Глава 16
„Току-що ми хрумна, че брачните клетви могат да се заменят със списъка с права, който ти четат при арест. Буквално.“
Факт
Половин час по-късно, с пакет лед на лицето, седях на задната седалка на джипа на Кийт. Не че имах нужда от лед – оздравявам почти веднага, но изглеждаше по-убедително.
Кийт се обърна към мен, а нейният партньор в престъпленията – или по-скоро в разкриването им, агент Нгуен, седна отпред.
– Чарли Дейвидсън – провлачи Кийт, играейки си с някаква папка. – Напразно беше. Ти ме измами.
– Е, измами – това вече е преувеличено.
– Как попадна тук?
– Посетих стара приятелка.
– Която, съвсем случайно е под охрана за нейната собствена безопасност?
– Странно е, нали?
– Искам да попитам как я намери, но не съм сигурна, че искам да знам.
– Сигурно не искаш.
– Е, как влезе в къщата? В онази къща, между другото, която сега е напълно компрометирана.
И аз не бих попитала за това.
– Добре. Може би ще ми кажеш защо си тук? Само, че този път истината, нали?
– Опитвам се да разреша убийството на Хектор Феликс. Моята приятелка е заподозряна. Друга, не тази. И искам да докажа, че няма нищо общо с това.
Кийт кимна и най-накрая отвори папката.
– Имате ли следи относно смъртта му? – Попитах с надежда.
– Не знам. И не ми пука.
– Наистина ли? Защо? Не ти ли е това работата?
– Ние ловим по-големите, Дейвидсън.
– Значи имате нужда от матриарха.
Едва сега разбирам защо Джудиана е под охрана. Нападението срещу нея е поръчано от майката на Хектор.
Кийт затвори папката с трясък.
– Ти си на две крачки от това, да съсипеш разследването ми.
– Хайде, Карсън! Не ме познаваш от вчера. Можем да работим заедно.
– Чарли, добра си в това, което правиш, но не и този път.
– И защо така?
– Имаме човек под прикритие. А той има нужните връзки. За първи път от десет години успяхме да проникнем в това семейство. Няма да рискувам живота му, Дейвидсън, колкото и да ми се иска ти да направиш същото.
Някак потискайки кипящото в гърдите ми разочарование, кимнах.
– Освен това, няма да те арестувам, въпреки, че трябва. Не искам да привличам много внимание нито върху Джудиана, нито върху самия случай.
Еха! Имам карта за освобождаване от затвора. Ами, нямам нищо против.
– Но ако отново си пъхнеш носа в работата ми, Дейвидсън…
– Кийт, просто искам да разбера кой е убил Хектор.
– Това означава “да си пъхаш носа”.
– Не и този път. Моето разследване по никакъв начин не засяга Джудиана, която между другото е много умна.
– Говоря сериозно, Дейвидсън. Така, че да не си припарила до това семейство.
Поех си дълбоко въздух в знак на примирение.
– Добре. Няма да се доближа до това семейство.
– Закълни се – изведнъж настоя Кийт, сякаш не ми вярваше.
Вдигнах малкия си пръст. Карсън ме изгледа ядосано и ме избута от джипа. Две минути по-късно, заедно с Джудиана, потегли някъде на север, придружена от куп охрана.
Очевидно Джудиана има нещо за майката на Хектор, Едина Феликс. Нещо много, много убедително. Не мисля, че ще разваля всичко, ако отида на погребението на Хектор, нали? Особено, след като никога не съм се заклевала – Кит не си подаде малкия пръст. Освен това, наистина, наистина, наистина исках да видя жената, която Хектор Феликс наричаше мама.
***
Явно премественията ми между двете измерения съсвсем раздразниха моя съпруг с маниери на анархист. Или Бога-анархист, който нагло изстискваше тялото на съпруга ми. Цял ден чувствах, че е до мен, но си струваше да се преместя в другото измерение, за да вляза в къщи, когато усещането за присъствието му се засили. Заедно с това се засили и топлината, енергията и гнева. Очевидно, Рейзикин не беше намерил все още онова, което търсеше.
Аз също не намерих това, което търсех, така, че, бяхме квит.
Стигайки до Развалината, влязох и взех звънящия мобилен.
– Здравей, Кук – казах в слушалката, запалих двигателя и потеглих към офиса.
– Имаш ли малка черна рокля?
– Не и едва ли ще ми потрябва този месец.
– А това, с което си облечена в момента подходящо ли е за погребение? Ще се слееш ли с тълпата?
– Няма да се набивам на очи, но все пак трябва да се преоблека. Да разбирам ми, че скоро ще има погребение?
– В два часа, слънце.
Отдръпвайки телефона от ухото си , погледнах колко е часа.
– Яко. Имам три часа на разположение.
– Погребението ще е в Ел Пасо.
– В Тексас? Мислех, че семейството на Феликс е от Албъкърки.
– Имат имоти тук, на живеят в Ел Пасо.
– Просто чудесно. Добре, ще се справя. Ще прескоча набързо до вкъщи, ще взема някои неща и ще се преоблека по пътя.
– Шофирайки? – Изписка приятелката ми, почти толкова ошашавена, колкото и аз.
– Или така, или ще го пропусна. До Ел Пасо са три часа път. Мога да се добера за два и нещо, без да убия някого по пътя. Аха – добавих, размишлявайки на глас – мога да го направя.
– Защо просто не се телепортираш от тук?
Изправих рамене.
– Още не съм съвсем на “ти” с тази глупост. Току виж отида пак в Шотландия, или в Сибир, или даже на Марс?
– Ще ти приготвя дрехи. Ще се видим долу.
– Благодаря, Кук. Задължена съм ти.
– Не ми дължиш нищо. Как мина срещата ти с Джудиана?
– Това момиче е боец до мозъка на костите си. И още не са ме арестували. Това също е плюс.
– Ти си късметлийка.
Десет минути по-късно, минах през паркинга пред къщата ми, като успях да грабна торбата с дрехи от протегнатите ръце на моята приятелка. Трябваше да намаля, да дам на заден ход, за да взема и чашата с кафе, която ми подаде, и чак тогава да изляза от паркинга в посока I-25.
Три мили по-късно осъзнах какво съм направила. Оставих жената, с най-лошото чувство за стил на света да избере дрехите, които да нося на обществено място. Не е най-добрият сценарий, но пък не е и най-лошия.
Решавайки, че ще се преоблека като наближа Ел Пасо, се обърнах към топлината, излъчваща се от задната седалка, не видях нищо и започнах да следя пътя отново. За да шофираш със скорост от сто и петдесет километра в час, при ограничение сто и двадесет, се нуждаеш от най-голямо внимание. И смелост. Основно, разбира се, смелост.
– Ще говориш ли с мен или какво? – Попитах празнотата, която цареше наоколо и, разбира се, не получих отговор.
Реязикин или беше ядосан, или мислеше как да ме убие, и да ме завлече в ада. Можех да го призова, да го принудя да се материализира, но не исках да рискувам с такива трикове в ковчег на колела. Аз и така си карах, сякаш ми се пикае.
– Знаеш ли, можеш да ми направиш услуга и да се погрижиш за ченгетата.
И отново без отговор, без “здравей”.
Когато става въпрос за високия, опасен и мрачен другар, моята репутация, заедно с благоразумието ми, отиват по дяволите. Може да го призова само, за да го подразня. Или може би… Изведнъж ми просветна. Ако свещеника е в нашия свят, ако той е този, който напада хората и ги убива, всичко, което е необходимо, е да взема и да го ппризова. Вярно, за това ми трябва името му. Аз, разбира се, не го знам и нямам идея как да го разбера. Това копеле е живяло през петнадесети век и след това е останало в ада до ден днешен.
Блъсках си главата, опитвайки се да измисля как да се добера до името на свещеника. Учените прекарват години в такива изследвания. Да-а, и няма гаранции, че са запазени поне някои записки от мястото, където е живял този човек. Но някой трябва да знае как се казва. Може би Михаил? Дали знае такива неща? И ако знае, ще сметне ли за нужно да сподели?
Ракета! Ракета трябва да знае със сигурност. Но ако ми каже, ще наруши правилата – собствения си морален кодекс, който разбира само самият Рокета. Но ако е много, много важно, тогава може би той все пак ще направи изключение?
Е, ще трябва. Няма да дам на Ракета никакъв избор. Хората умират и единственият ми заподозрян е свещеника. Освен ако, разбира се, Реязикин не лъже. Ами, ако той не е унищожил двете свръхестествени същества, които бяха заключени с него в божествената чаша? Ами, ако просто е взел и освободил демона Куур и бог Малдисан?
– Защо да лъжа за маловажни неща?
Трепнах и погледнах в огледалото за обратно виждане. На седалката, като загубеняк, изтикан в дъното, се материализира Рейес. Или по-скоро Реязикин. Коленете му бяха разтворени, дланите му лежаха върху бедрата. Изражението му изглеждаше мрачно, когато погледът му срещна моя в отражението на огледалото.
Отне ми цялата вътрешна сила, за да се откъсна от огледалото и отново да заследя пътя.
– Знаеш го – казах с почти обвинителен тон. – Знаеш името на свещеника?
– Да – просто отговори Рейес, сякаш да ме подразни, да ме изкуши.
Е, проработи. Почти се олигавих от желанието си да чуя името.
– Ще ми го кажеш ли?
– Ще ти го кажа, ако ми кажеш къде е.
– Виж, Рейес, нямам представа за какво говориш. Трябва да ми кажеш повече. Ще ти помогна с търсенето. Обещавам.
Той се извърна раздразнен.
– Аз самият не знам повече.
– Ок. – Свъсих замислено вежди. – Какво знаеш?
– Че е пепел и въглени. Не знам нищо повече.
– Може ли да е божествената чаша? Висулката, в която те изпратих?
– За какво ми е?
– Ако не знаеш какво търсиш, защо изобщо го търсиш?
– Знам какво търся. Просто… нямам достъп до тази информация. – Почти разочарован, Рейес се почеса по тила.
– И какво означава това?
– Това означава, че Реязиел крие информация от мен. Не ми дава достъп до информацията, от която се нуждая.
Как, по дяволите, Рейес крие нещо от себе си? Това са някакви глупости!
Но в същото време, ако Рейес крие нещо от Реязикин, значи той все още е тук. Не знам къде, но съм сигурна, че е някъде наблизо. Освен това, той не дава на Реязикин необходимата информация, не допуска Бог в тази част от собствената си същност.
Сърцето ми изскочи от гърдите и се издигна към небесата. Образно казано. Реязикин няма представа какво търси и това е така, защото Рейес все още е тук.
– Интересна работа – въздъхнах, опитвайки се да говоря с Реязикин през зъби и междувременно да измисля как да измъкна Рейес навън, ако изобщо е възможно. – Знаеш ли как изглежда?
Реязикин се почеса по лицето.
– Единственото важно нещо е да го намеря.
– ДОБРЕ. Мога да ти помогна.
Съдейки по промененото изражение на лицето му, бих казала, че изобщо не ми повярва.
– И тогава какво, поглъщачке на богове? Ще вечеряш с душата ми? – Гласът му хипнотизиращ, изпълнен с топлина, заля всяка моя клетка с наслада и отекна дълбоко в мен. – Ще погълнеш сърцето ми и ще го обявиш като своя плячка?
Исках да кажа: „Защо не? Танту за кукуригу. В крайна сметка сърцето ми отдавна ти принадлежи ” – но не казах нищо.
Май и нямаше нужда да казвам нещо. Красивото лице помръкна, но не от гняв.
– Ела при мен – каза Рейес толкова тихо, че едва го чух.
С усилие се преборих с импулса да направя каквото ми беше казано.
– Не мога – поклатих глава. – Трябва да отида на погребение. Освен това, самия ти го каза: не си моя съпруг.
Последните думи изрекох с предизвикателство. Ако Рейес е тук, нека да се побори и той малко, в края на краищата!
Реязикин не се поколеба дълго и ме нападна с огън. Усетих как горещите езици галят най-нежните, чувствителни и интимни части на тялото ми.
– Не е нужно Реязиел да знае.
Трябваше да се противопоставям на привличането, което пораждаше самото му присъствие. Захапах вътрешната страна на бузата си, за да се съвзема.
– Не се ли страхуваш, че ще изям душата ти?
Отново се загледахме един друг в огледалото, докато накрая премигнах, нарушавайки някаква непозната магия.
– Страхувам се. И се страхувам от стотици хиляди години.
– Но все пак седиш с мен в колата. Явно не съм толкова страшна.
– Ти си просто глупава.
Тези думи ме нараниха, но не го показах.
– Защо?
Рейес се обърна към прозореца.
– Трябваше да ме изядеш преди векове, когато имаше шанс.
Погледнах през рамо.
– Ако те бях изяла тогава, нямаше да те имам. Нямаше да има Рейес.
– Ти нямаш никой от нас. Всичко, което имаш, са съмнения, подозрения и вечно противопоставяне.
– Грешиш.
– Дори си по-тъпа, отколкото си мислех.
Отново не започнах да се възмущавам и да отвръщам с обиди, и след миг гласът на Рейес стана отново едва доловим:
– Ела при мен.
– Кажи ми името на свещеника.
– Не го знам.
– Значи си ме излъгал?! – Ахнах, потъвайки в океан от разочарование.
– Аз съм зъл бог – каза Рейес без никакво обяснение.
– Нищо подобно! – Почти изкрещях, когато най-накрая отбих отстрани на пътя и спирайки Развалината, се обърнах към него. – Ти си непокорен, упорит и може би дори агресивен. Но определено не си зъл.
На красивото му лице се изписа изненада, но Рейес бързо се взе в ръце, и внезапно се усмихна, сякаш небесата се бяха отворили и засияха само за него.
– С такива ли думи убеди Брат ми да не ме изпраща в божествената чаша? В ада, който той ме подмами да сътворя?
– Не знам. Не си спомням.
– Много съм близо – внезапно добави Рейес, хващайки ръката ми и притискайки я към сърцето си. – Точно сега можеш да бъдеш мъдра и да ме погълнеш, преди да успея да намеря това, което е направено от въглени и пепел.
– Какво ще правиш с него, когато го намериш? – Попитах, опитвайки се да намеря нещо, което да ми подскаже, да ми помогне да разбера какво точно търси Реязикин.
– Не е твоя работа. Трябва да се интересуваш само от това, което се случва в момента.
Пускайки ръката ми, той се облегна назад и постави длани от двете си страни. С други думи, Рейес изпитваше волята ми, предлагайки ми да го изям точно сега. Или да правя секс с него. Кой, по дяволите, да знае!
Само Бог знаеше колко ми се иска да направя и едното, и другото.
– Времето изтече – каза Рейес и изчезна.
Аз просто примигнах. Току-що беше тук и за част от секундата, изчезна.
Въздъхнах. Привличането му беше толкова силно, че в главата му не остана ни една разбираема мисъл. Въпреки това, цялото желание и копнеж бяха напълно пометени от тъничкия глас, дошъл от пътническата седалка.
– Кой беше това? – Попита Слива.
Няколко секунди се взирах в нея с увиснала челюст, опитвайки се да асимилирам, че тя е там, и след това я сграбчих в обятията си.
Захарна Слива – деветгодишното момиче-призрак, на което лесно може да дадеш и тридесет. Наполовина очарователно и наполовина демонско дете, тя живееше с Ракета в лудницата, докато Рейес не я изравни със земята.
Доволно дълго, Слива изтърпя прегръдката ми, докато накрая започна да ме отблъсква.
– Къде беше, златце? Видя ли как разрушиха болницата?
Ами, ако тя знае нещо за това, което Рейес търси?
– Не, търсих брат си, но така и не го намерих. Ти ми обеща да го потърсиш.
Брат й, полицай Дейвид Тафт, ненадейно беше излязъл в отпуск и оттогава не се е мяркал в полицейското управление. Попитах чичо Боб за него, но той изглежда не се интересуваше особено от изчезването на Тафт. Никой не се е заинтересувал от изчезването му. Сега обаче, единственият роднина на Тафт седеше в колата ми и по никой начин не можеше да отиде в полицията. Вярно, Тафт определено имаше приятели. Поне така си мислех. Но никой от приятелите му също не е съобщавал за изчезването му.
Канех се да го потърся, когато се разрази адът. И то в буквалния смисъл.
– Съжалявам, слънчице. Обещавам, че ще го намеря. Виждала ли си Ракета? Той добре ли е?
– Наистина ли ще намериш Дейвид? Ще закълнеш ли с кутре ?
Хванахме си кутретата и аз се заклех в живота на собствения си пръст. Всъщност никога не съм разбирала напълно значението на традицията за заклеването с кутрета.
– Добре, слънчице. Къде е Ракета сега?
– Играе.
– В психиатрията?
– Не, с други деца.
– С какви други деца?
– В “Чък и Сирене”.
Премигнах, опитвайки се да си представя как Ракета играе в стая, пълна с деца, където и да е, да не говорим за “Чък и Сирене”.
– Той обича да играе на “Убий къртицата”. Казва, че това е забавна игра.
– Прав е.
– Може би. Като цяло, време ми е да се връщам. Вече потърсих Дейвид навсякъде, където можах. Твой ред е.
Преди да успея да кажа и дума, Слива се изпари. А аз, виждаш ли, стоях и губех време отстрани на федералната магистрала, когато отчаяно трябваше да стигна до погребението.