Глава 6
„Положителната страна е, че не съм пристрастена към кокаина.“
Надпис на тениска
Куентин почти се разсмя, когато Амбър се обърна от него. Бузите ѝ мигновено порозовяха, докато той събуваше ботушите си и плъзгаше дънките си по бедрата. Обикновено носеше боксерки, но пътуването беше отнело повече време от очакваното. Все още не беше стигнал до пералня. Чудеше се дали не е трябвало да провери прозорците около тях, преди да се съблече. От друга страна, ако някой искаше да се обади на полицията, вече щеше да го е направил. Най-близките до тях къщи или не бяха обитавани в момента, или обитателите им бяха навън.
Все пак беше станало доста късно сутринта. Повечето от предприятията бяха отворени, а през града минаваха няколко туристи.
Куентин намери още един чифт дънки и скочи в тях, като веднага съжали за скока, тъй като мускулите на стомаха му се свиха. Болката го прониза, сякаш го беше надупчил деветмилиметров пистолет.
„Умно – каза Рун.
„Замълчи.“
Остави погледа си да обходи елфическия профил на Амбър. По оформената и шия. По деликатните и рамене. Дългата ѝ коса се спускаше на каскади, разкошни като коприна, до върха на невероятното ѝ дупе.
Беше я сънувал всяка нощ от години и ето я тук, точно пред него. Но той беше последното нещо, от което тя се нуждаеше. Днес вече веднъж почти я беше убил. Трябваше да се отдалечи от нея колкото е възможно по-далеч, независимо колко силно му се искаше да зарови лицето си в косата ѝ и члена си в нея…
„Ще намерим по-добър апартамент. Такъв, в който няма да има този постоянен звук на хленчене.“
Куентин довърши закопчаването на дънките и навлече тениска с дълъг ръкав, докато поредната виртуална струя от деветмилиметрови куршуми го удряше, след което изпрати на Рун мислено:
„Майната ти“.
„Тя е пътешественик.“
„И?“
„Тя е далеч извън твоята лига.“
Куентин се подигра, докато придърпваше ризата на мястото ѝ. „Тя беше извън моята лига много преди да стане пътешественик.Той се пресегна и потупа Амбър по рамото. Когато тя се обърна, той се представи пред нея.
– По-добре?
– Много, но все още имаш нужда от болница. – Бузите ѝ все още бяха розови.
– Имам нужда от храна. – Той погледна към кафенето, където с Рун бяха закусвали, но искаше нещо по-месно.
– Паркирам в таверната на шахтата.“ Амбър погледна часовника си. – Страхотна храна, а и трябва да отворят след няколко минути.
„Звучи добре.“ – Той се постара да се изпише колкото се може повече. Тя нямаше нужда от още едно доказателство за това в каква странична атракция се е превърнал. Може би вече можеше да говори доста добре, но все още се препъваше в думите. Гласът му все още беше грешен. Не звучеше като другите хора и понякога получаваше странни погледи, за да го докаже.
Тя погледна надолу към напоената си с кръв тениска.
– Не мога да вляза там в този вид. – Тя изучаваше пътя. – Това е само на няколко минути пеша. Имам допълнителни дрехи в багажника, но чантата ми все още е в къщата. – Обърна се обратно към него. – Същата чанта, в която са ключовете и телефонът ми.
– Ще се обадим на сервиз, за да ти донесат нов комплект. Ще поръчам да ти изпратят чантата, когато всичко приключи.
– Няма да си тръгна, Куентин. – Тя се приближи и сложи ръка на ръката му. От върховете на пръстите ѝ се излъчваше топлина, която премина през него. – Искам отговори. И, честно казано, не ми пука дали искаш да ми ги дадеш.
Той прехапа зъбите си, а разочарованието го завладя. Никога не е бил толкова близо до залавянето на този демон, а го е хванал в капан. Засега.
„Не е това“ – каза Рун. – „Не искаш тя да знае за нас. За това, което сме.“
Куентин го игнорира.
– Не можеш да влезеш там, изглеждайки като последното момиче от „Тексаското клане с моторна резачка. – Той забеляза треперенето. – И на теб ти е студено.
– Добре съм. Просто…
Обърна и гръб и отново се зарови в чантата си. Намери една стара тениска, която от години му беше твърде малка, но въпреки това я носеше навсякъде. Беше му я купила, когато бяха в гимназията. Тъмно сива с бял череп, сякаш е бил нарисуван със спрей. Обичаше я и я носеше почти всеки ден в продължение на една година, докато учеше в Галодет. Толкова много му липсваше. И тогава… Светът му се промени изцяло.
„Ние променихме твоя свят – каза Рун. „Ти се отказа от нея заради нас.“
„Сякаш имах шибан избор.“
„Трябва ли да ти напомням, човече, че имаш.“
Куентин си пое дълбоко дъх и ѝ подаде тениската.
„Не, Рун, не съм го забравил.“
Рун се отказа от умен отговор – за първи път – и каза просто:
„Благодарни сме“.
Тя изтръска тениската и си пое дъх, когато я разпозна. Престори се, че не знае, и започна да я навлича през главата си.
– Не – каза той, правейки жест към потника ѝ. – Това трябва да се свали.
Красивите ѝ очи се закръглиха и тя се огледа наоколо.
– Не мога да се съблека тук. Някой ще ме види.
Вместо да свали дрехите, тя направи знака за стриптизьорка и Куентин се опита да не се разсмее.
– Току-що се съблякох. Не ме притеснява.
– Явно си свикнал да живееш като скитник.
Той усети как веждите му се свиват.
– Скитник?
Тя го изписа с пръсти, но после осъзна, че това няма да помогне.
– Знаеш ли, като временно пребиваващ. Човек без дом.
„А, точно така“ – изписа той. – „Бездомник.“
– Да. Съжалявам. Не исках да… Това беше лоша шега.
Тя поне се шегуваше с него, а не се опитваше да му извади очите с нокти. Имаше пълното право да го мрази. Той се пресегна и дръпна презрамката на потника ѝ.
– Свали.
– Добре. Ето. – Тя свали якето от седалката и му го подаде. След това си размени местата с него, минавайки покрай него и потъвайки по-дълбоко в ъгъла между вратата и вратата. – Задръж това. И се обърни.
Той изпълни нареждането. Това, което тя не знаеше обаче, беше, че той имаше триста и шестдесет градусова видимост през Рун. Не беше съвсем ярък като техническия цвят на човешкото зрение – цветовете бяха приглушени до нюанси на синьото и сивото, но работеше. Когато тя вдигна потника над главата си, а нежната ѝ кожа се покри с ледени тръпки, той не би могъл да отвърне поглед, ако му плащаха. Беше спираща дъха, всяка извивка беше изпълнена до изящно съвършенство. Носеше черен сутиен и сега имаше деколте. Това беше нещо ново. И възбуждащо.
Панталоните му се стегнаха в отговор и той се укори, че е такава курва. Особено сега. Защото Амбър се нуждаеше точно от това. Той да я зяпа като преследвач. Да му стане като на перверзник.
Тя използва част от водата и чиста кърпа, за да избърше част от кръвта от невероятната си кожа, а той се опита да блокира образа. Но затварянето на очите му не помогна. Рун беше в главата му. Затова той се концентрира върху това какво ще направи след това.
На първо място му трябваше храна. Амбър беше права. Той наистина се лекуваше свръхбързо, отново благодарение на Рун, но и двамата имаха нужда от храна, за да го направят. Скоро обаче едва ли щеше да може да се движи. Щеше да се появи болка и щеше да бъде прикован към леглото за няколко дни, ако се съдеше по дълбочината на раните. Трябваше да се справи с този демон, преди да е убил някой друг.
„Ще трябва да го убиеш – каза Рун.
„Мога да го вкарам в компаса.“
„Той ни е видял. Ще те убие, за да стигне до нас.“
„И защо е така?“ – Попита Куентин внезапно подозрително. – „Защо този демон е толкова адски решен да стигне до нас?“
„Моля. Всеки демон, на когото се натъкнем, се опитва да ни убие, щом разбере защо сме там. Какво прави този толкова специален?“
„Защото изглежда лично.“
„Не е.“
Нищо в този демон нямаше смисъл. Жертвите му бяха толкова случайни. Защо тук? Защо сега? И защо точно тези хора? Сякаш имаше някаква цел. Демоните обикновено нямаха цел. Те се настаняваха в магазина и се хранеха от всеки, който можеше. Рядко убиваха без причина. В това отношение бяха като дрънкалки. Само че плъховете не се хранеха с човешки души. И така, това беше.
След като Амбър нахлузи тениската през главата си, Куентин се обърна към нея и вдигна якето. Тениската висеше свободно върху раменете и бедрата ѝ. Якето щеше да я погълне, но тя трябваше да се стопли. Шокът беше странно и смъртоносно нещо.
– Ти се нуждаеш повече от това, отколкото аз – каза тя, отказвайки предложението му.
– Наистина не ми трябва.
Той разтърси якето, тактическо каки, пред нея и тя вкара ръцете си вътре с тежка въздишка. Когато я обърна и я придърпа плътно, той се опита да не се засмее. Ръкавите бяха прекалено дълги. Той нави десния, изчаквайки деликатните ѝ пръсти да се покажат, после левия. След като закопча ципа до точно под ключицата ѝ, той се отдръпна и се вгледа. Торбестото яке я караше да изглежда като дете. Тя беше всичко друго, но не и това.
„По-добре?“ – Изписа той.
Тя се прегърна и кимна.
– Тогава да хапнем – каза той, по-гладен от всякога. Само че вече не за храна. Той беше такъв извратеняк.