Глава втора
Ако всеки ден е подарък, мога ли да върна миналия понеделник?
– надпис върху тениска
Гарет напълни дробовете си и седна назад. Би искал да знае всичко. Къде точно се намират най-добрите му приятели. Как си бе пробил път в специалните сили, за да се окаже ловец на глави, превърнал се в бодигард и ръководител на охраната на едно-единствено самотно същество. И как това единствено, самотно същество, пет- годишно дете, е могло да изчезне толкова напълно. Така абсолютно. И в същото време да не оставя следи къде е отишла.
Той потърка лицето си с ръка, след което започна.
– Разхождахме се по онази пътека, точно покрай комплекса. Тази зад главната къща.
– Тази, която води към горещите извори? – Попита Марика.
Той кимна и огледа бившата си, ако можеше да се нарече така, за десети път, откакто тя отвори вратата. Късата ѝ зелена роба – доколкото имаше къси зелени роби – не скриваше почти нищо от предимствата ѝ. Фактът, че те бяха адски хубави, нямаше нищо общо с назидателните му мисли. Не можеше да не се зачуди защо е сметнала, че това е добър избор на гардероб за отваряне на врата посред нощ. Но кой знае? Може би тя често имаше нощни посетители.
Киселина заля стомаха му при тази мисъл. Той преглътна тежко и продължи.
– Да. Пътят към изворите. Тя тичаше пред мен, когато гривната ѝ се изхлузи от китката.
– О, не. – Марика знаеше какво означава тази гривна за Пип. Едва ли е изненада. Гарет щеше да знае какво означава тази гривна за нея, ако беше приел обажданията ѝ.
– Намерих я няколко минути по-късно. Не е нужно да се притесняваш.
Нейното лице, обрамчено от меки, тъмноруси къдрици и украсено с широка уста и тръпчинки дори когато не се усмихваше – черта, която той намираше за очарователна – се отпусна.
– Нахлузих я обратно и я стегнах около китката ѝ.
Малката ѝ китка. Толкова тънка и крехка, че той се притесняваше да не я счупи всеки път, когато трябваше да сложи отново тази проклета гривна. Но сега не можеше да се тревожи за това.
Той смъкна вежди в размисъл, опитвайки се да сглоби всичко, което бе преживял през последните тридесет и шест часа, разкъсвайки го секунда по секунда.
– И тогава? – Подкани го Марика.
– Тогава тя ме погледна и каза, че би искала да мога да намеря Ош толкова лесно, колкото гривната, която той беше направил за нея.
Тя придърпа стиснатите си ръце към гърдите, все така романтична.
– Тя толкова много обича тази гривна.
– Наистина. Тя и нейната проклета кукла. Твърде много. Никога не съм виждал дете, което да е толкова… не знам, обсебено? – Тя винаги носеше със себе си куклата Ош. Беше я видяла в един магазин, когато беше едва тригодишна, и се кълнеше, че е той. Ошекиел. Мъжка парцалена кукла с черна прежда за коса и шапка. Приличаше на единствената му снимка, която имаше. Единствената, която успяха да намерят.
Съжаляваше, че някога е разказвал на малката истории за Ош. Тя непрекъснато искаше да чуе още и още, като дете, което мечтае за крал Артур, митичен герой от отминалите дни.
– Тя го обича – каза Марика толкова вещо, че той я стрелна с любопитен поглед. – Толкова ли е трудно да се повярва, че едно момиче може да обича някого, когото никога не е виждало? – Когато той продължи да я гледа, тя добави: – Хората го правят през цялото време. – Тя прочисти гърлото си и избърса невидимо парченце мъх. – Знаеш, със знаменитости и спортни деятели. Такива хора.
Той щеше да ѝ го признай. Погледът на Гарет се насочи към пирамидалния отвор, където робата се разделяше в краката ѝ. Тя имаше фантастични крака. Но първото нещо, което беше привлякло вниманието му, когато се запозна с Марика Дюбоа, беше акцентът ѝ. Колкото и клиширано да звучеше, той беше чул гласа ѝ зад гърба си в една кръчма. Топъл, хрипкав и с лек привкус на френски.
Когато се обърна и я видя, цялата в руси къдрици и гъсти мигли, той едва не се спъна. А той дори не беше вървял.
Но това беше нейният план. Тя знаеше как да привлече вниманието му. Знаеше точно как да го изиграе, както се оказа. Тя му се усмихна бегло, сложи бакшиш на масата, която делеше с друг мъж, и стана, за да си тръгне.
Мъжът я беше хванал за китката. Придърпа я по-близо. Попита я къде отива. Когато тя му напомни, че трябва да бъде някъде, той ѝ каза – не, нареди ѝ да седне обратно, докато не я освободи.
Гневът на Гарет се покачи толкова бързо, че той видя звезди. Точно както тя знаеше, че ще стане. Сцената беше изиграна до оркестрово съвършенство. Всяка реплика беше предадена с точната пауза. Точно толкова, колкото трябва. Изражението на мъжа беше изпълнено със заплаха. Нейното изражение изпълнено със страх, но брадичката ѝ е вдигната в знак на предизвикателство.
Гарет беше изигран като разгорещена игра на „Монополи“. Оказа се, че човекът е бил актьор. И гей. Едва ли се интересуваше от девойката в беда.
И тогава имаше Марика. Цялата в топлина и благодарност след това. Гарет, естествено, я беше спасил от мустакатия злодей. Да се надяваме, че синьото око и подутата устна са накарали актьора да преосмисли избора си на работа в бъдеще.
Разбира се, Гарет не знаеше нищо от това до месеци по-късно, когато видя Марика с бебето на един пазар на открито, цялата в слънце и усмивка. Е, усмивка, докато погледът ѝ не срещна неговия. Оттогава тя не му се беше усмихвала.
– Никога ли не си обичал някого отдалеч? – Попита го тя.
– Не.
– Само мен ли лъжеш, или и себе си?
Раздразнението се плъзна по гръбнака му.
– И какво точно трябва да означава това?
Тя въздъхна разочаровано.
– Нищо. Алвин искаше да можеш да намериш Ош толкова лесно, колкото гривната ѝ.
– Да. – Той отпусна рамене, все още чудейки се какво, по дяволите, е имала предвид. Ако някой беше влюбен в някого другиго… Но от друга страна, Марика не се занимаваше с любов. Във всеки случай не моногамната любов. Имаше твърде много мъже в живота си, за да стигне до нещо толкова елементарно. – Ош. – Той се върна назад. – Тя пожела да намеря Ош, а после се завъртя, сякаш го търсеше.
Веждите на Марика се свъсиха.
– Добре. И после какво?
Той вдигна рамо.
– Не я цитирам, но мисля, че тя каза, че ще го намери.
– Намери кого?
Той отново сви рамене.
– Ош, предполагам.
– Какво?
– Знам как звучи. Но се кълна, че говорихме за Ош и тя пожела да го намеря. На мен също ми се искаше да мога, но претърсихме навсякъде и просто не знаем къде е. Тогава тя ме погледна с тези огромни медни очи, изражението ѝ беше замислено и каза: „Няма страшно. Аз ще го намеря. Следващото нещо, което си спомням, е, че тя ми подаваше куклата си Ош и тичаше по пътеката.“
– Там, където изчезна – каза Марика.
– Там, където изчезна.
– Господи.
– Всъщност, по-скоро лош ад. Не мисля, че демон би бил допуснат в рая, дори демон роб.
Очите на Марика се закръглиха.
– Тя не би… Искам да кажа, че не може. Може ли да се дематериализира, както можеха родителите ѝ? Може ли всъщност, нали разбираш, да отиде в ада?
– Това е точно проблема. – Гарет седна и постави лакти на коленете си. – Не смятам, че тя може. След като разбра, че майка ѝ и баща ѝ могат, тя опитваше отново и отново. Има много способности благодарение на рода си, но никога не е успявала да се дематериализира. От друга страна, Чарли не е научила този малък трик, докато не е била в края на двайсетте си години. Възможно е да е латентна.
Марика се приближи до него.
– Искаш да кажеш, че Алвин може да се е дематериализирала?
Той поклати глава.
– Наистина не мисля така.
– Но не знаеш със сигурност?
– Не, знам. Не е било така. Когато Чарли го направи, беше мигновено. Тя просто изведнъж не беше там.
– Току-що каза, че се е случило точно това! – Марика се изправи и се заразхожда, а вълнението ѝ прозираше.
– Знам, но колкото повече се замислям… това беше постепенно.
Марика се намръщи замислено, после се отпусна на дивана.
– Постепенно. Добре. Чакай, защо я наблюдаваше? Мислех, че си на смяна през ноща, тъй като тя рядко спи.
– Обикновено това е така. Но клубът на момичетата беше извън града за мотосъбор.
Тя се пребори с усмивката.
– Обзалагам се, че обичат да ги наричат така.
Донован и кохортите му, последните останки от един доста печално известен рокерски клуб, наречен „Бандитите“, също бяха част от екипа за сигурност на Алвин – който Гарет оглавяваше. Марика винаги се беше учудвала, че той поема нощната смяна, докато Донован не ѝ каза, че и Гарет почти не спи. Каза, че те двамата, Пип и Гарет, са перфектната нощна двойка.
– Дъждът спря – каза той, отви кърпата от врата си и я постави на тежката и дървена масичка за кафе. – Губя си времето. Можеш ли да си правиш нещата или не?
Марика го стрелна с поглед изпод миглите си.
Изражението му мигновено се промени от раздразнение към разкаяние.
– Съжалявам. Но можеш ли?
След още един бърз блясък тя се замисли.
– Трябва да събера няколко предмета. Имаш ли нещо нейно? Може би нейната кукла Ош?
– Тя е в колата – каза той, като се изправи на крака. Протегна се, загреба с ръка по главата си, после я разтърси, сякаш се опитваше да остане буден.
Изглеждаше отпаднал, а Гарет никога не е изглеждал по друг начин, освен великолепно, със страна на опасна, тиха увереност.
– Ще ми отнеме малко време – каза тя. – Защо не се върнеш в комплекса и не поспиш малко? Ще ти се обадя…
– Добре съм. – Тонът му я убеди да не спори. Мъже. – Ще взема куклата.
– Благодаря ти. Ще се облека в нещо по-удобно – тя погледна надолу към робата си – и ще се върна.
Той повдигна вежди. Марика извъртя очи и забърза към спалнята си.
Пет минути по-късно беше в кухнята, навлечена в бяла туника от коприна и високи ботуши, събирайки няколко неща за пътуването, както обичаше да го нарича. Баба и ѝ беше показала всичко, но тя все още не беше предприемала пътуване без нея. Смъртта на жената все още я болеше като сурова рана, която отказваше да зарасне, макар че беше минала почти година.
Тя извади една бира от хладилника и я подаде на Гарет, преди да каже:
– Не влизай.
– Чакай – каза той и взе бирата. – Къде отиваш?
– В спалнята ми. Мога да се концентрирам по-добре, ако никой не ме гледа.
Той кимна.
– Достатъчно справедливо. – Подаде и куклата.
Тя винаги предизвикваше усмивка на лицето ѝ. Черна прежда за коса. Огромни, кръгли очи. Дълго черно палто и шапка. Марика осъзна, че вероятно е трябвало да се хареса на момичетата.
– Той е като готиния Рагди Анди.
Той се засмя тихо, сякаш едва успя да положи усилия, преди да седне на дивана и да отпие дълга глътка бира.
Тя дори не пиеше бира. Държеше я в хладилника само в случай, че той се появи. Колко жалко беше това? Почти винаги взимаше Заир от къщата на майка ѝ в Ел Дорадо, село на юг от Санта Фе, въпреки че за отиване и връщане бяха необходими допълнителни трийсет минути. Всичко, за да избегне срещата с нея.
Той се отпусна назад и остави очите си да се затворят, докато тя събираше запасите си.
– Тя пие кафе – промълви той, а заплахата от сън преобърна мислите му. – Знаеш ли това?
– Алвин? – Попита тя.
– Мм-хм. А любимият ѝ писател е Стивън Кинг.
– Позволяваш ѝ да пие кафе и да чете Стивън Кинг?
– Казваш това, сякаш имаме избор. Това дете е по-упорито, отколкото беше майка му.
Тя се приближи до него и той отвори очи достатъчно, за да види ръцете ѝ, пълни с кутии и флакони.
– Слага ли поне сметана и захар?
Отново спусна клепачите си, усмихна се и просто поклати глава.
– Тя го пие черно като душата ми. Думите и. Това е единственото нещо, което я успокоява. А любимата ѝ книга е „Стойката“. Откакто е на три години.
– Не съм сигурна какво влияние ще окажеш върху сина ни.
– Опитахме се да ги скрием от нея.
– Книгите?
– Мм-хм. Тя винаги ги намираше.
Мимолетна усмивка заигра около единия ъгъл на устата му. По някое време тя бе имала достъп до този ъгъл. Беше се възползвала напълно от него. Искаше отново да се възползва, но предполагаше, че това никога няма да се случи. Последният път, когато се бяха опитали да имат връзка – заради Заир – тя смяташе, че тя се развива чудесно. Тогава Гарет я беше прекъснал без никакво обяснение. Това почти я съкруши. Закле се, че никога повече няма да позволи на мъж да я разкъса така. Особено на Гарет Суопс.
– Знаеш ли какво е да седиш на публично място с петгодишно дете, което пие черно кафе и чете Стивън Кинг? Толкова много погледи. Толкова, толкова много погледи.
Тя потъна на дивана до него и се засмя тихо.
– За щастие, аз не знам.
– Тя спи само по три-четири часа на нощ.
– Кафе – напомни му тя.
– Ти не разбираш – каза той, а думите му започнаха да се преплитат. – Това е след кафето. Без него тя отскача от стените.
Широките му гърди се издигаха и спускаха и тя знаеше, че ако спре да говори, ще припадне. Но това беше най-многото, което и беше казвал от години. Бог да и помогне, тя не искаше това да свършва.
Но трябваше да свърши. Трябваше да бъде силна заради Заир. Не можеше да позволи на Гарет да разбере какво наистина изпитва към него и беше дяволски сигурна, че не може да рискува още едно разбито сърце. Последното почти я уби.
– Тя става в три сутринта – продължи той – чете или рисува, или прави експерименти с мис Перегрин.
Тя се отърси от мислите си и попита:
– Коя е мис Перегрин?
– Нейният хамстер.
– А, вярно. Ти и подари хамстер за първия и рожден ден. Не е възможно да е същият.
– Но е.
– Това беше преди повече от четири години. Хамстерите живеят само две години. Може би три.
Той вдигна към нея поглед с тежки клепачи и сви рамене.
– Точно това имам предвид. Мисля, че тя продължава да я съживява или нещо подобно. Тя продължава да я лекува.
– Уау. Каквато майката, такава и дъщерята?
– Точно така.
– Ами какви експерименти прави?
– Опитва се да разбере каква е тежестта на душата ѝ – каза той и клепачите му отново се затвориха. – Тя е решила, че душите имат маса и следователно трябва да имат тегло. И дори не ме карай да започвам за адските кучета. На какво ги подлага. Или поне така ми казаха. И бедната Артемида.
– Починалият ротвайлер?
Той не отговори. Вместо това дишането му стана дълбоко и равномерно, а бирата, която стискаше в ръцете си, се наклони несигурно наляво.
Тя ги изучаваше. Ръцете му. Твърде груби, за да бъдат елегантни, дългите му пръсти бяха слаби и силни, ноктите му – чисти и добре подрязани. Тя знаеше на какво са способни тези пръсти. Беше усетила метала на пръстените, които той носеше, на места, които си спомняше твърде ясно, когато си лягаше сама. Два от пръстените бяха с черепи и той си играеше с тях, когато се изнервяше – навик, който тя намираше за странно очарователен.
– Какво невероятно дете – каза тя, като се откъсна от мислите си и бавно вдигна бутилката от ръцете му. Постави я на масичката за кафе, преди да се отправи към стаята си. Или по-скоро към гардероба си.
След като стигна там, тя се пребори със замайването. Те се случваха все по-често, но в момента имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Тя подреди предметите около олтара, както я беше учила баба ѝ, могъща мамбо – жрица. Беше минало толкова много време, откакто бе извършвала ритуала на погледа, че не знаеше дали ще успее да го направи. И, честно казано, само няколко пъти беше виждала отвъд завесата. Но това беше в кръвта ѝ. А в кръвта на Заир – още повече.
Марика беше потомка на Сефу Заир, много могъщ хаитянски хунган – свещеник Воду. А Гарет беше потомък на също толкова могъща кралица на вуду. Вероятно най-известната в историята – Мари Лаво. Именно затова Марика го беше потърсила. Затова го прелъсти.
Когато беше дете, баба ѝ, майка ѝ и три от лелите ѝ бяха извършили върху нея ритуал на виждане, забранен в тяхната религия от векове. Те видяха неща, които ги промениха. Леля ѝ Ванеса никога повече не го практикуваше. Леля ѝ Наоми се самоубива година по-късно. А любимата ѝ леля, Ловели, си тръгна и никога не се върна. И всичко това заради видяното онази нощ. И все пак то има много малко общо със самата Марика.
Бяха извършили ритуала само защото баба ѝ, невероятната мамбо Фара Дюбоа, беше казала на всички, че Марика е специална. Надарена със зрение. Предназначена за велики неща. Но кой не искаше да вярва в това за децата си и за децата на децата си?
Визията им, след като поканиха лоа Папа Легба, пазителя на кръстопътя, да ги насели, беше по-скоро за семейство, което живее в омагьосана земя с дъщеря, която може да жъне душите на мъртвите.
Тази дъщеря се оказва Чарли Дейвидсън. А Чарли щеше да има и дъщеря, сама по себе си бог, която щеше да се изправи срещу Луцифер в предстоящите войни. Която ще се бори с него за всяка душа на Земята.
Показаха им и сина на Марика и факта, че той ще застане на страната на божеството. Щеше да бъде част от голямата битка.
Тогава, още като дете, Марика реши да направи сина си най-силния, който може да бъде. Вярваше, че като съчетае своята кръвна линия с тази на наследник от друг велик жрец или жрица, синът им ще бъде също толкова могъщ, колкото и предците им, ако не и повече. Така той щеше да има по-голям шанс да оцелее. Защото, ако се вярваше на виденията на баба ѝ, битката щеше да е кървава баня. Тя щеше да продължи седем дни и седем нощи. И хиляди и хиляди щяха да загинат.
Баба ѝ никога не беше крила нищо от нея – до този ден. Тя просто каза на Марика, че има още нещо, но не може да обясни повече. Все още не. И така и не успя да разкаже на внучката си цялата история, преди да почине.
Макар че Марика искаше да знае повече от всичко, тя не посмя да покани лоа Папа Легба в себе си, само за да разбере останалата част от историята. Не и след това, което се беше случило с лелите ѝ и, според Марика, с майка ѝ.
Но тази вечер щеше да и се наложи да го покани. Докато тя можеше да вижда дълбоко във воала, само Папа Легба можеше да вижда през времето. А това може би щеше да ѝ е необходимо.
За съжаление, тя нямаше живо пиле под ръка. Златната рибка на Заир щеше да е достатъчна. Надяваше се, че той няма да забележи, преди тя да успее да я замени.
Назад към част 2 Напред към част 4