Глава 15
„Ако не се получи от първият път, тогава това е просто “опит” за убийство.“
Мем
Малко са нещата в живота, които могат да те изненадат повече от това, когато собственият ти съпруг, на когото си отдала сърцето и душата си, те хвърли от стотина метра височина. Вече го знам.
В момента, в който усетих разтърсването и краката ми напуснаха ръба на покрива, забавих времето и буквално увиснах във въздуха, задържайки дъха си. В мен бушуваше смес от шок и леко раздразнение.
– Рейес Александър Фароу! – Излаях, защото при тези обстоятелства изглеждаше най-доброто нещо, което трябва да направя.
Мъжа ми стоеше на покрива на “Албакърки Плаза” със скръстени ръце и се усмихваше.
– Спря бързо времето и това е добро начало.
Имаше план. Навярно имаше.
– ДОБРЕ, ДОБРЕ! Разбрах всичко! Аз съм Бог. И трябва да вярвам в това до дъното на душата си. Само, дето, ако костите ми лежат на купчина долу, това по никакъв начин няма да ми помогне.
– Справяш се страхотно – каза Рейес, не трогвайки се от моята паника.
– Рейес, това вече не е смешно. Всеки момент времето ще се върне и…
– Ти си бог. Времето няма да се върне, ако ти не му позволиш.
– … И когато се случи, ще се блъсна в асфалта, а ти много ще съжаляваш, че не си умрял, когато приключа с теб.
На фона на тъмната кожа блеснаха бели зъби.
– Тогава не се блъскай в асфалта. Стани асфалт.
– Какво, по дяволите, означава това? – Изкрещях аз.
Рейес се засмя. Засмя се!
– Впий се в него – каза той. – Спри да бъдеш човек и стани част от това, което те заобикаля. Част от всичко. Както подобава на бог.
– Добре. Тебе покр…
Така и не успях да завърша заплахата. Времето се върна и аз полетях надолу по-бързо, отколкото можех да си представя.
В полета се преобърнах. Не нарочно, разбира се, защото кой, по дяволите, би искал да види това? Но по някаква причина се обърнах. Имах време, колкото да се съсредоточа върху това, което ще донесе смъртта ми, и миг по-късно се слях с тротоара. Невероятна, несравнима болка пламна във всеки…
Чакай малко. Къде е болката?
Не веднага, но я усетих, само, че не беше моя. Усещах болката в хората около мен. Усетих тяхната радост, раздразнение, любов… Всичките емоции на света се вляха в мен като хероин.
И видях всичко. Всичко и всеки. Всяко стръкче трева, всеки слънчев лъч, всеки косъм по главата на всички, които бяха в “Плаза” и в съседните сгради.
Видях доброто, сякаш имаше физическо въплъщение, и злото също, но, за щастие, беше много по-малко. Омразата беше затъмнена от любовта, алчността от алтруизма и ревността от доверието. Вярно, във всеки случай, границите се оказаха много по-тънки, отколкото бих искала.
На няколко пресечки от “Плаза” забелязах един гущер, който пълзеше по стената. От другата страна на планината, малко момиченце падна от голяма топка в хола на къщата си. В Сиатъл, възрастен мъж даде на едно бездомно хлапе, което му се подиграваше, пет долара за храна. В Индия лекар изми краката на болната си майка.
Попивайки видяното, се къпех в него, като в голяма вана, пълна със светлина.
– Е, как е? – Попита Рейес, като се сгуши зад мен и докосна ухото ми с устни.
Притиснах се към съпруга си, сякаш през цялото това време си стоях спокойно на тротоара. Бях изумена от сърце и точно сега преживявах голям шок.
Поглеждайки към него, тихо попитах:
– Почувства ли го? Наистина ли Йехова прави това през цялото време? Нищо чудно, че ни обича толкова много. Ние сме невероятни, макар и сложни същества.
– Ти си много по-добра от всеки човек.
Поклатих глава.
– А тук грешиш. – Измъкнах се от прегръдките му, погледнах го в очите с цялата си сериозност. – Ако съм научила нещо, Рейес, това е, че хората са невероятни. Всички те заслужават да живеят. Е, почти всички. И всеки има право на равенство и сигурност, на храна и покрив над главите си. Отчасти разбирам защо Йехова не се намесва, защо не дойде и не поправи всичко, което не е наред. Свободната воля е невероятен подарък.
– И изключително разточително.
– Не е вярно. В света има повече добро, отколкото лошо. Те все още се учат.
– Те?
Вдигнах въпросително вежди.
– Ти каза “те”.
– Е, да, така е, но имам предвид…
Засмивайки се, Рейес се обърна и се отдалечи.
– Мисията завършена.
– Не! Имах предвид “ние”. Ние! Все още съм човек. Хей! – Настигнах го и го дръпнах за ризата. – Ти ме хвърли от покрива.
– И какво?
– Това беше неучтиво.
***
Нищо на света не помага за повишаването на апетита, както падането от висока сграда. С Рейес седяхме в “Зелено селище” и се наслаждавахме на невероятния зелен бургер от люто чили, когато се обади Куки.
– Здравей, Кук. Как мина денят на Амбър в училище?
– О, прекрасно! Много ти благодаря, че помоли Ош да се грижи за нея. Много по-малко нервнича.
– Радвам се. Как си?
– Първо ми разкажи как мина денят ти с г-н Фароу.
– Чудесно. Отидохме в Сахара и той ме хвърли от покрива. Ако не е последното, тогава всичко е просто страхотно.
– Е, това е най-важното. Както и да е, исках да кажа, че открих нещо за Фостър. Нещо, в което е много трудно да се повярва.
– Наистина? – Наклоних глава, сякаш никой нямаше да чуе разговора ни. – Хайде, издухай ме.
– Вече знаеш, че попаднах в задънена улица, когато разбрах, че Фостър не са това, за което се представят.
– Да.
– Затова помолих Пари да ми помогне.
– Браво. Да се обадиш на Пари е супер решение. Е, какво успя да намери?
– За това ти говоря! Накратко, тя използва някаква програма за разпознаване на лица и намери Фостърс. Тоест, може би. Преди 40 години двама тийнейджъри са били заподозрени в убийството на цяло семейство.
– Яко. По-скоро ужас.
– Арестували са ги и са ги вкарали в окръжния затвор, но те избягали. Някакъв пазач оставил килиите отворени. Не знам нищо за това, но всичко е много подозрително. И никой не е чул нищо повече за тези тийнейджъри.
– Значи искаш да кажеш, че семейство Фостър са убили цяло семейство като тийнейджъри?
– Имам предвид, че по програмата за разпознаване на лица са били арестувани за престъпление. Но това не е всичко. Тези деца били част от някаква свръхрелигиозна секта, чиито членове вярвали, че точно тези деца имат божествената дарба да откриват и унищожават пороците.
– Ясно. Всичко е зловещо, подобно на това, което открих.
– Накратко, тази секта, ако мога да нарека така, група психопати, които живеят заедно и се женят за деца…
– Можеш.
– … вярвали, че тези тийнейджъри олицетворяват второто пришествие. Веднага след като избягали от затвора, шерифът дошъл в лагера на сектантите, но вече нямало лагер. За една нощ групата от тридесет и повече души просто взели и се изпарили. И така и никога не ги намерили. Нито един от тях.
– Еха-а! Значи мислиш, че цялата секта е ловувала за убийства?
– Или е това, или те просто са се поддали на всичко, което тези тийнейджъри са направили. Чарли, всички тези хора на практика са се прекланяли пред тази двойка.
– Случват се и по-странни неща.
– Но това не е всичко.
– По дяволите, все едно гледам сополив сериал, примесен с клюкарско шоу.
– Арестуваните тийнейджъри…
– Да, да, слушам.
– Чарли, те са брат и сестра.
Сега вече се изненадах. И Рейес също. Толкова дълбоко си замисли, че дори не помръдваше.
Погледнах косо към съседната маса, от която откровено ни подслушваха. Е, мога да разбера тези хора. Малко неща съперничат по лудост на религиозните секти и браковете между братя и сестри. Ами просто, уау!
– Чакай малко. И ти научи всичко това от Пари? От нашата Пари?
– От единствената и неповторимата.
– А тя как успя да влезе в секретната база данни на ФБР?
Отговори ми пълно мълчание.
– Отново ли се е заела с хакерството?
– Съдейки по гласа й, молбата ми беше по вкуса й.
– Уебсайтове, бази данни… В миналото е имала сериозни проблеми, а сега е на изпитателен срок. Тя дори не може да влиза в интернет. При никакви обстоятелства.
– По дяволите, Чарли! Знаех, че е компютърен експерт, но нямах представа, че има проблеми.
– Не е твоя вината. Ще говоря с нея. Междувременно… Всичко, което разбрахме, е просто някаква дивотия.
– Може би трябва да поговорим с Робърт?
– Да. Ще му се обадя.
– Супер. До скоро.
Затворих телефона и погледнах в лицето на съпруга си.
– Добре ли си?
Той кимна.
– Тук има логика.
– Да, да. Освен информацията за брата и сестрата. Наистина се надявам това да е някаква грешка.
Превъртях списъка си с контакти и намерих номера на Чибо.
– Здравей, скъпа. Куки каза, че си си взела почивен ден.
Беше толкова щастлив, че нямах сърце да му кажа, че нямам нищо общо с това.
– Така е. Тя каза ли ти за нашето текущо разследване?
– Не. Тя… искам да кажа, напоследък бях твърде зает.
– Можеш ли да ми кажеш с какво?
– Не.
– Добре. Накратко… – Както обикновено, бързо информирах чичо си. Това беше достатъчно, за да предизвика сериозното му любопитство. – Ще те държа в течение, но ако можеш да подновиш този стар случай…
– Ще направя всичко възможно – каза чичо Боб.
С Рейес напуснахме ресторанта. Едно е да позволя на някой да подслушва това, което може да се намери в интернет, и съвсем друго е да позволя да изтече информация за моя клиент. Предстоеше ми неприятен разговор с Шон за това, как той е потвърдил алибитата на Фостър в деня на отвличането на Доун Брукс. Имам нужда от обяснение, но сега не е подходящият момент. Когато разказах на Чибо за случая, не споменах кой е моят клиент, и се съсредоточих само върху Фостър и находките на Куки.
– Чарли, ако всичко това е вярно, ще ми трябва нещо съществено. Много се съмнявам, че ще ми дадат заповед въз основа на информация, получена чрез… творчески методи.
– Добре, и какво точно ти трябва? Стига ли ти чистосърдечно признание?
– Ако те са тези, за които говориш, значи бягат от дълго време. Едва ли ще се втурнат да ти изложат всичко наведнъж.
– Имам план.
– Кога си нямала план?
– Вярно е. – Погледнах към Рейес, който караше към вкъщи. – Но това е много добър план. Наистина, имам нужда от помощ.
– Добре, дръж ме в течение. Сега за преследвача.
– Говориш за Джо?
– Кой е Джо? – попита Чибо.
– Джо Сталкър.
– Ясно. И така, относно Джо – подигра се чичо Боб, знаейки много добре, че е по-лесно, отколкото да посочва всичките недостатъци в моя мисловен процес. – Всички сме готови, ако все още искаш да доведеш това до края.
– Искам, разбира се. Защо да не искам?
– Просто си помислих, че може да си променила решението си.
– Някакви новини за Амбър?
– Цял ден държа връзка с Ош. Тя е добре, а той реши, че иска да ходи на училище.
– Това са глупости!
Чичо Боб се засмя.
– Ех, не знам какво щях да правя без теб, скъпа.
– Отиваш ли някъде?
– Никъде. Просто искам да знаеш колко много означаваш за мен. О, да! Ако закъснея утре, полицай Танг ще е главния.
– Да закъснееш? И защо?
– Имам сто неща на главата си, скъпа. Наскоро един от старите се размърда и трябва да разбера какво става. А това може да отнеме известно време. Но не се притеснявай. Действай по план.
– ДОБРЕ. Бъди внимателен.
– Както винаги. Грижи се и за себе си. И не излизай от къщи.
Всъщност не е лоша идея. С благоверния ми от няколко дни не сме прекарвали цяла вечер вкъщи.
***
Във “Враната” направихме съвместен набег над кафемашината, след което аз се качих при Куки, докато Рейес остана долу, за да говоря с новия си мениджър Валери. Веднъж я обърках със закачалка и се опитах да закача якето си на главата й. Мислех, че ще е забавно, но по някаква причина Валери не беше съгласна с мен. Само, че на мен ми е дошло до гуша от ненавистни погледи. Не може да ме обвинява, че съм омъжена за шефа й, в когото е влюбена до уши. Все пак аз го видях първа. В любовта всички средства са позволени. Или беше за войната? Както и да е, няма значение.
Куки не беше в офиса – беше се прибрала рано. Затова реших да се позанимавам с документите, разбрах, че това е луда идея и започнах да разработвам план за отмъщение на г-н Рейес Фароу. Разплатата – все пак е кучка.
Благодарение на сайта, наречен “Изтезанията са всичко”, получих поне сто идеи. О, да! Някои от вариантите бяха просто невероятни. Но първо исках да успокоя ужасното си любопитство. Тъй като вече съм на “ти” с дематериализацията, дали ще мога да шпионирам Рейес? Добре ще му се отрази!
Затваряйки очи, се потопих в отвъдното измерение. За Бога, този свят е просто невероятен! Трябваше обаче да се съсредоточа. Което и направих, след което тръгнах да търся жертвата си. Но се озовах на ъгъла на “Централ” (на ъгъла – не в професионален смисъл), където точно пред очите ми се сблъскаха двете реалности.
Бях част от всичко, което ме заобикаляше. Усетих емоциите на хората, но това не свърши дотук. Познавах ги – всеки, който мина през мен. На някакво дълбоко ниво знаех какво им е на ума. Не, не им прочетох мислите. По-скоро усетих емоциите им през призмата на собствените им най-тайни желания и най-дълбоки преживявания. Всичко това беше, като опиянението от някакъв вид мощен наркотик. За мен…
Издърпвайки се, се замислих какво правя. Нима съм като Ош? Нима се храня с хората по някакъв начин? Изсмуквам енергия от тях, за да получа това опиянение?
На секундата се отдръпнах и започнах да наблюдавам отдалеч. По-точно някъде от горе. Рейес често правеше така: висеше до мен и ме гледаше. Но винаги беше покрит с огромно черно въртящо се наметало. Трябва да го питам как го прави.
Няколко минути наблюдавах хората, и дори успях да си направя някои умствени бележки (едно момиче се беше забъркало в сериозни проблеми и беше на ръба на самоубийството), когато изведнъж Рейес по навик завладя ума ми. Сигурно, защото вървеше по улицата в обратната на мен посока.
За мен Рейес може да бъде както видим, така и невидим. Винаги съм си мислила, че вече съм разбрала този нюанс. Колкото по-дълбоко навлизам в неземното измерение, толкова по-малко видими стават разумните същества от нашия свят. Тоест, все още виждам и тях, и аурите им, но човешките форми стават по-мътни и мъгливи, докато изчезнат напълно. А може да е вярно и обратното. Може би за тези хора, които могат да виждат през воала между двата свята, аз също ставам невидима, докато навлизам все по-дълбоко в другото измерение.
Трябва да го проверя.
В тълпата, аурата на Рейес беше лесно забележима, защото е толкова различна от останалите. Пълен мрак, погълнат от пламъци. С едно светкавично движение бях зад него и започнах да се възхищавам как изглежда задника му в дънки.
Сякаш нищо не се е случило, Рейес тихо попита:
– Забавляваш ли се?
Честно казано, наистина се забавлявах. Долетях по-близо и смесих молекулите ни. Исках да го чувствам така, както чувствах другите. Исках да знам всичко за него. Да разкрия всички тайни, които пази в най-дълбоките кътчета на ума си. Но нищо не се случи. Емоциите му все още бяха скрити твърде дълбоко, твърде тясно преплетени и беше почти невъзможно да се отличи някоя от тях.
Усещайки твърда почва под краката си, го последвах. Той обаче спря рязко, обърна се и ме хвана за ръката. Дръпна ме към себе си, хвана ме за косата и ме бутна към една витрина.
– Не ме изкушавай – чух глас, топъл като загрят бърбън.
– Не съм съгласна. Ти си единственият, когото си струва да съблазня.
Рейес се премести в отвъдното измерение. Тук целувките му бяха още по-горещи. Енергията – още по-силна и осезаема.
С едната ръка ме дръпна за дънките и някъде в съзнанието си, успях да се изненадам, че все още са върху мен. Рейес разкопча копчето, дръпна ципа надолу и ръката му се плъзна в панталона. Притиснах гръб към витрината и го хванах за китката. В този свят всички усещания се засилват значително. Всяко докосване има значение. Пръстите му разтриха клитора ми, плъзнаха се вътре, причинявайки ми треперене от главата до петите.
Потърсих дюкяна на Рейес, опипах твърдия член и го хванах право през тъканта, слушайки го как поема рязко дъх през зъби.
– Дъч – каза той във врата ми – какво правиш с мен?
Дори и да исках, не можех да отговоря. Каквото и да правех с него, той започна първи.
Забравяйки, че някой може да ни види, разкопчах всички копчета на дънките му и увих пръсти около члена му.
– Мамка му – въздъхна Рейес и опря ръка на стената зад мен.
И беше прав. Защо тук всички усещания са по-интензивни? Откъде се появи тази свръхчувствителност?
Най-малкият намек за докосване почти ме доведе до оргазъм и трудно можех да контролирам собствените си действия. Изведнъж дрехите ми изчезнаха, както всичко, което носеше Рейес, и не можех да си спомня кой кого съблече. Рейес се притисна към мен и нашите безплътни енергии се сблъскаха. Молекулите се блъснаха една в друга, горещи нишки се завихриха около мен като панделки. Това, което се случваше, изобщо не приличаше на нашите обичайни, земни интимни забавления. Не телата ни се движеха едно в друго, а нашите енергии. Горещи, ненаситни, отчаяни…
За малко, Рейес се премести в света на смъртните и ме взе със себе си. Усещането за твърдия член в мен беше толкова внезапно, че се разтреперих от глава до пети. С всеки удар, тежкия натиск в стомаха ми нарастваше, сякаш от само себе си се вкопчваше в крехката граница между бавния, чувствен секс и дивата, неутолима жажда за изживяването на умопомрачителен екстаз.
И изведнъж равновесието се срина. Едва не се задуших и отметнах главата си назад, опирайки ръце на гърдите на Рейес. Дълбоко, дълбоко в мен избухна нещо без име или название. Стискайки зъби, преживявах силни спазми един след друг. На свой ред вълните се разбиваха в костите ми, пърхаха през нервните ми окончания, наводнявайки ума ми с най-мрачното удоволствие, познато на човечеството.
В това състояние оргазмът беше хиляди пъти по-ярък, по-горещ и по-интензивен. Никога преди не съм усещала как атомите ми се разделят. Никога не съм усещала, че се сблъскват, създавайки реакция, по-гореща и от ядрото на слънцето.
В Рейес бушуваше собствения му оргазъм и се чудех дали това е начинът, по който двама богове се обединяват в един. И защо изобщо са го направили? Защо всички богове от моя свят са се обединили и са станали едно? Каква полза са видяли в това?
Докато се носех в ехото на умопомрачителен екстаз, Рейес се облегна на мен изтощено. И точно в този момент осъзнах нещо фундаментално. Ядра, центрове, ядра… Дори в дематериализирано състояние, без никаква физическа форма, всеки от нас имаше свой център. И нашите центрове бяха идеални един за друг. Като пъзел от две части. Като ключ и ключалка. Или като пенис и вагина. Е, да, по-скоро като последния вариант.
Отстъпвайки встрани, Рейес се облегна на витрината и се взря в мен, а мен ме очакваше поредното откритие. Аз бръмчах. В истинския смисъл на думата. Тялото ми, сега в перфектно състояние, издаваше нещо като бръмчене.
– Извинявай – казах на съпруга си, притеснена, че и той го е чул.
В началото не каза нищо, но продължи да ме гледа. Само, че не съвсем мен, а сякаш и наоколо. Но после прошепна тихо:
– Невероятно.
– Какъв е проблема? – Изпаднах в паника, върнах се на земята и се завъртях, опитвайки се да разбера дали има нещо зад мен. – Какво виждаш?
Рейес се приближи.
– Теб, Дъч. Виждам те.
– Сериозно? Всъщност се опитвам да съм невидима. Така, че защо ти ме виждаш?
– Съмнявам се, че можеш да си невидима. Поне за свръхестествените същества. Все същата светлина си, към която се стичат мъртвите. Но сега, когато си такава, е различно.
– Как различно? Още по-лошо ли е?! На Пари й е трудно да ме гледа без слънчеви очила.
– Около теб има бяло сияние. Ти буквално светиш.
– Като светулка, или какво?
– Може и така да се каже – засмя се Рейес.
– Когато преминавам, и ти изглеждаш различно.
Той наведе глава.
– Рейс – започнах аз, готвейки се да се пошегувам – преодолей го вече, по дяволите. Знам всичко за тъмнината. Ако си създаден в ада…
– Значи не помниш.
Прокарах пръсти по красивите устни и дори фактът, че Рейес говореше в този момент, не ме спря.
– Не помня какво?
– Преди да убедиш Йехова да ме изпрати в твоя ад, вместо да ме заключи в собственото си творение, ти ме познаваше.
Хванати за ръка, тръгнахме по улицата. Вярно, все още е в нематериална форма, така, че хората минаваха през нас от време на време. Предимно студенти, изтощени от изпитите. Горките. Това е нещо, което никога няма да забравя.
– И тогава бях тъмнина. Преди да ме хване Сатана.
Спрях и се обърнах към Рейес.
– Не си спомням нищо подобно.
– Мисля, че Брат ми е променил спомените ти по някаква причина. Най-малко е изтрил част от тях.
– Знаеш ли защо?
– Не. Много съжалявам. – С тези думи той докосна стомаха ми с пръсти.
– Между другото, само да знаеш – започнах аз, усещайки как мускулите ми се свиват под лекото докосване, – ще ти отмъстя за днешния малък трик.
Чертите на Рейес леко омекнаха.
– Наистина ли?
– Наистина ли. Направих проучване. Като цяло, майната ти.
– Не мога да дочакам.
Изсумтях.
– На твое място щях сериозно да се притеснявам, господине. Разплатата, разбираш ли, все пак е кучка. И се казва Чарли Дейвидсън.
Рейес стисна уж строго устни. Явно си помисли, че се шегувам.
– Хубаво е да знам, че мога да внеса малко хумор във всяка ситуация. Повярвай ми, няма да изпитам и капчица съжаление, докато те измъчвам.
– Изтезание, имаш предвид? – Той повдигна веждата си. – Сигурна ли си, че можеш го да направиш?
– Като два пръста на асфалта.
Съпругът ми ме погледна с най-чувствения поглед на света.
– Ще ми изскочи сърцето от очакването.
И отчасти наистина вярвах, че той иска да го измъчвам.