Глава 8
„Защо е толкова трудно да се намери велоергометър с красива кошница, в която да сложиш водка и чипс?“
Мем
След като изпратих SMS на Гарет, че имаме нов краен срок, се втурнах нагоре по стълбите.
Сестра Мери Елизабет стоеше насред кабинета на Куки и не се решаваше да ме поздрави. Затова се приближих и силно я прегърнах.
– Как си? – Попита тя с притеснено изражение на красивото си лице.
– В ред. Понякога не е лесно с Михаил.
– С Михаил? За същия Михаил ли говориш?
Сестра Мери Елизабет чува ангелите в небето и веднага научава последните новини и клюки оттам, но не може да види ангелите. Напълно разбирам възхищението й. Всеки път, когато срещна ангел, мощната им сила почти ме събаря.
– Какво те доведе при нас, млада красавице? – Попитах, докато свалях якето си.
– Ангелите.
– Както винаги.
Подадох й чаша и след това налях кафе и за себе си.
– Не могат да си намерят място.
– Както винаги – повторих аз.
– Какво каза Михаил? – Попита Куки.
– Накратко, ангелите са разстроени, защото друг ядосан, а не зъл, между другото, бог обикаля този свят. И ми дадоха един ден да го спра. Чула ли си нещо за това? – Попитах сестрата.
Тя кимна и седна на масата срещу Куки.
– Честно казано, съм изненадана.
– Защо?
– Защото ти дадоха още един ден.
– Е, помолих учтиво.
– Но те не правят това. Никога не губят време.
– Леле, колко трогателно! Сега се чувствам специална.
– Чарли – започна Кук, усещайки ужаса ми, – какво ще стане, ако не успееш?
Затворих очи, за да не избухна в сълзи. Очите ми горяха, но гърдите ме боляха много повече. Предвид всичко, което сме направили, не мисля, че е честно, да ми поставят така ултиматуми.
Когато отворих очи, забелязах, че безпокойството на Куки се е превърнало в страх.
– Ще изпратят армия – отвърнах аз и чух гнева в гласа си – да го унищожат.
Ръката на приятелката ми се вдигна до устата й, а сестра Мери Елизабет нервно се обгърна.
– Сестро, нямам нищо против няколко молитви, ако, разбира се, ти и сестрите ти не откажете.
– Разбира се. Всички ще се молим за вас. Имам обаче новини от игуменката.
– Наистина? – Отпих голяма глътка и горещото кафе изгори гърлото ми.
– Тя иска да знаеш нещо, но това е строго секретно. Като цяло вярваме, че Ватикана не просто така остави Куентин да живее с нас. Те определено имат скрити мотиви.
– Мотивите почти винаги са скрити. За какво точно говорим?
– Задават ни въпроси. – Тук тя се прокашля и продължи: – За дъщеря ти.
Така-а, значи неприятностите още не са свършили. Вълна от пламтящ гняв се надигна в мен и аз замръзнах. Едно е да преследват мен, а съвсем друго е да преследват дъщеря ми.
– Какво знаят?
– Нямам идея. Те не споделят информация, а само я извличат. Освен това, според майката-игуменка, доста изкривено, поради което подозренията й само се засилват.
– А какво общо има Куентин?
– Смятаме, че го използват като извинение да посетят манастира и да поговорят с монахините. Между другото, и него разпитваха. Но, честно казано, мисля, че той е наясно какво се случва и винаги отговаря много… неясно.
Браво на него!
– Кой ви посещава конкретно?
– Епископът на Санта Фе и още един човек. Някакъв следовател. И, ако не се лъжа, той идва направо от Ватикана.
Кимнах. Какво, по дяволите, са намислили?
– Ще те уведомя, когато се върнат. Ако се върнат, разбира се. Междувременно ще се молим за теб, Чарли.
Изправихме се и моняхинята ме придърпа в обятията си. За такава крехка млада жена, беше много силна.
– Благодаря, че ми каза. И благодари на игуменката от мое име.
Сестра Мери Елизабет кимна и побърза да излезе.
– Е, имаш страхотен ден! – Въздъхна Куки.
– Никак не мога да се отърся от мисълта, че всичко, над което работим, е свързано помежду си.
– Съгласна съм. Робърт се обади. Каза, че първата жертва, Индиго Ръсел, е ходила при психиатър след случилото се с нея преди година. Сега той се опитва да получи заповед, за да разбере повече.
– Отлично. А аз чакам обаждане от Гарет. Той работи днес. Не можа да се измъкне.
Жената, която е обвинена във финансови измами, решила, че има по-добри неща за вършене, отколкото да седи в съдебната зала. Но той обеща да се обади веднага щом намери всичко необходимо. Какво става с микробусите за кръводаряване?
– Тази вечер един ще работи на някакво събитие. Нещо като благотворителен панаир.
– Супер.
– Мислех, че решихме, че няма да крадеш кръв.
– Няма да го направя. Само ще взема малко назаем. Като говорим за птичките. Какво ще правиш довечера?
– Определено няма да ограбвам микробус за кръводоряване.
– Чудесно! Аз също.
– Тогава защо…
– Няма да ограбим микробуса. Ще го откраднем.
– Аааа… Е, тогава съм вътре.
***
Реших да видя стария си приятел Ракета. Може би знае нещо за Рейес. По-конкретно за човешката част на Рейес. Още ли е тук? Останало ли е нещо за спасяване? Или сега той е сто процента бог, а съпругът ми наистина вече го няма?
Ракета умира през петдесетте и оттогава живее в изоставена психиатрична болница. В онази, където трябвало да изтърпи ужасни неща. Тази, където накрая умира. Не съм съвсем сигурна, но подозирам, че са го лекували с електрошок. Поне част от съзнанието му сякаш е изтрита и Ракета си остава дете, затворено в тялото на възрастен мъж.
Но той е гений, особено, що се отнася до мъртвите. Знае имената на всички, които някога са умрели. Дали съпругът ми ще влезе в този списък?
Бях толкова дълбоко замислена, че дори не забелязах как завих на грешната улица. Трябваше да обърна, но изведнъж ми просветна, че не съм сбъркала адреса. Но улицата изглеждаше различно.
Спрях пред заключената порта, водеща към психиатричната болница. Пред познатата порта. И така, бях на правилното място, но сградата на лудницата лежеше в руини.
Почти падайки от Развалината, изтичах към портата и заоглеждах терена на болницата. Останките от сградата лежаха на огромни купчини. По счупените бетонни плочи имаше черни следи от огън. Като цяло психиатричната болница беше изравнена със земята.
Рейес. Сигурно той го е направил.
Сложих ръце на устата си, за да не извикам Ракета. Какво му е направил Рейес? Или какво би могъл да направи с него?
Нямам представа колко време стоях така, но въпреки това дойдох на себе си и започнах да натискам с треперещи пръсти бутоните на клавиатурата, която отворяше портата. Покрай мен минаха няколко момчета на велосипеди и се заслушах в разговора им.
– Казах ти, pendejo, не е тук – каза първият. – Вчера още си стоеше, а днес е празно.
– Полудя ли! – Викна втория.
– Защо да съм? Мама се обади на ченгетата. Мислеше, че има земетресение през нощта.
Обърнах се рязко.
– През нощта? Снощи?
Най-малкият кимна.
– Мама беше уплашена до смърт. Шумът беше ужасен. Просто лудницата си стоеше, а след това изчезна.
– Тази ужасна сграда стои тук откакто се помня – каза момче на около десет години. Максимум единадесет.
– Тук е от десетилетия – измърморих аз, усещайки пулсираща болка в сърцето си. – Не мога да повярвам, че я няма.
– Хей – изведнъж каза по-малкият, – знаеш ли кода? Знаеш ли кой е собственикът?
– Да. – Отворих портата, влязох в оградената с вериги зона и преглътнах буцата, която се надигна до гърлото ми. – Знам.
– Мамка му! Знаеш ли какво се е случило тук?
– Не. – Погледнах руините, които някога са бяха дома на Ракетата. – Но определено ще разбера.
Внимателно заобиколих огромната купчина отломки и щом децата се скриха от погледа ми, започнах да викам Ракета:
– Ракета, там ли си?
Изобщо не можех да определя средата на лудницата. Стените, върху които Ракета беше написал имената на онези, които ще влязат в армията на Пип, се бяха превърнали в прах и фрагменти, сякаш някой беше е и разбил шедьовъра, създаден от невероятен ум.
– Ракета!
Можех да го призова, но сигурно вече беше адски уплашен. Колкото и да се опитвах да се сдържа, сълзите все пак потекоха по бузите ми.
– Слива!
Захарна слива, чието истинско име е Ребека Тафт, живее с Ракета и по-малката му сестра, Незабравка. Надявах се само, че когато се е случило немислимото, тя не е била тук. Трудно ми е да повярвам, че Рейес може да направи нещо подобно, но кой друг би се сетил за нещо такова? Той знае как да ме нарани. Знае къде да забие ножа и започна с любимата ми психиатрична болница, която беше домът на Ракета.
– Госпожице Шарлот? – чух изведнъж и се обърнах, опитвайки се да определя откъде идва гласът.
– Госпожице Шарлот? – Повтори Ракета. – Нищо не казах. Нито дума, г-це Шарлот.
С всеки удар на сърцето ми се паникьосвах все повече и повече.
– Ракета, къде си?
– Долу.
В процепа под мен се появи кръгло, светещо лице.
– Ракета! – Въздъхнах и пъхнах ръка през пролуката.
Той се пресегна и я стисна.
– Не мога да намеря Незабравка. Трябва да я намеря. Сигурно е много уплашена, г-це Шарлот. Трябва да слезеш и да помогнеш.
Той ме дръпна надолу, както винаги, без да отчита силата си. В Ракетата има толкова много сила, че напълно би могъл да ми откъсне ръката или да ме завлече под развалините.
– Ракета, не мога да сляза.
– Ще ти помогна.
Той дръпна отново и парчетата бетон под краката му хлътнаха няколко сантиметра. Трябваше да издърпам ръката си от силния, месест юмрук.
– Не мога да сляза, Ракета, защото е много опасно.
– Но аз не мога да я намеря, госпожице Шарлот!
Облегнах, разочарована чело на бетонната плоча. Можете да призова призрак, знаейки името му. Всички наричаха сестрата на Ракета Незабравка, но това не беше истинското й име. Което означава, че не мога да я призова.
Или пък мога?
Може би, да призова малката кукла, починала от прахова пневмония на петгодишна възраст, да не е лесно, но винаги мога просто да я повикам.
– Ще се върна скоро.
Внимателно, пресмятайки всяко движение, се изправих на купчината камъни, подхлъзнах се и едва не намерих смъртта си. Е, или поне да се докарам до инвалидност за цял живот. След като най-накрая възвърнах равновесието си, забелязах, че момчетата са се върнали и то с помощ. Сега цяла тълпа на велосипеди ме гледаше иззад веригата.
Разбирах, че поведението ми може да изглежда глупаво отстрани, но глупост е второто ми име, така, че просто взех и извиках:
– Незабравка! – Някак си по старомоден начин, вероятно, но нямах избор. – Незабравка, слънчице, къде си?!
До мен се появи Ракета:
– Госпожице Шарлот, тук ли е?
Увиснах на врата му.
– Ракета, скъпи, как си?
Преместих се на една ръка разстояние, хванах лицето му в ръце и го разгледах добре.
– Всичко е наред, госпожице Шарлот. Нищо не съм казал, честно.
– В смисъл?
– Не му казах нищо. Нито дума! И беше толкова ядосан…
Космите по цялото му тяло настръхнаха.
– За кого говориш, скъпи?
– Не съм му казал, госпожице Шарлот. И никога не бих му казал. Това е против правилата. Правилата не могат да бъдат нарушавани. А сега не мога да намеря Незабравка.
– Скъпи – казах аз, надявайки се да върна Ракета на темата, – Рейес ли беше? Рейес ли направи това?
Празният поглед стана замислен.
– Не, госпожо. Не е той.
Всяка клетка в мен се заля от облекчение. Но ако не е Рейес, тогава кой?
– Знаеш ли кой го направи?
– Този, който прилича на него, госпожице Шарлот. И беше много, много ядосан.
Гърдите ми се свиха, щом смисълът на тези думи достигна до мен. Някой, който прилича на Рейес, но не е Рейес. Не… отказвам да повярвам.
– Приличаше ли на Рейес?
– Рейес Александър Фароу – кимна Ракета. – Само, че не беше той. Вече не е той.
Седнах на бетонната плоча, едва усещайки грапавата й повърхност. Краищата на плочата бяха изгорени. По много от отломките имаше тънки тъмни ивици, сякаш от малки експлозии. Сякаш мълния е удряла сградата отново и отново.
Когато Рейес излезе от стъклото, той беше обвит от електричество. Може ли да го използва като оръжие? И да унищожи цяла сграда с него?
Ракета обикаляше в кръг и викаше сестра си отново, и отново, но безуспешно. Хванах го за раменете, за да спре.
– Ракета, трябва да знам дали Рейес е още тук. Имаше ли дори парче от Рейес в тялото му?
Ракетата мигновено помръкна:
– Не го видях, госпожице Шарлот, но не съм и гледал. Той не е умрял. Рейес Александър Фароу не е мъртъв. За сега.
– За сега? – Попитах, усещайки прилив на наслада. – Тоест времето му още не е дошло?
Свел глава, Ракета се зае с работата си. Понякога, преглеждайки своята база данни, той мигаше много бързо. Точно както сега. Замръзнах и нетърпеливо затаих дъх.
– Времето му идва. Не трябва да му се пречи.
ДОБРЕ. Нямам представа какво означава това, но ще го приема като добър знак.
– Незабравка! – Извика Ракета отново и аз последвах примера.
Момчетата зад оградата ме гледаха с любопитство и страх, без да знаят как да приемат разговорите ми с Ракета, когото всички те, разбира се, не виждаха.
Всъщност почти всички не го е виждаха.
Единия от колоездачите изглеждаше малко по-мътен. Момчето беше от по-малките, а някогашното светлокафяво колело, сега изглеждаше като избеляла версия на самия себе си. И още, момчето много пприличаше на най-малкия от тези, с които говорих малко по-рано.
Когато го погледнах директно, той вдигна ръка и посочи една горичка в северната част на територията на болницата. Обърнах се и забелязах мътно петънце сред дърветата.
– Незабравка! – Извиках, приближавайки се.
Без да се колебае, едно малко момиченце изскочи иззад едно дърво и се затича право към мен. По-точно към моите ръце. В ръцете ми! Приклекнах и хванах мъничкото телце. Тя избухна в сълзи на рамото ми, а няколко секунди по-късно Ракета се втурна към нас.
– Незабравка! – Измърмори той и почти препъвайки, прегърна и двете ни със студените си ръце.
През всичките години, откакто познавам Ракета, Незабравка никога не ми е позволявала да се доближа на по-близо от три метра. Винаги или се криеше зад брат си, или стоеше някъде встрани. А днес, сега, ми позволи да я прегърна и да я утеша.
Погалих подстриганата й тъмна коса и бавно я люлеех, докато Ракета хлипаше усилено. Подхранвана от любов към тези двамата, в мен пламна отмъстителна ярост.
Няколко момчета извадиха мобилните си телефони и започнаха да снимат. Ох, тези съвременни деца! Страх ме е да си представя как изглежда всичко отстрани. За съжаление не бях измислила нищо по-добро.
Поглеждайки към мъртвото момче, мълчаливо му благодарих, но той не реагира, а просто гледаше. Дори, когато момчетата тръгнаха да покажат на приятелите си видеото – лудата дама, малкият призрак остана.
След като поплака достатъчно, Незабравка се отдръпна, докосна бузата на брат си и секунда по-късно скочи в ръцете му.
– Съжалявам, за случилото се, Незабравка.
Тя мушна нос в ризата на Ракета, но кимна в отговор. И това беше за първи път.
– И тя не му каза нищо, госпожице Шарлот.
– А какво по-точно? – Извиках аз. – Кажи ми какво се случи, Ракета.
– Той изглеждаше лош. Само, че не беше той, но все пак дойде. А това е против правилата, г-це Шарлот.
Потупах го по гърба и погалих Незабравка.
– Разбирам, скъпи. Но какво искаше той? Какво не му каза?
– Не му казахме къде.
Напълно се обърках.
– Търсеше ли нещо?
Ракета кимна.
– Но ние не му казахме нищо. Нито аз, нито тя. И никога не бихме казали.
– Слънце, какво търсеше?
– Жарава.
– Жарава?
– И пепел.
– Пепел от какво, Ракета? Какво означава всичко това?
– Това означава…
Преди да успее да продължи, Незабравка покри устата му с ръка.
Напълно разстроена, се канех да протестирам, но тя покри и моята уста, а след това притисна показалеца си към устните си, настоявайки и двамата да замълчим.
И Незабравка, и Ракета се изправиха и се огледаха. И аз се огледах, но не видях нищо. Изведнъж и двамата обърнаха глави в една и съща посока, а след секунда изчезнаха.
Завъртях се толкова рязко, че едва не паднах, но не видях нищо необичайно. За всеки случай обърнах ръката си с длан надолу и извиках Артемида направо от земята. Мощната й глава заби в пръстите ми и моят пазител се зае да търси заплахи, и да рови в останките. Като не откри нищо опасно, тя спря, събори ме и ме прикова към руините, за да ми оближе добре лицето.
Засмях се и погледнах момчето, а той накрая се усмихна.