Глава 12
„Винаги се карам на тези, които не могат да си обуят гащите си без да се спънат.“
Надпис върху тениска
Когато се прибрах вкъщи с вечеря от “Ел Бруно”, открих, че Чибо отново го няма, Куки отново се паникьосва, а Амбър се крие в стаята си. Опитах се да се свържа с нацупения си чичо, но той така и не се обади. Явно е ядосан на лъжите ми, че уж съм си вкъщи. Ега ти чудака!
С Рейес разгледахме текущото разследване. Разказах му всичко, което знам за Фостърс и Вероника Айзом. Той слушаше, но практически не участваше в разговора. По принцих не е от приказливите, разбира се, но поне не ме бомбардира със заповеди.
Мога да намеря положителното при всякакви обстоятелства. Имам такава дарба.
Рейес обаче, все още не харесваше идеята за разследване.
Веднага, след като почистихме след вечеря, на вратата се почука. Престорих се на изненадана.
– Кой ли може да е по това време?
Рейес присви очи подозрително, а аз изтичах да отворя. На прага стоеше Шон Фостър. Беше пъхнал ръце в джобовете си и, съдейки по леката форма на смущение, явно не се чувстваше на място.
– Влез – поканих го, като много се надявах, че запознавайки се с него и ориентирайки се в ситуацията, Рейес ще разбере защо поех този случай.
Влизайки в апартамента, Шон бързо се огледа (и беше много впечатлен), а след това мълчаливо кимна на Рейес в знак на поздрав. Досега нямах и представа, че Шон иска да се запознае с него. В момента сърцето на нашия гост биеше бурно и от него на топли вълни се изливаше нетърпелива тревога.
– Много се радвам да те видя – казах аз. – Всичко наред ли е?
Шон се намръщи.
– Да. Ти самата каза, че…
– Рейес! – Прекъснах го и му махнах с ръка. – Това е моят съпруг, Рейес. Рейес, това е Шон Фостър. Ами, синът на Фостър.
В един момент си помислих, че Рейес аха-аха да избяга. Той хвърли поглед към спалнята, сякаш преценяваше с колко крачки ще стигне до нея.
Затаих дъх, надявайки се с всички сили Рейес да не е толкова груб и да разбие надеждите на Шон. Същите надежди, които съпругът ми уловяше толкова ясно, колкото и аз.
Шон обаче вече знаеше, че Рейес е раздразнен. Дори почти се обърна към изхода, когато изведнъж Рейес се приближи и му стисна ръката. Заля ме вълна от облекчение.
– Искате ли кафе? – Попитах и двамата, и дори недоволният поглед на благоверния ми не ме отклони от набелязания път. – Ей сега ще го направя. А вие сядайте и се опознайте.
Отидох в кухнята и включих кафемашината, докато мъжете сядаха на масата за вечеря. Не сме от тези, които седят до камината в хола, по дяволите, иначе гостите ще си помислят, че сме прекалено щастливи за тях.
– Извинявайте, че се появих така внезапно – започна разговора Шон.
Със същото леко смущение Рейес поклати глава.
– Няма нищо. Така или иначе щях да…
– Да, аз също.
Рейес кимна и забеляза татуировката на предмишницата на Шон.
– Хубава е.
– Благодаря. – Шон протегна ръка, показвайки цветната татуировка. – Направих я преди няколко години. Мама – тоест Ева – едва не получи удар.
Рейес се засмя тихо.
– Знаеш ли кои са истинските ти родители?
Замръзнах, без да знам как ще реагира Шон на такава прямота.
– Не. Затова наех жена ти.
– Тогава си наел най-добрия професионалист в бизнеса.
Ледът, както се казва, се счупи и разговорът потече като топло уиски. Мъжете говореха за всичко, включително и за това, че всъщност, въпреки, че не са истински, те са почти братя.
– Слушам за теб от раждането си.
Рейес се наежи.
– Едва ли са казали нещо добро за мен.
– Нито веднъж. И затова исках още повече да се запозная с теб.
Отново смутен, Рейес наведе глава.
– От колко време знаеш за съществуването ми? – Попита Шон.
– От няколко години.
– А знаеш ли, че съм техен осиновен син?
– Подозирах. Но теб те оставиха. Сигурно са те обикнали от пръв поглед.
За изненадата, която в този момент се отрази на лицето на Шон, човек можеше да даде половината кралство и един кон.
– Еха! Изглежда изобщо не ги познаваш, нали?
Рейес се засмя и поклати глава.
– Не мога да кажа, че искам да ги познавам.
– Разбирам – засмя се и Шон.
Тези двамата лесно и бързо намериха общ език. Занесох им кафе и изведнъж се почувствах толкова уморена, че едва държах очите си отворени. А някъде в апартамента лежеше възглавница, която ме викаше с всичка сила. За да не безпокоя Рейес и Шон, си легнах, но лежах в леглото дълго време, слушайки ги как си говорят, смеят се и си съчувстват един на друг.
Три часа по-късно Рейес дойде при мен, но не беше толкова лесно да легне в леглото: Артемида беше заела почти цялата му страна. В крайна сметка той легна, избутвайки ротвайлера и дълго, дълго време просто лежа мълчаливо. А през цялото това време, задържайки дъха си, аз се давех в агония. Все пак сънят ме победи. И двамата почесахме Артемида зад ушите, а след това хванах съпруга си за ръка. Той преплете дългите си пръсти с моите и преди да заспи, тихо каза:
– Зарежи случая.
Заля ме разочарование, докато не ми просветна: днес научих нещо. Рейес не се ядосваше заради Шон. Харесваше го, знам го със сигурност. Значи Рейес го ядеше нещо друго. А, това вече е интересно.
***
По-късно през нощта, усетих как в ребрата ми се забива лакът и определено не беше моя. Този лакът ми попречи да догледам страхотния си сън. Тъкмо се канех да се потопя отново в него, но една ръка покри устата ми.
Отворих очи. Държейки ме здраво, Рейес прошепна „Шш!“ в ухото ми и кимна нанякъде. Ошашавена, погледнах в същата посока, в която гледаше мъжът ми, и пак подскочих. Стискайки ме още по-силно, той изчака, докато зрението ми се проясни. А след това видях, че до леглото ни стои Амбър.
Понечих да стана, но Рейес продължаваше да ме държи здраво и закриваше устата ми, така, че ми беше невъзможно да попитам „Какво, по дяволите?!”.
А след това разбрах защо се държи така. Висока и слаба като тръстика, Амбър стоеше до леглото ни по нощница. Дългата й тъмна коса падаше върху лицето й, но все пак виждах очите й. Тя ни погледна изпод къдриците си и лицето й не изразяваше абсолютно нищо.
Искрица светлина привлече вниманието ми към ръцете на Амбър. По-точно към дясната й ръка, в която държеше нож за гравиране. Нашият нож за гравиране. Този, който Рейес използва да реже зеленчуци. Този нож беше толкова остър, че веднъж леко докосвайки острието му, изкървях почти до смърт. А Амбър стоеше и разрязваше крака си с него.
Нощницата й беше напоена с кръв, и по плата се появи още едно голямо тъмно петно, когато Амбър отново поряза бедрото си.
Втурнах се към нея, но Рейес не ми позволи да помръдна. Започнах да се боря, а той само ме стисна по-силно и ми прошепна в ухото:
– Ще заобиколя леглото и ще взема ножа. Стой тук.
Но преди да успея да кимна в отговор, Амбър заговори с нисък монотонен глас.
– Моретата ще кипнат, пясъците ще загинат и само ти ще си виновна.
– Стой тук – повтори Рейес и бавно започна да се отдалечава, избутвайки се през матрака.
– Ако не го погълнеш, месото ще окапе от костите ти.
Рейес слезе от леглото и за един миг, беше зад Амбър.
– Бреговете са покрити с парчета стъкло.
С вниманието на укротител на змии, той хвана Амбър за китката, но тя вече беше успяла да си нанесе още една порязване. Кръвта вече не беше просто размазана, а течеше през тъканта на нощницата. Притиснах ръце към устата си от ужас.
– Рибите се сърдят.
Рейес бавно издърпа ножа, а аз се втурнах напред, коленичих право на леглото и хванах лицето на Амбър в ръце.
– Амбър?
Изхвърляйки ножа, Рейес я хвана за раменете, за да не падне.
– Амбър, скъпа, чуваш ли ме?
Тя стисна ръце в юмруци и ме погледна ядосано.
– Кръвта се изпарява толкова бързо, че птиците не могат да дишат.
Отместих косата от лицето й и забелязах, че е обляно в пот и сълзи.
– Амбър, аз съм леля Чарли.
Накрая тя ме погледна в очите и след няколко дълги секунди каза:
– Unofanira kudya iye.
Отне ми известно време, за да определя езика, но след това ми просветна, че Амбър говори шона, езика на повечето хора в Зимбабве.
– Трябва да го изядеш – каза тя. На шона. Откога Амбър говори шона?!
Преди да успея да кажа нещо, тя се свлече. Извиках, но Рейес я улови точно навреме.
– Дръж я – казах аз, станах от леглото и се втурнах към халата си.
Рейес, току-що облякъл долнището на пижамата си, вдигна Амбър в ръцете си и се придвижи към вратата. Взех аптечката от банята и се втурнах след него.
Поставяйки я на масата за хранене, Рейес запали лампата, когато вдигнах ризата й, за да прегледам раните й. Цялата кръв се оттече от мозъка ми и светът се наклони малко. Амбър здравата се беше постарала. По чудо, нито едно от разрезите не беше достатъчно дълбок, за да изисква шевове, но имаше много рани.
– Върви – каза Рейес, отваряйки аптечката и намирайки кислородна вода.
Направих крачка назад, но не можех да откъсна очи от порязванията.
– Дъч – каза твърдо Рейес, – доведи я.
Разтърсих се и кимнах.
– Веднага.
Нашата врата, и тази на Куки бяха широко отворени. Стрелвайки се през двете, се сетих, че съпругът на моя приятелка е детектив. Който има пистолет. Надявах се, че няма да ме застреля, защото определено нямах намерение да будя внимателно съседите си.
Влязох в спалнята, запалих осветлението и се затичах към Куки.
Чичо Боб веднага се събуди и посегна към пистолета в кобура на нощното шкафче. Преди да успее да стреля, първо трябва да разкопчае кобура, което ще ми даде достатъчно време да обясня коя съм.
– Аз съм, чичо Боб – казах, вече силно разтърсвайки Куки.
– Чарли? Какво за Бога?
– Амбър. – Отново разтърсих най-добрата си приятелка. – Кук, слънце, събуждай се по-бързо.
Куки рязко се изправи, очите й бяха почти толкова диви като косата й.
– Кук, не се паникьосвай.
Чичо Боб вече беше скочил от леглото, защото отдавна е свикнал да се буди по всяко време на деня и нощта. Но Куки, за съжаление, не.
– Какво? – Попита тя, оглеждайки се трескаво. – Какъв е проблема?
Обърнах я към мен:
– Куки, нищо страшно не се е случило, но трябва да дойдеш у нас.
Накрая тя ме погледна.
– Какво? Случило ли се е нещо с някого?.. – И тогава й просветна. – Амбър!
Изкачвайки се от леглото, Куки нахлузи единия чорап и наметна халата си. Чибо вече беше с панталони и тениска.
Изтичахме към нас, където Амбър седеше на стол до масата за хранене, а Рейес й оказваше първа помощ.
– Амбър! – Куки долетя до дъщеря си и се свлече пред стола. – Господи! Какво стана?
– Събудихме се – отговорих аз – а тя стоеше в спалнята ни. Дошла е насън.
– Как така? – Кук се взря в дъщеря си учудено. – Амбър?
Амбър сви рамене.
– Не помня… – изсъска тя, когато Рейес изля още малко кислородна вода върху треперещия й крак. Впрочем, Амбър трепереше цялата.
– Какво се е случило тук? – възкликна отчаяно Куки, гледайки кръвта.
– Да я заведем ли в болницата? – Предложих на Рейес.
– Не! – Веднага извика Амбър, а после добави по-тихо: – Не. Няма нужда. Разрезите изобщо не са дълбоки.
Наведох се, докоснах лицето и ръката й и попитах:
– Като тези ли?
Свивайки устни, Амбър се сви. По ръката си имаше много порязвания с различна дължина и дълбочина.
Куки ахна силно и покри устата си с ръка.
– Не е това, което си мислиш – измърмори Амбър.
– Ти… нараняваш ли се?
– Не – поклати глава тя. – Не, мамо, никога не бих го направила.
– Тогава… нищо не разбирам.
Амбър захапа долната си устна.
– Раните не са дълбоки – каза Рейес. – Няма нужда от шевове, но трябва да се почистват няколко пъти на ден и да се сменят превръзките на всеки няколко дни. За всеки случай.
Сякаш търсейки подкрепа, Амбър го прегърна с ръка. Рейес я погледна.
– Всичко ще бъде наред, принцесо.
Тя кимна. Леко, разбира се, разтапяйки се, но въпреки това кимна смело, гледайки в лицето на смъртоносния чар.
Куки се приближи и започвайки да се ядосва, попита:
– Какво става, Амбър?
– Не се режа сама, мамо. Кълна се.
Рейес започна да превързва крака й и аз леко изправих коляното й, за да му помогна.
– Ти беше разстроена. Почувствах го тази сутрин.
– А, ти говориш за това! – Амбър поклати глава, отхвърляйки предположенията ми. – Глупости. Просто… научих лоши новини.
– Какви са тези лоши новини? – Каза чичо Боб.
Очите на Амбър се разшириха и аз отчетливо почувствах проблясъка на страх. В мен пламна гняв. Дали всичко е заради Чибо, и поведението му напоследък? Наистина ли беше толкова разстроена заради него?
Огледах се и хвърлих ядосан поглед на чичо си.
– Какво?! – Каза той с устни.
– Амбър Оливия Ковалски – каза Куки със строг тон, – чакам обяснение.
Амбър подъвка долната си устна още малко, преди да отговори:
– Събудих се и вече имах порязванията. Не знам откъде са дошли. Не съм ги направила нарочно.
Какво, за Бога?
– Амбър, помниш ли как говореше с нас?
Въпросът ми явно я изненада.
– И какво казах?
– Нещо за кипящи океани и счупено стъкло. А след това – хвърлих поглед към Куки и Чибо, – тя заговори на шона.
Куки ме погледна объркано.
– Това е родният език на жителите на Зимбабве.
– Повтори – каза чичо Боб.
– Амбър проговори на шона. Каза, че трябва да го изям.
– Кого да изядеш? – уточни Амбър, а на лицето й проблесна отвращение.
Почти се изкикотих.
– Мислех, че ти ще ми кажеш.
Тя сви безпомощно рамене.
– Съжалявам, лельо Чарли. Нищо не помня.
Когато Рейес приключи с превръзката на крака й, му донесох стол, после донесох по един за Куки и за мен, а чичо Боб да се оправя. Нека да си стои и кипи от гняв, по дяволите.
– Не очаквах да си спомниш нещо – казах на Амбър. – Правила си го и преди.
– Правила е какво?
– Да пророкува.
– Чарли – поклати глава Куки, – не приемаш насериозно онзи случай на училищния панаир, нали?
Тогава Амбър играеше ролята на врачка, но когато се появих, тя вече не се преструваше. Изпадна в транс и започна да пророкува за Дузината, дванадесетте адски хрътки, които бяха изпратени да защитават Пип, макар, че тогава не го знаехме. Амбър говореше и за предстоящата война на дъщеря ми със Сатаната. И в нищо не сгреши.
– Много е яка – казах на моята приятелка – и вече съм ти го казвала неведнъж.
Куки не искаше и да чува за възприемчивия характер на Амбър и нейната дарба. Братовчедката й също имала дарба, която с времето малко се размила. Кук беше ужасена, че Амбър може да има същите сили.
– А, не. Не може да си сериозна.
– Напълно сериозна съм. И не ми викай не.
Куки придоби неразгадаемо изражение. Може би не разбра шегата. Обмисляйки думите ми за минута, тя най-накрая поклати глава.
– Да кажем, че има… някакви способности. Какво общо има това с факта, че се е порязала в съня си?
Седнах на стола си.
– Иска ми се да знаех. Слънце, помниш ли нещо?
Амбър отново поклати глава.
– Само, как се събуждам на масата и чичо Рейес ме залива с кислородна вода.
– Защо беше толкова разстроена? – Попитах. – Определено го почувствах, затова дори не се и опитвай да се измъкнеш.
Чичо Боб също седна на един стол, на няколко крачки от нас.
Амбър скръсти ръце на гърдите си, прехапа устна и потърка брадичка в рамото си.
– От стрес могат да се появят пристъпи на лунатизъм. И също така, очевидно, пристъпи на самонараняване и предсказания за бъдещето. – Навеждайки се напред, прибрах кичур коса зад ухото си. – Можеш да ни кажеш всичко. Няма значение кой е в стаята в момента. Разбираш ли това?
Амбър кимна.
Дадох й време да се отпусне малко и след това попитах директно:
– Страхуваш ли се от втория си баща?
Ако, тя наистина се страхува, най-вероятно нищо няма да каже пред него. Но нейната реакция ще ми каже всичко и веднага ще наредя на Чибо да се махне, и ще стигнем до дъното на истината. Но вместо това Амбър се втурна да го защитава.
– Какво? – Тя въздъхна и изправи рамене. – Изобщо не се страхувам от него.
Заля ме вълна от облекчение. Както се оказа, дългоочаквано. През цялото това време бях наистина притеснена. Обърнах се и хвърлих красноречив поглед на чичо си по темата „Щастлив си, копеле такъв“. Той ме гледаше с отпусната челюст и аз отново се обърнах към Амбър.
– Добре, скъпа. Разказвай всичко както си е.
– Тук няма нищо особено. Честно казано.
– Амбър – проточи Куки с характерния си майчински тон.
– Ами, мисля… Тоест, струва ми се, че ме преследват.
Чичо Боб веднага скочи на крака, а аз хванах ръката на Амбър.
– Защо реши така?
– Аз… добре… получавам съобщения.
– Какви съобщения? – Попита Куки.
Чибо се изстреля като куршум от апартамента, връщайки се тридесет секунди по-късно с мобилния телефон на Амбър в ръка и го пъхна в ръката Куки. Докато четеше съобщенията, изражението на Куки се промени три пъти: първо имаше шок, след това недоумение и накрая истински ужас.
Тя сложи ръка на устата си и аз попитах:
– Може ли?
Моята приятелка ми подаде телефона. Не исках да смущавам Амбър, но да си преследван не е шега работа.
След като прочетох трите съобщения, и аз изпаднах в истински шок. Чичо Боб взе телефона и започна да чете.
– Всичко започна, когато с Бранди бяхме в мола. – Амбър срамежливо се сви. – Правехме си селфита с изплезени езици и пет секунди по-късно получихме съобщение: – Извади си езика още веднъж и ще ти покажа какво да правиш с него. – Тя ме погледна, сякаш искаше да ме попита нещо. – Изплашихме се и се обадихме на майката на Бранди. Помолихме я ни да вземе. След това отидохме у тях и гледахме филм.
– Значи е започнало в деня, в който остана там за през нощта? – Заяви Куки.
– Да. Татко ми позволи. Преди три седмици.
Тогава Амбър живееше с баща си, защото Куки ме наглеждаше в Ню Йорк. Откачих и забравих дори собственото си име, заедно с всичко останало. В крайна сметка, заради мен, Куки не беше до дъщеря си, когато най-много се е нуждаела от майка си.
– Значи гледахте филм – напомних аз.
– Да. Бранди заспа, а аз го изгледах до края. Бяхме по пижами и си бях вдигнала краката си на масичката за кафе. Тогава дойде съобщението: „Разтвори си коленете си, за да виждам по-добре“.
Куки се разтърси.
– Мамо, бяхме в мазето и имаше само един малък прозорец. Който и да е написал съобщението, трябва да е бил в задния двор на Бранди.
– Ох, скъпа! – Възкликна Куки и прегърна дъщеря си.
През цялото време Амбър стискаше ръката на Рейес с две ръце, а сега прегърна майка си с едната. Рейес седеше тихо и галеше с палец кокалчетата на Амбър. Гледайки го, усетих топлина да се разлива в гърдите ми. Когато си върнем Пип, той ще бъде страхотен баща.
– Изключих телевизора, но не можах да заспя. Толкова ме беше страх, че цяла нощ гледах прозореца.
– Съжалявам, скъпа – казах аз.
– Той е навсякъде, където отида. Ако отида на кино, той пита дали ми се спи, защото уж ми е сложил нещо в минералната вода. Ако с Куентин отидем в парка, той пише: „Ако не спреш да се навеждаш, ще те шляпна по задника“.
Куки, по чийто вени течеше страх и тревога, затвори очи.
– Тогава съобщенията станаха още по-лоши – добави Амбър.
С това бях напълно съгласна. Дори тези, които прочетох, биха накарали една опитна порнозвезда да се изчерви. Глупаво е да се казват такива неща на възрастен и още повече на тринадесетгодишно момиче.
– Той започна да отправя смъртни заплахи. Например, веднъж в училище обядвахме и той някак си знаеше, че съм облечена в рокля. Заплаши… – Амбър преглътна тежко. – Заплаши, че ще ми отреже краката, ако ги разтворя още. Нарече ме курва и каза, че вижда мокрите ми бикини.
Замръзнах. До това не бях стигнала.
– Откъде има номера ти? – Попита Чибо.
– Той даже в училище я следи – добави Куки.
Чичо Боб все още преглеждаше съобщенията.
– Може да е всеки – каза и след част от секундата отново изскочи от апартамента.
Върна се с телефона си и започна да звъни на някого.
– Амбър, защо не ни каза? – Попитах.
Тя се облегна на стола си.
– Не можех. И няма какво повече да се каже.
Лицето на Куки изразяваше една трета озадаченост и две трети решителност.
– Това не е достатъчно, млада госпожице. Настоявам за обяснение.
Докоснах ръката й. Никога в живота си не съм я чувала да нарича Амбър госпожица. Това изобщо не е в духа на Куки.
– Ти беше в Ню Йорк – отсече внезапно Амбър. – Не исках да те тревожа.
– Да ми тревожиш ли? Амбър, не мога да повярвам, че не си ми казала!
– Съжалявам, мамо…
– Точно сега! – Чичо Боб внезапно повиши тон, крещейки на някого в телефона.
– Блокирах номера, от който ми пишеха – добави Амбър – но съобщенията започнаха да идват от други номера. Всеки ден – нов номер.
– Не може ли просто да сменим номера на Амбър? – Предложи Куки.
– Че цялата следваща година, ако не и повече, да се чудим се дали ще дойде за нея? Кук, тези съобщения крещят за бруталност и насилие. Може да са написани от някой кретен, който живее наблизо и няма смелостта да се приближи до жертвата си. А може и да е един от онези преследвачи, които са абсолютно безобидни, – излъгах през зъби. В света няма абсолютно безобидни насилвачи. Всички те вредят на жертвите си по един или друг начин. – Но трябва да сме сигурни. – Погледнах Амбър. – Куентин знае ли?
Тя поклати глава.
– Не. Страхувах се, че… – Амбър хвърли поглед към Чибо. – Страхувах се, че ще каже на майка ми.
Междувременно чичо Боб се беше превърнал в статуя. Докато говореше по телефона, той продължи да прелиства съобщенията на мобилния телефон на Амбър, но изведнъж спря да плъзга екрана и се обърна към нея.
Тя веднага наведе глава, притисна здравото си коляно към гърдите си и стисна ръката на Рейес.
– Значи затова не ни каза нищо? – Попита разяреният Чибо и когато Амбър замълча, той извика: – Амбър!!!
Станах:
– Стига, чичо Боб, – и взех телефона от него.
– Не – каза Амбър с едва доловим глас. – В началото бях глупава. Страхувах се, че ако ти кажа, ще ми вземеш телефона. Но след това…
След поредното и особено гадно съобщение Амбър отговорила на преследвача, като написала: – Моят втори баща е детектив. Ако не спреш, той ще те намери.
Ответното съобщение е може би най-ужасното: „Не смей да ме заплашваш, кучко. Ако това прасе научи нещо, ще му прережа гърлото още същия ден.” Следващите седем съобщения бяха солидни снимки на чичо Боб. На работа, във “Враната”, пред нашата къща, когато слиза от джипа. Този човек добре се е постарал.
Чибо се върна към телефона си.
– Нямам нужда от заповед. Този човек заплашва дъщеря ми. МОЯТА ДЪЩЕРЯ! Направи го. Точно сега. – Той затвори телефона и го стисна ядосано. – Техникът вече проверява всички входящи и изходящи съобщения от този номер. Тъй като преследвачът ти е писал от различни номера, най-вероятно е използвал телефони за еднократна употреба. Но въпреки това, имаме шанс да го проследим поне до магазина, от който е купил…
Чибо не завърши, защото Амбър се хвърли на врата му. Той стоя онемял няколко секунди, а след това я прегърна, погали косата й и целуна горната част на главата й.
– Ти си най-смелото момиче на света.
– Изобщо не съм смела – поклати глава Амбър. – Изплаших се. Той каза, че ще те убие.
– Никъде няма да ходя, мънисто.
С Рейес си разменихме крадешком погледи, след което той стана от стола си и започна да затваря аптечката.
– Толкова се притеснявах за Робърт – каза Куки, погълната от вина – че не забелязах нищо.
Погалих ръката й.
– Вярно е. Ти си най-лошият родител след Джоан Крауфорд. Слава Богу, че ме имаш, защото имам план.
Чибо ме погледна подозрително.
– Плановете ти често завършват зле.
– Какво? – Изсумтях, махнах с ръка към чичо си и се обърнах към съучастника си. – Какво мислиш? Хващаме ли копелето, или какво?
Куки пое нервно дълбоко дъх.
– Аз казвам “да”, определено го хващаме. Но мисля, че Амбър трябва да реши.
– Защото, тя ще трябва да е примамката?
Страхът накара очите на Куки да изскочат от орбитите си.
– Примамка?!
– Не ти ли казах?