Даринда Джоунс – Смяна на измеренията – Чарли Дейвидсън – новела 13,5 – част 9

Глава осма

Ако пътят ти изисква да минеш през ада, върви така, сякаш си собственик на това място.

– Надпис на тениска

 

Всеки от присъстващите стоеше толкова неподвижно, че отдалеч можеше да бъде сбъркан със статуя. И тримата мотоциклетисти бяха насочили пистолетите си към главата на момичето. Гарет не смееше да помръдне, защото гърбът на Марика беше прилепнал към гърдите му. Ако той помръднеше, тя се движеше. Беше стъпила пред него. Беше рискувала живота си, за да спаси неговия, и всичко това беше напразно, защото той щеше да я убие.
Марика замръзна с върха на копието до гърлото си. Ако дори преглътнеше, то щеше да потъне по-дълбоко.
Но момичето беше най-спокойното от всички. Мощно, диво и с пълен контрол. Тя стовари копието неудържимо върху гърлото на Марика, но не откъсваше поглед от Гарет.
– Алвин – каза Робърт отново, този път по-меко. – Погледни ме, миличка.
Деликатните ѝ вежди се сключиха и Гарет видя няколко белега по лицето ѝ. Един от тях се простираше от слепоочието надолу през устните ѝ и завършваше на брадичката. Раната беше дълбока и това съзнание го разтревожи най-много от всичко.
Робърт пристъпи напред, но момичето – Алвин – не се напрегна. Тя изобщо не помръдна. Дори не го погледна. Няколко секунди бяха необходими на Гарет, за да разбере, че очите ѝ отново се насълзяват. Не можеше да повярва, че не го е видял преди. Тези блестящи медни ириси, толкова необичайни, толкова отчетливи. И все пак го беше пропуснал. И гривната на китката ѝ. Златната, която Ош ѝ беше подарил, преди да изчезне. Тя блестеше на слънцето, което се процеждаше през клоните, ясна като ден.
Капчица мокрота се плъзна по миглите ѝ и дъхът ѝ секна в гърдите. Без да се замисля, тя пусна копието и се втурна в прегръдките на Робърт.
Останалите я гледаха, а лицата им бяха изненадани, докато Робърт я поглъщаше в прегръдка. Той се поклащаше заедно с нея, а раменете му се тресяха от ридания.
– О, Боже мой. Къде си била? Къде си била?
Стройните ѝ рамене също се разтресоха, но тя не отговори. Гарет дори не знаеше дали може да го направи.
След дълъг миг, в който адските кучета, вече излекувани и не усещащи опасност за подопечната си, изчезваха едно по едно, Робърт я постави на една ръка разстояние. Той я огледа. Отметна косата ѝ назад, за да разгледа лицето ѝ. Повдигна китката ѝ, за да проучи пораженията, които беше нанесла, като я захапа многократно.
– Ранена ли си? – Попита той, а гласът му беше наситен с емоции.
Тя поклати глава и той я прегърна отново. От нея се изтръгна тих, лек смях.
Тогава Гарет осъзна, че Марика е в ръцете му. Тя облегна глава на рамото му, а лицето ѝ светеше от радост, докато двамата се гледаха.
– Помниш ли всички? – Попита Робърт най-накрая, като пусна Алвин.
Тя продължаваше да държи ръцете си заключени около една от неговите, като почти се скри зад него, преди да се обърне към останалите от групата. Тя погледна от един мъж на друг, после към Марика. Отказвайки се от нуждата си от безопасност, момичето пристъпи по-близо до Марика и вдигна пръсти към мястото, където беше пробола кожата ѝ.
– Смело.
Марика изхлипа в една ръка и, неспособна да сдържа повече емоциите си, придърпа момичето в прегръдка. Гарет искаше да се присъедини към тях, но се въздържа. Пип все още не беше показала, че го е разпознала.
Когато най-сетне го погледна иззад прегръдката, дребната ѝ фигура беше още по-малка от тази на Марика, почти като че ли беше страдала от години на недохранване, тя каза:
– Вие двамата най-сетне оженихте ли се?
Гарет си помисли, че сърцето му ще се пръсне. Той обгърна и двете в прегръдките си, като едната ръка на Пип се плъзна около кръста му.
– Светая светих, момиче. Ти ни изплаши до смърт.
– Съжалявам.
Той я прегърна по-силно, след което попита:
– Мислиш ли, че сме наранили адските кучета?
Тя го погледна.
– Не. Знаех, че това е Хаял. Усещам го навсякъде. – Речта ѝ беше малко скована, малко колеблива, но все пак говореше почти перфектен английски. И все пак го говореше с акцент, почти като шотландски с малко гръцки примес. – Мислех, че ще дойдеш да ги вземеш. Като гуран. Като трофей.
Точно тогава тя погледна покрай него към Донован, който все още беше в шок, ако разтворената му челюст беше някакъв показател. Алвин стисна Марика за последен път и се отправи към него.
– Помниш ме, нали? – Попита тя.
Той се засмя и поклати глава.
– Станала си по-висока.
– Може би ти си станал по-нисък – контрира тя, после вдигна ръка и прокара пръсти по извивката на устата му и по брадата му.
– Тя правеше това – каза Гарет тихо на Марика. – Винаги прокарваше ръцете си по лицето му. Нещо за скулите.
– Ти имаш брада.
– Да, но той е майстор в това. Той е майсторът на скулите.
– Чувам те – каза Донован.
– Е, не я виня – каза Марика и скръсти ръце на гърдите си. – Аз също бих прокарала ръце по лицето му, ако не беше неловко и притеснително.
Гарет започна да се смее, след което се намръщи към нея.
– Откога имаш това желание?
– От около двайсет секунди.
Пип се прехвърли към Ерик, най-младия от мотористите. Тя се взря в него.
– Принц Ерик.
Той се засмя и я придърпа в силна прегръдка.
– Майка ти ме наричаше така. Казваше, че приличам на принц.
Алвин се захили и се отдръпна.
– Глупав заек. Тя не те нарече така.
Преди той да успее да я попита какво има предвид, тя се прехвърли към Майкъл.
Все така спокойно лошо момче, той се облегна на едно от малкото останали дървета, скръстил ръце на гърдите си, и я наблюдаваше през слънчевите си очила. Благодарна усмивка повдигна едното ъгълче на устата му и той каза с възможно най-гладкия глас:
– Ти си наказана.
Тя се засмя и скочи в прегръдките му.
– Да, да – каза той, като се престори, че не се наслаждава на прегръдката.
Когато свърши, тя се завъртя в пълен кръг, за да ги поеме всички отново.
– Не мога да повярвам, че не ви познах. Особено теб – каза тя, като открои Гарет, а белите ѝ зъби го заслепиха, усмивката ѝ беше толкова голяма.
– Защо мен? – Попита той и я подкани към себе си. Той се възползва напълно и този път я задържа в прегръдките си още по-дълго.
– Защото теб те рисувах най-много.
– Никога не съм виждал мои рисунки.
– О, това е, защото аз ги давам на…
– Би ли погледнала времето – каза Марика прекъсвайки я. Тя вдигна китката си.
– Ти не носиш часовник – каза той.
– Исках само да кажа, че все още имаме едно същество, което трябва да издирим и да застреляме до смърт.
– Тя е права – каза Робърт. – Трябва да се върнем там. Трябва да намерим това същество.
– Това същество? Имаш предвид Хаял?
Гарет откъсна вниманието си от Марика.
– Дали Хаял е висок двайсет фута, с черни рога и остри като бръснач нокти?
– Да – каза Алвин, а изражението ѝ беше мрачно. – Е, не двайсет.
– И ти го познаваш?
– Да. Той е мой годеник.

* * * *

Докато се върнат в комплекса, Куки и Лоуърови вече чакаха отвън и буквално кършеха ръце.
Още преди Робърт да спре напълно, Куки се втурна към джипа и, може да се каже, измъкна детето от колата и го взе в ръцете си.
– О, боже мой – каза тя, поклащайки се с бедното момиченце, което на практика висеше от прегръдката ѝ.
Алвин се разсмя, както и Марика. Едва ли можеше да повярва на събитията от последните няколко дни. Ако напишеше фентъзи роман за тях, редакторът щеше да каже, че е твърде необичаен. Никой не би могъл да пречупи вярата си толкова много.
Куки най-накрая я остави на земята и позволи на Лоуърови да прегърнат внучката си. Госпожа Лоуър се разплака, а меките ѝ сиви очи бяха море от емоции. Макар и посивял в слепоочията, господин Лоуър все още изглеждаше толкова елегантен, колкото и първия път, когато Марика го срещна преди четири години, когато Гарет доведе Заир в комплекса за първата игра на него и Алвин.
Те вкараха Алвин вътре, без да са готови да я пуснат. Останалата част от екип „Пип“ ги последва.
Час по-късно, докато седяха около масата за вечеря, Алвин не можеше да се насити да ги гледа. Марика не можеше да си представи през какво е преминала. Беше изчезнала в друго измерение, на друго ниво. Ужасяващо само по себе си, но как изобщо е попаднала там?
Всички имаха толкова много въпроси, но за чест на всички, те ги запазиха за себе си. Поне засега.
Алвин се беше изкъпала и Куки ѝ намери дрехи. Тя беше невероятна в отгатването на размерите и правеше учудващо добри модни избори, като се има предвид, че собственото ѝ облекло граничеше с маниакалност с примес на цветна слепота.
Момичето беше толкова прекрасно. Никой не можеше да спре да се взира в нея, включително и Марика. Белезите по лицето ѝ с нищо не потискаха красотата, в която се бе превърнала. Но Марика беше пристрастна.
Тя все още носеше гривната, която Ош ѝ беше подарил. Потъмняла и покрита с кръв, тя беше оцеляла, както изглежда, години наред в една на пръв поглед враждебна среда.
– Къде са Амбър и Куентин? – Попита Алвин, след като хапна няколко хапки. Амбър беше дъщерята на Куки, макар че Куентин беше малко по-труден за обяснение. Марика винаги го бе смятала за бездомник, когото бяха приютили, след като демон го бе обладал и оставил без дом.
– Те са на път към дома – каза Куки. – Искаха да са тук по-рано, но бяха по средата на изпитите. Забраних им да се връщат, докато не вземат – и не издържат – всеки един изпит.
– Те все още са в университета? – Попита Алвин. – Сигурно вече получават докторските си степени. Искам да имам докторска степен някой ден. Може би в областта на керамичните науки. Или манга. А какво ще кажеш за Заир? – Тя погледна към Марика. – Нямам търпение да го видя. Той тук ли е? Обзалагам се, че е по-висок от мен сега.
След изказването ѝ настъпи неловко мълчание, когато всички на масата осъзнаха точно по едно и също време, че Алвин не знае. Нямаше представа, че я няма само няколко дни на Земята. Същото се беше случило и с Чарли, когато Алвин беше бебе.
– Алвин – каза Робърт, а устата му образува мрачна линия, – не знаем колко време те е нямало на другото измерение. Обадихме се на лекаря да те прегледа и да се надяваме да хвърли светлина върху възрастта ти, но предполагаме, че си някъде около четиринайсетгодишна? – Той погледна Куки.
Тя се съгласи с кимване.
– Да. Бих казала, че са тринадесет или четиринадесет.
Госпожа Лоуър също кимна.
– Това би било и моето предположение. Бих казала дванайсет, но само защото си толкова дребна.
Алвин остави вилицата си.
– О. – Тя погледна надолу, за да се изучи. – Съжалявам.
– О, скъпа, не. – Госпожа Лоуър се наведе и прегърна внучката си. – Ти си прекрасна.
Тя залепи усмивка, без да е убедена в това.
– Дали не са минали седем, осем или девет години тук?
– Скъпа – започна Гарет, изражението му беше също толкова мрачно, колкото и това на Робърт – за нас теб те няма само от три дни.
Алвин примигна, оставяйки идеята да потъне в съзнанието и. След това се изправи и отиде до прозореца с изглед към равнините с планините на заден план. След няколко мига седна обратно.
– Значи Заир все още е само на пет?
Марика кимна, но не беше очаквала палавостта на лицето на момичето. – Добре. Това означава, че мога да го бия. Най-накрая.
Те се засмяха, но Марика не беше напълно убедена, че лекото ѝ приемане е искрено. Все пак това можеше да почака.
Сега, когато трудната част беше отпаднала, г-н Лоуър попита:
– Алвин, как се озова в друго измерение?
Момичето отхапа още една хапка от тако – деликатес, който веднъж беше описала като структурно притеснителен, но странно пристрастяващ, и каза:
– Отидох там.
– Но как, скъпа? – Попита Робърт.
– Както винаги. Само че този път не успях да намеря пътя обратно.
Марика държеше Гарет под око. Този коктейл може и да беше направил чудеса, но той все пак едва не беше убит. Тя му подаде един от своите такоси. Когато той я попита, като сви вежди, тя каза:
– Наситих се. Ще трябва да изядеш този вместо мен.
Той сви рамене и продължи.
– Добре, нека се престорим, че не знаем как си способна да пътуваш в пространството.
Алвин се захили при тази мисъл, но описанието не беше далеч от целта.
– Ако искаш да отидеш от точка А до точка Б, какво точно правиш, за да стигнеш дотам?
Тя го погледна така, сякаш беше глупав, след което каза:
– През порталите – точно преди да отхапе още една хрупкава хапка.
Той се облегна назад, както и Робърт.
– Точно така. Порталите. А те са?
Тя преглътна, отпи от черното кафе и каза:
– Заминалите.
– Какво? – Попита Донован, решавайки да се включи в разговора. – Мъртвите хора?
– Да. Винаги съм го правила така, само че разбрах…
– Чакай – каза Робърт, като според зашеметеното му изражение умът му беше напълно разсеян. – Починалите? Ти прескачаш през покойниците?
Тя отхапа още една хапка, след което кимна, докато Робърт и Гарет събраха главите си, буквално, и заговориха тихо.
Те се изправиха и тогава Робърт каза:
– Никога не съм чувал за такава способност, а съм стар. Като на хилядолетия. Как изобщо е възможно това?
– Не знам. Просто разбрах как да го правя, когато бях дете.
– Значи, като… вчера – каза Гарет.
– Предполагам. Това е твоя вина.
Той я изгледа с недоверчив поглед.
– Моята вина?
– Да. Играехме на криеница. Не знам дали си спомняш това, но аз винаги печелех.
– Тя го правеше – каза той, потвърждавайки този факт пред всички на масата.
– Това е така, защото един ден се опитах да се скрия и някак случайно прескочих през един починал.
– Случайно? – Попита Куки. – На колко години беше?
– Не съм сигурна. Може би на три? Първият път обаче ме изплаши. Озовах се в гората през нощта и дълго време не го направих отново. Като цяла седмица.
– Преди време постоянно се озоваваше в кабинета ми – каза Гарет, като се върна назад. – Въпреки че го заключвах, за да не те допусна.
– Да. – Тя му се усмихна, доста доволна от себе си.
– Знаеш ли какво? – Каза Ерик, а постното му лице беше изпълнено със съзерцателна мисъл. Опасно нещо за него. – През годините съм преживял някои лудости от вас, но момиче, което може да скача от мъртвец на мъртвец? Мисля, че това е най-доброто. Едно от онези обърнати с ананас неща.
Той стана, за да вземе още една бира. Явно така правеха момчетата след подобно изпитание, независимо от времето на деня, тъй като беше едва един следобед. Той подаде и на Гарет една бутилка.
Гарет отвинти капачката, след което я попита:
– Помниш ли какво ми каза точно преди да… как го наричаш?
Тя се намръщи.
– Не знам. Никога не съм мислила за това. Това е като две парчета от пъзел, които трябва да сглобя, за да мога да премина през тях.
Той поклати глава.
– Как ги сглобяваш?
Тя сви рамене, като повдигна вежди.
– Просто го правя.
– Това е нормално. Спомняш ли си последното нещо, което ми каза?
След като допи втората си чаша кафе, тя повдигна едно рамо.
– Казах, че ще го намеря.
– Кого да намери? – Попита Майкъл.
– Ошекиел. – Тя изрече името му, сякаш беше стихотворение, и разсеяно стисна китката с гривната си.
– Ти отиде да го търсиш ли? – Попита Гарет, а гладкият му глас не беше ни най-малко снизходителен.
Тя само кимна и добави:
– Така и не го намерих.
– Имам нещо за теб. – Марика ѝ подаде куклата Ош. Притесняваше се, че сега, когато момичето беше по-голямо, щеше да я изхвърли, смятайки я за детска. Но тя я зяпаше цяла минута, играейки си с косата и опашките ѝ, после я прегърна до себе си.
Когато Алвин отново вдигна поглед, видя друг член на екипа да стои в ъгъла. Лицето ѝ просветна. Тя се изправи на крака и се затича към него.
– Свята работа – каза Гарет до Марика. – Това ли е този, който мисля, че е?
– Забравих, че никога не си го виждал преди. Единственият и неповторим, Ейнджъл Гарза. Най-неподходящият флиртаджия от тази страна на рая.

Назад към част 8                                                  Напред към част 10

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!