Даринда Джоунс – Смяна на измеренията – Чарли Дейвидсън – новела 13,5 – част 7

Глава шеста

Но ти умря ли?

– стикер на кола

 

Гарет бавно повдигна клепачите си. Отчасти защото го болеше да се движи дори толкова, но най-вече защото сега виждаше мъртви хора. Нямаше представа какво го очакваше всеки ден от този момент нататък. Едва ли щеше да постави отметка в графата „за“.
– Мислиш ли, че ще живее? – Попита мъжки глас. Донован, водачът на групата, известна още като мотористкия клуб, стоеше отдясно на него.
Робърт, вляво от него, отговори.
– Докторката казва, че ще живее.
– Известно е, че лекарите грешат.
– Това е вярно. – Ерик, друг мотоциклетист, се включи. – Веднъж един лекар каза на леля ми, че е здрава като кон. Вероятно ще да живее вечно. Тя почина два дни по-късно.
– От какво? – Попита Робърт.
– Удар.
– Има ли някаква причина да сте в моята… къде съм аз? – Изсумтя Гарет.
– Ти си в медицинския кабинет – каза Робърт. – И да.
Гарет изведнъж си спомни за нападението.
– Марика? – Попита той със задъхано дишане.
– Тя е добре. – Донован направи жест към един диван наблизо. Марика лежеше заспала, завита в море от бледосини одеяла.
– Предполагам, че ти е казала?
– Каза. – Веждите на Робърт се сляха. – Нямам представа какво е описала, но по дяволите, ако искам да се разхождам из парка. За съжаление, не успяхме да го намерим.
– Какво, по дяволите? – Попита Гарет, а гласът му беше дрезгав от съня и вероятно от многото наркотици. Това щеше да е и добрата гадост. С доверието, което Чарли и Рейес му гласуваха за грижите на Пип, можеше да си го позволи.
В комплекса се помещаваше собствено медицинско крило, тъй като странни и причудливи инциденти като че ли често се случваха около тях. Имаха лекар на повикване 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Такъв, който трябваше да бъде привлечен в екипа заради особената физиология на Пип. Тя изглеждаше като човек, но имаше фини разлики, които я отличаваха от другите деца. Далеч от нея. Имаха нужда от човек, на когото да се доверят, а д-р Лусия Мирабал беше стара приятелка на Чарли от гимназията. В интерес на истината, тя не изглеждаше чак толкова изненадана, когато ѝ обясниха особеностите на това, от което ще имат нужда при личния лекар, и аномалиите, които щеше да открие при основния си пациент.
Може да е било заради приятелството ѝ с Чарли по време на израстването ѝ, а може да са били и парите. Така или иначе, лекарката беше развълнувана. Това ѝ позволяваше да отделя време за доброволческа дейност в няколко медицински центъра в местните резервати.
– Ние го ранихме – каза Гарет, раздразнен. – Трябваше да остави следа от кръв.
Донован кимна.
– Така и стана. И ние го следвахме до тъмно.
Робърт се намръщи замислено.
– Трябваше да прекратим търсенето. Не можем да се опитваме да се изправим срещу нещо подобно през нощта.
– Разбирам, но трябва да го намерим на разсъмване.
– Гарет – каза Робърт, а лицето му беше мрачно. – Мислиш ли, че…? – Той преглътна тежко и между клепачите на мъжа се образува влага. – Това нещо е взело Алвин?
Гарет затвори очи и преглътна. Огнена болка прониза лицето и челюстта му, но той не се успокои. Трябваше да се измъкне от това.
– Не знам. Просто не мисля така. Мога да го видя. Марика каза, че не е свръхестествено същество. Било е солидно като теб и мен. Нищо, нали знаеш, не е взело Пип. Тя просто изчезна.
– Ти си буден – каза Марика.
Гарет я гледаше как се бори с одеялата, преди да се освободи и да изтича до него, като при това почти събори Донован. После видя синината отстрани на лицето ѝ и се зачуди кога се е случила.
– Ти си ранена.
Тя поклати глава.
– Добре съм. Ти как си? Това нещо едва не те разкъса наполовина.
– Почти? Бях сигурен, че ще успее.
Тя се насили да се усмихне и плъзна колебливо ръка в неговата.
– И така – каза Ерик от ръба на леглото – кога ще се сгодявате?
Гарет замълча. Е, по-скоро се замисли. После хвърли ужасен поглед към Марика, когато се върна споменът за това, което ѝ беше казал.
Ерик се ухили, както и Майкъл, третият член на вече съвсем малкия клуб на мотористите, който стоеше облегнат на рамката на вратата на стаята, явно твърде хладнокръвен, за да влезе и да изрази загриженост като останалите.
Майкъл беше олицетворение на спокойната резервираност – черта, която Гарет би харесал точно сега, защото изведнъж си спомни за предложението към Марика. Жена, за която се беше заклел, че никога няма да се ожени.
Коментарът я хвана неподготвена. Тя го изучаваше, едновременно смутена и шокирана от въпроса, ако изражението ѝ беше някакъв показател. Когато той погледна встрани, внезапно притеснен, тя прочисти гърлото си и дръпна ръката си.
– Не бъди смешен – каза тя на Ерик. – Гарет се шегуваше. Ние го правим през цялото време.
– Точно така. – Ерик стисна устата си и се отдалечи от леглото, но Гарет имаше чувството, че е разочарован. Колкото и да е странно, той нямаше нищо против това. Ерик можеше да му целуне задника.
За да сложи край на неловкия момент, женски глас изкрещя от коридора.
– О, Боже мой!
Той се усмихна и видя как съпругата на Робърт – и най-добра приятелка на Чарли – Куки Ковалски-Дейвидсън, се втурна в стаята, носейки две чаши кафе. Тя пиеше много кафе.
Подаде и двете на съпруга си и се надвеси над Гарет, като внимаваше да не го докосне. Но го целуна по бузата. И слепоочието му. И челото му. После отново на бузата му.
– По дяволите, Робърт – каза Майкъл. – Не държиш ли момичето ти да е доволно?
Тя се изправи, гъстата ѝ черна коса се разпиля на красивата ѝ глава, докато го гледаше – макар че Гарет се съмняваше, че е много сериозна.
Той беше виждал сериозната ѝ страна. Беше видял какво беше направило с нея изчезването на Чарли. Тя упорито се опитваше да го скрие, но никой не можеше да скрие такава болка.
– Ти млъкни – каза тя и му размаха пръст. – Имам какво да ти кажа.
– По дяволите. – Майкъл почти се изправи. После отново се отпусна. – Какво направих сега?
– Две думи: чисто нов Харли.
– Технически, това са четири. – Когато тя го погледна, той вдигна ръце в знак на капитулация. – Хей, не е моя вината, че мотора дойде със задачата. Провери договора.
– Има ли договор? – Попита, съкрушено Ерик. – Имаш договор?
Фондация „Алвин Лоуър“ се грижеше за всички в екип „Пип“. Чарли и Рейес бяха подготвили всичко така, сякаш очакваха да си тръгнат. Някои се възползваха повече от този факт, отколкото други, макар че Майкъл никога не беше от тях. Сигурно наистина е имал нужда от нов мотор. Гарет нямаше да го вини за това.
Марика говореше тихо и той можеше да каже, че не е сигурна къде се вписва.
– Може би трябва да се върнем към настоящия проблем.
Всички се обърнаха към нея.
– Права е – каза Куки, взе една от чашите с кафе и се отмести назад, така че да образуват кръг около леглото
му.
– Направих някои проучвания. С нещата които има вашият отдел. – Тя го огледа с още един поглед. – Просто не мога да намеря нищо за съществото, което те нападна.
Гордостта на Гарет се надигна.
– Ти се консултира с книгите?
Книгите бяха код за десетките и десетките ръкописи и писма, които той преглеждаше от години, търсейки каквото и да е споменаване на предстоящото демонично въстание. Всичко, което би могло да помогне на Пип в борбата ѝ.
– О, боже, не – каза тя ужасена. – Интернет. За всякакви наблюдения или предания.
Той почти се засмя, но се замисли по-добре.
– И?
– Както казах, нищо. Е, нищо скорошно. Имаше няколко древни споменавания, но ги причислих към същото ниво на легендите като русалките и Голямата стъпка.
– Точно така. А ти? – Попита той Марика, но само защото тя изглеждаше потънала в мисли. Съдейки по линиите между веждите ѝ, това не беше добра мисъл.
Тя прехапа долната си устна, после каза:
– Нещо се промени, Гарет.
Той ѝ обърна цялото си внимание.
– Нещо се промени точно преди да видим съществото. Като във вселената. Нещо…
– Промени се? – Попита Робърт.
Тя се намръщи към него.
– Отвори се?
– Както ни каза – обясни той. – Това нещо не е от този свят.
Гарет се мъчеше да обхване значението на думите на Робърт. – И така, под „отвори се“ имаш предвид портал?
Гарет издиша леко.
– Не си ли съгласен? – Попита Робърт Гарет.
Той поклати глава, след което се преви от усилие. След това отново изтръпна от усилието, което му бе необходимо, за да се извие. Това беше порочен кръг.
– Съгласен съм и в това може да има смисъл. Тъй като не мога – поправка, не можех – да виждам в небесното царство, предполагам, че би могъл да се отвори портал.
– О, моля те, не – каза Куки. Робърт я заведе до един стол и ѝ помогна да седне.
– Не сме сигурни, красавице – каза той, успокоявайки един от малкото хора на Земята, които Гарет някога бе обичал истински. Куки беше най-истинският човек, когото някога беше срещал, и той би дал левия си бъбрек, само за да облекчи притесненията ѝ. – Това е само теория.
– Но тя си пасва – замислено предложи Гарет. – Но каза ли ти Марика за мъртвия човек на мястото?
– Починал човек – поправи го тя. – И да, казах.
– Той е стоял точно на мястото, където е изчезнала Пип.
– Това може да означава нещо – каза Робърт. – Просто не знам какво.
Куки притисна ръка върху сърцето си, а лицето ѝ беше образ на агония.
– Портал – прошепна тя.
Робърт разтри рамото ѝ. Куки явно знаеше какво означава това.
– Единствената ми друга теория е провалена – каза Робърт.
Гарет вдигна вежди.
– Каква беше?
– Че Алвин внезапно се е научила да се дематериализира. Ако случаят е такъв, тя би могла да се рематериализира навсякъде на Земята. Но според Марика тя не е на Земята. Тя дори не е на това ниво. Което би подкрепило теорията за портала.
– Господи.
– Би било – каза Гарет, а умът му отново и отново възпроизвеждаше изчезването на Пип. – Но аз просто не мисля така.
Докторката влезе, винаги професионалистка, и пренебрегна разговора им. Тя смени торбичката с инфузията, после провери жизнените му показатели.
– Ще живее ли? – Попита Ерик.
Тя се усмихна, а един кичур от тъмночервената ѝ коса падна от щипката ѝ, когато кимна.
– Страхувам се, че да. – Тя вдигна малко фенерче и провери зениците на Гарет. – Сложих нещо в интравенозната ти система. Мисля, че ще ти помогне да се излекуваш малко по-бързо.
– Това е чудесно, но какво ще кажеш за една снежна топка?
– О! – Каза Куки, като скочи на крака. – Току-що получихме машина за правене на лед. Знаеш ли, за тези от нас, които се разгорещяват малко повече от другите.
Докторката се засмя.
– За съжаление, не мисля, че той имаше предвид точно това.
Впечатлен, Гарет попита:
– Знаеш ли какво имах предвид?
– Разбира се. А снежните конуси са незаконни. Тук няма Мери Джейн с кока. – Тя извади спринцовка и я вдигна, за да може той да я види. – Но имам нещо доста близко.
Той отпусна глава назад.
– Благодаря ти, сладък бебешки Исус. Чакай – каза той, точно преди тя да я вкара в тръбата му за инфузия. – Това ще ме упои ли?
– Когато имаме деветметрово диво същество с нокти с размерите на Канзас, което тича по целия свят? Няма как да стане. Трябва да се изправиш и да се хвърлиш след него.
Той се засмя тихо и после изстена.
– Благодаря, докторе.
Марика не можеше да не забележи колко красива беше младата лекарка. Знаеше, че имат такава лекарка на щат, но никога не я беше срещала. Тя сведе поглед и забеляза една кърпа, която бяха пропуснали под леглото му. Тя беше напоена с тъмна кръв.
В нея се появи раздразнение.
– Не трябва ли да е в болница? – Попита тя, а гласът ѝ беше остър като скалпел.
Докторката я погледна, но Робърт заговори преди нея.
– Д-р Мирабал е най-добрата, скъпа. Тя има достъп до неща, до които другите лекари… нямат.
– Разбира се. – Изглежда, че всички в стаята ѝ се доверяваха безрезервно. Особено Ерик, който не можеше да откъсне очи от нея. – Не исках да намеквам друго.
– Всичко е наред – каза жената, преди да предложи на Марика успокояваща усмивка. – Знам колко много означава той за теб.
Това изявление я хвана неподготвена и тя усети как по бузите ѝ се надига топлина.
Лекарката погледна към Гарет, а изражението ѝ се промени на такова, което не предизвикваше спорове.
– Трябва да проверявам това обратно на всеки няколко часа – каза тя на Гарет. – Този път имам предвид това.
Този път?
– Но ребрата ти заздравяват добре. Би трябвало да можеш да ходиш след няколко…
– Сега? – Попита Гарет, прекъсвайки я. – Би трябвало да мога да ходя сега?
Тя стисна устни в знак на несъгласие.
– Това ще бъде голям риск.
– Ще бъде още по-голям, ако не го направя.
– Щом го казваш по този начин… – Тя започна да си тръгва, но се обърна към него. – За да знаеш, трябваше да дам успокоителни на госпожа Лоуър. Горката. Тя е извън себе си от притеснение.
Марика разпозна изражението на вина, което проблесна по лицето на Гарет. Лице, което би трябвало да е подпухнало и посиняло, но се заздравяваше със застрашителна скорост. Чудеше се какво е имала предвид докторката, когато каза, че му е дал нещо, което да му помогне да се излекува по-бързо. Как изобщо е било възможно това?
Лекарката си тръгна, мотористите отидоха да вземат нещо за ядене, а Робърт изведе Куки в коридора, като ѝ нареди да си легне. Той със сигурност беше единственият, който можеше да заповядва на тази жена.
– Чакай, вече се е стъмнило? – Гарет погледна Робърт, когато той се върна.
– Съжалявам?
– Казахте, че се е стъмнило и трябва да спрете да търсите.
– Да.
– Майната му. Колко време съм бил извън строя?
Мускулите в челюстта на Робърт подскочиха, преди да даде неохотен отговор.
– Няма да ти хареса.
– Ще ти хареса още по-малко, ако не отговориш.
Без да се притеснява, Робърт каза тихо:
– Почти двадесет часа. Скоро отново ще е светло.
Гарет се изстреля нагоре и после се удвои, когато го обхвана болка. Марика се втурна на негова страна, чувствайки се безпомощна. Тя не обичаше да се чувства безпомощна.
Натисна раменете му.
– Трябва да си починеш.
– Марика, какъвто и коктейл да ми даде докторката, няма да ми позволи да си почина, дори и да искам.
– Какво? – Тя усети как очите ѝ се закръглят. – Какво точно ти даде?
– Кой знае? Тази жена е надарена.
– Надарена или не – каза Робърт – все пак трябва да хапнеш, преди да тръгнем.
– Да тръгваме? – Попита Марика.
– Ще ни взема нещо.
– Не можеш да тръгнеш.
– Благодаря – каза Гарет, като я игнорираше напълно.
– Ти си ранен.
– Аз също така имам нужда от душ.
– Имаш нужда от лоботомия. Почти си умрял.
– Госпожа Лоуър донесе някои от нещата ти. – Робърт посочи една кожена чанта под дивана, на който беше спала Марика.
Сигурно беше проспала посещението на жената. Тя обожаваше госпожа Лоуър. И господин Лоуър, в този смисъл.
– Имаш ли това? – Попита Робърт Марика.
– Никога не съм правила лоботомия.
Гарет преметна краката си отстрани, мускулите му бяха напрегнати, дишането му – учестено.
Тя отпусна дълга, протяжна въздишка.
– Предполагам.
– Връщам се след пет минути.
След като Робърт си тръгна, Гарет преметна ръка през раменете ѝ и тя му помогна да се изправи.
– Това е толкова лоша идея.
– Както и жълта боя номер пет, но ето ни тук. Сложи ме обратно на леглото за минута.
Тя го направи, като почти го изпусна. Той се хвана за парапета с трепереща ръка, а после я прободе с поглед. Поглед! След всичко, което беше направила.
– Какво? – Попита тя, изтощена и отегчена от отношението му.
– Защо рискува живота си заради мен? Казах ти да бягаш.
Той ѝ се беше ядосал? Сега? Тя постави юмруци на хълбоците си, като едва сега осъзна, че дрехите ѝ са изцапани.
– Може и да си ръководител на този екип за сигурност, но аз не работя за теб. Помниш ли?
Той се наведе по-близо до нея.
– Казах ти да бягаш.
– И в деня, в който имаш право да ми казваш какво да правя, ще те послушам. Ще вземеш ли душ или не? Трябва да съобщя на майка ми.
– Защо не избяга?
– Имаше нужда от моята помощ.
– Глупости.
– Очевидно си ударил главата си по-силно, отколкото си мислех. Спасих живота ти, ако си спомняш.
– И рискува твоя в този процес. – Той прокара ръка по лицето си. – Заир се нуждае от теб.
– Не – каза тя, като се опита да не позволи на внезапния прилив на тъга да проникне в гласа ѝ. – Ти си по-силен от мен. Той трябва да се научи да се бие. Как да оцелее. Майка ми може да го научи на магиите, които ще са му необходими. Но само ти можеш да го научиш да се бие.
– Ах, значи ти си разбрала всичко.
Тя отново обгърна кръста му с ръка, като го насърчи да се изправи.
– Имах много време да мисля за това.
– Какво имаш предвид?
– Гарет, какво според теб движи всяко мое сърцебиене? Всеки мой миг? Нашият син. – Тя удобно пропусна частта за самия Гарет. Някои неща беше по-добре да не се казват. – Той е всичко, което има значение. Той, Алвин и Ошекиел. Заир ще има много по-голям шанс да оцелее, ако ти… си в живота му. Ако го отгледаш.
Той сведе очи.
– Държиш се така, сякаш няма да си наблизо.
– Просто казвам. Ако нещо се случи с мен…
– Като какво?
– Добре. – Тя се отдръпна от него. – Първо аз ще си взема душ. Нямам представа какво има в косата ми, но е ужасно неприятно.
– Няма нищо лошо в косата ти. – Той вдигна ръка и прокара нежно пръсти по бузата и челюстта ѝ. – Кога точно се случи това?
– Не си спомням. – Тя отблъсна ръката му. – И защо го правиш?
– Какво правя?
– В един момент си леденостуден. А в следващия момент си ужасно горещ и на практика флиртуваш. Това не е честно. – Тя отново го заобиколи, за да го вдигне, като внимаваше за гърба му, който все още не беше видяла. – Слагам мораториум върху флирта. И – добави тя със силна гримаса – предложения за брак.
– Никога не съм леденостуден.
– Моля те. Имам измръзвания, за да го докажа.
Той отново се изправи на крака сред няколко похърквания и стенания.
– Съжалявам.
– Не, не е така. Добре ли си тук? – Бяха се запътили към душ кабина, снабдена с предпазни решетки и нехлъзгав под.
– Не. Имам нужда от помощ с превръзките.
– А, разбира се. – Тя развърза престилката и я смъкна от него.
Да игнорираш флиртовете му беше едно, но да игнорираш задника му – съвсем друго. Той имаше задник на атлет. Такъв, който хващаше момичетата неподготвени, когато минаваше покрай тях. Тя би трябвало да знае. Погледът ѝ се плъзна към превръзките, покрити с ивици засъхнала кръв.
– Сигурен ли си, че е добре да си вземаш душ?
– Докторката щеше да каже нещо, ако не беше.
– Точно така. – Докторката. Ревността беше под достойнството ѝ. И все пак…
Едно огромно парче марля покриваше целия му гръб. Марика отлепи бавно лентата по краищата под звуците на съскането му и рязкото поемане на въздух. Мамка му.
На едно особено чувствително място той се протегна назад и уви голяма ръка около бедрото ѝ. После я стисна. Не знаеше дали това му помага или не, но със сигурност помагаше на нея. Той правеше това толкова често, когато бяха заедно, със силните си ръце върху бедрата ѝ. Дупето и. Гърдите и. Усещането заливаше тялото ѝ със спомени. Нежелани.
Дори и да се научи отново да се грижи за нея, това нямаше да е от полза и за двамата. Тя не разполагаше с достатъчно време. Освен ако не попадне в дванайсетте процента успеваемост. Дванадесет процента. Шансовете със сигурност не бяха в нейна полза.
Тя бавно отлепи марлите от гърба му. Някои от тях залепнаха и се наложи да ги притиска с най-нежния натиск, който можеше да упражни, но той сякаш се справяше по-добре с всяка изминала секунда. На нея обаче не ѝ се получаваше.
Превръзката падна, както и подът изпод краката ѝ.

Назад към част 6                                                        Напред към част 8

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!