Глава 18
„Казват, че е важно това, което е вътре. Разбира се, съгласна съм, но за всеки случай, няма да отменя часа при фризьора си.“
Надпис на тениска
Изчаках още десет минути, след като лимузината потегли. Трябваше да се уверя, че не ме наблюдават. Тези десет минути не бяха лесни. Едната половина от лицето ми лежеше в калта и всякакви растения болезнено се забиваха в кожата ми. Другата половина беше скрита от косата ми. Оказа се, че да се преструваш, че не дишаш, когато наистина дишаш, е много по-трудно, отколкото си мислех. С други думи, да се преструваш на труп е, ега ти удоволствието. Особено, когато всякакви живи същества пълзят по мен.
Не стига това, ами и Артемида се появи, развълнувана, че лежа на земята и вече готова да се забавлява. Целият замисъл почти отиде на кино. За щастие ротвайлерът се опита да ми направи изкуствено дишане само веднъж. Тоест, тичешком скочи върху проснатото ми тяло. Стискайки зъби, реших да закрия шоуто. Най-вече, защото един койот се луташе напред-назад наблизо и решаваше дали да се приближи, или да изчака още малко.
Накрая седнах, което много учуди животинчето, и започнах да се отърсвам от мръсотията на изсъхналата пустиня. После се усмихнах весело на красавеца:
– Не днес, приятелю.
Той притича настрани, а накрая погледна назад, сякаш се опитваше да разбере кога ще се появи следващата му плячка.
Стигайки до най-близкия камънак, извадих мобилния телефон от деколтето си и го доближих до ухото си:
– Чу ли всичко?
– Чарли, дявол да те вземе! – Да, често ми го казват това. – Какво, по дяволите?! – излая приятелката ми, явно доволна, че съм жива. – Не знаех какво да правя! Измина един час от изстрела!
– Десет минути.
– Стори ми се като час!
– Съжалявам, слънце. Беше Тафт. Знаеше, че всичко ще е наред с мен, нали?
– Не, не знаех. Откъде да знам? Имаше пистолет и стреля четири пъти!
– Да. Дори си помислих, че на Тафт му харесва. Записа ли разговора?
Въздишайки, Куки потвърди, че целта е постигната. Господи, обичам техническите термини!
– До последната дума. Какво да правя със записа?
Огледах се наоколо, опитвайки се да игнорирам мрачния бог, който седеше на самите камъни, зад които едва не умрях, и започнах да обмислям как бих могла да се върна в Албакърки.
– Първо мислех да го изпратя на Джоплин, но е рисковано. Записът може да попадне в неподходящи ръце. Изпрати го на Кийт. И добави, че съжалявам.
– Съжаляваш? Какво направи пак?
– Не се подчиних на пряка заповед.
– Ще те арестува ли?
– Много е вероятно. Кажи на Кийт, че Джоплин трябва да узнае за убийството на Хектор. Че го е направила Елена. Останалото може да го запази в тайна. О, да! Не се изненадвай, ако Кийт изведнъж се появи със заповед за обиск и конфискува касетата.
– Отдавна нищо не може да ме изненада.
– Колко мислиш, че ще струва таксито до Албакърки?
– По-евтино е да си купиш нова кола. И то нещо изискано. Порше, например.
Еха! Това е страхотна идея!
***
Един час по-късно, благодарение на системата за сигурност “Lodzhek” Куки намери Развалината. В Мексико. Давам си зъба, че са оставили ключа в стартера, канейки крадците от всички краища. “Uber” ме закара до Хуарес. Очевидно, да си поръчаш кола там е много по-лесно, отколкото да я върнеш.
Шофьорът ме намери насред Бог знае къде, в малка черна рокля и ботуши, цялата в кал. Трябваше дълго да му обяснявам защо е нужно да се крия в багажника. Но паспортът и другите ми документи останаха в чантата в същата кола, при която се канех да отида. Освен, ако, разбира се, не ми бяха взели чантата. Главорезите на Елена, обаче, явно искаха да изглежда така, сякаш съм отишла в Мексико, където са ме упоили и убили. Което означава, че вече няма да ме намерят. Би било глупаво от тяхна страна да изкарат чантата от колата.
Заради едното пътуване в багажника, трябваше да обещая на шофьора четирицифрен бакшиш. Той се притесняваше да не ни хванат, но аз го уверих, че всичко ще е наред. Дори, ако (което е много малко вероятно) някой отвори багажника, аз просто ще се преместя в другото измерение. С една дума ще се изпаря.
Разбира се, шофьорът не ми повярва и на йота. Не за това, че едва ли ще отворят багажника, а че ще стана невидима. Ама защо хората не вярват на подобни глупости?
Можех незабавно да се придвижа и да премина през шофьора, но все още не вярвах твърде много на способността си да се телепортирам. Веднъж, дори сънувах кошмар как отивам на почивка в Ирландия, а се материализирам на слънцето. Явно, беше виновен ядреният реактор, край който спях. Но в кошмара намерих и плюсове – придобих разкошен тен.
Намерихме Развалина на една мръсна улица. Стоеше си съвсем сама, но затова пък едновременно я следяха няколко чифта очи. В случай, че някой от хората на Елена също наблюдава колата, платих на едно десетгодишно момиче да я открадне.
След няколко пресечки се срещнахме с момичето, платих на нея и на шофьора, и се отправих обратно към границата. Слава Богу, че имах скривалище под Идрис, тоест под седалката ми, където държах паспорта си, пет хиляди в брой и голям пакет бисквити със сирене.
Веднага, щом минах границата, се обадих на моята приятелка.
– Е, как е? – попита тя вместо „Здравей“.
– Взех я. Срещата се оказа сълзлива. Казах й никога повече да не ми го прави. След това я ударих в лицето, прегърнах я и избухнах в сълзи. Сега, шофьорът на “Uber” изглежда го е страх от мен.
– По дяволите, Чарли! Ще ме вкараш в гроба.
– За съжаление, може и така да е. Как са нещата в тила? Нападенията продължават ли?
– Досега никой не се е появил. Робърт обеща да се обади веднага, щом чуе нещо. Гарет е при Пари, докато Ош се грижи за Николета в болницата.
– Чудесно. Между другото… – Тогава си спомних за новата си мисия. – Готова ли си?
– Както винаги, не. – Куки нямаше представа за какво говоря, но много скоро щеше разбере.
– Чакай малко…
Тя вече беше затаила дъх.
– Пико и Де Гало.
Замълчах, безкрайно горда от собствената си творческа жилка.
– Е, харесва ми. Как и какво ще наричаме така?
– Кук – въздъхнах разочаровано, – познаваш ли изобщо гърдите си?
– Явно не толкова добре като теб.
– Пико – вляво, Де Гало – вдясно. Чакай малко. – Оставих телефона и проверих имената на Заплаха и Уил. – Ами да, точно така. Ляво и дясно.
След като помисли за момент, Куки обобщи:
– Постигнахме споразумение.
– Ура!
Най-накрая спечелих! Дори триумфално размахах юмрук, но веднага се разкашлях от прахта.
Пътят в Албакърки беше тих, с изключение на един ротвайлер, който дишаше в ухото ми и се опитваше да изтръгне с лапата си някаква буболечка от косата ми. Използвах цялата си воля, за да не се уплаша до смърт.
– Имаш калинка в косата си – каза Рейес зад мен, надничайки в огледалото за обратно виждане.
– Нова игра ли измисли? Ще се появяваш ли от нищото и ще предлагаш чукане?
– Опитвам се да разбера, какво толкова много му харесва на Реязиел.
– Еха! Ами, късмет. Мен също често ме тревожи този въпрос.
– Значи, в това е работата – внезапно каза той и замислено свъси вежди.
– В какво?
– Ти си… скромна.
– Едва ли – изсумтях. – Виждал ли си задника ми?
Задника ми наистина е страхотен, така, че въпроса сам излиза на преден план.
– Тогава защо му харесва толкова много?
– Изобщо не знам. Какво е специалното в мен? Поведението? Самокритиката? Знаех си, че шоковата терапия, която ми приложиха в колежа, рано или късно ще има обратен ефект.
– Спри колата.
– Как ли пък не. Трябва да хвана свещеника-психопат, с когото ти се мотаеше в Божествената чаша, но не си направи труда да разбереш името му, за да мога да го призова.
Нямах време за преобличане. За стотен път опънах роклята си от всички страни и се заклех да отмъстя на Куки.
– Искаш ли да те отърва?
– От свещеника?
– От роклята.
Проклет да е!
– Проклет да си!
Рейес се засмя тихо. Тъмните му очи блеснаха. Ъгълчето на красивите му устни се извиха в усмивка. Ами, точно така! Беше Рейес. Той трябваше да е. Ако е злия бог, тогава защо ще се появява в Развалината и, ако мога така да се изразя, ще флиртува с мен?
– Кажи ми, когато стигнем.
– В смисъл?
Погледнах в огледалото. Рейес се плъзна обратно на седалката, наклони глава назад и затвори очи. Да спи ли се кани? Не разбирайки какво прави тук и какво му е на ума, аз поклатих глава.
– Ще отида да го потърся – каза той с гладък като коприна и дълбок като океана глас. – И когато го намеря, ще ми се довериш ли?
Загледах се през предното стъкло към дългата магистрала.
– Не повече, отколкото ти на мен.
Реязикин заспа. Наистина. Четири дни не съм спала, а той дряма чак до вкъщи. Толкова красив, че ме боли да го гледам.
Но той е бог. Защо му е изобщо да спи?
Не исках да правя това, но все пак спрях в къщи да се измия и преоблека. Трябваше да оставя Реязикин в колата. Връхлитайки у нас, разрових гардероба и влязох под студения душ.
Трябва спешно да отида до Ракетата. Да разбера името и да призова свещеника, преди да нападне още някого.
Из апартамента отново се прокрадваше нещо тъмно, но не му обърнах внимание (ще разбера какво е, по дяволите, но по-късно) и бързо облякох чисти дънки, суичър без качулка и чифт ботуши. Слънцето беше залязло преди около час, но не беше твърде късно да отскоча в “Чък и Сирене”.
Тъкмо се канех да отида при Куки, когато изведнъж чух гласа й. Много силен глас. Обикновено приятелката ми не говори толкова високо. Когато влязох в хола си, разбрах, че Куки е в къщи.
– Не, агент Карсън, Чарли не е вкъщи в момента.
Кук стоеше на входната врата и махаше зад нея, правейки ми знак да държа главата си наведена.
– Джипът й е паркиран отвън.
– Да, да, колата й не работи.
– Тя е гореща.
– Именно. Прегрява сама. Нещо не е наред с… контрола на температурата.
Кийт въздъхна.
– Добре, тръгвам си. Но ще съм ти благодарна, ако й кажеш, че трябва спешно да се срещнем. И по-добре по-рано, отколкото по-късно.
– Ще й предам. За мен беше удоволствие да те видя. Надявам се записа да помогне.
– Много. Дори и повече.
– Чудесно. Довиждане.
Затваряйки вратата, Куки се облегна на нея. Приближих се и погледнах през шпионката. В коридора нямаше никой и аз се облегнах на вратата до моята приятелка.
– Благодаря ти, скъпа моя. Не може да ме оковат в момента. Мисля, че намерих Ракета.
Куки се изправи.
– Къде е той? Добре ли е? А сестра му?
– Според Слива всички се забавляват в “Чък и Сирене”.
– Шегуваш ли се? В кое?
Премигнах.
– Какво означава “в кое”? Повече от един ли има?
– По две във всяка част на града.
– Мамка му! Слива не ми даде подробности. В кой ми препоръчваш да отида?
Куки си помисли:
– Този в Уайоминг е най-близко. Започни с него.
– Ок. Как мислиш, дали федералните си тръгнаха?
– Може някой да е останал, в случай, че се върнеш в колата.
Веднага потънах.
– Можеш да си останеш вкъщи и да си починеш. В края на краищата днес те простреляха. Мисля, че заслужаваш един добър сън.
Думата „сън“ отвори огромна, мрачна дупка в стомаха ми. Добре би било Реязикин да не ми влиза в мозъка. Може би.
– Не. Трябва да направя това, преди някой друг да е пострадал. После ще подремна.
– Е, поне опитах.
– Това е сигурно.
– Може да следят Развалината. Взем колата ми. – Куки изтича у тях за ключовете.
– Къде е Амбър? – Извиках след нея.
– Работи по някакъв училищен проект. Иска да завърши преди зимната ваканция. Ще се върне скоро. – Подавайки ми ключовете и бутилка вода, Куки изтича в кухнята за третата книга, „Звезден прах“. – Ако, изведнъж ти се набожи да дебнеш в засада или попаднеш в задръстване. Не пропускай да я прочетеш.
– Добре. Надявам се да се върна скоро, хидратирана, начетена и с добри новини.
– Не приемай поредния куршум.
– ДОБРЕ.
Вързах един шал около главата си и излязох навън през задната врата и, почти блъскайки се уличната лампа, започнах да си проправям път около къщата към разнебитения”Таурус” на Куки, чудейки се дали Рейес все още спи в паркираната Развалина. Не разбирам защо се държи по този начин, но ще се тревожа за това по-късно. След като намеря свещеника, ще имам достатъчно време да хвана Рейес и да се опитам да стигна до него.
Вече бях взела ключовете, когато изведнъж на изхода от паркинга забелязах двама мъже в немаркирана служебна кола. Приклякайки се извърнах, за да проверя втория изход, а той е и единственият ми изход. Там стоеше друга кола, а в нея двама мъже пиеха кафе. Имам предвид, че ми бяха сложили четирима агенти вместо един. Какво, по дяволите, е това? Кийт сигурно страшно ми е ядосана, че не се подчиних на заповедите й. Приема нещата твърде сериозно.
Напълно разстроена се качих в колата. Можех да избягам през алеята, но това изисква разсейване. Не мога да откъсна Ош от Николета или Гарет от Пари. Трябва да са наблизо, в случай че свещеникът се появи отново.
Оставаше ми само да се надявам на Куки.
Разбира се, тя напълно може да послужи като отвличаща маневра, ако опита. За да не ме забележи никой от колата, намалих яркостта на телефона си и набрах номера й.
– Хванаха ли те вече? – Попита тя.
– Е, никаква вяра нямаш в мен! Аз съм инкогнито в твоята кола. И двата изхода от паркинга се наблюдават, но ако се науча да разсейвам хората, може би ще мога да избягам по алеята. Поне това ми е плана.
– Плановете ти са отвратителни.
– Кук…
– ДОБРЕ, ДОБРЕ! Дай ми двадесет минути.
– Двадесет минути? Какво си намислила?
– Просто ми се довери.
Тя затвори и в същото време ужасът пропълзя по гърба ми. Е, дори и да не постигна нищо, а просто се позабавлявам, тогава си е струвало.
Тъй като, плюс-минус още двадесет минути щях да седя, увеличих яркостта на телефона си и отворих третата книга, написана от някакъв гений от Джакарта на име Панду Йосо. Книгата се казваше “Звезден прах” и очевидно беше посветена на Пип.
Историята започва оттам, където свършва втората част на трилогията. Като цяло, тъмният син, известен още като Тъмната звезда, известен още като Рейес, наблюдавал отстрани как Първата звезда изплаща дълга си към Йеховен в собственото му кралство. Тя напуснала своя свят и дошла в света на Йеховен само за да не изпрати Тъмната звезда в света без светлина, затворен в Звездното стъкло.
По същество, книгата описваше събитията от живота на Първата звезда в нейното ново физическо превъплъщение. Освен това, авторът обращаше внимание на онези събития, които оформяха нейния характер. Той дори споменаваше студената и безразлична мащеха, предателството на най-добрата й приятелка и чичото, който обичаше Първата звезда независимо от всичко.
В книгата беше описана и първата среща с Тъмната звезда, когато Първата все още се страхувала от него. А след това, авторът разказваше как е разбрала кой всъщност е Тъмната звезда и го е приела във физическото превъплъщение – тъмен, красив и див. Те се влюбили и се свързали, създавайки Звезден прах. Тоест, Пип.
Когато се родила, цели галактики блестяли в очите й, защото била дъщеря на две от най-могъщите звезди в целия свят и беше предопределена да направи велики неща. Включително – да спаси кралството на Йеховен.
Трябва да призная, че хлапака в нищо не е сгрешил. Според пророчествата, Пип трябва да победи Луцифер, което обяснява пламенното му желание да убие дъщеря ми и всеки наш възможен опит да я защитим.
Изведнъж на прозореца се почука. Скочих и, правейки всичко възможно да не се разсмея, се втренчих в една бездомна мацка на име Куки Ковалски-Дейвидсън. Върху нея, на пластове, висяха някакви мръси парцали. И не само това, наблизо имаше една количка от супермаркета.
Спуснах прозореца.
– Откъде, по дяволите, взе количката?
– Заех я от Сали Торса.
– Познаваш Сали Торса? – Бях зашеметена. Нашата Сали не е от разговорливите.
– Е, не съвсем.
– Да не би да искаш да кажеш, че тя просто е взела и ти е заела количката? Тази количка е като замък за Сали.
– Разбра ме погрешно. По-скоро наех количката от Сали Торса. Трябва да ти кажа, че тя е опитна бизнес жена.
– Колко?
– Двайсет долара. И трябва да върна количката след десет минути или Сали ще ме сложи на тезгяха.
– Знаех си, че не напразно я харесвам!
– Въпреки, че цялата й коса е във фъстъчено масло?
– Сали каза, че от него става страхотен балсам. Просто проявява загриженост.
Кимайки, Куки намигна.
– Приготви се.
Вдигнах палец и без да знам какво да очаквам я загледах как се отдалечава с количката. Ако приятелката ми успее да разсее поне едната кола, ще завия по алеята, а между мен и втората кола ще остане сградата.
Но какво точно е замислила Куки? Да се блъсне в една от колите и да се строполи на пътя? Да почука на прозореца и да моли за пари за пържени крилца? Или да падне пред колата, все едно й е станало лошо, за да излязат мъжете да видят какво й е, а аз през това време спокойно да избягам?
Нито едно от моите предположения не се доближи до това, което приятелката ми всъщност имаше предвид. Нищо не разбирайки, замръзнах, едновременно обзета от сериозни мъки. Куки претърколи количката от срущуположната на мен страна на паркинга, извади телефона си и натисна няколко бутона. Агентите вече я гледаха с широко отворени очи. Поставяйки телефона върху купчината парцали в количката, Кук се обърна към стълба на лампата и използвайки го като пилон, започна да танцува стриптийз.
Когато показа покрития със сутиен Пико на озадачените агенти, аз се превих и ударих челото си във волана. Мамка му. Направо умирах от смях.
С пръсти, стиснали волана, едва виждах Куки през булото от сълзи. Тя определено ще ме убие, че не избягах веднага, но как да си тръгна сега? Никога няма да си простя, ако пропусна това представление.
Разкъсвайки надупчения шал от врата си, приятелката ми повдигна полите на замърсената роба, показа голия си глезен и няколко секунди по-късно уви шала около стълба и прати целувка на момчетата.
Момчетата, между другото, бяха сериозно ошашавени. Както всъщност и аз.
Едва различавайки нещо през сълзите си, се опитах да намеря камерата на мобилния си телефон, за да запиша шоуто, когато изведнъж отново се почука на прозореца. Веднага дойдох на себе си и отново свалих прозореца.
До колата стоеше чичо Боб, чието изражение беше като моето – мрачно с нотка на ужас.
– Какво, по дяволите, прави жена ми?!
Нямах време да му отговоря. Куки изпъна бедрото си и се плесна по задника с ръка.
Паднах на таблото и едва дишайки от смях казах:
– Снимай го. Веднага.
Когато успях да седна по-изправено, Куки секси се извърна, като междувременно ме изгледа ядосано и точно в този момент видя половинката си. Приятелката ми веднага замръзна, а аз осъзнах: ако не тръгна сега, ще бъде твърде късно.
Без да кажа нито дума, запалих колата и се втурнах с пълна газ към алеята, водеща към “Силвър”. А някъде отзад остана объркания и леко разярен чичо Боб.
***
През целия път до “Чък и Сирене” в Уайоминг се смях като маниачка, а когато стигнах до заведението, претърсих всеки ъгъл. Имаше само един призрак, но за съжаление, не търсех жена на средна възраст с потник без презрамки и рокерски ботуши. Трябваше отново да се кача в Батмобила на Куки и да се придвижа на запад.
За моя голяма радост, часът пик вече беше свършил и ми отне само двадесет минути, за да стигна до там. След като паркирах Бейби (дадох й името по пътя до тук), се втурнах към друг “Чък и Сирене” и веднага забелязах Ракетата. Както беше казала Слива той стоеше до “Убий къртицата”, само, че в момента никой не играеше. Въздъхвайки тъжно, той се обърна и седна на ръба на картечницата, просто олицетворявайки всеобщата тъга. Когато обаче ме видя, моментално засия:
– Госпожице Шарлот!
И се втурна към мен. Нямах какво да направя. Прегръщайки ме силно, Ракета ме вдигна във въздуха. Слава Богу, само две деца ме видяха да се рея във въздуха. Дори и да кажат на родителите си, никой няма да им повярва.
Тъй като вече бях откъсната от пода, се огледах и видях момичетата. Незабравка и Слива се возеха на въртележката в далечния ъгъл, смееха се и като цяло се забавляваха. Ако знаех, че Незабравка най-накрая ще изпълзи от черупката си заради въртележката, отдавна да съм си купила някакъв грамофон.
– Госпожице Шарлот – каза Ракета, когато най-накрая ме постави на твърдата земя – дошли сте да играете на “Убий къртицата”?
Засмях се тихо.
– Не, скъпи. Трябва да науча името.
– Но е забавно! Наистина-наистина.
– Наистина трябва да наума името на определен свещеник. Той току-що се появи в нашия свят.
Ракета се намръщи и сведе глава.
– Това е против правилата, госпожице Шарлот. Правилата не могат да бъдат нарушавани.
– Ракета – започнах и докоснах ръката му. Отчасти, за да го ободря, и отчасти, за да не се изпари направо под носа ми. – Този свещеник е живял преди много години и наскоро се появи тук от другия свят. Трябва да знам как се казва.
Ракета се опита да се отдръпне, но не му позволих.
– Не трябва да се нарушават правилата, госпожице Шарлот. Сама го знаеш.
– Заповядвам ти да нарушиш правилата, Ракета. Само този път.
Той погледна неспокойно настрани и Незабравка веднага се появи до него. Като хвана ръката му, тя кимна и късата й тъмна коса се разлюля в такт с кимването.
С пръст Незабравка помоли Ракета да седне и той го направи. Аз също, защото ме беше страх да не пропусна възможността. Ако изгубя Ракета сега, може да отнеме дни, за да го намеря отново. Призоваването му е рисковано, защото измъчения му мозък ужасно се разстройва, а извличането на информация от Ракета, когато той е разстроен, е невероятно трудно.
Той се наведе към сестра си, която му прошепна нещо в ухото. Поглеждайки ме, Ракета каза:
– Арно де Педрайт.
– Какво, какво? Така ли се казва? – Съвсем ошашавена, извадих мобилния си телефон и записах името така, както го чух, защото не можех да си представя как се пише правилно. – Откъде знаеш…
Незабравка се усмихна и мигновено се върна на въртележката при Слива.
Ракета се изправи и като ме погледна надолу, се усмихна широко:
– Незабравка каза, че това няма да се повтори.
– Тя винаги ли ти помага да намираш имена?
– Не – засмя се Ракета. – Не знам никакви имена. Само Незабравка ги знае. Тя ми ги шепне и аз ги записвам. Такава ми е работата. Пиша имената по стените заради нея.
Бях толкова зашеметена, че замръзнах за дълго време. Ракета се отегчи и се върна при машината “Убий къртицата”. Но не можех просто да взема и да забравя думите му, затова се приближих до него, вбесявайки детето, което най-накрая реши да поиграе, което пък приведе Ракета в неописуема наслада.
– Ракета, виждала съм как намираш имена. Виждала съм как си ги спомняш.
Той отново се засмя.
– Търся ги не в паметта си, а в паметта на Незабравка. Само тя знае имената.
Значи през цялото това време съм говорила с грешния гениален призрак? Погледнах Незабравка, а тя се усмихна и докосна слепоочието си с пръст, като ми даде да разбера къде се съхраняват имената на хората.
– Никога не съм я виждала да ти казва имената, за които те питах – настоях аз. – Винаги ти си ми казвал имената.
Ракета направи такова изражение на лицето си, че почти избухнах в смях. Свих устни, поклатих глава и цъкнах с език, сякаш бях най-нещастното същество на планетата.
– Госпожице Шарлот, това, че не виждаш някого, не означава, че той не е там.
Тук, разбира се, е прав.
– Благодаря, Ракета.
Изправих се на пръсти и го целунах по бузата, спечелвайки си гневен поглед от момчето, в което се блъснах. И всичко това, защото Ракета стоеше точно в това дете.
Реших да не преча на компанията да се забавлява, излязох навън и хванах едно друго момче. Този беше по-голям, на скейтборд и с руси кичури. Предложих му двайсетачка и го помолих да я изхарчи на „Убий къртицата“.
– Няма проблем – отвърна то, свивайки рамене.
Ще съм късметлийка, ако наистина похарчи поне десет долара за играта. За останалото може да си купи пица или да поиграе на другите машини, но съм съгласна и на това.