Глава 19
„Опитвам се да живея дните си един по един, но отскоро ми се нахвърлят няколко дни наведнъж.“
Мем
Без да губя време, се втурнах към Бейби. Трябваше да намеря място, където няма хора. Особено свръхчувствителни към другия свят. Ако пострада някой, когато призова свещеника, никога няма да си простя.
Отправих се към старата жпгара, където имаше изоставени складове, които вече бях използвала веднъж. Забавно е как понякога покрай работата ми се намират никому ненужни складове.
Там определено няма да има хора. Ако, свещеникът наистина е извършил нападенията, тогава риска е сведен до нулата. Обаче, трябваше да се примиря и с мисълта, че може би свещеникът да не е направил нищо от това. Но нямах други заподозрени. Освен, ако от ада не е излязъл някой друг, когото не съм забелязала. Така или иначе, нямах никакви доказателства, че именно свещеникът е убил хората. Силно се надявам скоро всичко да се изясни.
В продължение на двадесет минути се опитвах да разбия ключалката, докато не разбрах, че уменията ми са доста ръждясали. Накрая се наложи да я счупя с лост. Влизайки в двора, пообиколих и намерих познатия склад, където веднъж помогнах да спася живота на една жена. Спрях Бейби, разбих още една ключалка и използвайки фенерчето на телефона си, влязох в центъра на огромната сграда.
Лунната светлина нахлуваше през високите прозорци, отразявайки се в счупените стъкла по пода. Това ми помогна да огледам пространството около мен. Останки от старо оборудване и различни боклуци лежаха навсякъде. Някога тук са се помещавали бездомници, но градските власти затегнаха мерките за сигурност, така, че бездомните рядко се появяваха вече тук.
Без да отлагам най-важното, отворих приложението за бележки на мобилния си телефон и призовах свещеника на френски, като изрекох името му на глас:
– Père Arneo de Piedrayta, se prèsenter. Разкрий се.
Нищо не се случи, затова се преместих в другия свят, за да разбера какво се крие там. Пред мен, в оттенъците на сепия, се простираше огромната пустиня, разкъсвана от сурови ветрове и жестока буря. Косата ми зашляпа по лицето, но аз продължих да се въртя в кръг, опитвайки се да намеря свещеника.
И тогава изведнъж забелязах някой в далечината. Препъвайки се и закривайки лицето си от вятъра, към мен вървеше фигура, увита в наметало или расо.
Върнах се в осезаемия свят и казах решително:
– Père, se prèsenter immédiatement. – Тоест, “Появи се сега.”
И свещеникът започна да се материализира точно пред очите ми. Разбира се, не ми убягна факта, че успях да извикам някой от далечния петнадесети век. Ако се окаже, че пичът изобщо не е пълен психопат, обсебен от убийства, с удоволствие ще го поразходя с Бейби. Със сигурност ще полудее!
Части от неземното измерение дойдоха с него. Вятърът вееше расото му, докато свещеникът не се премести напълно в нашия свят.
Свит на пода в поза на зародиш, той шепнеше молитви на остарял френски с толкова силен акцент, че едва разбирах някои от думите.
– Père/отче/ – казах високо, за да привлека вниманието им.
Като разбра най-сетне, че вече няма вятър, свещеникът вдигна глава. Расото му, парцаливо и обгорено на места, лежеше на парцали около обутите му в сандали крака. Кръглата къса прическа беше разрошена, косата му се спускаше на мръсни кичури. Съдейки по вида му, свещеникът беше на не повече от четиридесет. Не очаквах да е толкова млад.
Дивите, широко отворени очи се огледаха уплашено. Почти го съжалих. Но, ако той наистина е злобното копеле, пращало невинни души в божествената чаша, не заслужава никакво съчувствие.
За да не се изпари, го хванах за расото и седнах. Едва сега разбирайки, че не е сам, той се дръпна и се опита да изпълзи, но аз го държах здраво, което предизвика сериозна паника.
– Père – започнах, за да го успокоя и продължих на родния му език – Спокойно. Няма да те нараня.
Не знам какво видя в мен, но се изплаши не на шега и започна да рита и дращи, опитвайки се да ме удари в лицето. Тогава осъзнах, че той изобщо не гледа мен.
Погледнах назад и видях Рейес до една подпорна греда. По-точно Реязикин. Следеше случващото се с леко любопитство. А след това, наведе глава, сякаш се отегчаваше, и започна да разглежда собствения си маникюр.
– Père-казах отново, опитвайки се да вразумя свещеника – трябва да знам кой е изпратил хората в стъклената висулка. Ти ли беше?
– Успех – каза Рейес, продължавайки да разглежда ноктите си, но все пак поглеждайки изпод вежди, усмихна се и кимна на нещо: – Внимавай. Там е горещо.
Обърнах се отново към свещеника, който вече крещеше с цяло гърло и след секунда се вкопчи в мен с ноктите си, и се замоли за помощ. И точно в този момент земята под него се разтвори.
Зашеметена, паднах на задника си. Арно, с всички сили се опитваше да излезе от дупката и да изпълзи право към мен. Изведнъж от бездната излезе пареща топлина.
Вече почти легнал върху мен, свещеникът започна да ме удря по гърдите и лицето, молейки ме да го спася и да спра пламъка. Жегата беше нетърпима, но нямаше как да я махна от крещящия мъж в расо. Той заби нокти направо в кожата ми, използвайки ме като котва, за да остане в нашия свят. А адът, явно искаше да си го вземе.
Напразно се борех и ритах, докато не се появи Артемида. Свирепо ръмжейки, тя с едно дръпване откъсна свещеника от мен. Изпълзях и с ужас загледах как бездната се разширява и пламъкът пламва още повече. Писъците на Арно отекнаха от стените и аз се хванах за гърлото. Исках да му помогна, но не можех да направя нищо.
Но затова пък всичко се изясни. Ето от къде пострадалите имаха тези драскотини, натъртвания и изгаряния. В опитите си да вземе свещеника със себе си, адът прекрачваше границите на световете и изгаряше невинни хора, но останалите рани бяха дело на това влечуго. Той се вкопчваше в хората, от този свят, но виждаше само онези, които пък виждаха него. И всичко това, за да не се озове в ада – където му е мястото.
По някое време свещеникът успя да сграбчи врата на Артемида, но адът не се отказа. Около влечугото се гърчеха черни пипала, от които на струйки се издигаше дим.
Артемида изрева. Втурнах се напред и като по чудо, се вкопчих в пазителката ми, изтръгвайки я от ръцете на свещеника, който вече беше почти засмукан в бездната. Той се замята като удавник, но аз вече не го гледах. На няколко крачки от мен стоеше някой. И не беше сам.
Оглеждайки се, преброих поне двайсетина фигури, увити в някакви сиви парцали, приличащи на мъгла. Всички бяха скръстили ръце на гърдите си, но лицата… не бяха лица. Фигурите нямаха нито очи, нито носове. Само усти там, където на теория трябва да има усти. И нищо повече. А от главите им като корони, стърчаха кости.
И все пак, най-ужасното нещо в тези същества бяха устите им. Устните (ако можеш да наречеш така напуканите ивици около зъбите) оголваха ужасни зъби във вечни усмивки. Същите тези зъби се сливаха с общата сивота на съществата и бяха квадратни, тъпи и два пъти по-големи, отколкото трябваше да бъдат.
Не знам как, но сивите фигури наблюдаваха крещящия свещеник. Лицата им бяха обърнати към него. Той също ги забеляза. Веднага, щом фигурите се появиха, ужасът на Арно стана всепоглъщащ.
Преди дори да мигна, сивите създания се нахвърлиха върху влечугото.
Рейес ме дръпна за ръката, изтегляйки ме по-далеч. А безликите същества, като диви животни, разкъсваха жертвата на парчета, ядейки призрачната плът.
Последните му писъци се разтвориха във въздуха. Това, което остана от свещеника, падна в ямата и портата се затвори.
Сивите сенки доядоха остатъците и ми стана гадно от звуците, които издаваха, докато дъвчеха плът и трошаха кости.
Когато свършиха, те едновременно, сякаш по нечия заповед, се изправиха. Артемида, който не се отделяше от мен, изскимтя и след това изръмжа, подготвяйки се за битка.
Не докосвайки земята, сивите сенки, като една, се обърнаха към нас. Леко наклоняйки глави настрани, се фокусираха върху вашия покорен слуга, а аз преглътнах с усилие.
Дробовете ми се свиха. Разбира се, мога да се бия, но бих предпочела да избягам от тези кошмарни създания, само, че просто не можех да помръдна. Нямах представа кои са. Никога не съм виждала нещо подобно. Не можеха да са демони – моята светлина не ги притесняваше ни най-малко. Въпреки това, ако съм научила нещо през цялото това време, то е, че има толкова много видове демони, колкото и звезди в небето.
Тези същества бяха като сиви, безплътни сенки. Дрехите им се разнасяха като мъгла от лекия бриз.
А аз лежах на пода, парализирана от страх.
Рейес се взря право в сивата тълпа и изведнъж се озова над мен. Краката му бяха от двете страни на кръста ми. Дим се стичаше от него към мен и се въртеше около двама ни. Свеждайки глава, Рейес изръмжа към сивите фигури. Безоките погледнаха към него, към мен, към Артемида и явно решиха да отложат битката за друг ден. Всички наведоха глави едновременно и се разпръснаха във въздуха.
В склада не остана никой освен нас. Сякаш нищо не се е случило. Вятърът шумолеше през разбитите прозорци над мен. Уплашено се огледах.
Рейес реши да промени позицията си – обърна се към мен, но все още беше надвиснал отгоре ми. Стори ми се, че сивите сенки не го безпокоят ни най-малко. Грешах. Той дишаше тежко. Юмруците му бяха здраво стиснати, а бицепсите му се превърнаха в мрамор.
– Къде е? – попита той за хиляден път.
Но аз само поклатих глава.
– Рейес, кой беше това?
Тежък ботуш се стовари върху гърдите ми и ги притисна към пода.
– Къде е? – повтори Рейес с нисък, заплашителен тон.
Колкото можех по-спокойно, казах:
– Пусни ме.
– Къде е пепелта? – Рейес затвори очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо, и отново ме погледна. – Къде са въглените? Къде?!
– Казвам ти, не знам за какво говориш.
– Знаеш! – излая той, като ме вдигна рязко от пода и ме блъсна обратно в металната греда. – Твое е. Трябва да знаеш.
– Мое? Какво е мое?
Той отново затвори очи и каза през зъби:
– Пепелта. – А след това добави: – Не.
Рейес най-накрая отвори очи отново, сякаш знанието идва при него малко по малко. А от следващите му думи сякаш земята се изтръгна изпод краката ми. Победоносна усмивка заигра на красивите му устни.
– Звезден прах.
Първо примигнах изненадано, а секунда по-късно изненадата ми се замени от отричане и ужас. Книгата… Когато двете звезди се събрали, те създали звезден прах. Така авторът беше нарекъл Пип.
Рейес търсеше Пип!
Артемида изръмжа. Рейес я погледна и в следващия момент аз се дематериализирах от ръцете му и се озовах в къщата на Гарет.
Той наглеждаше Пари и я беше довел у тях. Сега тя седеше на дивана в хола с книга в ръце.
Чувайки звуци от кухнята, се втурнах натам.
– Пип! – въздъхнах. Бях обхваната от такъв див страх, че загубих способността си да мисля ясно. – Той търси Пип.
Гарет, който стоеше до печката и правеше омлет, рязко се обърна.
– За какво говориш?
В кухнята се появи обърканата Пари.
– Реязикин търси Пип, само, че я нарича Звезден прах, както в третата книга. Но Рейес знае къде е! – Почти изкрещях от паника. – Знае къде са Лоуър.
Гарет пристъпи по-близо и ме хвана за раменете.
– Не, не знае.
Едва дишах. В очите ми притъмня. В главата ми нямаше нито една ясна мисъл.
– Чарли – Гарет ме разтърси нежно – преместих ги веднага щом ми каза какво се е случило.
Даде ми време да обмисля думите му. Гарет знаеше къде е Пип и беше готов на всичко. Осъзнавайки какво е направил, аз се хвърлих на врата му и заговорих директно в тениската му:
– Иисусе, Гарет… Благодаря ти!
Той ме прегърна силно в отговор.
– Благодаря ти – повторих, борейки се със сълзите.
А в следващата секунда ме отблъсна. По-точно, така ми се стори. Всъщност Рейес го дръпна от мен, хвърли го в стената и се обърна към мен.
– Твоят Реязиел крие праха от мен. Винаги се е смятал за много умен. И ми вярва не повече от теб. Но сега знам как да го намеря.
Той решително тръгна към Гарет.
– Рейес – каза той и се отдръпна, оглеждайки се за оръжия.
Забелязвайки ножа на масата, Гарет се стрелна към него, но Рейес беше по-бърз и блъсна Суопс в стената с такава сила, че къщата се разтресе.
– Къде е прахта?- изсумтя Рейес и притисна гърлото на Гарет с предмишницата си.
Едва дишайки, Гарет се опита да го отблъсне, но нищо не се получи. Рейес не може да бъде преместен, ако той не иска. Поне в битка с човек.
Но самият той постоянно ми казваше, че не съм човек.
Втурнах се към тях, сграбчих Рейес отзад с две ръце и ни пренесох в отвъдното измерение. Той веднага ни върна, но Гарет успя да избяга.
За момент се зарадвах и напълно забравих каква невероятна бързина и невероятна сръчност има съпругът ми. Бутайки ме към Пари, той отново нападна Гарет. И то толкова бързо, че не видях нищо. Просто се надявах да мога да забавя времето. Въпреки това, веднага щом мисълта се оформи, Рейес вече държеше главата на Гарет. Част от секундата по-късно изви врата му.
Силният пукот ме парализира. Паднах някъде близо до Пари и гледах с пълен ужас как тялото на Гарет Суопс, един от най-добрите ми приятели, пада на пода.