Глава 11
„Никога не съм казвала, че ще умра без кафе. Казах, че, ако ми отнемат кафето, ще умрат други.“
Мем
Куки взе Амбър от училище и преди да се приберем, прегледахме всичко, което моята асистентка успя да намери за Фостър. В един момент Куки беше стигнала до задънена улица, но очевидно някой приятел и е помогнал. Нямах представа, че има приятели.
Все пак тя успя да научи няколко неща за двете осиновявания, извършени от подозрителната агенция, наречена “Божествена намеса”.
– И така – каза моята приятелка, като ми подаде лист хартия – и двете деца са осиновени в Албакърки. Момче и момиче. Момчето е загинало при пожар преди няколко години. Пожарният инспектор е установил палежа, но виновникът така и не е открит. – Куки посочи второто име: – А момичето вече е на твоята възраст и все още живее тук. О, да! Разбрах и кой е наел сградата, в която е работила агенцията.
Тя ми предаде цялата информация.
– Благодаря ти, Кук.
Приятелката ми изглеждаше уморена и аз сериозно се разтревожих. Куки никога не се уморява.
– Как е чичо Боб?
Тя сви рамене.
– Вече не живеем заедно.
– Той се е преместил? – Бях зашеметена.
– Не. Искам да кажа, ние не живеем заедно в емоционален смисъл. Сякаш не си е вкъщи от дни.
Докоснах ръката й.
– Всичко е заради работата, Кук. Класически симптоми. Ще видиш.
Тя кимна и излезе рано от вкъщи, а аз отидох да се срещна с мацката, наела сградата на агенцията.
***
Жената, чието име беше в документите на агенцията за осиновяване, живееше в ранчо Тейлър, затова пътуването ми беше дълго. Няма нищо по-лошо от това да си по пътищата в час пик. За щастие не беше толкова зле. Измазаната къща на Карън Клафи, на тази същата жена, се намираше близо до железопътната линия и можеше се похвали с мазилката и избледнелите изкуствени цветя по алеята.
Почуквайки на вратата, чух лай на малко кученце, и след няколко секунди видях спираща до къщата кола. Жена на около петдесет години излезе от нея и отиде до багажника, за да извади торби с храна.
Докато тя вървеше от колата към къщата, аз се усмихнах и й махнах:
– Здравейте. Вие ли сте Карън Клафи?
Тя кимна и прехвърли пакетите в една ръка, за да отвори вратата.
– Казвам се Чарли Дейвидсън. Аз съм частен детектив. Разследвам случай, свързан с агенцията за осиновяване “Божествена намеса” и…
– Не знам нищо за това.
Тази рязкост ме смая, но само за миг.
– Така ли? – Взех папката. – Според документите от архива сте наели сградата, в която е работила посочената агенция.
– Не, не съм. Не знам нищо за това.
Ако имаше табелка на врата си, на нея щеше да пише „ЛЪЖЕ, КАКТО ДИША“.
– Както кажеш. Но трябва да знаеш, че работя с полицията в Албакърки. Трябва да докладвам на ченгетата и те ще дойдат след няколко дни. Нали знаеш, обикновена работа. Няма за какво да се притесняваш. – Тръгнах към Развалината. – Всичко най-хубаво.
– Нямам нищо общо с агенцията.
– Моля?
В жената кипеше раздразнение, примесено с лек страх.
– Нямам нищо общо. Името ми фигурира в документите само, защото ходех в тяхната църква и станахме приятели.
– За кого говорите, госпожо Клафи?
– За Ева и Авраам. Фостър. Имаха нужда от място, но не искаха да регистрират наема на свое име.
Отстъпих назад към къщата.
– Не казаха ли защо?
Карън отвори вратата и застана на прага, намеквайки, че има по-добри неща за вършене.
– Казаха само, че искат да осиновят няколко деца и да отворят собствена агенция. Доколкото знам не са отваряли никаква агенция. Сградата беше празна. Само вземах пощата им, и я носех в дома им. Това е всичко. С всичко останало нямам нищо общо.
– Г-жо Клафи, просто трябва да попитам: какво означава “всичко останало”?
Тя наведе замислено глава. Или може би се молеше.
Накратко, мълча толкова дълго, че овулирах два пъти, а след това Карън все пак ме покани да вляза.
В къщата се оказа дакел на име Марли. Научих името й само, защото хазайката й изкрещя седемнадесет пъти да млъкне. Но Марли не мислеше да спира терора си и лаеше по мен в продължение на добри три минути, докато не реши, че не съм заплаха. След това, започна едно постоянно чесане по корема и истински водопад от играчки. Марли смяташе за свой дълг да ми покаже всичките си играчки, и за всяка една се борехме не на живот, а на смърт, докато поредната играчка не омръзнеше на дакела достатъчно, за да донесе нова.
Като пусна торбите на плота в кухнята, Карън включи кафеварката и ароматът ме изпрати направо в най-щастливото ми място, Земята на кафето.
– Неотдавна – проговори Карън достатъчно силно, за да я чуя над ръмженето на Марли, докато се карахме заради една розова едноуха мишка, – се вдигна малко шум. Дойде един следовател. По думите му той работел за някакъв адвокат, обществен защитник. Искаше всичко, което знаех за агенцията. Опитах се да го убедя, че нищо не знам. Договорът за наем е на мое име, да, но нямам нищо общо със самата агенция.
Едва не загубвайки ръката си, поясних:
– Той не обясни ли за какво е разследването?
Карън започна да разопакова пакетите.
– Арестували някаква жена за отвличането и убийството на собственото си дете. Но тя се кълняла, че не е убила дъщеря си. Казала, че се е свързала с една двойка от агенция за осиновяване. А двадесет и пет години по-късно намерили останките на детето на по-малко от петдесет метра от къщата, в която тогава е живяла.
Станах и отидох при Карън. Е, по-точно, докуцуках, защото Марли се запали от симпатия към ботушите ми. Нима семейство Фостър бяха осиновили момиче, само за да го убият след това? Защо изобщо им е притрябвало такова нещо?
– Мислиш ли, че семейство Фостър са способни на такава отвратителна постъпка?
– От само себе си! – Изсумтя стопанката на къщата. – Тази жена има такава история … Не можеш да я изкопаеш.
Наведох тъжно глава и се замислих. Трябва да говоря с този следовател.
– Г-жо Клафи…
– Само Карън.
– Карън, следователят остави ли ти визитка или поне телефонен номер?
– Остави си визитката, но я изхвърлих. Наистина съжалявам.
– ОК. Сама ще разбера всичко. Благодаря много, Карън. – Хванах ръката й и притиснах собствената си визитка в юмрука й. – В случай, че си спомниш нещо друго.
Тя взе визитката, но бях деветдесет процента сигурна, че Карън ще я изхвърли веднага щом си тръгна.
Вече се канех да си тръгвам, но си помислих, че няма да навреди да предупредя тази жена за нещо.
– Не искам да те плаша, но моля те, не казвай нищо за срещата ни на Фостър. Страхувам се, че може да си в беда.
Карън стисна зъби и аз усетих как вълна от негодувание и враждебност се надига в нея.
– Вече не ги виждам. Престанах да ходя в църквата им отдавна.
– Ще ми кажеш ли какво се случи?
Тя се обърна. И знаех много добре какво означава това. Карън нищо няма да каже повече.
– Не.
Е, поне е честна.
– Как се казваше църквата на Фостър?
– Хора на Божествения път.
– Харесват думата “божествено”, както виждам.
– Те си мислят, че са. – Карън ме погледна сериозно в очите. – Божествени хора. Божи помазаници.
– Не сме ли всички от Бога? – Отговорих със срамежлива усмивка, почесах за последен път корема на Марли и си тръгнах.
Обадих се на Куки, преди да стигна до Развалината.
– Куки, спешно разбери името на жената, която в момента разследват за убийството на собственото си дете. Убийството е извършено преди двадесет и пет години. Наскоро е открит…
– Вероника Айзом.
Замръзнах.
– Уау, че скорост!
– В края на краищата го разтръбиха по всички новини.
По дяволите, време е да започна да гледам вечерните новини.
– Благодаря ти, Кук. Можеш ли да разбереш къде я държат?
– Разбира се, слънце. Дай ми пет минути.
– Давам ти.
Качих се в Развалината, но не я запалих, а зачаках малкото животинче на пътническата седалка да обяви присъствието си.
Познавах момичето, разбира се. Тя беше светлокоса, синеока красавица, която се е удавила на деветгодишна възраст. Сега живееше с бандата на Ракета в изоставената психиатрична болница, така, че не я виждах често. Имаше достатъчно приятели, но за мен, старицата – нямаше време.
Слива, известна още като Захарна Слива (така я кръстих заради пижамата, с която беше облечена), седеше и се преструваше, че яде сладолед от купичка. Тя лапна една лъжица, а втората даде на куклата си. Естествено, плешивата.
Слива има някакъв афинитет към косата на куклите. И да, към косата като цяло. Постоянно иска да ме сресва, след това да ми сплита косата, после бързо да ме подстриже. След като оцених колекцията от куклите й, реших, че все пак ще се обърна към специалисти.
– Харесваш ли кукли? – Попита Слива.
– Само надуваеми. Брои ли се?
– И аз ги харесвам! Моят приятел Алекс имаше такава кукла. Удряхме я в лицето и тя отскачаше назад.
Определено не говорехме за едно и също нещо.
– Какво правиш тук, слънце?
– Видях те в колата и дойдох.
– Ясно.
– Виждала ли си Ейнджъл?
Наскоро Слива започна да изпитва симпатия към моя тринадесетгодишен детектив.
– Появява се от време на време, защо?
– Нищо. Искам да поговориш с брат ми.
Брат й, Дейвид Тафт, е полицай. От време на време обичам да му се подигравам.
– Пак ли се е захванал с курви?
Слива поклати глава.
– Той падна и вече не го виждам.
Замръзнах.
– Тоест, как така – падна?
– Не знам. Видях го да пада и сега не мога да го намеря. Трябва да го потърсиш.
Е, призраците умеят да говорят в гатанки и Слива не е изключение, но ако не може да види брат си…
Безпокойството пропълзя по гърба ми. Ами, ако наистина е паднал отнякъде? Да не би да е умрял и да е отишъл от другата страна?
– Добре, слънце, определено ще го потърся.
Слива кимна и нахрани куклата си с още една топка сладолед.
– И теб те търсих. Нямаше те цяла вечност. Мислех, че си си тръгнала.
Пригладих кичур коса по рамото й.
– Съжалявам.
Нямах сърце да й кажа, че се видяхме преди няколко дни. Призраците усещат времето по различен начин. Може би и историята с Тафт е същата.
– Всичко е наред – сви рамене Слива.
– Искаш ли да се повозиш с мен? Отивам при една жена, която е обвинена в убийство.
Прозявайки се, Слива отново сви рамене.
– ДОБРЕ.
Ох, тези деца! С нищо не можеш да ги забавляваш.
Запалих Развалината, извадих телефона от джоба си и набрах чичо Боб.
– Какво правиш? – Каза той вместо “Здравей”.
– Никъде няма да ходя, ако това имаш предвид. Обаждам се да попитам за полицай Тафт. Как е той?
Чибо замълча, след което поясни:
– Говориш за Дейвид Тафт?
– За него, да. Сестра му не може да го намери.
– Той има сестра?
– От другата страна.
– А, да. Не мислех, че го познаваш толкова добре. Дейвид Тафт е в отпуск.
– В отпуск? Откога?
– Вече четири месеца. Някак странно се получи. Дойде един ден, говори с капитана, изпразни бюрото си и повече не се появи.
– Сигурен ли си, че не са го прехвърлили?
– Няма нищо подобно в книгите ни.
Ако Тафт е решил, така да се каже, да си почине от работата, тогава защо Слива не го вижда? Тя със сигурност не е най-надеждният източник, но…
– А другата теория? – Попитах.
– Каква друга теория?
– Хайде, Чибо! Какво мислиш за тази отпуска?
– Дори не знам, скъпа. Може би е прегорял. Случва се постоянно.
Не и с Дейвид Тафт, когото познавах и почти уважавах. Той обичаше работата си и служеше само от година-две. Освен това, по моя информация той се е обучавал за снайперист. Значи имаше надежди, стремежи и вероятно полово предавани болести след всичките му курви, ако, разбира се, може да се вярва на Слива.
– Не мисля, че би могъл да направи това.
– Не знам, скъпа. Този живот не е за всеки.
О, да, разбрах намека.
– Добре, чичо Боб. Благодаря ти. Дръж ме в течение, ако разбереш нещо.
– Няма проблем. У дома ли си?
Премигнах.
– Да.
– Ок. Не ходи никъде. Ще съм там след около час.
– До-о-о-обре.
Затворяйки телефона, се канех да попитам Слива, тоест Ребека Тафт, отбивала ли се е до къщата на брат си, когато изведнъж тя избухна:
– Ще се върна скоро – и изчезна.
Мамка му. Нейната концентрация продължава дори по-малко от моята. Тоест, определено няма да излезе от нея детектив. Може пък, да пробвам да се обадя…
– Върнах се!
От изненада подскочих до тавана на Развалината.
– Имах нужда от гребен. – Завъртяйки пред очите си нещо наподобяващо използвана клечка за зъби, Слива се протегна: – Фу-у! – и отново изчезна.
Така наречената „отпуска“ на Дейвид Тафт наистина ме притесни. Защо ще напуска работата си така? И защо Слива не може да го намери?
Правоприлагането има редица странични ефекти, сред които е и самоубийството. Ами, ако Тафт наистина е прегорял? Изведнъж е направил или видял нещо, което не е трябвало да прави или вижда? Нима вече го няма?
Спирайки на червен светофар, наведох глава и извиках на Тафт:
– Дейвид Тафт.
Ако е умрял и останал на земята, ще се появи или до мен, или в скута ми, или на качулката. Всеки вариант ми върши работа. Братът на Слива обаче не се появи.
За съжаление това изобщо не означаваше, че е жив. Може да е отишъл в рая веднага след смъртта си, а оттам не знам как да извикам хората. Поне не знам как точно да го направя. Ейнджъл се кълне, че мога да го направя, но никога не съм опитвала.
Когато Куки се обади, бях само на няколко пресечки от офиса.
Отговорих на обаждането просто и грациозно:
– Здравей, Кук.
– Здравей, слънце. Общо взето, гаранцията й е платенаи сега е при родителите си.
– Радвам се за нея. Сигурно там е добре. Родителите й ще й помогнат да се успокои и да сложи в ред мислите си. А за кого говорим?
– За Вероника Айзом – засмя се приятелката ми. – Относно обвинението в убийство…
– Ами, да, точно така. – Ребуса”Тафт” напълно обърка мозъка ми.
– Те живеят в парка за каравани ”Зелената Долина”.
– Супер. Изпрати ми адреса. Ще я потърся там.
– Няма проблем. Защо Робърт мисли, че си у дома?
– Така ли мисли? Странно.
– Чарли – каза Куки заплашително, – няма да лъжа съпруга си заради теб.
– И защо? Аз лъжа заради теб!
– Вярно, но ти обичаш да лъжеш. Това е като предизвикателство към самата теб. Явно, защото изобщо не умееш да лъжеш.
– Стига, де! Всеки, който не го мързи, ме рита.
– Бъди внимателна – добави Куки, въпреки, че гласът й звучеше по-скоро развеселено, отколкото притеснено.
– Нищо не обещавам.
Затворих, завих надясно по пътя, за да не пропусна най-близката лента, и тръгнах да търся Вероника Айзом, надявайки се, че тя ще говори с мен.
Двадесет минути и половин мока лате по-късно пристигнах в “Грийн Вали”, извън магистрала Четвърта. Родителите на Вероника живееха в добре поддържан парк за каравани, с цят на зелено авокадо, който ме накара да си поискам гуакамоле. Освен това, недалеч от парка се намираше ресторант “Ел Бруно”, от който дори тук се стичаха апетитни миризми на печено и чили, изпълвайки устата ми с очакване и слюнка. Най-вече слюнка, разбира се.
Докато вървях по пътеката към къщата на Айзом, стомахът ми изръмжа. Почуках на металната врата и зачаках. От караваната се чуваха ниските звуци на телевизора, но никой не ми отвори, докато не почуках още три пъти. Освен това, възрастният мъж, който се появи, изобщо не беше доволен от моето постоянство. Той рязко отвори вратата с раздразнение.
– Г-н Айзом? – Попитах, молейки се да не тръшне веднага вратата и да ми даде поне няколко секунди.
Мъжът ми хвърли ядосан поглед изпод извитите си вежди. Носеше избеляла синя работна риза с емблема”Автомонтьор”. Значи, беше механик. Е, лесно намирам общ език с механиката. И да, с мъжете като цяло.
– Съжалявам, че ви безпокоя, но може би, (а това е много голямо “може би”) мога да помогна на дъщеря ви.
Привлякох вниманието му, но не каквото очаквах.
– Ако дъщеря ми има нужда от помощ, то е само, за да се съгласи с предложението на прокурора и да подпише чистосърдечно признание. Можете ли да помогнете с това?
Сърцето ми се сви. Очевидно този човек, както и всички останали в града, вярваше, че дъщеря му е убила собственото си дете. Или е това, или просто не вярва, че могат да спечелят делото. Явно трябва да се поизпотя.
– Г-н Айзом, тя тук ли е?
Той отново ме изгледа гневно и ясно усетих презрението, което лъхна от него. Това ми подсказа, че помага на дъщеря си единствено от чувство за родителски дълг, но сърцето на този мъж е разбито. Аз ли не знам какво е.
– Казвам се Шарлот Дейвидсън. Аз съм частен детектив. Струва ми се, че случаят, по който работя в момента, е пряко свързан със случая на дъщеря ви. И съм абсолютно сигуна, г-н Айзом, че тя е невинна.
– Какво толкова те убеди? – Попита той, но само за да докаже, че греша. Нито за секунда не повярва, че дъщеря му може да е невинна.
– Същите хора, които уж са представлявали агенцията за осиновяване и са отнели внучката ви, са отвлякли съпруга ми, когато е бил още бебе. И поне още едно момче.
Г-н Айзом се изправи, но все още държеше мрежестата врата, показвайки, че няма да ме пусне в къщата.
– Нямаше никаква агенция.
– Имало е – възразих аз, – и имам доказателства.
Нямах доказателство, поне не физическо, но не му трябваше да знае.
Той обмисли думите ми за няколко секунди и след това извика:
– Рони!
На вратата се появи жена, явно току-що излязла от душа.
– Тази жена изцяло се е вързала на твоите истории. Ще си прекарате страхотно.
Добре, и така става.
– Аз съм Чарли Дейвидсън – казах, докато бащата на Вероника не ме е обсипал с нова доза сарказъм – и знам, че не лъжеш.
Жената застина като статуя. Г-н Айзом си тръгна и мрежестата врата почти се затвори, но Вероника дойде на себе си и я отвори по-широко.
– Влез.
Имаше дълга тъмна коса, висяща на раменете й на мокри кичури, очи с цвят на бърбън и разкошна фигура. Преди да се покаже, явно е сушала косата си и отново започна да притиска краищата на мокрите си къдрици с влажната кърпа.
Изкачвайки се по разклатените стъпала на верандата, влязох в малка каравана с разхвърляни играчки.
– Играчките са на моя племенник. Майка ми го взе със себе си до магазина – обясни Вероника бъркотията, ритна няколко играчки, и ме покани да седна. – Искаш ли нещо за пиене?
Държеше се много учтиво, но сърцето й биеше като военен барабан в гърдите. Ръцете й, държащи кърпата, трепереха. И във всяко нейно движение имаше нещо неестествено. Вероника се движеше рязко и нервно, сякаш беше частично парализирана от мощния еликсир на надеждата и страха.
– Не, благодаря. Всичко е наред.
Присядайки, тя остави кърпата, стисна ръце в скута си и зачака. Не, тя не чакаше, а се надяваше, молеше се, умоляваше.
– Вероника, помниш ли как изглеждаха хората, които се свързаха с теб преди много години?
– Какво знаете за случая? – Попита изведнъж тя, явно не разбирайки нищо. – С моя адвокат ли работите?
– Не. Съжалявам, трябваше веднага да обясня. Аз съм частен детектив. Работя по случай, свързан с вашия.
Красивите вежди се раздвижиха.
– Как точно е свързан?
– Не мога да кажа. Поверителност и всичко останало. Но мога да кажа, че знам кой се е свързал с вас и защо.
Вероника наведе глава.
– Живеех на улицата с новородено бебе на ръце. Затова дойдоха при мен.
Нямаше как да й кажа, че хлапето е имало специална аура, която може да е привлякла вниманието на Фостър, затова се включих:
– Точно така. Но защо живеехте на улицата?
Господин Айзом стоеше в кухнята и слушаше нашия разговор.
Поглеждайки към баща си, Вероника отговори:
– Не ми беше лесно. От време на време вземах наркотици, но по него време не използвах. Когато разбрах, че съм бременна, се отказах и никога не се върнх към това. А когато се роди Лиана, баща й отново се появи на хоризонта.
Някъде от страната на г-н Айзом дойде дълбока, гореща ярост. Бившия на дъщеря му, явно не предизвикваше положителни емоции у него.
– Той каза, че иска да ми помогне с дъщеря ни. Убеди ме да се преместя при него. Месец по-късно… – Вероника напълно се сви. – Месец по-късно отново бях на наркотици и непрекъснато се карахме. Той ме изгони, а не можах да се прибера в къщи. Не бях готова да преживея това отново.
– Да минете през… – спрях, преди да задам въпрос. – През пречупването.
Прехапайки устни, Вероника кимна.
– Отново ли те зариби с наркотици?
– Не ме е принуждавал да правя нищо.
Тя се чувстваше толкова виновна, че едва дишах.
Наведох се към нея.
– Но се е възползвал от ситуацията, Вероника.
– Той приемаше, да, но това не означава, че съм бил длъжна да следвам примера му. И така всичко се преобърна.
Гърдите на Вероника се свиха и аз й дадох време да се съвземе.
Не исках да споря. Права е. Но бившият й също има своя дял.
Реших да върна разговора в руслото на настоящия случай.
– Има причина, поради, която не можеш да намериш доказателство за съществуването на агенцията. Никога не е било документирано.
– Така каза следователят – кимна Вероника. – Но той не можа да разбере кой е управлявал тази фалшива агенция.
Извадих снимката на семейство Фостър, направена по времето, когато са взели бебето на Вероника, която Куки беше открила.
– Разбирам, че е трудно да си спомниш но погледни я, ако обичаш. Те ли са?
Вземайки снимката, Вероника присви очи и я обърна леко наляво.
– Не мисля.
Всичките ми надежди се разбиха. Може би вървя по грешен път. Лая на грешното дърво. Хващам се за сламки. И всичко в същия дух.
– Според мен – продължи Вероника, гледайки Фостър, – това са хората, които осиновиха Лиана.
Усещайки, че надеждите ми се разпалват отново, рязко се изправих.
– Помниш ли ги?
– Не. – Тя се изправи и взе чантата си. – Никога не съм ги виждала, но агентите ми дадоха снимка на хората, които искат да осиновят Лияна, за да ми е по-лесно. Не взех решението си веднага. И изрових снимката, когато … когато я намериха.
Вероника ми подаде снимка и аз почти възкликнах “Ура!”.
– Те са – казах аз, ликувайки мислено. – Значи с теб са се свързали други хора от името на тази двойка?
– Да. От приказките им, тази двойка изглеждаше леко обсебена от религията, но си помислих, че всеки вариант е по-добър от това, да живее в бедност с майка, пристрастена към наркотиците.
– Можехте да живеете с нас – добави г-н Айзом с горчивина.
– Татко, не започвай. Не става въпрос за теб и ти много добре го знаеш.
Той се обърна и се върна в кухнята.
– Вероника, на колко години беше?
– На шестнадесет. – Тя погледна назад. – Когато отнесоха Лиана, аз размислих. Реших, че ще се опитам да си я върна. Знам, че е подло, но всичко се случи толкова внезапно! Дадоха ми само няколко дни за размисъл. Мислех, че ще има добро семейство. През цялото това време вярвах, че тя живее живота, който аз не мога да й дам. По-добър живот. И те… те я убиха.
Задушавайки се под натиска на скръбта, Вероника покри устата си с ръце. Раменете й трепереха така силно, че аз се приближих, прегърнах я с една ръка и започнах да размишлявам, докато Вероника дойде на себе си.
Ако Фостър са отвличали и други деца, тогава защо са фалшифицирали осиновяването на детето на Вероника? Защо просто не са отвлекли момичето?
– Вероника, къде точно живееше?
– Тогава – в приют.
Нещо ми се проясни. Приютите са затворени в определени часове. Може Фостър да са имали възможност да се доближат до Вероника, само, когато тя проси по улиците? А това вероятно се е случвало през деня с куп хора наоколо. Да, определено е било така.
– Както и да е, работя по този случай с един полицейски детектив. По-точно скоро ще го привлека. Обещавам ти, Вероника, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Междувременно изпрати своя следовател при детектив Робърт Дейвидсън.
В същия момент в стаята стана с петнадесет градуса по-студено.
– Какъв е проблема? – попитах аз, вече предполагайки какво ще чуя в отговор.
– Точно той ме арестува.
– Това е добре. – Отбелязах си на телефона. – Значи вече се е заел с това. – Отидох при Вероника. – Ще се справим, Вероника. Дотогава се грижи за себе си. – Вече на вратата добавих: – И не подписвай нищо.