Глава 3
„Това е невероятно: днес можеш да обичаш някого, а утре да го следиш от спортен интерес.“
Мем
С Гарет решихме да изчакаме, докато нашата войска се събере, и след това да ги посветим в плана. Всъщност нямахме план. В общи линии. Как да открием и хванем бог? И ако го направим, тогава какво?
Оставаха още няколко часа до общото събрание на бандата в офиса, затова реших да се върна у дома и да поспя. Наистина не съм лежала на чаршафи от три дни. Веднага щом си легнах, започнах да се въртя и терзая от тревога, че целият ни свят е на път да се разпадне на парчета.
Затова пък сънищата ми бяха много странни. Преди да се срещна официално с тогавашния си бъдещ съпруг, също имах сънища, но от еротичен характер. Новите ми сънища бяха не толкова еротични, колкото обезпокоителни.
Рейес играеше главната роля във всеки един и като цяло, не сънувах нищо друго. Няколко минути по-късно се събудих с чувство на горчивина и загуба.
Но не и този път, малката. Бях твърдо решена да поспя, дори, ако накрая умра. И за да стане, направих това, което правя много рядко – обърнах една чаша за да заспя по-бързо. Със сигурност това ще овладее откачените ми мисли.
Приготвих се внимателно за лягане: измих си лицето и вързах кестенявата си грива на опашка. След това пропълзях в хладната прегръдка на супер якото, висококачествено спално бельо, затворих очи и зачаках споменатата чаша да подейства. Беше конска доза бърбън от Кентъки. Бърбънът обаче, нямаше шанс, защото съдомиялната отново започна да издава характерните си звуци – между дрънкане и скърцане.
По дяволите! Това нещо подиграва ли ми се?
Пъхтейки силно, като филмова звезда, отметнах завивките и влязох в кухнята. Кухнята на Рейес. Този, заради, който всеки готвач би се самоубил. С куп ресторантски принадлежности и лъскави нещица, чието предназначение не знаех и не горях от особено желание да разбера.
От сърце изритах звънящата съдомиялна машина, която изглеждаше така, сякаш е била довлечена тук направо от каменната ера. Чудя се дали е имало съдомиялни в каменната ера? После се обърнах към Рейес. Той стоеше до кухненския плот и ме гледаше, а беше облечен само в домашни панталони с вързанка вместо колан. Панталоните му седяха ниско на ханша и показваха стоманен корем. Ръцете на Рейес бяха на ръба на гранитния плот, на който се беше облегнал. Пръстите му силно стиснаха ръба и мускулите веднага реагираха на това движение. Хълмовете и долините се разместиха, а светлината и сенките заиграха върху могъщите рамене.
Пристъпих по-близо. Върховете на пръстите ми болезнено искаха да усетят кожата на Рейес. Поне за секунда! Само веднъж да минат по ребрата и през широките му гърди …
– Нещо се е случило с принцеса Пенелопа – казах аз, като бавно се приближих до съпруга си.
Силата се лееше от него в горещи, чувствени потоци. Изглеждаше като хищник на крачка преди атаката, който трудно се сдържа. Апогей на сила и благодат.
Изпод невероятно дългите мигли блестяха тъмни очи.
– Коя е принцеса Пенелопа? – Попита Рейес, и гласът му се разля като топъл мед по всички неприлични части на тялото ми.
– Не знаеш името на собствената си съдомиялна машина? – Подразних го. – А, помниш ли моето име? Или искам твърде много?
Погледът му се спусна към устните ми и дробове ми спряха да дишат.
– В това има ли някакъв смисъл?
Вземайки се в ръце, кимнах и отговорих:
– Има. Нещо не е наред с принцеса Пенелопа. Вероятно се е повредил карбуратора й.
Рейес подръпна връвта на кръста ми.
– Говоря за дрехите, които все още носиш.
Внезапно се събудих и седнах, надничайки в тъмнината. Беше сън. Просто сън.
Когато дойдох на себе си, претърсих стаята, макар, че не знам защо. Разбира се, Рейес не беше тук. Върна се към старите си навици. Отново нахлу в сънищата ми и ме накара да го искам до припадък.
Не можех да разбера само едно: каква е целта му? Защо просто не дойде при мен? Сънищата ми от миналото бяха наситени с чиста, безпощадна еротика. В новите сънища имаше намек за еротика, но без явна сексуалност.
И именно заради тези сънища бях спала толкова малко през последните три дни. Веднага щом затворех очи, в главата ми се разиграват малки странни сценки. Сексуално заредени, но объркващи. И във всяка от тях се приближавах толкова, че можех да докосна съпруга си, но не успявах, защото се събуждах внезапно.
Може би целта му е това – да не ме оставя да си почивам, за да съм постоянно уморена и дезориентирана. Но защо? За да не мога да го проследя? Сигурно си мисли, че на свежа глава мога да го направя.
Събудих се около десет минути след като си легнах. Ясно-о: и днес няма да спя, както вчера, и завчера, и завчера.
Нарочно ли го прави Рейс или не? Може би това е част от стратегията му? Но за какво? Ако иска да съм сънлива и глупава, тогава какво иска да постигне по този начин?
Накрая се отказах, защото ме заболя мозъка, и станах от леглото. Имах нужда от кафе. И душ. Или кафеен душ.
Чакай малко…
Тъй като за последните двадесет и четири часа изпих толкова много кафе, че вече виждах звуците, реших първо да си взема душ. Проблемът е, че душът е удоволствие, на което не мога да се наслаждавам сама. Дори сега, когато Рейес го няма, всеки път ме нападат и тази сутрин не донесе изключения.
– Здравей, красавице – поздравих мъртвия ротвайлер Артемида.
Тя се появяваше почти всяка сутрин, за да се порадва на струйките вода, които се разбиваха в каменните стени и плочките на пода. За съжаление, всеки път, когато откриваше нов източник на забавление, почти ме съборяше, за да стигне до него. Артемида може да минава през стените, но не и през мен. Лаейки към водата, тя спря за няколко секунди, като ми даде възможност да я почеша зад ушите, и отново започна да облизва плочките на пода. Надявам се Джордж, това е душа, да ни прости тази наглост.
Артемида обаче не беше единственият ми гост. От хола се чу мелодичен глас:
– Лельо Чарли, къде си?
– В банята, слънце.
Нокаутирайки Джордж (при това във всеки смисъл), посегнах към кърпата.
– Имам няколко въпроса към теб – каза Амбър иззад затворената врата.
Амбър е дъщерята на Куки. Сега е на тринадесет и три четвърти.
– Ти… хм… заета ли сте?
– В смисъл? – Попитах, увивайки главата си с кърпата.
– Чичо Рейес с теб ли е?
Почти задавяйки се от собствената си слюнка, се прокашлях и отговорих:
– В момента, не.
– Ами, добре. Не исках да ви преча.
– Много добра идея. – Намятайки халата, се уверих, че изглеждам почти прилично и извиках: „Влез, скъпа“.
Амбър влезе, както винаги, тънка като тръстика. Дългата й тъмна коса беше прибрана на раздърпан кок, а яркосините й очи блестяха с кристално чиста светлина. Тя махна пред лицето си, разсейвайки парата, прегърна ме, затвори капака на тоалетната, наречена Къдравка (това е името на тоалетната, а не на капака) и седна отгоре.
– Станало ли е нещо?
– Нищо, просто искам да ти задам няколко въпроса за работата ти.
– Яко. Пишеш статия за училище ли?
– Не. И си признавам само, защото, ако излъжа, веднага ще ме прозреш.
Облегнах бедро на мивката, скръстих ръце и се обърнах към нея.
– Оценявам искреността ти.
– Благодаря. Може би. И така, ако разследваш, да речем, кражба на канцеларски материали, какво би било първото нещо, което ще направиш?
– Добре. Решила си да напишеш книга?
– Не.
– Интересуваш се от чисто любопитство?
– Също, не.
– Кажи ми, защо ти е притрябвало?
Амбър въздъхна драматично.
– Ще ме посъветваш да се откажа?
– Откъде знаеш? Може би аз, напротив, ще започна да те окуражавам и вдъхновявам.
– Не ми се присмивай.
– Амбър Оливия Ковалски…
– ДОБРЕ, ДОБРЕ! С Куентин решихме да отворим собствена детективска агенция и започнахме със случай в Училището за глухи. Някой краде канцеларски материали и искаме да разберем кой стои зад това.
Куентин е очарователен шестнадесетгодишен, с дълга до раменете руса коса и усмивка, съперничеща на залеза в Ню Мексико. Той е много чувствителен към свръхестествения свят – вижда призраци и демони. И е един от малкото живи хора, които виждат моята светлина.
Дарбата на Куентин е една на милион. Буквално. Обикновено, когато наоколо има призраци, свръхчувствителните хора виждат само мъгла или замъглени петна, усещат студени места или чуват стенания. А Куентин вижда призраците в тяхната цялост, и дори би могъл да общува с тях, ако не беше роден глух.
В момента учи в училището за глухи в Санта Фе. Амбър наистина се надява и тя да учи там следващата година, ако, разбира се, Куки се съгласи и училищната администрация приеме молбата й. Без семейни връзки, е трудно за ученик без проблеми със слуха да влезе в “Училище за глухи”, но там Амбър я обичат и тя посещава училищния кампус два-три пъти седмично. С всеки ден става все по-ангажирана в културата на глухите, а нейният…
Чакай малко! Тя “детективска агенция” ли каза?!
Замръзнах, поне за минута, от шок, а след това си спомних, че обещах да я окуража и вдъхновя.
– Собствена детективска агенция?
– Да.
– Еха! Не съм много сигурна, но мисля, че съм трогната.
– Наистина? – Сякаш вятъра отнесе всичките съмнения и тревоги на Амбър.
– Не бързай, остави ме да помисля. – Вдигнах показалеца си и всъщност обмислих ситуацията. – Ами, да, напълно съм трогната. Но отговорът е не.
Амбър веднага се сви.
– Ето виждаш ли? Казах ти.
Засмях се, пристъпих по-близо и я целунах по темето.
– Шегувам се.
Тя отново засия. За Бога, емоциите й се променят толкова бързо, сякаш някой включва и изключва слънцето. Просто е невъзможно да не го забележа.
– Лельо Чарли, по дяволите! – Престорено ми се скара Амбър, но да дразниш племенницата си е нещо като задължение за лелята. – Значи ще ни помогнеш?
Новината, че Амбър и Куентин създават собствена детективска агенция, беше най-сладката, която съм чувала, и също толкова страшна. Допадна ли ми? Да. Опасно ли е? Ако взема предвид моя свят, също, да.
– Ще ви помогна да си помогнете сами.
– Ами, добре. А не можеш ли просто да отидеш в училището, да попиташ кой краде, да почувстваш емоциите на всеки, когото попиташ, и да ни кажеш кой е крадецът?
– Не. – Отново започнах да подсушавам косата си с кърпата.
– Това някакъв житейски урок ли е? Виж, когато става дума за теб, подобни уроци са напълно безполезни. Никой не може да се сравни с теб, затова е несправедливо във всяко отношение.
Отметнах влажната си коса назад и се загледах в Амбър с неразбираемо изражение на лицето.
– Това някакъв пореден опит да ме накараш да се чувствам виновна ли е? Виж, когато става дума за мен, подобни опити са напълно безполезни. Надушвам лъжите, помниш ли?
Свивайки устни, Амбър опря лакът на коляното си и зарови брадичка в дланта си.
– Много по-лесно въртя на пръста си мама, отколкото теб.
Сложих четка за зъби в устата си, разтрих много пяна по зъбите си и без да плюя, промърморих:
– Слъншисе, по-лесно можеш да заблудиш всеки от планетата Жемя, отколкото мен. Впускаш се в битка, която не можеш да спечелиш.
– ДОБРЕ. И какво да правим? Вече опитахме много неща, но без резултат.
– Разбрахте ли кой има достъп до задната стая, където се съхраняват канцеларските материали?
– Не – каза Амбър замислено.
– Е, аз бих започнала с това. Разберете кой има достъп, след, което зачеркнете един по един от списъка тези с алиби, докато не намерите подходящ заподозрян.
– Точно! Това ни трябва – подходящ заподозрян.
Облегнала мобилния си телефон на пакет кърпички, Амбър натисна „Запис“ и издиктува на телефона всичко, което току-що й казах. Изведнъж спря и попита:
– Как да кажа „подходящ“ с жестове?
Засмях се и й показах. След като завърши видео съобщението, Амбър натисна “ИЗПРАТИ”.
– Куентин може да научи нещо днес. Иска ми се да мога да уча там…
– Знам, слънце. Може би следващата година.
Смирено свивайки рамене, тя скочи на крака.
– Мога ли да ти се обадя, ако имам още въпроси?
– Знаеш, че може. Но в тази къща има и друг човек, който чупи като орехи всякакви разследвания.
– Чичо Рейес?
– Не.
– Моят втори баща?
Тоест, собствения ми чичо Боб, който се ожени за най-добрата ми приятелка и автоматично стана втори баща на Амбър, което за него беше голяма радост, а за Амбър – гаранция за мир и сигурност.
– Не.
Тя направи замислена гримаса.
– Г-жа Медина? Бабата от 1B, която се кълне, че е била шпионин през Студената война и веднъж направила бомба от фъстъчено масло, за да може с нейното чихуахуа, Могъщия Тор, да избягат от затвора в Сибир?
Трябваше да си прехапя езика, за да не кажа нещо саркастично. Тъй като сарказмът е второто ми име, не ми беше лесно да се сдържа.
Най-накрая обуздавайки природата си, казах:
– Не, слънце, не е госпожа Медина.
Амбър спря да гадае и сви рамене.
– Говоря за майка ти.
– За мама? – Попита тя с недоверие, което се виждаше както на лицето й, така и на носа.
Засмях се тихо.
– Кой мислиш, че върши всички задкулисни работи за мен? Майка ти е страхотна.
Амбър примигна, а след това изглеждаше дори възхитена.
– Значи мама е готина?
– Дяволски готина.
– Яко! – Обърна се сияеща и тръгна към вратата. – Благодаря, лельо Чарли.
– За нищо, мънисто. Кажи здравей на Куентин от мен.
– Добре.
– Чакай малко! – Извиках, поглеждайки в хола. – Как се казва агенцията ви?
– Детективска агенция ”Въпроси и отговори” – отговори Амбър и спря, за да чуе мнението ми.
– Прекрасно!
Усмихната, тя се завъртя на пети и се изстреля от апартамента като куршум.