Глава 9
„Не казвам, че не те харесвам. Но, ако трябва да си направя кафе, определено ще изключа животоподдържащата ти система от мрежата.“
Мем
Не можах да си поговоря с момчето – изчезна, изминавайки няколко метра по улицата. Явно, все още не е готов за мен. Разбирам го. И аз понякога чувствам същото.
На връщане към офиса набрах Куки. Тя вдигна телефона и каза:
– Детективска агенция Дейвидсън.
– Кук, обаждам ти се на домашния. Този, който у вас.
– О… Съжалявам, шефе. Как мина с Ракетата?
– Незабравка дойде при мен.
Приятелката ми тихо ахна.
– Незабравка? Същата тази малка чаровница, с която се опитваш да осъществиш контакт от …
– Десет години – подсказах аз.
– Десет години?
– Същата. Куки, той е съборил лудницата.
– Кой? Рейес?
– Буквално я е изравнил със земята.
– Господи, Чарли… много съжалявам! Знам колко много означава това място за теб.
– Не по-малко за Незабравка и Ракета. Мразя да съм песимист, но днешния де е гаден.
– Имаш нужда от такос.
Колко добре ме познава!
– Имам, но такосите ще трябва да почакат. Все пак ще го направим, Кук. Ще се опитаме да го хванем, веднага щом слънцето залезе.
– Защо да чакаш, докато слънцето залезе? Ще намалеят ли силите му?
– За съжаление, не. Но в тъмното по-малко хора ще ни видят.
– А, стана ми ясно.
– Просто исках да кажа…, ако нещо ми се случи…
– Да не си посмяла. – Куки спря, защото гласът й се пречупи. – Не смей да си помисляш за това. С Робърт ще бъдем там.
– Не и този път, Кук.
– Как така? Обсъдихме всичко сутринта. Ние сме част от плана.
– Бяхте част от плана. Съмнявам се, че Рейес все още е тук. Трябваше да видиш Ракета и Незабравка! Заради него те са ужасени. Не знам на какво е способен сега и няма да рискувам нито теб, нито чичо Боб. Този път, със сигурност, не.
– Шарлот Джейн Дейвидсън… – каза Куки с нейния, запазена марка, майчин тон.
– Обожавам те.
– Чарли, проклета да си!
– Продължавам да казвам на хората, че “Проклета-да-си” не е фамилното ми име. И дори второ име не ми е.
– И още как! Твоето второ име е “Куки-ще-ми-съдере-задника-щом-ме-види”!
– Е, това е, сега определено ще сменя второто си име.
Преди Куки да удължи бъдещото ми второ име (дори сегашната версия трудно бих обяснила в паспортната служба), затворих. Няма да рискувам живота на най-добрата си приятелка за нищо на света. Заради мен, вече беше изстрадала толкова много, но въпреки това остана до мен без никакви въпроси. Разбира се, понякога се карахме, обиждахме се и се дърпахме за косите, но нямаше въпроси. А косата на Куки започна да расте много по-бързо от преди.
Реязикин унищожи това, което ми беше скъпо на сърцето. Само като си помисля, ми се иска да късам и хвърлям. Време е да го прпроследим и да сложим край на всичко това. А междувременно ще разберем дали думите на Ракета са верни, дали Рейес все още е тук някъде, или не е останало нищо за спасяване.
В покрайнините на града спрях на един паркинг. Терена принадлежеше на резервата, и някога в сградата е работило казино, но преди няколко години, индианците Пуебло построиха ново – по-голямо и по-красиво. Така, че за наше щастие сградата беше празна.
Гарет вече беше тук. Когато излязох от Развалината и тръгнах към него, Ош също почете паркинга с присъствието в черен “Додж Челинджър”. Вида на машината накара краката ми да се подкосят.
Подобно на нас, Ош остави фаровете включени, за да не е твърде тъмно в нашата пясъчна кутия и слезе от колата в обичайното си облекло, но без цилиндъра.
– Мислиш ли, че ще дойде? – Попита Гарет, като извади пушка от задната част на пикапа си и започна да я зарежда.
Чувствайки, че ми се гади от нерви, свих рамене и попитах Ош:
– Какво мислиш?
Той се загледа в хоризонта, зад който слънцето бързо изчезваше.
– Има усещането, че вече е тук. Мисля, че те следва навсякъде.
– Не усещам присъствието му.
– Е, може и да греша. Това е само предположение. Но ако е вярно, той вече знае, че сме замислили капан за него.
Гарет свърши със зареждането и кимна.
– Готов съм.
Преглъщайки тежко, аз също кимнах и се разпръснахме на позициите си – тоест, застанахме в центъра на паркинга в триъгълник на около шест метра един от друг.
Ош сякаш усети, че ми е, меко казано, неудобно. Ако беше видял кой излезе от божествената чаша, самият той щеше да е в паника. Но не говорим за кой да е, а за Ош. Той също така е даева на име Ошекиел. Бивш демон-роб от ада. А в ада, очевидно, робите се третират не по-добре, отколкото тук, на Земята.
– Мога да се справя – увери ме той. – Поне мога да го забавя, докато Суопс стреля. – после хвърли поглед към Гарет. – Само не ме улучвай.
– Опитай се да го завъртиш, за да не мърда.
Когато всички замълчаха, наведох глава и прошепнах името на съпруга си. Преди можех да извикам призрак, Рейес, и дори ангел, само като изрека името му наум. Но Реязикин вече доказа, че справянето с него е много по-трудно във всеки един смисъл. Ето защо не знаех какво да очаквам. По-точно – кого да очаквам.
– Рейес – прошепнах под нос, посягайки към името с целия си ум.
Обаче нищо не се случи. Ама, разбира се. Би било твърде лесно.
Тогава си спомних, че вече бях разиграла точно същия сценарий преди три дни, когато се опитах да спася Рейес от божествената чаща. Тогава също нищо не се случи. Нямам представа защо си помислих, че сега ще се получи. Сигурно приех желаното за действително.
Реших да опитам отново:
– Реязикин. – Нищо. Но затова пък спомените от онази нощ минаха на стоп-кадър през главата ми. – Реязиел – казах името, с което познават Рейес в ада.
И пак нищо не се случи.
– Можеш ли да направиш нещо друго? – Попита Гарет.
– Не знам. Старая се колкото мога.
– Всичко е наред, скъпа – добави Ош. – Ако той не иска да бъде призован, нищо няма да излезе.
– Ще опитам пак. Аз… дори не знам… ще го накарам да дойде.
Стискайки зъби и затваряйки очи, се съсредоточих върху красивия мъж, за когото се омъжих, бащата на детето ми, пазителя на сърцето ми, и отново извиках името му. Името, което най-вероятно носеше сега.
– Реязикин.
Изведнъж стомахът ми запулсира. Отворих очи. Порив на вятъра размята косата ми и Ош се усмихна успокояващо.
– Реязикин – повторих аз по-високо и бях възнаградена с вълна от топлина, която се изля върху мен и през мен, сякаш съм изтъкана от въздух.
Рейес беше тук и всички го знаехме. Но да го накарам да се покаже, да придобие материална форма, нямаше да е толкова лесно
И тогава ми просветна. Погледнах спътниците си един по един.
– Той си играе с нас.
– Лази ни по нервите – съгласи се Ош.
Бях толкова разстроена, че не можах да устоя, погледнах към небето и извиках:
– Това е най-лошият ден в живота ми!
Не очаквах нищо особено, но по някаква причина ми стана по-леко.
– Страхувах се, че ще бъде такъв – каза Ош, усмихна ослепително, блесвайки с белите си зъби и кимна на Гарет: – Твой ред.
Гарет преметна оръжието си през рамо и се приближи към мен. Подозирайки, че нещо не е наред, отстъпих назад.
– Какво сте намислили?
Суопс вървеше уверено, целенасочено и не спря, докато между нас не останаха само няколко сантиметра. Тогава изведнъж ме обхвана с ръка и ми отговори:
– Това.
Част от секундата по-късно, впи устни в устата ми.
Почувствах се парализирана от шок. Сякаш поне час. Устните на Гарет бяха горещи, гладки и… съблазнителни.
Осъзнавайки какво се случва, аз се отпуснах, наклоних глава настрани, за да му е по-удобно, и отворих уста.
Съдейки по това, че Гарет въздъхна почти неусетно, от което между устата ни стана по-хладно, той беше изненадан, но бързо дойде на себе си. Езикът му се плъзна в устата ми и Суопс очевидно реши да не губи време. Целувката беше бавна, продължителна, чувствена…
Впрочем, за да проработи планът, отстрани трябваще да изглежда истинско.
Удари ни порив на вятъра, сякаш искаше да ни раздели. Увих едната си ръка около врата на Гарет, а другата поставих на гърдите му. Ако наистина успеем, то така крайниците ми няма да му попречат да стигне бързо до оръжието.
– Получи се! – Извика Ош, опитвайки се да надвика шума на вятъра, който почти беше достигнал силата на ураган.
А после всичко се случи като на забавен каданс. Ош се втурна към Рейес, но се движеше толкова бавно, сякаш е залепнал във втвърден карамел. Същото беше и с Гарет. Той ме отблъсна, грабна пушката и притисна приклада към рамото си. Но всички тези действия, които в нормална ситуация биха били светкавични, се оказаха забавени, като в сцена от научнофантастичен филм.
Обърнах се и видях Рейес в далечината. По-точно Реязикин. Той тръгна към мен, но острите пориви на вятъра изобщо не нарушиха тъмнината, която се вихреше около него. От могъщите му рамене към краката се стичаше дим, който се движеше с всяка крачка, сякаш е жив. Цялото му тяло беше покрито с пукащи, извиващи се електрически мрежи. И под всичко това имаше огън. Вечния и отдавна познат огън, напомнящ за това, че някаква част от Рейес е създадена в ада.
Разбрах, че е забавил времето. Ош може да се приспособи за секунди, но Гарет, който е напълно човек, не може.
И все пак Рейес не спря времето напълно. Можеше, но не го спря.
Сякаш хипнотизирана, го гледах как се приближава все повече и повече. Ош беше на секунда, от това да го събори, а Гарет вече се беше прицелил в гърдите му и дори натисна спусъка, но Рейес лесно заобиколи както Ош, така и стрелата с успокоителното.
Когато Рейес спря пред мен, Гарет и Ош вече бяха дошли на себе си и се бяха подготвили за нова атака, но той явно не го интересуваше. Хвана ме за косата, придърпа ме към себе си и каза с яростен блясък в тъмните си очи:
– Как смееш да ме призоваваш?
За Бога, и аз бях също толкова ядосана, така, че вдигнах глава напук.
– Ти разруши дома на Ракета.
Длъжна бях да се възползвам от това, че е толкова близо, затова се подготвих за втората стъпка. Той не получи упойващата стрела, но това беше само теоретична предпазна мярка. Планът беше Рейес да се окаже до мен. Физически. Толкова близо, колкото сега.
Докосвайки гърдите му, започнах да произнасям думите, които щяха да го свържат с този свят, но преди да успея да изрека звук, той се дематериализира.
От инерцията залитнах напред, но успях да остана на крака и се огледах. Кожата ми все още беше гореща от жегата, сякаш бях Икар, летящ твърде близо до слънцето. Но Рейес го нямаше никъде.
– Рейес! – Извиках, когато времето се върна и вятърът стана още по-силен.
Ош и Гарет застанаха пред мен, подготвяйки се за нова битка, когато съпругът ми се появи отново. Но ние си имахме работа не с Рейес, а с Реязикин.
Зад мен пламна жега, сякаш е избухнала атомна бомба, и миг по-късно една ръка се уви около гърлото ми. Друга притисна стомаха ми, а ухото ми изгаряше от близостта на горещи устни.
Всяка молекула в мен се наводни от глас, кадифен като разтопен шоколад:
– Поеми си дълбоко въздух.
Вдишах и светът около мен изчезна.