Глава 7
„Ще ви кажа какво не е наред с нашето общество. Вече никой не пие от черепите на враговете си.“
Надпис върху тениска
Пари така и не ми позволи за запаля апартамента й, за да се отървем от доказателствата. Проблемът е, че е невъзможно напълно да се изтрият пръските кръв. И така, вместо да разкрия престъпление, планирах да прикрия едно от тях. Освен това, вече имах нещо на ум. Оставаше само да потърся помощта на приятел.
Опитах няколко пъти да се свържа с тази приятелка – ясновидка на име Николета Лемей, която в нощните си кошмари вижда как хората умират, през очите на самите умиращи. Благодаря на Бог за изобретяването на психотерапията.
Николета не вдигна телефона, което означава, че или ми е блокирала номера (което е разбираемо), или е на работа. Надявайки се на последния вариант, изтичах обратно в офиса, скочих в Развалината и се отправих към презвитерианската болница, където Николета работеше в отделението за възстановяване.
Десет минути по-късно стоях до сестринските стаи и я чаках да излезе през някоя врата. И Николета се появи, като по някаква причина избра врата с надпис „Гастроентерология. Не е вход”. Вървеше бързо, но щом ме погледна, от изненада забави крачка.
Тя знаеше само необходимото за мен, но беше достатъчно, за да се изнерви. Идвайки на себе, напрегнато се усмихна и продължи да върви, сякаш коридорът тук е много дълъг.
Николета Лемей може да се похвали с естествена красота, канелена кожа и дълга, до под кръста, черна коса, която днес беше прибрана назад под шапката. И цялата тази красота се увенчаваше от очите. Огромни. Тъмни. Съблазнителни… За да имат, поне нещо подобно на такива очи, хората харчат много пари за очни линии и изкуствени мигли.
– Чарли – поздрави Николета и спря пред мен. – Какво те довя тук?
Май напразно дойдох. При вида ми, тя се изнерви видимо и просто излъчваше нервност, явно доказателство, за което беше потта по челото и над горната й устна.
– Просто отскочих да ти кажа “здравей”.
Да, сега ще е по-трудно да се измъкне.
– Много се съмнявам – присви очи Николета и изведнъж, наведена към мен, прошепна: – Случило ли се е нещо?
– Ами… някак си… да, но не в този смисъл. Като говорим за птичките. Изглеждаш ми нервна. Всичко наред ли е?
– Не. Просто си помислих, че съм заспала за минута.
– Надявам се, че не. – Бързо я прегърнах. – Когато сънуваш някого, той умира след няколко дни.
– Не винаги.
– Настина?
– Понякога той умира в същия ден.
Засмях се и попитах по-сериозно:
– Е, как си?
– Нищо – сви красивите си рамене Николета. – Никакви убийства, иначе щях да ти се обадя. От последната ни среща имах само три случая, но всички по естествени причини.
– Ами, това е страхотно. Дори прекрасно.
Загледах се в тапета, в телбода на масата, в чашата с дръжки, около която някой беше вързал жълта панделка.
Николета се изкикоти.
– Ще ми кажеш ли защо си дошла, или не?
Осъзнавайки, че молбата ми може да изглежда ужасна, прехапах устна. Обаче нямаше връщане назад.
– Можем ли да отидем някъде? – Предложих и махнах на Николета да се отдалечи от сестринското помещение, докато не стигнахме до входа на чакалнята, където седеше една двойка, очевидно не намирайки си място от преживяванията. – Искам да те помоля за услуга. А услугата, меко казано, е доста голяма.
– Заинтригувана съм.
– Радвам се, защото това, което ще ти кажа, може да изглежда ужасно, така че недей да приемаш всичко враждебно.
– Чарли, въпреки, че се познаваме не толкова отдавна, веднъж ти ми направи огромна услуга. Предполагам, най-малкото, което мога да направя, е да ти отвърна със същото
– Не ми дължиш нищо, Николета. Знаеш го нали?
– Разбира се. Но добрата карма никога не е излишна.
– И това е истина. – Все пак я харесвам! – Е, можеш ли да откраднеш няколко литра кръв за мен?
Просто беше невъзможно да не разпозная изненадата на лицето на Николета. Тя очевидно не очакваше да я помоля да извърши престъпление. Странно.
– Мога ли да попитам защо се нуждаеш от кръв?
– По-добре да не знаеш.
– Хм. – Николета стисна устни, обмисляйки отговора и решавайки как да бъде по-деликатна. – Не.
Е, не беше толкова трудно.
– Добре. Благодаря ти за отделеното време.
Смеейки се тихо, Николета ме дръпна назад, когато се канех да тръгвам, наведе се по-близо и прошепна:
– Не, че не искам да ти помогна, а, че не мога. Трябва да се подписвам за всеки пакет с кръв.
– Сериозно? Толкова често ли ги крадат?
– Такъв е редът – сви рамене Николета. – Единственият начин да откраднеш кръв, без да те улови камерата, е да ограбиш кръвна банка или някой от обществените фургони за кръводаряване.
– Така значи-и – провлачих аз, почти усещайки как мислите ми препускат.
– Пошегувах се. Надявам се, че разбираш
Отдръпнах се.
– Разбира се! Разбирам и още как. – Трябваше да побързам, защото ми предстоеше да планирам перфектния обир. – Благодаря ти много. – Обърнах се и тръгнах към изхода, но наполовината път погледнах назад. – Майка ти успя ли да те омъжи? Последния път, когато говорихме, тя се канеше да пусне обява във вестника.
– Да, смяташе, но се оказа, че от рекламите няма никаква полза. Мама казва, че яйчниците ми ще се свият и няма да види внуци.
– Не си ли твърде млада за това? – Изсумтях аз.
– И аз това й казах. Но тя настоява, че имаме генетично заболяване в семейството си, което се нарича „ранна овариална дисплазия“.
Засмях се на глас, но внезапно спрях.
– Чакай малко. Това истински глупости ли са?
Скръствайки ръце на гърдите си, Николета се усмихна.
– Не.
– Е, успех с майка ти.
– Благодаря.
***
На връщане към офиса се обадих на Куки:
– Здравей, Кук. Разбери възможно най-скоро дали има микробуси за вземане на кръв из града тази вечер.
– Като микробуси на “Червения кръст”?
– Точно така. Спешно трябва да почистя един от тях.
– В смисъл? Ще ограбиш микробус за вземане на кръв?
– Отговорът е утвърдителен.
– Мога ли да попитам защо?
– Защото е по-лесно да ограбиш микробус, отколкото сграда. Сградата е с по-добра охрана.
– Не се съмнявам, че имат охрана навсякъде. Но не говоря за това. Каква муха ти е влязла в главата, че изведнъж се запали от желание да крадеш кръв?
– За проекта е.
– Какво?
– Хм… кървавия.
– Чарли…
– Виж, просто ми повярвай, става ли? Имам нужда от кръвта на различни хора.
– Не мислиш ли, че хората даряват кръвта, която смяташ да откраднеш по някаква причина? Ами, ако някой умре, защото в болницата няма достатъчно кръвни групи?
– А-а, не. Не можеш да ми хвърлиш такъв кошмар в лицето.
– Мога и още как. Къде си?
– В Развалината. Във всеки смисъл. Зад “Враната”.
Главата на Куки се появи в прозореца по-горе.
– Защо седиш там?
– Защото все още не искам да излизам.
– Защо не искаш да излезеш?
– Защото чакам ядосаният архангел, който се взира в прозореца ми, да се махне оттук! – изкрещях последните две думи, като много се надявах съобщението да стигне до Михаил. В крайна сметка той самият е пратеник на Бог, по дяволите!
Уви, той не отиде никъде, а продължи да се извисява над мен като зловеща статуя. Комбинацията от тъмна коса, сребристи очи и огромни криле беше спираща дъха.
– Има ангел до колата ти?
На прозореца се появи още една глава. Под прикритието и в декора на семпли дрехи. А въпросът тук не е в липсата на пари или наличието на лоши навици.
– Имаш посетител.
– Виждам.
Махнах развълнувано на моята сънародничка, сестра Мери Елизабет. Тя живее в местния манастир. Онзи, който прие Куентин, когато нямаше къде да отиде. Той си ни е специален и игуменката веднага го разбра. И ще им бъда вечно благодарна на всички тях.
– Ще се кача веднага, щом се отърва от ангела.
Затворих телефона и спуснах прозореца.
– Чакат ме в офиса.
– Реязикин се събуди.
По кожата ми пробяга ток. Виждала съм ангели много пъти, но да си толкова близо до един от тях, особено до архангел, е просто неописуемо чувство.
– Да, наясно съм. Аз го събудих. Вярно, неволно. Но вече работя по въпроса и имам план. Сега ще си тръгнеш ли?
– За трети път, опасен бог броди свободно в този свят.
– И аз ли съм виновна?
Вдигнах стъклото, отворих вратата и принудих Михаил да се отдръпне. Той се отдалечи, за да мога да изляза от колата.
– Виж, разбирам всичко – казах аз и затръшнах вратата. – Но сега говорим за бог, който е малкият брат на шефа ти. Няма ли отстъпки за такива случаи? Като бонуси за членове на семейството?
– Предупредена си. Три дни.
– Можем да направим нещо по въпроса. Три дни, казваш? ДОБРЕ. Ще се запасим с всичко, от което се нуждаем, а след това ще се срещнем в…
– Вече минаха три дни.
Примигвайки от изненада, изгледах гневно архангела от главата до петите.
– Шегуваш ли се?
Това не беше първият път, когато подобен въпрос възникваше с този конкретен ангел. Висшите същества имат ли чувство за хумор? Разбира се, съмнявам се, но никога не се знае.
– Не.
– Знаеш ли какво? Имате си свои правила, закони и заповеди, а според мен ги спазвам доста добре.
– Го.
– Какво?
– Спазваш го добре. Дадохме ти само едно правило: можеш да върнеш към живот онзи, чиято душа все още не е освободена. Чиято душа все още не е напуснала смъртния си съд и не е влязла в Царството на Отца.
– Пич, знам какво е това правило – измърморих, опитвайки се да не покажа колко ме ядосва проклетото правило.
Можех да върна трима души към живот, но вместо това се подчинявах на правило, което трябва да са създали само за мен.
Две жени излязоха от бара и минаха покрай нас. Изражението на лицата им ми напомни, че хората могат да виждат Михаил само, когато той поиска.
– Да се отдалечим – казах, водейки Михаил в ниша, където само аз можех да се побера. Дори и сгънати, крилата му бяха твърде големи. – Вие ми поставихте едно-единствено правило, но това означава още дузина към него. Права ли съм?
Той леко наведе глава в знак на съгласие.
– И ги спазвам без въпроси. – Архангелът сви скептично чело, така, че трябваше да добави: – Почти винаги. Искам да кажа, аз съм доста добър жътвар. Работя и не се оплаквам. А също така … чакай малко! – Намръщих се. – Значи минаха три дни, откакто Реязикин се събуди?
Още едно едва забележимо кимване.
– И те са към своя край.
И отново кимване.
– Майната ти, висок, мургав и мълчалив. Какво точно ще се случи, когато времето изтече? Ще го прогонят оттук като мен, ако наруша моето единствено правило?
Михаил наклони глава на една страна, сякаш изучаваше що за звяр съм.
– Не.
– Ами, какво тогава? – Не задавах въпросите си на случаен принцип. Събирах информация. Какви са вариантите, когато става дума за Рейес? Какво ще направи Михаил? Ще го подмами в капан? Но как? Какво ще направи, когато обратното броене (между другото благодаря за предупреждението) достигне нула?
Известно време архангелът мълча, като премислеше, очевидно, колко да ми каже. Поне аз не видждах друга причина да отлага отговора. И когато най-накрая отговори, в гласа му прозвуча непозната тъга. Такава интонация не бях чувала от него. Думите бяха меки и почти нежни, но изсмукаха целия въздух от дробовете ми.
– Ще изпратим армия и, ако е възможно, ще го унищожим.
Светът около мен се забави. Не знам кой от двама ни го направи, но всичко около нас спря. Колите намалиха скоростта и след това спряха напълно. Учениците, които тичаха, замръзнаха на половин крачка. Птицата, която щеше да кацне на ръба на контейнера, се носеше неподвижно във въздуха, сякаш някой беше решил да заснеме грациозен кадър на недостъпните за човечеството способности. Звуците утихнаха, сякаш никога не ги е имало.
– Михаил – започнах аз, но гласът ми ме разочарова. Трябваше да преглътна и да повторя: – Михаил, двама зли богове обикаляха този свят, а вие не направихте нищо. Дори и не мислехте да се намесите. Така, че защо сега? Защо се притесняваш за Рейес?
– Те не заплашваха всички живи и разумни неща на този свят.
– Те бяха зли – протестирах аз. – Заплашваха ги и още как.
-Те бяха аматьори. Ученици. Хулигани с глупави шеги.
– Те убиваха хора! – Излаях, зашеметена от начина, по който се обърна разговор. – Те убиха тези, които обичах. Тези, които Рейес обичаше.
– И ти ги спря. И двамата. Което доказва, че съм прав.
С едва доловима усмивка се обърнах от Михаил и опрях ръка на студената тухлена стена, за да успокоя по някакъв начин треперещите си крака.
– Ами Рейес? Какъв е той? Зъл като другите двама?
– Реязикин е генерал, закален в битки, и обучен да убива, както със собствените си ръце, така и само с мисъл. Брилянтен войник и манипулатор, той се е доказал безброй пъти. На това трябва да се сложи край, Ел Рин Алития.
Армия, значи. Цяла армия от ангели и всички ще режат и рушат, докато не поставят на колене съпруга ми. Докато не откраднат последният му дъх.
– Това ли заповяда шефът ти?
– Това е волята на моя Отец, да.
– Мога да го спра. – Взрях се в небесното същество, което се извисяваше над мен. – Мога да го усмиря. – Сигурна съм, че все още има някъде в Рейес… Рейес. – Със сигурност мога да опитомя звяра. Дай ми още три дни.
Михаил наведе глава и затвори очи, сякаш общуваше директно с небето и след няколко секунди отново ме погледна:
– Даден ти е един ден.
С тези думи той изчезна. Изпари се точно пред очите ми.
По улицата отново се задвижиха коли. Бегачите продължиха по пътя си. Птицата кацна на кофата за боклук с грациозно размахване на криле. Звуци се втурнаха към мен от всички посоки.
Един ден. Извадих телефона от джоба си и проверих часа. Имам само двадесет и четири часа, за да проследя съпруга си и да го вразумя.