Глава 6
„Винаги нося нож в чантата си… в случай, че се появи чийзкейк.“
Надпис върху тениска
Чичо Боб и Ейнджъл останаха да разследват, а ние с Ош и Гарет напуснахме бензиностанцията още по-разстроени, отколкото, когато пристигнахме. Рейес е напълно извън контрол, светът се превърна в трапеза за алтернативно адско измерение, а и някакво си свръхестествено същество убива хора.
Качихме се в пикапа на Гарет и спряхме зад “Враната”.
– Имам нужда от храна – каза Ош – и от душ.
– Големи планове, а? – Попитах.
– Много големи.
– Нали не играеш на карти за души отново?
– Какво?! – Ош демонстративно замига, отвори вратата и излезе от колата, намеквайки, че трябва да по-бързо да се изнасям.
Гарет, който трябваше да закара Ош у дома, изведнъж попита:
– Сигурна ли си, че ще се оправиш?
Ош изсумтя.
– Забрави ли, че тя може да те потопи само с малкия си пръст?
– Ще се оправя – уверих Суопс, без да обръщам внимание на даева. – Кажи ми, ако научиш нещо ново.
– Добре ще е, ако ми направиш същата услуга.
– Разбира се.
Наканих се да слизам, но Гарет изведнъж ме хвана за ръката и каза с остър тон:
– Сделката си е сделка, Чарлз. Споделяме си информация. Става ли?
Примижах.
– Става.
– И то не три дни след инцидента.
Ясно. Още не ми е простил.
– Същия ден, няма проблем.
Вдигайки палци, се плъзнах по седалката и излязох от колата. Ош ми се усмихна успокоително и се качи обратно в кабината.
– Може би е по-добре да побързаме? – Предложи Гарет.
Канехме се да примамим Рейес в капана утре, защото Гарет първо трябваше да подготви нещо.
– Не. Нека всичко върви по план. Ще се видим утре сутринта.
– Дадено.
Камионът тръгна с рев на сбогуване, както всички камиони обичат да реват, а аз заобиколих сградата, за да се изкача по външните стълби, и тъкмо това се канех да го направя, мечтаейки си, как устата ми ще се напълни със сок от кафе, когато изведнъж се обади приятелката ми Пари.
Натиснах бутона на телефона си.
– Здравей, Пари. Какво става?
– Здравей, Чък. Реших да се обадя, да разбера как си, успя ли да изравниш със земята няколко малки държави.
– Малките държави, ги изравнявам със земята на части, а не изцяло. Изцяло – никога.
– Както кажеш. Само, ако можеше да спиш спокойно през нощта, скъпа.
Пари се преструваше, че всичко е наред, но чувах как гласът й трепери. А и Пари не е от тези, при които нещо трепери.
– Ти, как си, Пари?
– Никак. Тоест, както обикновено. Можеш ли да се отбиеш днес? Един детектив дойде при мен.
Прониза ме безпокойство. Пари има лошия навик да хаква правителствени бази данни.
– Детектив? Какво е станало? Ти как си? Отново ли си хакнала Пентагона?
– При мен всичко е наред. И не. Просто ми зададе няколко въпроса. Ами, тези, които задават на всички. Например, къде съм била през нощта на петнадесети между девет вечерта и четири сутринта? Може ли някой да го потвърди? Има ли някаква конкретна причина, поради която не искам да се подложа на полиграф?
– Ще бъда при теб след пет минути.
– Добре. Благодаря ти.
Затворих и се чудех дали да не изтичам горе, и да разкажа всичко на Куки, но колата й не беше пред къщата. Е, ще й кажа по-късно.
Изминах двете пресечки до салона на Пари и влязох през задната врата. Пари се беше подготвила. Беше затворила вратата към общата стая. Беше си сложила тъмни очила. Беше направила кафе. Браво на нея!
Щом влязох вътре, веднага забелязах, че нещо не е наред. Ако гласът на Пари трепереше по телефона, то емоциите й се усещаха като земетресение под краката й. Тревогата се изстреля през хранопровода ми и ме стисна за гърлото, почти спирайки въздуха ми. Никога не съм имала такава реакция към чувствата на Пари.
Тогава ме осени: тялото ми просто копира състоянието на самата Пари. Значи, всичко е много лошо. Тя винаги е спокойна като танк и хладнокръвна като краставица на Северния полюс. В нейния речник, по принцип няма думата “паника”.
Преструвайки се, че всичко е наред, влязох в офиса й. Пари седеше на масата и имитираше, че работи. Носеше червена блуза без ръкави, която показваше татуировките по ръцете й.
Вдигайки глава, изглеждаше изненадана, че дойдох толкова бързо, но усетих, че всяка клетка в тялото й се изпълва с облекчение.
– О, здравей – поздрави, усмихвайки се и сияеща с всичките си пори.
След това стана, прегърна ме и кимна към стола. Седнах срещу нея и взех предложената чаша. Капучиното на Пари е просто невероятно.
– Е, как е? – Попитах, за да не застена от удоволствие след първата глътка.
– Добре – излъга тя и се облегна на стола. Подъвка устната си за няколко дълги секунди, а след това ме погледна със сериозен поглед, който никога не бях виждала от нея. Зад тъмните очила, разбира се, малко се вижда, но все пак. – Може да се окаже, че случайно съм извършила убийство.
Почти задавяйки се, повдигнах въпросително вежди.
– Намериха тяло – добави Пари.
– Ами, по-добре е да намериш, отколкото да загубиш.
– Тялото на мъж.
– Добре.
– Единственото, което е имал в себе си, било визитка на моя салон.
– Ами, ти притежаваш салон за татуировки. Няма нищо странно в това, че някой има визитнати ти картичка, нали?
– Точно така. – Пари стисна ръце. – Проблемът е, че сама съм си написала името и номера на мобилния си телефон върху нея.
– Значи го познаваш?
– Казах на ченгетата, че не.
– Излъгала си полицията?
– Да.
– И защо?
– Защото, както казах, може да съм го убила. По-точно, Тре и аз. Но не сме искали.
– Тогава, може би, технически това може да се счита не просто за убийство, а за непредумишлено убийство. Сигурна съм, че полицията ще го установи – заключих аз, вмъквайки в разговора лъжа и от себе си.
– Какво? А, непредумишлено, значи. Непредумишлено и в резултат на самозащита – едно и също ли е?
– Ще започнеш ли от самото начало?
Поемайки дълбоко дъх, за да събере мислите си, Пари започна веднага.
– Знаеш, че с Тре се виждаме от време на време. И то много отдавна.
– Как е той, между другото?
Тре е татуист, един от майсторите на Пари. Висок, опасно изглеждащ и много привлекателен тип.
– Все още ли е болезнено вкусен?
– Да. Освен всичко останало.
– Добре. Дотук съм съгласна с всичко. От време на време, означава, и болезнено възхитително.
– Ами, така е. Веднъж, по време на поредната ни раздяла, срещнах човек на име Хектор Феликс. Тре отиде при роднини в Калифорния за няколко дни и в студиото дойде Хектор с няколко приятели. Всеки искаше татуировка. Нещо като индийски символ на просперитет или нещо порнографско – не помня точно. Накратко, направих татуировка на Хектор онази вечер, а той беше толкова очарователен…
– Не са ли всички такива?
– Той блестеше с интелигентност и остроумие …
– Представям си.
– И сякаш парите му кокошките ги кълвяха.
– Виж ти!
– Той ме покани на среща, затова реших, че би било хубаво да изляза на някое прилично място поне веднъж в живота си.
– Значи “Мачо Тако” вече не е прилично място за теб?
– Излязохме на среща, и почти веднага разбрах, че човека е луд. В буквалния смисъл на думата. Психопат, Чък. Клинично болен, при това. С чувство за собственост и завършен ревнивец. Даже не се и опитваше да се прикрива. Знаеш, че отначало, такива откачалки ти хвърлят прах в очите. И през ум не ти минава, че ще откачат само, защото си благодарила на сервитьора.
– Когато е толкова изявено, трудно може да се скрие.
– Няма да ти противореча. Не знам каква муха ме ухапа, но отидох на втора среща с него.
– Не може да бъде!
– Може да бъде.
– Не си струва.
– Меко казано. Трябваше веднага да скъсам с него.
– Защо не скъса?
Една тъмна къдрица падна върху лицето на Пари и тя я прибра зад ухото си.
– Ще си помислиш, че съм повърхностна глупачка.
– Пари, няма нищо срамно в това, да искаш финансова сигурност.
– Не и в този случай! Умирах да се возя в неговото “Ламборджини”.
С мъка потиснах усмивката си.
– Нашата любима Пари, дами и господа. Побъркана на тема скорост.
– Глупаво е, знам. Но след втората среща все пак скъсах с него.
При думата „среща“, от Пари дойде нещо подобно на отвращение.
– Какво стана?
Тя поклати глава.
– Няма значение. Въпросът е, че никой не напуска Хектор без разрешението на Хектор.
– Наистина ли ти каза така?
– И то повече от веднъж. Тормозеше ме седмици наред, но не правеше нищо, което ченгетата да му пришият. Или, за което мога да се оплача. В крайна сметка, всичко се свеждаше до неговата дума срещу моята. В началото бяха малки неща, като счупено странично огледало на колата или дупки от куршуми във витрината на салона. По-нататък – по-лошо. Спряха ми тока. Един от редовните ми клиенти беше нападнат, след като излязъл от салона. А след това, се прибрах в къщи и видях, че всичките ми дрехи са нарязани на лентички. Когато, най-накрая реших да се срещна с Хектор, той каза, че е искал да ме сплаши. Че нищо не мога да докажа. И, че има много приятели, които ще подтвърдят алибито му.
– Значи си искала да докладваш за него?
По правило, подаването на оплакване е първото нещо, което бих посъветвала мой клиент. Но сегашната ситуация е необичайна. Сериозно се притеснявах, че някъде в архивите лежи доклад с името на Пари, а това вече не е в нейна полза.
– Разбира се, че не! Не съм вчерашна, Чарли, и знам как свършват тези случаи. Той има пари, връзки и много приятели на точните места. В каквото и да го обвиня, щеше да излезе сух.
– Може би, е по-добре, че си казала на детектива, че не познаваш човека.
– Беше глупаво. Трябваше да му кажа истината. Но силно се паникьосах.
– Ужасно съжалявам, че си в тази ситуация. Освен това, съжалявам, че не ми каза веднага.
– Сериозно ли, Чък? Вече имаш достатъчно проблеми. Колко често, твоята най-добра бременна приятелка е принудена да търси свещена земя, само за да оцелее?
– Значи тогава е станало…
– А когато той започна да ме заплашва, ти напълно забрави коя съм.
– Какво?! – Гледах ужасена Пари, докато не осъзнах, че тя не подхвърля метафори. Буквално забравих за това. Но в моя защита ще добавя, че тогава изобщо не помнех никого. – Значи всичко това се е случило, докато се разхлаждах в Амнезиленд?
– А-ха.
– По дяволите, аз съм най-лошата приятелка на света!
– Така, така. Можех поне от време на време да мисля и за другите.
– Но можеше да се обадиш на чичо Боб.
– Не исках да замесвам никого. Освен това ме беше срам.
– Ти си твърде строга към себе си.
– Нищо подобно. Прекалено умна съм за тези глупости. Знаеш ли, не ми трябват пари за нищо. Но тези колела, Чък… – Пари притисна ръце към сърцето си. – Двадесетинчови полирани алуминиеви джанти, спирачки”Брембо”италиански производител на спирачни системи за спортни коли…
– А някои момичета харесват диаманти.
– Моля ти се! – Изсумтя приятелката ми. – Дайте ми шест и половина литров V12 и седемстепенна механична и ще пратя диамант, с размерите на камък, по дяволите.
– ДОБРЕ, ДОБРЕ! И какво стана?
– Преди няколко дни Хектор се довлече в салона, след като бях затворила. Тре се върна от Калифорния, но същата вечер вече се беше прибрал у дома. Хектор, както обикновено, беше напомпан с нещо. Ами, той ме нападна. Заяви, че никоя кучка няма да посмее да го напусне, а ако го направи, то ще е само в боров ковчег.
– Пичът явно не знае как да приеме “не” за отговор.
– И това не е единственият му проблем.
Пари млъкна, а аз й дадох време да събере мислите си.
– Накратко – продължи тя почти веднага – той напълно сериозно смяташе да ме убие.
Наведох се напред и хванах ръката й. Иззад очилата й потекоха сълзи, и Пари гневно ги избърса.
– Той… той ме души.
За да скрия яростта си, стиснах ръката й.
– Беше толкова силен! През целия си живот ходя на уроци по самозащита и разни бойни изкуства, но дори не можах да го отблъсна. – Тя стисна зъби и се обърна. – Вече губех съзнание, когато изведнъж Тре се върна в салона. Беше си забравил портфейла.
– Слава Богу! – Въздъхнах.
Пари кимна и поемайки си дълбоко дъх, продължи разказа си.
– Удари Хектор с бейзболната бухалка, която държах под ръка за всеки случай, но на него нищо не му стана. Не знам какви наркотици приемаше, но сигурно бяха много мощни. Хектор се нахвърли върху Тре като ядосан бик. Сякаш се биха няколко часа, докато Тре не успя да го задуши. А щом Тре го пусна, той скочи и избяга.
– Тоест, как? – Изненадах се. – Успял е да стане и да избяга?
– Да. Но когато всичко свърши, навсякъде имаше кръв. В кабинета ми, на пода, по стените… Когато Хектор избяга, пребит, от него се лееше кръв из целия салон. Два дни по-късно тялото му е открито в пустинята.
– Колко време е бил мъртъв, преди да го намерят?
– По предварителни данни около два дни.
– Това ли ти каза детективът?
– Не точно.
От ужас в гърлото ми застана буца.
– Не, Пари, ти си го направила, нали?
– Направих го.
– Добре. Така значи, да. Докато нещата се уталожат, край на хакването на бази данни. Знаеш, че може да те проследят.
– Паникьосах се.
– Разбирам. Но защо не се обади в полицията същата вечер?
– Тре ме убеди, че нищо няма да излезе. Той познаваше Хектор. По-точно майка му.
– И какво?
– Тя се казва Едина Феликс. Държи целия Ел Пасо в джоба си. Същински матриарх.
– Матриарх? – Това е странна дума.
– Има няколко напълно законни компании, но Тре се кълне, че тези компании са само параван на огромна престъпна група.
– Леле, колко… амбициозно.
– Като цяло, ако се съди по думите на Тре, психичните разстройства на Хектор са наследствени.
– В смисъл? – Попитах, започвайки да се тревожа все повече и повече.
– Момичето, което изоставило сина на Едина, било намерено кървящо в една уличка. С изрязано лице.
Отместих се назад в стола си.
– Хектор, разбира се, изобщо не са го свързали със случилото се, но това момиче… Горката.
– Защо я наричаш момиче? На колко години е била?
Сваляйки очилата си, Пари прищипа носа си и усетих страха да облива приятелката ми, вълна след вълна. Никога не съм виждала Пари да се страхува от някого или от нещо. Винаги беше силна, никога не падаше духом и искаше да плюе на всеки, който се опитва да я притисне. Но тя наистина се страхуваше от Хектор.
– Пари, на колко години е било момичето?
– Шестнадесет – каза тя накрая. – Била е на шестнадесет.
Потреперих видимо от шока. Какъв трябва да си, за да причиниш това на шестнадесетгодишно момиче?!
– И са я намерили преди няколко месеца – добави Пари.
– На колко години е Хектор?
– Тридесет и две.
– Значи, освен това, е малтретирал и деца?
– Така изглежда.
– Момичето мъртво ли е?
– Тре не знае. Казва, че е малко вероятно, но семейството й се е преместило.
– Трябва да говоря с Тре.
– Късмет. Той се изпари.
– Как така?
– Замина, за да не го намерят нарязан на парцали в някоя уличка – започна да защитава момчето Пари. – Изчезна ден след като Хектор ме нападна.
– Значи Тре просто взе и те остави тук сама?
– Не! Изобщо не беше така. Той ме помоли да тръгна с него. Но не е толкова лесно, когато имаш бизнес. Не мога да оставя клиентите си и да се махна от града.
– Можеш и още как! – Възкликнах, подкрепяйки тази идея с всяка фибра на душата си.
– Не мога и ти го знаеш много добре, Чък.
По изражението на лицето й разбрах, че има и нещо друго, и тогава се сетих за изпитателния срок.
– Обзалагам се, че дори в твоята ситуация хората могат да напуснат града без разрешение.
– Не могат. Моят надзорник е такова копеле. Въпреки, че мисля да го поканя на среща. Има невероятно секси усмивка.
Засмях се тихо.
– Имаш ли номера му? Искам да му задам няколко въпроса.
– За бога, Чък! Ти си омъжена жена! За какъв дявол ти е притрябвал моя надзорник?
– Номерът на Тре – казах и се закашлях, когато почти се задавих с кафето си. – Говоря за Тре.
– А, добре.
Дадох на Пари мобилния си телефон и тя записа номера.
– И така, какъв детектив дойде при теб?
– Богоподобен – една дума ли е или две? – попита моята приятелка, все още записвайки номера на телефона ми.
– Наистина ли Тре е толкова добър в леглото?
– О, да. И повече. – Когато приключи, ми даде мобилния телефон. – А дойде да ме види детектив Джоплин.
Изпъшках високо. Какво друго лошо ще ми донесе този ден?
– Джоплин ме мрази.
– Е, стори ми се приятен човек. По-скоро, той е кошмарно… заядлив.
Пари все още се страхуваше, и този страх трептеше под мастилената й кожа и външното спокойствие. Въпреки това, можех да я разбера. Джоплин също ме плаши. Пари се нуждае от отговори, но повече се нуждае да знае, че всичко е свършило. И мога само да се моля Хектор да не е умрял от раните, получени при сбиването. Ако Пари разбере, че е убила някого, дори при самозащита, никога няма да се примири с това.
– Ако Джоплин се появи отново, мълчи си. Той ще се хване за всяко малко нещо, Затова не му казвай нищо. Обади се веднага на адвокат.
– Но това не означава ли, че се признавам за виновна?
– Слънце, ако пак дойде при теб, значи вече знае всичко. Но не се притеснявай. Ще разбера защо е умрял Хектор. Заради сбиването или не. Междувременно… – Огледах стените на шкафа, който беше пълен с всякакви боклуци. – Наистина ли харесваш тази сграда?