога истинска красавица, с четка за зъби в ръце.
– Ще я забия в окото ти – изръмжа тя, държейки четката като оръжие, и бликаше от енергия и жизненост.
Беше изплашена обаче. На нейно място всеки би се уплашил. И въпреки това, Джудиана не се държеше както очаквах, въпреки, че не го и желаех с всяка фибра на душата си. Не се беше затворила. Не се беше отказала. Това момиче е истински боец. И в момента ме заплаши, че ще ми пробие окото с четка за зъби.
О, да, харесвах я.
Огледах се, опитвайки се да разбера къде е била преди тридесет секунди. Затова реших да попитам директно:
– Къде беше преди тридесет секунди?
– Под душа.
Имайки предвид, че Джудиана беше напълно облечена, аз я огледах от горе до долу и повдигнах подозрително вежди.
– Кранът на мивката не работи – обясни тя. – Трябва да си мия зъбите във ваната.
– И влизаш цялата вътре?
– Добре де, по дяволите! Четях. Глупавият телевизор е усилен до дупка. За да прочета нещо, трябва да дойда тук. Няколко възглавници – и ваната е доста удобна. – Изведнъж сякаш се събуди. – Как попадна тук и какво искаш?
Наскоро й бяха свалили конците. Един Бог знае колко време е прекарала в тази малка къща с агентите, които следят всяко нейно движение.
– Искам да знам дали ти си убила Хектор. Но предвид бодигардовете, това е малко вероятно.
– Дали съм убила Хектор? – Попита Джудиана, след това изправи рамене, помисли няколко секунди и накрая седна отстрани на ваната. – Хектор мъртъв ли е?
И това е голямо дебело „не“ в отговор на теорията ми за убийството.
– Съжалявам, слънце, но да.
– Не, не, всичко е наред. Той беше животно. Просто е… неочаквано.
– Представям си.
Седнах до нея и погледнах каква книга чете. “Хари Потър и затворникът от Азкабан”. Казвам ти, харесвам това момиче.
– Чакай малко. Мислеше, че съм убила Хектор?
Всеки път, когато Джудиана проговореше, кожата й се опъваше и някои звуци й бяха трудни, но като цяло се възстановяваше доста добре.
– Вече не мисля. Честно казано, не съм се и съмнявала, но трябваше да разбера със сигурност. Можеш ли да ми разкажеш за това?
Тя сви рамене.
– Той беше жесток и непредвидим социопат.
– И още как! Изглежда, е бил отровен, въпреки, че не трябва да ти го казвам, разбира се. Ще съм ти много благодарна, ако не кажеш на никого. Поне засега. Случи ли ви се нещо необичайно, докато бяхте заедно? Освен очевидното, разбира се.
– Около месец преди да се опитам да скъсам с него, той започна да се държи странно. Тайни разговори, срещи…
– Мислиш ли, че е имал друга?
– Ти пък! – Джуди махна с ръка. – Хектор беше ясен по този въпрос. Никога не е крил, че е спал с други. Не, беше нещо друго. Беше… изнервен. Притеснен. И повярвай ми: Хектор не се тревожеше за нищо.
– Знаеш ли за какво е било?
– Нямам идея. Никога не говореше за бизнес пред мен.
Главата ми не побираше, как това умно, смело и уравновесено момиче се е забъркало с някой като Хектор.
– Как се срещнахте?
Тя се засмя, но смехът й беше горчив и изпъстрен с гняв.
– Работех като модел. Той дойде на шоуто, пофлиртувахме малко и на следващия ден получих дузина рози пред вратата си с бележка, че му принадлежа.
– Ясно. Пичът наистина спазва традициите.
– Може да е странно, но за първи път в живота си се почувствах … Дори не знам как да го опиша. Чувствах, че съм нужна на някого. Че искат да ме защитят.
– Разбирам. Но когато разбра какъв човек е, защо търпеше? Защо се примиряваше с всичко?
– Хектор не ми даде голям избор. Все още щях да съм с него, ако една вечер не се беше опитал да ме убие. Тогава реших, че дори смъртта не може да е по-лоша от постоянното живеене в страх. Затова си тръгнах.
– Как реагира той?
– Зле. Много лошо. Но си имах своята кариера – Джудиана наведе глава, а през миглите й се застичаха сълзи. – Бях модел.
Затворих очи.
– Съжалявам, Джудиана. Съжалявам, че Хектор ти е причинил това.
Изведнъж тя вдигна глава и изненадано ме погледна в очите:
– Хектор няма нищо общо.
– В смисъл?
– Беше съобщение от майка му.
За една минута останах безмълвна, докато не се почука на вратата.
– Джудиана, добре ли си? – Изкрещя единия от агентите.
Значи майката на Хектор. Е, наистина трябва да видя тази жена.
– Да, всичко е наред. Говоря на… – Джудиана ме погледна. – Как се казваш?
– Нека позная – каза един до болка познат глас зад вратата. – Чарли Дейвидсън?
Джудиана повдигна въпросително вежди. Опцията за преместване вече не беше в списъка. Нямах друг избор. Да умра с фанфари.
Кимнах на Джудиана и отидох да отворя вратата.
– Карсън! – Възкликнах аз радостно, преди агентът от мъжки пол да ме блъсне с лице в пода и да ми сложи белезници.
О, да, на сутринта всичко ще ме боли нечовешки.