По неволната милост на Чарли, Рейес попадна в адското измерение, откъдето все пак успява да избяга. Оттогава синът на Сатана е обсебен от идеята да унищожи света, създаден от неговия божествен Брат. За Чарли настъпва много труден период в живота й. Опитвайки се да опитоми жестокото и диво същество, което някога е било нейният съпруг, тя продължава да води познатия живот, където непрекъснато се сблъсква с безкраен брой нажежени до бяло, същества. Някои от тях са много осезаеми, други не толкова. Освен това, Чарли се опитва да коригира грешките на нашия свят. Само, че този път тя не разкрива убийство, а помага да се прикрие.
Освен това, Чарли с всички средства пази от неприятности новата детективска агенция, основана от непоклатимия екип на Куентин Ръдърфорд и Амбър Ковалски. И също така се опитва да разбере защо Ватикана започна пълномащабно разследване, свързано с любимата й дъщеря. С други думи, Чарли е на ръба да сложи ръце и да стане професионален шопингхолик. Или, в най-лошия случай, жив манекен. Но когато някой започва да напада хора, които са чувствителни към всичко свръхестествено, тя разбира, че е време да покаже ноктите си. А главният заподозрян е опасно и мощно същество, в което тя е влюбена повече от един век. Възниква въпросът: ще успее ли Чарли да опитоми необуздания звяр, преди да унищожи всичко, което толкова отчаяно защитава?
Глава 1
„Кафето е вкусна и топла алтернатива на вечната омраза на другите.“
Факт
Малко неща в живота могат да бъдат по-интересни от къщите с духове. Освен, може би, хората, които живеят в такива къщи. Е, или почитаната от времето традиция да се взираш в стената и да гледаш как боята изсъхва. И всичко това, защото в повечето обитавани от духове къщи, за съжаление, няма призраци.
Седях на дървения под до г-жа Джойс Блом, жена, която се кълнеше, че къщата й е обитавана от мъртъвци (точно така каза). Чакахме със затаен дъх призракът най-накрая да се появи. Майчице! Шегувам се, разбира се.
Затаяването на дъх ми е рядкост. Тъй като, аз съм единственият ангел на смъртта от тази страна на вечността, не се плаша лесно, особено от поръчка като тази. При мен такива поръчки се изсипват с тонове. Хората се страхуват, че в къщите им живеят призраци. Умоляват да спасят домовете си от нахлуващото зло. Уверяват ме, че аз съм последната им надежда. Какво да кажа? Земята е пълна със слухове.
Г-жа Блом се оказа типична баба. С навита на ролки коса, с цвят на сол с черен пипер, халат на цветя и протрити пантофи с конци, стърчащи около пръстите на краката, и очила за четене, висящи на врата. По ръцете й имаше следи от мастило – очевидно Блом обичаше да решава кръстословици. По бузата и на върха на носа й имаше някакъв бял прах. Или бабата обичаше да пече, или се е забъркала с кокаина. Лично аз клоня към първия вариант.
Всеки друг ден щях да обясня ситуацията на възрастната жена по-ясно. Да, виждам призраци. Виждате ли, отговорността на жътваря е да транспортира изгубените души (същите, които са останали на земята след получаване на еднопосочен билет нагоре) на другата страна. По принцип, това означава, че просто си стоя, докато призраците скачат в светлината ми, която виждат от всеки ъгъл на земята, и преминават.
Така, че да, виждам ги. И мога също да се боря с тях с ръце и да им правя прически. Но едно е да видиш призрак, а съвсем друго е да го убедиш да влезе в светлината.
И ето ме, в непрогледен мрак (г-жа Блом се закле, че е по-лесно да видиш мъртвите по този начин), посред нощ (според нея те се появяват предимно през нощта), седя и слушам увлекателни приказки за ангели и демони, от рая и ада, а също и за богове, и чудовища.
Говорех предимно аз обаче.
Горката госпожа Блом стоеше безмълвна от страх. Но трябва да й отдам заслуженото. В къщата й наистина имаше призраци. Въпреки, че почти не обръщах внимание на това, защото бях твърде заета да описвам злополуките си през последните няколко дни.
– И тогава – казах малко по-високо, подготвяйки се за последния акорд – той ме бутна в стената и под проблясъците на светкавиците изчезна в океана от кълбящ се дим.
Демонстрирайки въртящата се маса, раздвижих ръцете си в кръг и се обърнах към г-жа Блом, за да видя реакцията й. Да, историята е тъжна.
За моя радост, очите й се превърнаха в чинии. Устата й се отвори и от нея се измъкнаха уплашени кратки издишвания.
За съжаление страхът й не беше причинен от моята ужасяваща история, а от появата на вратата на слабичко момче, чиято уста беше пълна с бисквити.
Вече се срещнахме с него. Той също се казва Чарли и обича да кара триколката си, и да рисува стените с маркерите на майка си. С перманентните, ако съдя по състоянието на споменатите стени. Не всичко може да се измие със сапун и вода.
– Виж! – Г-жа Блом посочи момчето.
С тънки ръце, крака и тъмна коса, момчето беше просто прекрасно.
Вярно, госпожа Блом не бързаше да се съгласи с това. Сграбчвайки ръката ми, тя се сви и с ужас се втренчи в Чарли през рамото ми, използвайки цялото ми тяло като щит. Всичко е ясно. Ако изпражненията попаднат във вентилатора, веднага ще ме принесат в жертва.
Умишлено бавно, г-жа Блом прошепна в ухото ми:
– Виждаш ли го?
Лунната светлина се отразяваше в палавите момчешки очи. С единия си лакът Чарли притискаше пластмасов динозавър към себе си, а с другия – сребърна сосиера. Не мога да си представя защо му е нужна сосиера. В двете си ръце държеше бисквити. Тъкмо мислех как да набутам още един оранжев квадрат в устата си, но в края на краищата Чарли ми се усмихна с омазани в оранжева подправка устни.
И аз му се усмихнах, и частица от секундата по-късно, сякаш от нищото, се появи майка му, грабна сина си в ръцете си и изчезна в тъмния коридор.
Г-жа Блом изпищя и тикна нос в рамото ми. Това изобщо не ме изненада. Това, което ме изненада обаче, беше нейната реакция (или по-скоро нейната липса на реакция) към момиче на име Харизма, което седеше до стената срещу нас и слушаше моите излияния на ужасите от изминалата седмица.
Мигайки, Харизма изпи остатъка от сока в чашата си през усукана сламка и попита:
– Значи той вече не ти е съпруг?
Тя попита за Рейес. За Рейес Александър Фароу. За съпруга ми. Или по-скоро се надявах, че все още е мой съпруг.
– Не знам със сигурност – казах честно.
Преди няколко дни разкрих една кръвожадна секта и изядох зъл бог (изглежда, че последното по принцип е моето нещо), а след това реших да удавя мъките си в бутилка текила на име Хосе. Трима невинни хора загубиха живота си този ден и не можах да направя нищо. Никак не исках да погълна горчивото хапче, затова сериозно обмислих да отида в адското измерение и да спася шепата невинни хора, заседнали там. А Рейес ме убеди да изпратя там него.
Още един обикновен ден от живота на Чарли Дейвидсън.
Между другото, това съм аз. Чарли Дейвидсън. Частен детектив. Ангел на смъртта. Единствено по рода си копеле. О, да! Напоследък и аз станах бог. Не Господ Бог, но все пак божество. Никога през живота си не съм мислила, че такава титла ще ми се стовари отгоре. И определено не исках нищо от това.
Съпругът ми също е бог. Едно неземно същество със силата да дава живот, да създава светове и да ме убеждава, че планът му е най-добрият в света, а всъщност нищо по-лошо не може да се измисли.
Накратко, изпратих единствения си съпруг в ада чрез висулка, която съдържа лъскав камък, наречен „божествена чаша“. А се нарича така, очевидно, защото е създаден от Бог – същият Господ Бог.
Замисляйки се, облегнах глава на студената стена. В този момент ме обзеха съмнения, на които си струваше да обърна внимание и които очевидно не можех да пренебрегна.
Като се има предвид сложната природа на божествената чаша, нейният работен механизъм изглеждаше твърде прост. В крайна сметка това беше огромно адско измерение, затворено в камък, който от своя страна беше обвит във висулка. Тоест, нещо наистина ужасно беше скрито в едно крехко малко нещо.
За да изпратя някого в ада, е необходимо само да намажа капка кръв от жертвата върху стъклото и да произнеса името й. От висулката изригва бушуваща буря и завлича душата на човек вътре за цяла вечност. Но бурята превзе Рейес изцяло, а не само душата му. Вероятно се дължи на неговия свръхестествен статус, но започвам да си мисля, че има нещо повече. Вярно, в онзи ужасен момент изобщо не ми хрумна.
Рейес имаше една проста задача: да скочи в ада, да огледа района и да скочи обратно, когато го извикам. Всичко трябваше да е лесно, според слуховете отпреди шестстотин години. За да извади душа от адското измерение, този, който я е изпратил там, трябва да отвори отново висулката, да произнесе името й и душата ще бъде освободена.
Слуховете бяха погрешни. Знам го със сигурност, защото точно това направих.
Изричах, виках, шепнех, молех, но мъжът ми не се появи.
Напълно обезумяла, измислих план да го последвам. Щях да помоля Куки, моята най-добра приятелка и довереник, да ме изпрати в ада.
Разбира се, трябваше да я излъжа. По собствена воля тя никога не би се съгласила. Но щях да й оставя бележка, обясняваща как да ме върне. На теория, разбира се, защото от собствен опит се убедих, че процесът на завръщане от ада, меко казано, има недостатъци. В този момент бях готова на всичко.
Точно, се канех да осъществя плана си, когато бурята, която изригна от висулката, се промени. Стана по-тъмна. Димът се завихри около мен, насищайки всяка моя пора с електрическа, почти болезнена топлина.
Висулката стана толкова гореща, че я изпуснах, а секунда по-късно в апартамента ми прогърмя експлозия. Бях отхвърлена към стената. Притъмня ми пред очите. Дробовете изгаряха от липса на кислород. С мъка успях да не загубя съзнание, но не смеех да помръдна. Бурята се завихри и забушува. Около мен, сякаш жив, се разнесе гъст черен дим. Опитах се да се концентрирам, но щом си поех въздух, повече от дузина души се втурнаха към моята светлина и по-нататък – към небето.
Пред очите ми проблесна животът на невинни хора, обречени от психопата на вековни страдания.
Свещеникът, който някак си успял да се добере до висулката, я използвал със зли намерения и изпращал една след друга душите в адското измерение. Вдовица, която отхвърлила домогваниета му. Човек, който отказал да даде част от земята си на църквата. Момче, което сварило свещеника в компрометираща ситуация. И така, отново и отново. Един човек е унищожил повече от дузина живота.
Самият свещеник също беше в чашата, заради усилията на група монаси, които призовали влечугото да отговаря за всичките си зверства. Но не усетих, да е минал през мен. Обаче, със сигурност пътя му към ада е осветен. Към ада на нашия свят. По-скоро е отишъл там.
Когато всички души от петнадесети век преминаха от другата страна, аз зачаках. Още трима оставаха вътре във висулката: наемният демон на име Куур, злият бог Малдисан и съпругът ми. Никога няма да забравя тази гледка. Изпълващият стаята дим, се въртеше като буреносен облак и периодично се осветяваше от светкавици.
И от този облак излезе Рейес, черен дим се стичаше от раменете до краката му.
Изпълнена от възторг, скочих на крака и се втурнах към него, но веднага спрях. Нещо не беше наред. Пред мен не стоеше съпругът ми. Или по-скоро той беше, но не съвсем.
Димът и светкавиците се вкопчваха в него, галеха го като любовница, подчиняваха му се като слуга. Раздвижеше ли се Рейес – димът също раздвижваше. Дишаше в такт с дъха на Рейес, послушно се въртеше и течеше. А по кожата му проблесваха светкавици.
Рейес не беше в центъра на бурята. Самият той беше бурята.
Гледах с удивление как с няколко решителни стъпки той застана пред мен. Машинално се отдръпнах, но веднага се осъзнах и прошепнах:
– Рейес?
Той примижа в отговор, сякаш не ме позна. Решавайки се, вдигнах ръка и докоснах лицето му. Не трябваше да го правя.
Рейес ме блъсна в стената, огледа ме отгоре-додолу и брутално стисна първо гърлото ми, а след това и челюстта ми.
Хванах ръката му и започнах да я откъсвам от себе си, но нищо не се получи. Напротив, пръстите му стиснаха още по-силно. Така, че се отпуснах. Или се опитах да се отпусна.
Рейес изведнъж заговори с нисък, дрезгав глас.
– Ел Рин Алития.
Така звучи моето неземно, божествено име. Защо ме нарече така? И защо точно сега?
Изглеждаше изненадан да ме намери тук. Или може би дори изумен. Пгледна ме отново и този път в очите му имаше смущаваща смесица от похот и презрение.
Този поглед върна един спомен. Куур, злобен свръхестествен наемник, ми каза, че като бог, Рейес презира хората. Хората, които неговият божествен Брат обича толкова много. Да, да, говорим за този много божествен Брат.
А аз бях човек. Поне отчасти.
Докато Рейес ме изучаваше, се опитах да разбера кой излезе от божествената чаша. Приличаше на съпруга ми, миришеше по същия начин, усещаше се същия и говореше със същия глас. Но разумното същество, застанало пред мен в облаци черен дим, не беше човекът, за когото се ожених.
Нима най-накрая срещнах бог Реязикин?
Но което е още по-важно – наистина ли сега заради мен, адът ще царува на земята?
– Ще бъде ли отново твой съпруг? – попита Харизма, връщайки ме в настоящето.
Издишах бавно.
– Иска ми се да знаех.
Пъхайки отново сламката в устата си, Харизма изпи последните капки сок.
Направих същото с кафето си – обърнах чашата надолу и последните ценни молекули капнаха върху езика ми. Едва тогава се обърнах към момичето.
– Той е много силен и не знам какво е направило с него дяволското измерение. Не знам колко от съпруга ми е останало в него и колко се превърнало в ядосан бог. Искам да кажа, че той може да унищожи света само със силата на ума си. Това би било гадно.
Погледът на Харизма се разсея – явно обмисляше думите ми. И как не! Говорим за доброто и злото, светлината и тъмнината. Това не е лесно да се преглътне на един дъх.
– Не трябва да казвам “по дяволите”.
А може би работата изобщо не е в това.
– Може би е за добро. По-добре е да стоиш далеч от дявола. Така, че дори не си и помисляй да отиваш в ада.
– Да казваш „По дяволите“ също не е позволено.
Разбира се, чудех се дали си струва да разказвам на дете за адски измерения, демони и богове, които могат да унищожат света. Но не казах на Харизма за момичето, което беше убито от един от тези богове онзи ден. Обзалагам се, че фактът, че не повдигнах тази тема, ще ми даде поне един глас в професионалната колона.
– “Задник” също е забранено.
– Мисля, че чувам нещо – каза г-жа Блом.
– Накратко – продължих аз – това се случи преди три дни. Оттогава не съм виждала съпруга си.
– Просто взе и изчезна?
– В буквалния смисъл на думата.
Така беше. Хващайки гърлото ми с една ръка, другата Рейес опря в стената и пристъпи по-близо. Езиците на вечния пламък пълзяха по кожата му. И изведнъж той притисна цялото си тяло към мен.
Поставих ръка на ребрата му, отчаяно се надявах той да направи последната крачка и се молех да ме помни.
– Рейес? – Прошепнах отново.
Той направи последната стъпка. Наведе се, зарови нос в косата ми и докосна ухото ми с чувствени устни, след което каза тихо:
– Рейес напусна сградата.
Част от секундата по-късно, ме отблъсна и изчезна в облак от дим и светкавици.
Просто така – взе и се изпари.
Мисля, че стоях до стената с часове. Слънцето изгря и димът в апартамента ни постепенно се разсея. За първи път от много време нямах идея какво да правя. Докато не се появи нов случай. Отидох на лов, а след това поех поръчката от една изтощена г-жа Блом.
Харизма скочи на крака.
– Трябва да отида по малка нужда.
– Добре, забавлявай се там – казах на гърба й, защото момичето вече беше избягало от стаята.
Непрекъснато се чудех защо г-жа Блом не може да я види. Чудех се, наистина, но не за дълго. Около седем секунди. Имах твърде много неща, за които да мисля, но в съзнанието ми все още трептеше мисълта за Харизма и г-жа Блом.
– Казах ти! – Прошепна бабата, все още се криейки се зад мен. – Къщата ми е обитавана от духове. Видя ли ги? Видя ли момчето и жената?
– Видях ги, госпожо Блом, но…
Не успях да довърша, когато мобилният ми телефон иззвъня. Бръкнах в джоба си за него. Имах съобщение от чичо ми Боб, полицейски детектив от Албакърки. Беше ми писал за случая, по който работим заедно. От време на време помагам на полицията. Най-вече, защото чичо ми знае за моите способности. Разрешаването на случаи е хиляди пъти по-лесно, ако можеш да попиташ жертвата на убийство кой е убиецът й. Настоящият случай обаче предизвикваше в мен много повече безпокойство, отколкото чичо Боб си мислеше.
Бяха открили два осакатени трупа с изгаряния. Доста странно осакатени, а изгарянията бяха на напълно произволни места. Тези двамата са починали не от изгарянията, а от вътрешни наранявания и кръвозагуба. Сякаш бяха бити и издрани до смърт. Вярно, съдебният лекар каза, че не ги е нападнало животно, а човек.
Или може би, както ми казваше вътрешният глас, подобни наранявания могат да бъдат причинени от бог в човешко тяло. Зъл бог, направен от мълния, дим и бързовъзпламеняваща се същност. Като характера му, например.
От тревогата вътрешностите ми се вързаха на възел, а бузите ми пламнаха.
Съобщението на чичо Боб съдържаше само две думи: “Някакъв напредък?” – “Още не” – отвърнах аз.
Вероятно не очакваше такъв отговор, но аз нямах друг. Впрегнах всичките си ресурси, но никой от живите и мъртвите не знаеше нищо за тези убийства.
Обърнах се към г-жа Блом и забелязах, че една от къдриците се е развила и увиснала отпуснато над ухото й.
– Г-жо Блом – започнах с тих глас.
Бабата ме погледна в очите през рамото ми.
– Съжалявам, но си права. Къщата ти наистина е обитавана от духове. По-точно от един.
Преглъщайки трудно, тя кимна.
– Само дето призракът си ти.
Тя се изправи и ме погледна любопитно.
– Не разбрах.
– Умряла си преди тридесет и осем години.
Г-жа Блом примигна и аз й дадох време да го осъзне и осмисли.
Няколко минути тя гледа в пода, опитвайки се да си спомни поне нещо, и накрая аз продължих:
– Не веднага, но все пак намерих доказателство за смъртта ти. Съпругът ти те е намерил в безсъзнание на пода в кухнята. Масивен инсулт. Той е починал година по-късно. На практика в същия ден.
Погълната от скръб, г-жа Блом се облегна с гръб на стената. Гърдите ми се стегнаха и хванах ръката й.
– Майката и синът, които виждаш…
Без да ме поглежда, тя кимна.
– Това са твоята внучка и правнук. Погледни.
Посочих към стената, където имаше избледняла снимка на г-жа Блом и нейния съпруг.
Тя бавно се изправи и отиде до огромната камина, над която на рафта стояха снимки на всички поколения Блом, а сега и на Нюел. Къщата е останала в семейството, и периодично е реновирана през годините. Именно тук израстнали всички нови поколения деца на семейство Блом.
Г-жа Блом се върна при мен със сълзи в очите.
– Нямах идея…
– Знам. – Приближих се. – Това се случва много по-често, отколкото си мислиш.
Тъжната усмивка се превърна в едва доловим смях.
– Можеш да преминеш през мен. Със сигурност имаш много роднини, които те чакат от дълго време. Включително и твоя съпруг.
– Той не се е оженил след мен, нали? Винаги заплашваше, че ще се ожени за Сали Данфорт, ако умра първа. А знаеше, че не мога да понасям тази жена. Тя ми открадна рецептата за кисели краставички и спечели наградата на панаира.
– Не може да бъде! – Прошепнах ужасено.
– Не бих излъгала за киселите краставички, госпожице Дейвидсън. Това не е шега работа.
Усмихнах се:
– Не, госпожо Блом, съпруг ти никога не се е женил повторно и е умрял сам.
– Това е добре. Така му се пада. Беше ужасен човек.
Една сълза се търкулна по набръчканата й буза и г-жа Блом се извърна.
– Обзалагам се, че е бил дълбоко нещастен.
Постепенно осъзна реалността и изведнъж на преден план излезе външния й вид. След като поглади халата си, г-жа Блом провери къдриците си.
– Господи Всемогъщи! Къде да отида в такъв вид?!
– В смисъл? Изглеждаш прекрасно.
– Глупости!
Отново приглади халата си, но изведнъж нещо привлече вниманието й и тя погледна към вратата, водеща към коридора.
Чарли се върна при нас. Отново с играчки и бисквити.
Наведох се по-близо до г-жа Блом и й прошепнах в ухото:
– Това е Чарли Нюел, твоят правнук.
Тя покри устата си с ръка и от очите й отново бликнаха сълзи.
– Господи, не е ли красив?
– И още как! Имаш и правнучка. Харизма.
Намирайки стол, г-жа Блом седна изтощена и аз осъзнах, че не мога да достигна до нея. За нищо на света нямаше да остави тези деца на произвола на съдбата им. В крайна сметка те се нуждаят от ред и дисциплина, но най-вече да бъдат добре поглезени.
– Мога ли да остана по-дълго? Да се грижа за тях?
Седнах в краката й.
– Разбира се.
Най-накрая отидох да се сбогувам с г-жа Нюел, самотна майка с две любознателни деца, и й благодарих за разбирането.
– Осъществи ли контакт?
Тя любезно ме пусна в къщата си и такава откритост беше наистина изненадваща. Затова в главата ми се прокраднаха подозрения, че и тя може да има свръхчувствителност.
– Да. И ти беше права. Това е твоята баба, г-жа Блом.
Усмихвайки се замислено, настоящата господарка на къщата разсеяно избърса ръцете си в кухненска кърпа.
– Имам само един въпрос – продължих аз и махнах към коридора. – Защо му е на Чарли сосиера?
Тя се засмя и сви рамене.
– Някои деца имат защитни одеялца. А някои имат сосиери.
И аз се засмях.
– Това е идеално за надпис на тениска.
Не ми даваше покой мисълта, защо г-жа Блом вижда внучката и правнука си, но не вижда правнучката си.
Е, ще помисля за това друг път.
След като обясних на г-жа Нюел, че баба й планира да остане тук (и този факт жената прие с голям ентусиазъм), си тръгнах. Имах случай на главата си. Освен всичко друго, ми предстоеше да разкрия две убийства и да заловя порочно божество. Но първо трябва да подосаждам на “ловеца на глави”.