Даринда Джоунс – Смяна на измеренията – Чарли Дейвидсън – новела 13,5 – част 11

Десета глава

Само си помисли…
Някъде там някой мисли за теб, и се опитва да измисли как да направи така, че смъртта ти да изглежда като злополука.

– Мотивационен плакат

 

След обяда Марика се обади на майка си и разговаря със Заир. Той попита за Пип, но това определено щеше да отнеме известно време за обяснения, затова тя му каза, че ще го обясни на следващия ден.
Седяха с часове през целия следобед и през нощта, като ядяха всичко, което имаше в кухнята, и слушаха историите на Алвин.
От време на време Гарет си тръгваше, за да се консултира с екипа им по сигурността за това или онова, или Робърт приемаше обаждане от счетоводителя, банкера или декоратора – последното беше най-нелепото. Всичко беше много тайно, но тя знаеше, че войниците укрепват барикадите, и трябваше да се чуди дали уловката не е само за нея. Ако е така, нямаше нужда да се притесняват.
Вярна на предишната си същност, Алвин очевидно не се нуждаеше от много сън. Дори и сега. А разказите ѝ бяха материал както за сънища, така и за кошмари. Различните форми на живот, които беше видяла. Храната, която е опитвала. Световете, които е изследвала.
Ако Марика не знаеше по-добре, щеше да се закълне, че е някъде в кома и сънува всичко това. Беше толкова нереално. Сега тя беше част от елита. Малка част от населението, посветена на информацията в тази стая.
Малко след два часа сутринта Гарет направи смешен жест към Марика да погледне към Алвин. Разбира се, когато момичето се срина, то се срина силно. Беше изпаднала в безсъзнание на дивана в голямата стая, пикси лицето ѝ се беше превърнало в абсолютно ангелско, едната ѝ ръка и единият ѝ крак висяха безредно през ръба. Беше възхитително.
Донован също беше заспал в голямата стая. Беше изпаднал в безсъзнание на един малък стол, след като всички останали си бяха легнали.
Артемида реши да се появи точно когато се канеха да изнесат Алвин нагоре. В главната къща живееха само Алвин и Лоуърови, заедно с икономката и готвача. Всички останали имаха собствени къщички, като най-голямата от тях принадлежеше на Гарет.
Но той имаше хубав диван в кабинета си тук, в задната част на главната къща, който щеше да я побере добре. Имаше и поне две напълно обзаведени стаи за гости, за които Марика знаеше. Все пак не я бяха поканили да преспи у тях и тя се зачуди дали това не е защото всички предполагаха, че ще спи с Гарет.
Малко вероятно.
Артемида седеше задъхана до краката на Гарет. Той се изправи, за да принесе Алвин, но после спря и каза:
– Не мога да повярвам, че най-накрая мога да ги видя.
Марика също се изправи.
– Радвам се, че не се ядосваш за това. Ще ти отнеме известно време да свикнеш.
– Мисля, че ще се справя. – Той се спусна да погали Артемида. Тя се развълнува, малко прекалено, и скочи.
Обикновено, тъй като беше безплътна, това не би било проблем. Но тъй като Гарет беше толкова нов във всичко това, той се препъна назад и се блъсна в една лампа. Тя се сгромоляса на пода с цялата експлозивна сила на хиляди гръмотевични бури. В негова защита, той се опита да я хване по пътя надолу. Не успя. Разбира се, това можеше да се отдаде на факта, че едва не беше умрял двайсет и четири часа по-рано.
Марика коленичи до него, докато той стенеше в агония.
– Можеш да ги видиш – каза тя, борейки се с усмивката си. – Не можеш да ги докоснеш, Айнщайн.
Той се изправи на крака и се изчетка.
– Точно когато започвах да те харесвам.
Думите му накараха сърцето ѝ да се свие – факт, който я подразни неимоверно. Той изобщо не приемаше сериозно мораториума ѝ.
Настрана от това, той не се беше шегувал. Момичето спеше дълбоко. Дори не трепна, когато лампата се сгромоляса. За съжаление, Лоуърови го направиха. Втурнаха се надолу, само за да открият счупената лампа на пода.
– Много съжалявам – каза Марика и потърси лопатка за прах в гардероба.
Госпожа Лоуър я отблъсна настрани.
– Всичко е наред, скъпа. Ще я събера, ако ти и Гарет приберете Алвин в леглото.
– Разбира се, госпожо Лоуър. – Гарет вдигна Алвин на ръце. – Тя тежи около двадесет килограма. Как може да се бие с нещо друго освен с досаден комар?
– Мислиш ли, че е ужасно недохранена? – Попита го Марика, следвайки го. Неспособна да се въздържи, тя отметна назад косата на момичето и го целуна по челото, преди той да стигне до стълбите. – Не може да се каже какво е трябвало да яде на всички тези светове. Живеем в тази вселена на тази планета по някаква причина. На нея има всичко, което ни е необходимо, за да оцелеем. За да задоволяваме хранителните си нужди.
– Вярно. – По средата на стъпалото нагоре по стълбите той се обърна назад, за да погледне Донован.
За чест на мотоциклетиста, той също не беше помръднал, когато лампата падна, но това вероятно беше под влияние на бирата.
– Докторката ще дойде утре – каза Гарет и продължи нагоре по стълбите.
– Харесва ли ти? – Попита в прав текст Марика, без да има шанс да се справи с Гарет. Просто искаше да знае.
– Обожавам я. Когато не прескача през мъртви хора, тоест.
– Не, имам предвид докторката.
– О. Да, сигурно, предполагам.
Разбира се, че да. Тя беше прекрасна. Поне сега знаеше.
– Това на гърба боли ли те?
– Малко. Вероятно вече е осемдесет процента излекуван.
– Гарет, как е възможно това? – Попита тя и се втурна към него, след като вече бяха на площадката.
– Казах ти. Имаме тайно оръжие.
– Има ли нещо общо с една малка богиня и с факта, че кръвта ѝ лекува?
– Може би. Но защо мислиш, че тя лекува хората? Може би лекува само адски кучета.
– Това би било доста специфично. – Тя изтича напред и отвори вратата на спалнята на Алвин. За щастие, тя имаше пълно легло, защото върху него беше разпънат огромен ротвайлер.
– Предполагам, че си споделят?
Гарет се ухили.
– Приятелски.
Тя отдръпна завивките и видя как Гарет с най-нежни движения поставя напълно облеченото момиче в леглото.
– Тя е толкова красива – каза Марика, все още напълно възхитена от новата тийнейджърка.
Гарет коленичи до нея и отметна гъст кичур мастиленочерна коса от лицето на Алвин.
– Трябва да призная, че не мога да преодолея това с битките. Това смайва дори моя ум, а аз съм в течение на това много години.
– Просто не мога да си представя как би могла да повали едно от тези същества, още по-малко десетки. А трябва да е започнала още като дете. – Когато той вдигна въпросително вежди, тя добави: – Бебе. Което очевидно спи като мъртвец.
– Да, когато спи.
Гарет беше запазил самообладание през целия следобед и през нощта, но това щеше да се промени. Сега, когато адското момиче беше само за него, той планираше да ѝ даде акъл и да я изпрати да си ходи. Само че той беше този, който я беше довел в комплекса. Щеше да се наложи да и даде малко от себе си, не че имаше много за губене, а след това сам да я отведе вкъщи. Пътуването обратно щеше да е неудобно, но, честно казано, не му пукаше за това.
Той се изправи и поведе Марика към вратата. След като за последен път погледна единственото същество на планетата, за което би дал живота си, освен сина си, разбира се, той затвори вратата и тръгна надолу по стълбите.
– Ще спя на дивана, стига Донован да не хърка прекалено силно – каза Марика.
– Трябва да поговорим.
– О? – Попита тя, а гласът ѝ бе оцветен с нотка на изненада. – За какво?
– Навън.
– Обичам да съм навън. Това ли беше?
– Забавна си. – След като стигнаха до първия етаж, той я хвана за лакътя и я изведе през входната врата в хладния бриз на нощта в Ню Мексико. Не можеше да не забележи двама въоръжени охранители, които обикаляха по периметъра на комплекса.
– Навън е прекрасно – каза тя, а стомахът ѝ се изпълни с пеперуди.
Когато той се обърна към нея, а лицето му беше определение за изпълнено с ярост – или хормонално, трудно беше да се каже – тя започна да обмисля шансовете си да се прибере на автостоп от тук посред нощ. Защото имаше странното усещане, че този разговор няма да ѝ хареса.

* * * *

Гарет погледна през осветения от луната комплекс към пристройките, тосканската оранжерия, мястото, за което Пип настояваше преди изчезването си, че ще бъде идеалното място за басейн. Но по-важни бяха хората, които живееха тук.
Съществото беше близо, държеше се стабилно на почти три мили разстояние. Пип го беше уверила, че няма и час по-рано Хаял очевидно щеше да изчака разсъмването, за да атакува.
– Той е почтен – бе му казала Пип по време на третата тайна среща тази нощ, макар че несигурният тон на гласа ѝ го бе накарал да се замисли. – През повечето време.
– От друга страна – беше контрирал Гарет – ти съсипа живота му. Възможно е в момента да се чувства малко отмъстителен.
– Да, аз го направих. Съсипах живота му. Просто не мисля, че би нападнал човек.
Робърт беше с тях. Той му хвърли страничен поглед, изпълнен с назидание.
Гарет трябваше да се съгласи. Защо просто не каза на Пип за нападението? Защо да го крие от нея? Сигурно защото се чувстваше достатъчно виновен за цялото нещо.
– Ами когато тръгна след Марика? – Попита той, като зачекна темата, без да издава тайната си.
– Трябва да е заради аромата. Може би – тя се обърна с разочарование – може би е помислил, че тя е аз?
– Може би – каза Робърт, а на лицето му се появи съмнение.
Като се има предвид всичко, което се случваше, всичко, за което трябваше да се тревожи, Гарет, който все още кипеше от събитията през деня, от действията на Марика, изненада дори него. Но той не можеше да го остави на мира.
Никога не беше бил ходеща машина за ярост. Това не му беше присъщо. Всъщност много от приятелите и колегите му често го бяха наричали спокоен. Спокоен. Но яростта, която тя разпали, когато скочи пред копието – разбира се, след като всичко свърши и той преодоля шока от това, че едва не я загуби точно тогава – продължаваше да го яде.
Сега той се обърна към нея, а гневът, който усещаше, че разяжда вътрешностите му, изригна.
– Два пъти – каза той между стиснатите си зъби. – Ти направи това нещо два пъти!
Марика вдигна брадичката си на видима височина.
– Ако съм го направила, съм имала основателна причина. Сигурна съм в това. За какво говориш?
– Ти не знаеш ли? – Той напредна към нея и по оживялото напрежение в стройното ѝ тяло видя, че тя обмисля да отстъпи. Тя не го направи. Държеше се на мястото си като треперещ елен, който чака да бъде подгонен, сякаш имаше желание за смърт. – Това ли е? Имаш ли желание за смърт? Затова ли рискува живота си не веднъж, а два пъти заради мен днес? Дори след като ти казах след първия път никога повече да не го правиш?
– Моля те. – Тя изчисти ризата си. – Сякаш ще те слушам.
Той я хвана за раменете.
– В това е проблемът!
Изразът на ужас на лицето ѝ го разтърси от моментното му залитане към здравия разум. Той пусна ръцете си и се отдръпна.
– Съжалявам. Не исках да…
– Да, искаше. – Беше неин ред да се ядоса. Очите ѝ блеснаха на слабата лунна светлина. Челюстта ѝ се сви. Тя се приближи до него с единствената цел да забие добре поддържан пръст в гърдите му. – Обвиняваш ме за всичко – от обикновената настинка до световния глад – и всичко това, защото те измамих да ми дадеш бебе. Е, бу-бу-бу. Никога не съм те молила да бъдеш част от живота ни.
Тя започна да върви настрани, бързо към пътя, но после се обърна обратно към него, напълно разярена. – Държиш се така, сякаш съм ти съсипала живота, но това беше твое решение да се намесиш в нашия. Аз бях напълно щастлива. Имах си дете, такова, каквото ми беше предсказано, когато самата аз бях дете, и не исках нищо повече от това да го опазя. Да го отгледам в любяща, грижовна среда. А не в разбита, в която бащата е излязъл да пие бира с момчетата, докато синът му се чуди защо не е достатъчно добър. Какво е направил погрешно, за да отчужди собствения си баща толкова много?
– Това ли мислиш? – Попита Гарет.
– Още не съм свършила! – Каза тя, очевидно на границата. – Ти просто не можеш да се справиш с това. Това е твърде много. Предадох те до дълбините на душата ти, а ти просто не можеш да го преодолееш. Затова си тръгваш от живота ни за втори път. След всички прокламации за любов и отдаденост изведнъж си тръгваш. Добре. Аста ла виста, бейби. Но не. – Тя вдигна ръце в знак на неудовлетвореност. – Въпреки че ме мразиш до полуда, ти просто трябва да си част от живота на сина ни, ако не по друга причина, то за да ме накараш да плащам на всеки два месеца и всеки друг празник. Всеки път, когато го вдигаш, се уверяваш, че знам какъв парцал съм. Е, нека ви кажа нещо, господин задник. – Тя се приближи и вдигна поглед, докато не се озоваха нос в нос. – Аз не съм парче лайно. Никога не съм била.

Назад към част 10                                                          Напред към част 12

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!