Глава 17
„Целият ми живот може да се обобщи в едно изречение: – Ами, нещата не вървяха по план.“
Надпис върху тениска
На следващата сутрин застанах до стената в стаята на Амбър, докато чичо Боб и техник на име Джими й поставяха подслушвател. Така ще можем да чуваме всичко. Рейес стоеше на прага с чаша кафе в ръка. За съжаление чашата не беше моя.
– Благодаря ти, че дойде, Суопс – казах на Гарет Суопс, един от най-добрите ми приятели в целия свят.
Искам да кажа, може да е най-добрият ми приятел, ако спре да е такъв мачо и ми направи такос. Както и да е, Гарет вече беше обяснил на Амбър как работи подслушвателя и сега дойде при мен.
– Удоволствието е мое. Как се държи? – Той кимна към Амбър.
– Нервничи. Искам тя постоянно да вижда теб или мен, или Рейес през цялото време.
В нашия кръг Гарет е единственият, за когото Джо Сталкър не знае нищо. Суопс може спокойно да се мотае около Амбър, защото Джо никога не ги е виждал заедно. Ние с Амбър също не сме излизали с месеци, но за всеки случай измислих за себе си история за прикритие. Така да се каже, причината, поради която съм в мола. И беше брилянтно! Ще се правя на купувач. О, да, плановете ми са едни от друг по-готини.
Когато техникът приключи с прослушването, се приближих до Амбър.
– Сигурна ли си, че искаш да участваш в това?
Тя кимна, но усетих, как пулсът й се ускорява, в гърлото й се образува буца, а в стомаха й се надига гадене. Горкичката. Стресът причинява повече вреда, отколкото хората си мислят.
Седнах до нея и я хванах за ръката.
Вчера цял ден си писахме. Ако Джо Сталкър е клонирал телефона на Амбър, вече знае къде ще ходи днес. Имах сериозни съмнения, че той я следи. Най-вероятно следи нейните движения чрез текстовите съобщения. Е, или с помощта на GPS. И двете опции се отнасят за телефона.
– Бранди ще дойде, нали? – Попита Амбър.
Пишеше си също и с приятелката си, но едва след като чичо Боб обсъди всичко с родителите на момичето. Неохотно, те все пак се съгласиха да пуснат дъщеря си в мола. Лесно ми е да разбера съмненията им. Кой иска да остави детето си в засада на преследвач? Сигурно на Чибо не му е било лесно да ги убеди, но той се справи превъзходно.
– Родителите й се съгласиха, така, че да, тя трябва да дойде.
Ембър кимна с облекчение.
– Чух, че не ти е писал вчера.
Чичо Боб каза, че целият ден е минал добре и сега се притеснявах, че Ош някак си е изплашил преследвача. Гадно ще е, ако това копеле се покрие. Но нищо. Ще опитваме отново и отново, докато хванем гадината.
Амбър поклати глава.
– Ще пише. Понякога за няколко дни е тишина, а след това получавам около десет съобщения на ден от нов номер.
– Това е добре.
Оставаше ни само да се надяваме, че преследвачът не е от тези, които постоянно пътуват в командировки. Ако е така, може да не е в града. Тогава всичките ни начинания ще са напразни.
Куки, с видимо треперещи ръце подаде на Амбър ластик за коса.
– Не разбирам защо не мога да отида. Аз съм й майка. Мога да се озова в мола с нея.
– Не можем да рискуваме, Кук. Всичко може да го изплаши.
Съгласявайки се, тя кимна леко, но изобщо не й хареса това, което се случва.
– Ще слушаш всичко от микробуса.
Подготвихме микробус, който да следи ситуацията, а също така предварително извикахме линейка, която всеки момент да се притече на помощ.
Чибо приклекна пред Амбър, посочи подслушвателя, и попита:
– Пречи ли ти?
За да прикрепи микрофона към сутиена, Джими трябваше да бръкне в блузата на Амбър. Горкият едва не изгоря от срам. Имах чувството, че това е най-лошият момент, свързан с подслушването.
– Ни най-малко.
Чибо хвана брадичката на Амбър и я погледна право в очите.
– Ще бъда там, мънисто. И никога няма да позволя на никого да те нарани.
Амбър кимна, наведе глава и след това го прегърна силно. Куки притисна ръка към гърдите си. Сега, когато знаеше, че Чибо не беше на себе си заради наркобос, който искаше да подправи фритата си с креолски сос от мозъка ми, се чувстваше малко по-добре. Оставаше ми само да се моля, че след днес целият този кошмар ще свърши. Заради Куки.
Амбър отново седна. Ръцете й трепереха силно.
Огледах публиката, като задържах погледа си върху благоверния ми, който, облегнал рамо на рамката на вратата, отпиваше кафе от черна чаша и се обърнах към Куки:
– Имаш ли нещо против да поговоря с нея насаме?
– Съвсем не – отвърна приятелката ми леко изненадана и започна да гони всички от стаята, включително въплъщението на опасност и секс.
Въплъщението, разбира се, реши отчаяно да я подразни. Не помръдна, докато Куки не се предаде, а когато тя реши да излезе през вратата, той изведнъж й препречи пътя.
Кук спря и го погледна въпросително. Разбрала, че я дразни, буквално го обърна и го избута от стаята. Рейес вдигна ръце в знак на капитулация. Бог да го благослови! Опитваше се да помогне на Куки в трудната ситуация и успя.
Когато всички излязоха, Амбър малко се отпусна. Твърде много стоварихме върху плещите на това тринадесетгодишно дете. Целият ни план беше замислен не само заради нейната безопасност, но и пряко зависеше от това как ще се държи.
Седнах срещу Амбър. Тя се взира в краката си поне минута, преди да вдигне глава.
– Ще бъда там през цялото време, Амбър, и ще чуя всичко, което кажеш. Ако се уплашиш или почувстваш, че нещо не е наред, просто ми дай знак.
Познатата фраза „Не казвай на мама за желето“. Разбира се, ако Амбър избяга и закрещи, ще я разбера.
Тя се засмя нервно и едва чуто.
– Не мога да разбера защо се страхувам толкова.
Извих вежда.
– Искаш ли да аз ти кажа? – Тя кимна и аз продължих – Страхуваш се, защото този човек знае твърде много за теб. Преди да се свърже с теб, кой знае колко дълго те е следил. Заплаши втория ти баща. Освен това, ти се иска и Куентин да е тук. Има много хора, замесени в цялата тази операция, и твърде много е заложено на карта, а ти си мислиш, че не заслужаваш всичко това .
Амбър ме погледна изненадано.
– Мислиш, че не трябва да вдигаме такъв шум заради теб, затова ще ти кажа точно сега, Амбър, че дълбоко грешиш. – Хванах я за ръката. – Грешиш много, много. Най-вероятно този човек е просто един хахо, и ще те остави на мира рано или късно. Но не можем да го чакаме, слънце.
Тя сякаш се оттегли в себе си и раменете й се отпуснаха.
– Твърде много усилия за нещо, което може да се окаже пълна глупост.
– Амбър, ти си най-увереното тринадесетгодишно дете, което познавам. – След като го казах, промених мнението си: – Е, второто. – Такава увереност, на големи порции излъчва и Ейнджъл. – Не позволявай на това копеле да те изкара извън релси, иначе той ще спечели. Дори и с пръст да не те пипне, той пак ще спечели. А това, според мен, никак не е нормално, защото на този свят няма нищо по-важно от теб.
Амбър кимна, въпреки, че думите ми не я убедиха.
– Мога ли да ти кажа една тайна?
В сините й очи проблесна любопитство.
– Ти си член на нейния отбор.
Заинтригувана, Амбър изправи рамене.
– Чий отбор?
Усмихнах се и си помислих за всичко, което трябва да направи това невероятно дете. И ще трябва да бъде силна и упорита. Проклета да съм, ако оставя някоя коза да изсмуче и капка смелост, и страст от тези тънки, грациозни кости.
Стиснах ръцете й и казах:
– Отбора на Пип.
Очите й се разшириха от изненада.
– Видях го. Ще станеш пророк. – Самата мисъл за това ме изпълни с топлина. – Всъщност ти си пророк.
Учудването на лицето на Амбър беше моята награда за това, че й се доверих.
– Сериозно? Аз съм пророк? Това означава ли, че мога да виждам бъдещето?
– Вече го виждаш много по-ясно, отколкото аз ще се науча. Мисля, че трябва да поговорим с майка ти за развитието на способностите ти. Мисля, че ще ти трябват, за да помогаш на Пип по-късно. А ти какво мислиш?
Амбър, чието вълнение и ентусиазъм засенчиха страха и несигурността й, кимна.
– С удоволствие.
– И също така… Не бива да ти казвам това, защото не съм сигурна в нищо, и всеки момент всичко може да се промени… Като цяло Куентин също е в отбора.
Изражението на Амбър стана ентусиазирано, а след това напълно замечтано. Да, момичето е влюбено до уши.
– Това би било супер яко!
– Съгласна съм.
Малко се притеснявах, че Куентин скоро ще навърши седемнадесет, а Амбър е на няколко месеца от четиринадесет. Едно е, когато човек е на шестнадесет. И съвсем друго – когато неминуемо предстои да стане седемнадесетгодишно момче. Само като си помисля, в мен мигновено се събужда мама-меца.
От друга страна, Пип е само на два месеца, а аз вече я сгодих за четиристотин годишен демон.
Може би седемнадесет не е толкова лошо. Още повече, че не мога да направя нищо за това, че ще бъдат заедно. Видях съдбата на моята кифличка и на Амбър, в един и същи ден. Когато ми взеха Пип. Когато забравих как да дишам.
– Липсва ми – промърмори Амбър.
– Кой? Ош?
– Не – засмя се тя, – Куентин.
Дръпнах я за ръцете, настаних я на леглото до мен и се наклоних поверително:
– А сега сериозно. Как се държа Ош в училище?
Амбър избухна в смях и се обърна. Забавно беше дори само да я гледам.
Смеейки се така, че лицето й се зачерви, тя ми разказа всичките най-сочни подробности. Момичетата си потрошили краката, за да зърнат Ош поне един път. Но за повечето, един път не било достатъчно. Под прикритието, че й е братовчед, Ош прекара целия ден с Амбър, затова всички момичета в училище горели от желание да я опознаят по-добре.
– Той е готин – каза тя накрая.
– Какво?! Този Ош ли е готин? И изобщо не е готин. Хе хе…
– Не се притеснявай, лельо Чарли. Не мисля за него в този смисъл.
– Това е добре – въздъхнах аз, удавяйки се в океан от облекчение. – Хубаво е, че виждаш само един висок рус мъж, да яде спагети със сламка.
Ембър отново се засмя.
– Да, само веднъж го пробвахме! Като експеримент. Между другото, не е толкова добре, колкото си мислиш.
– А-ха, ще повярвам на думата ти.
Когато излязохме от стаята, Амбър се чувстваше много различно. Разбира се, все още беше нервна, но вече не се страхуваше толкова. Бъдещето започна да й се струва твърде светло и прекрасно, за да позволи на някакъв страх да съсипе всичко.
Докато чичо Боб даваше на Амбър последни инструкции, Куки ме дръпна настрани за лакътя.
– Как успя?
– Какво по-точно?
– Аз съм й майка и дори…
– Това е смисълът, Кук. Ти си й майка, а аз съм готината леля. – Духнах по ноктите ги и ги разтрих върху тениската си.
– Вероятно си права. Радвам се, че вибрациите на готината леля работят.
– Откъде знаеш за Хан Соло?! – Куки само повдигна вежди, развесели ме с характерната си забрава, затова добавих: – Явно говориш за моята енергия. Ами, тези вибрации работят, да. Сто процента. Освен това, имам суперсили.
Приятелката ми ме гледаше с отпусната челюст.
– Аз също.
– Слънце, способността да заслепяваш хората с уникалното си чувство за стил не се брои.
– Да? ДОБРЕ.
Изразявайки благодарността си за хиляден път, откакто се забърка тази каша, Куки ме прегърна силно.
Помолихме и Гарет да си пише с Амбър. Някакви глупости. Ще следим всичките й съобщения и веднага щом Джо се свърже с нея, веднага ще разберем.
Когато дойде първият текст „Мислиш ли, че Джъстин е сладък?“, Амбър се засмя и аз плеснах Суопс по ръката.
– Какво? – Изръмжа той и потърка бицепса си, сякаш усети слабия ми удар. – Имам племенници и знам как мислят. Освен това, във всяко училище на планетата има поне един Джъстин. Това е статистически факт.
Ами, нямаше какво да кажа.
Както беше инструктирана, Куки остави Амбър в мол “Коронадо” и се върна три пресечки до супермаркета, където се качи в микробуса за наблюдение. И всичко това, за да не стане Джо подозрителен, когато случайно я види да се качва в микробус близо до мола.
Веднага след като Куки влезе в микробуса, шофьорът потегли и паркира зад “Коронадо”.
Екипът се състоеше от мен, Рейес и трима полицаи. Всички се преструвахме на случайни купувачи. Екипът включваше и чичо Боб, който беше при охраната на мола, Гарет, който ни прикриваше отзад, и Ош, който вече трябваше да е в “Коронадо”.
Рейес, след като научи, че ангелитеизобщо не следят мен, а него, беше малко не на себе си, затова го помолих да заеме място в парфюмерията. Собственикът явно удари джак-пота. Докато съпругът ми се преструваше, че си избира одеколон, жените се тълпяха в и около магазина. Пръскаха си парфюми върху китките, махаха на Рейес и го питаха дали му харесват ароматите. Да-а, имаха си проблеми с деликатесите.
Лутах из мола с най-деловития вид на света и разглеждах витрините, сякаш съм дошла заради тях.
Амбър се срещна с Бранди на входа. През микрофона чухме всичко, което си говореха. Веднага щом Джо даде знак за себе си, те ще отидат в заведението за хранене, където останалата част от екипа вече чакаше.
Два часа по-късно, момичетата все още обикаляха из мола и разглеждаха дрехи без никакъв ентусиазъм, полицаите започнаха да се изнервят, а Ош, облечен като гимназист, флиртуваше безразсъдно с една продавачка.
Докоснах с пръст счупения екран на телефона си и набрах Чибо, съжалявайки, че не мога да отида и да сменя екрана веднага. Сервизът беше на по-малко от тридесет метра! Въпреки това, на решаването на лични проблеми по време на официална засада, често се гледа накриво.
– Какво ново? – Попита Чибо.
– Забелязах нещо. Трябва да говоря с момичетата.
– Сега?! Чарли, можеш да развалиш всичко. Ако те види с тях…
– Затова смятам да го изиграя, сякаш е чисто съвпадение. Все пак сме в мола. На такива места хората постоянно се натъкват на свои познати.
Чичо Боб въздъхна високо.
– Е, предполагам, че няма да навреди.
– Добре. Отивам.
В един от магазините си купих шал, за да имам фирмена торбичка в ръцете си, след което отидох при момичетата.
– Амбър! – Възкликнах аз и се втурнах да я прегърна. – Какво те домъкна тук?
По лицето на Ембър проблесна шок, но бързо се замени от наслада. Браво на нея!
– Решихме да пообиколим магазините и да погледаме сладки момчета. Като цяло, както обикновено.
– Разбирам. Е, няма да те притеснявам. Имам още няколко неща за вършене. Кажи здравей на мама от мен.
– Добре.
Отново се прегърнахме и аз й прошепнах в ухото:
– Забавлявай се. Пробвай глупави шапки. Танцувай на музиката. Изплези се. Ако съм права и той наистина е тук, няма да устои да не реагира на твоето поведение.
– Добре – прошепна Амбър в отговор.
Изглежда, преследвача й изпраща съобщения само, когато се преоблича или действа по определен начин.
Когато се отдръпнах, Амбър кимна с разбиране. След като прегърнах и Бранди за довиждане, уж побързах да се занимая с работата си.
Момичетата се включиха в играта. Пробваха очила и шапки, пръскаха се с парфюми, докато с Рейес изучавахме тълпата от хора, но не забелязвахме никого. И изведнъж Амбър вдигна блузата си, сякаш искаше да порази с прелестите си красивия мъж, който минаваше покрай нея. Джо веднага изпрати съобщение, и то не от най-приятните. Очевидно не оценяваше чувството за хумор на Амбър. – Вдигни отново блузата си и ще те удуша с нея.
Едва се сдържах да не подскоча от наслада, но мислено все пак извиках „Ура!”.
От този момент нататък всичко стана реално, но Амбър се държеше перфектно. Тя прочете съобщението и избухна в смях, както й казахме. Показа на Бранди есемеса и двете отново се заляха от смях.
Гордеех се с нея. Никак не е лесно да се преструваш, че се забавляваш, когато всъщност трепериш от страх. Опитвала съм и знам.
Смейки се, момичетата отидоха в заведението за хранене. Но бързайки, и уплашени, те забравиха да върнат парфюма на мястото му. Алармата запищя и очите на Амбър се разшириха.
Мамка му!
Продавачката се втурна след нея. Не знаейки какво да прави, Амбър се огледа, но страхът, който тя се мъчеше да потисне, упорито се засили.
Сърцето ме заболя за нея. Разбира се, ще обясним на продавачката за какво става въпрос, но със засадата е свършено.
Няколко секунди преди продавачката да изтича при момичетата, Ош се появи отнякъде на скейтборд, грабна парфюма от ръцете на Амбър и подмина.
Жената явно се обърка, но Амбър се ориентира навреме:
– Струва ми се, че този човек открадна нещо.
Продавачката хукна да вика охраната, а аз едва не паднах на пода от облекчение. Ош, все още не го знае, но определено го очаква голяма, тлъста целувка.
В полусъзнателно състояние момичетата стигнаха до заведенията за хранене и седнаха на последната маса, където отново започнаха да зяпат телефона и със смях да обсъждат съобщението на преследвача.
– Хайде, Джо – измърморих под нос.
Секунда по-късно дойде друг есемес: „Ще спреш да се смееш, когато разтворя слабите ти крака, кучко“.
О, да, Джо кипеше от гняв!
Две ченгета буквално се залепиха за момичетата, а аз преминах през тълпата. Ако преследвача е тук, ще почувствам яростта му. Такава силна емоция е трудно да се пропусне.
– Какво има, Чарли? – Чух гласа на чичо Боб по телефона и поклатих глава в отговор.
Обикалях хората в кръг и не усещах нищо. Какво, за Бога? Преследвачът трябва да е някъде тук.
Погледнах към втория етаж, но само Рейес гледаше към заведенията за хранене. Беше се качил горе, за да вижда по-добре хората долу.
Вече дразненйки се, отново се тръгнах в кръг. Момичетата продължиха играта, но аз дадох знак на Амбър да се активизира, след което те показаха съобщението на първия попаднал им непознат и отново се засмяха. Отчаяно имахме нужда преследвачът да излезе от релсите.
Усещах гняв на някои места, но не и такъв, който на теория Джо трябваше да излъчва. И изведнъж го открих – същият гняв, смесен с омраза, завист и крайна враждебност.
Обърнах се към емоциите, които сега лесно преминаха през тълпата и ме нападнаха с пълна сила, но не видях никого.
– Какъв е проблема? – Попита Чибо по телефона.
Вдигнах показалеца си и тръгнах между масите. Мъже, с всякакви костюми, форми и размери ядяха разнообразието от храни, които молът предлагаше. Обаче, като забелязах източника на емоции, аз замръзнах като вкоренена на мястото си, без да мога да повярвам на очите си.
Преструвайки се, че проверявам нещо на телефона си, се приближих. Джо Сталкър беше толкова зает да шпионира момичетата, че дори не забеляза как се озовах до масата му. Или по-скоро до нейната маса.
Преследвачът се оказа момиче, не по-голямо от Амбър. Закръглена, с къси, тъмни и очевидно невчесани къдрици, с удивително бледа кожа, тя приличаше повече на зубър, отколкото на момиче, способно на такава омраза.
Какво, за Бога? Сигурно грешах. Може би това момиче просто е ядосано на родителите си, че не са й купили последния брой на тийнейджърско списание.
Тя се наведе над масата, за да напише ново съобщение, след което вдигна глава в очакване на отговор. Целият екип получи текстовото съобщение едновременно: “Ще ти отрежа лицето, курво.”
Ние, момичетата, трябва да се държим заедно, не да подкрепяме унизителни стереотипи. Стискайки зъби, се заклех да си поговоря сериозно с г-ца Злоба за използването на неприлични думи и започнах да навързвам новата информация с това, което вече знаем.
Първо, това е просто едно момиче. А като момиче, граматиката й е безупречна. Даже имайки предвид, че тя е писала тези съобщения не като типична тийнейджърка, трябваше да съобразим, че може да не са писани от възрастен, а от дете. Дори и не ми хрумна. Въпреки, че може умишлено да формулирала съобщенията по такъв начин, че преследвачът да изглежда по-възрастен, по-умен и по-хитър. За да изплаши Амбър още повече.
Прочитайки последното съобщение, Амбър отново избухна в смях, толкова силен, че раменете й се разтрепераха.
Г-ца Злоба побесня и в част от секундата, преди да стане и да тръгне към момичетата, забелязах метален порблясък. По дяволите, това със сигурност не вещае нищо добро.
Пулсът ми се ускори, сякаш имаше собствен реактивен двигател. Без да губя време, дадох знак. Тоест, заподскачах на място, размахвайки ръце.
Целият екип се втурна към нас, разблъсквайки хората по пътя. Хукнах след момичето, посочих я с пръст и извиках:
– Тя има нож!
Точно в този момент тя се завъртя на пети и заби ножа в корема ми.
***
Усещането за студена, твърда стомана, прорязваща кожата и мускулите, далеч не беше първото нещо, което се записа в съзнанието ми. Първото нещо беше, че момичето ме прегърна със свободната си ръка и прошепна в ухото ми:
– Поздрави от Ейдолон.
Няколко дълги секунди стоях и се чудех дали неволно не съм забавила времето. Когато обаче извадиха ножа от мен, реалността ме заля в целия си блясък, заедно с парещата, остра болка, която накара краката ми да се подкосяват.
Хората наоколо крещяха. Рейес се появи зад момичето и вече я хващаше за главата, за да й извие врата, но успях да извикам навреме:
– Рейес, не!
Стигаше ми само един поглед към лицето й. Когато погледна надолу към ръцете си, в очите й се отрази чист ужас. Защото ръцете й бяха в кръв.
Стискайки зъби, Рейес отблъсна момичето достатъчно силно, за да я притисне на пода, и за едно мигване се озова до мен. Прегърна ме, разкопча якето ми отпред и нареди:
– Премести се.
Примигнах, усетих още един чифт ръце на раменете и кръста си, и започнах да потъвам в пода.
Обхванат от яростни пламъци, Рейес ме издърпа, придърпа ме здраво към себе си и сложи ръка на тила ми, подпирайки главата ми, за да мога да стоя.
Нямам представа колко дълго стояхме така, само с няколко сантиметра между лицата, когато изведнъж някой извика името ми. Може би Гарет.
И тогава отново чух дълбокия и тих глас на съпруга си, който отчетливо и бавно повтори:
– Премести се, Дъч. Точно сега.
И аз се подчиних. Преместих се, но само малко. Молекулите ми се разделиха, разпаднаха се и почти веднага се сглобиха отново, сякаш съединиха клетките на тялото ми.
Когато станах напълно осезаема, болката изчезна.
Рейес спря да ме държи толкова здраво, но изчака, докато мога да се изправя отново сама. Кимнах и той отстъпи крачка назад, а аз набързо закопчах якето си. Да лекуваш собственото си тяло е едно, но да оправяш същевременно дрехите си е съвсем друго.
Амбър дотича до мен ужасена:
– Лельо Чарли, как си?
Кимнах, че всичко е наред, прегърнах я и чак тогава забелязах кръвта по тениската на Рейес. Ще кажа на ченгетата, че момичето ме е порязало, но не много.
Амбър погледна назад към нея, която беше приковано към пода от няколко полицая, и промърмори изненадано:
– Тя ли беше?
Ченгетата държаха преследвачката с лицето надолу. Единия й взе ножа и телефона, а тя дори не оказа съпротива. Може би беше в шок. И сигурно я болеше. Едва ли е приятно, деветдесеткилограмов мъж да седи на гърба ти. След като напъха доказателствата в пликове, жената полицай постави белезници на момичето. Едва тогава я вдигнаха на крака. Върху бледото й лице беше изписан целия страх, който тя изпитваше в момента.
Изправяйки се, момичето се взря в Амбър, която поклати глава и се отдръпна.
– Не… Не е тя.
Хванах ръката на Амбър.
– Познаваш ли я?
– Не може да бъде! – Възкликна Бранди, изненадана като приятелката си.
– Това е Теа Уолд – отвърна Амбър. – Защо й е трябвало да ми пише? Виждаме се всеки ден в училище и се поздравяваме.
Бранди кимна.
– Амбър винаги е мила с нея. Тя може би е единствената, която се отнася с нея като с човешко същество.
– А ти не? – Попитах.
Бранди се сви от срам.
– Не. Искам да кажа, разбира се, не й се подигравам, но и не се опитвам да бъда мила.
– Затова пък аз се опитвам – добави Амбър. – Значи си заслужих всичко това, защото бях мила с теб?
Теа Уолд започна видимо да се тресе, а сълзите вече се стичаха по лицето й.
Неспособна да я погледне, Амбър наведе глава и ми стана ясно защо е предопределена да стане член на екипа на Пип. Амбър имаше златно сърце.
– Амбър, струва ми се, че всичко не е така, както изглежда на пръв поглед.
– Тоест?
– Мисля… – започнах аз, след което заглъхнах, когато Рейес и Гарет се появиха, за да се присъединят към кръга.
Чичо Боб също се появи. След един поглед към Теа той се присъедини към нас.
– Мисля, че са я контролирали.
– Добре ли сте? – Попита Чибо, обръщайки се първо към Амбър, а след това и към мен.
И двете кимнахме и той прегърна Амбър, а след секунда забеляза кръвта, пропита в дънките ми. Чибо ме погледна в очите, но аз веднага поклатих глава.
– Тя ми каза нещо. Предаде ми поздрави от Ейдолон.
– Добре-е – проточи чичо Боб, – кой е Ейдолон и защо ти изпраща поздрави чрез преследвача?
– Очевидно я е контролирал.
Ченгетата вече извеждаха Теа от мола. Извиках им да спрат и хукнах към момичето. Цялата банда, с изключение на Бранди, ме последва. Имах чувството, че на Бранди й беше достатъчно за днес. Тя седна на един стол и ни наблюдаваше отстрани.
– Теа – привлякох вниманието на момичето.
Очите й бяха празни от шок и страх.
– Теа, какво ти каза Ейдолон? Той ли ти заповяда да направиш цялата тази бъркотия?
– Толкова съм ядосана… – измърмори тя.
– На Амбър?
– На мен?! – Ембър беше зашеметена.
Стори ми се, че Теа е на път да рухне. Веднага я сложих седне на един стол. Ръцете й бяха с белезници зад гърба, и съдейки по външния й вид, падането по лице на пода няма да мине без последствия.
– Да. Искам да кажа, не – тя поклати глава смутено. – Мислех си… Някой е нарисувал числото петдесет на буса на мама. По цялата кола. Той каза, че си ти.
– Какво общо има числото петдесет? – Попитах.
Амбър отново наведе глава.
– В училище я наричат зубър. Тя има коефициент на интелигентност петдесет. – Поглеждайки към Теа, моментално се пропи със съчувствие. – Някои хора са пълни задници, Теа. Защо си помисли, че мога да направя такова нещо?
– Защото….. не знам. – Теа примигна и ме изгледа гневно. – Порязах те с ножа…
Амбър ахна и чичо Боб я придърпа по-близо до себе си.
– Всичко е наред, слънце. – Седнах пред Теа. – Теа, какво знаеш за Ейдолон?
Зад гърба ми пламна жега. Рейес кипеше от гняв, но сега обектът на гнева му не беше момичето, а истинският проблем.
Сякаш виждайки ме за първи път, Теа въздъхна рязко.
– Боже мой! Той ви разсейваше, докато търси дъщеря ви.
Залитнах, сякаш ме беше ударила. Рязко изправяйки ме на крака, Рейес ме обърна към себе си. Искаше да ми обясни. Беше ясно от изражението на лицето му. Но в тази ситуация няма нужда от обяснения.
– Върви – прошепнах тихо.
Беше невъзможно да се дематериализира пред куп хора, затова той се изстреля и хукна толкова бързо, че събралите се зяпачи едва успяха да го видят.
Рейес ще разбере как е дъщеря ни. Не можех аз да отида, защото точно на това разчиташе Ейдолон. Искаше да ме изплаши до смърт. Искаше ярката ми, като проклет фар, светлина, която да го отведе до Пип.
Можех само да се моля, че не може да последва Рейес по същия начин. Със сигурност не може!
Сложих ръка на коляното на Теа.
– Теа, какво още знаеш? Или може би какво си спомняш?
– Той беше ядосан. Когато се разстроихте и… – Тя се намръщи, опитвайки се да разбере собствените си спомени. – И дематериализирахте, или нещо подобно? Наистина ли можете това?
Усмихнах се слабо, но Амбър разбра всичко и очите й станаха просто огромни.
– Като цяло беше ужасно ядосан – продължи Теа. – Искаше му се да се материализираш до нея. До дъщеря си. Той те следеше, но каза, че си твърде хитра, защото си отишла някъде… не там.
Озовала съм се в Шотландия не по собствена воля? Или не е така? Наистина ли се опитах да се появя където и да е, само не и около Пип? И също така, ако не знаех предварително къде ще попадна, как тогава се пренесох на другия край на света в къща, където има точно същия мистериозен килер, както в изоставения манастир?
– Аз самата се ядосвах все повече. Той ми каза ужасни неща и тогава ме изпрати… – Теа погледна Амбър. – Съжалявам, Амбър. Никога не бих…
– Знам, Теа, знам. – Амбър седна до мен. – Всичко е наред.
– Не, не е наред – поклати глава Теа. – Порязах я. И усетих как ножът я прониза.
– Не съм наранена, виждаш ли? – Като разкопчах якето си, вдигнах пропития в кръв пуловер, но кожата отдолу беше… е, също в кръв, но без порязвания. – Само една драскотина – казах аз, опитвайки се да обясня кръвта.
– Но това е невъзможно… Усетих как те прободе ножа.
Прегръщайки Амбър, се наведох към Теа.
– Така, така, слънце, ще се опитам да ти помогна да се измъкнеш от тази каша. Не си ме порязала. – намигнах й. Да, фин намек, като слон в розова пачка. – С мен ли си? – Погледнах към Амбър. – И двете?
Амбър кимна и се усмихна широко на Теа.
– Всичко е наред, Теа. Леля Чарли ще се погрижи за всичко.
Чибо се покашля отзад.
– И татко също ще помогне. Всъщност, той ще оправи всичко.
Чичо Боб се усмихна срамежливо, но отвътре се пръскаше от гордост. В крайна сметка той помогна на всички ни да се изправим и ченгетата отведоха Теа.
Стоях и нищо не разбирах. Ейдолон не можеше да се премести в момичето. Твърде силен е. Щеше да издържи няколко часа. Е, най-много няколко дни. И така, как е влязъл в главата й?
– Не съм изрисувала колата на майка й – каза Амбър на чичо Боб.
– Мислиш, че не го знам ли, мънисто?
В този момент, едва дишаща, Куки се втурна и прегърна силно дъщеря си.
– Къде беше? – Попитах аз, вече знаейки отговора.
– Изгубих се – каза приятелката ми, опитвайки се да си поеме дъх. – Мразя моловете.
Изкашлях се, за да прикрия неуместния си смях. Чибо направи същото и след това прегърна, и двете си момичета. Куки се сгуши до него, а Амбър зарови нос си в якето му.
– Сигурна ли си, че си добре? – Попита чичо Боб, приглаждайки косата й.
Амбър кимна.
– Не мога да повярвам, че това се е случило с моя приятелка.
– Мога ли да публикувам снимка в “Instagram”? – попита Бранди, най-накрая събрала смелост да се приближи.
Когато вдигна телефона си, за да снима как ченгетата отвеждат Теа, аз леко натиснах ръката й.
– Какво толкова? – Измърмори Бранди засрамено. – Всички го правят.
– Аз не го правя – каза Амбър, явно разстроена.
Приятелката й беше достатъчно умна, за да се смути:
– Съжалявам, Ам. Разбирам, че всичко това е много сериозно и… е… просто бях глупава.
– Бранди – казах аз – само от любопитство, знаеш ли кой е изрисувал колата на майката на Теа?
Изведнъж тя се запали от любопитство към собствените си обувки.
– Не.
– А аз усещам лъжата.
– Ами… видях спрей с боя в колата на Джоузи. Съжалявам, че не казах нищо.
Амбър докосна ръката на Бранди.
– Ако наистина е Джоузи, не те обвинявам.
– Коя е Джоузи? – Попитахме едновременно с Куки.
– Най-злото момиче в училището.
Любопитно.
– Тя има цяла банда – добави Амбър.
– Кои са тези момичета? – Веднага попита Кук. – Трябват ми пълните им имена и информация за контакт.
– Те са просто ученички, мамо. Местните хулиганки. Нас обикновено не ни закачат.
– Защото не им даваме причина – кимна Бранди.
– Е, може би някой трябва да говори с…
– Забави малко – прекъснах Куки и вдигнах ръка. – С това трябва да се действа внимателно. Ако тези момичета решат, че Амбър и Бранди ги клеветят пред директора, нещата може да се влошат още повече. Могат да предприемат, така да се каже, ответни мерки.
У чичо Боб пламна гняв и той прегърна момичетата си по-силно. Да се чувстваш безпомощен, разбира се, е гадно, но в тази ситуация не може да направи нищо. Всяко действие може само да навреди на Амбър. Тоест, на дъщеря му.
Сякаш от нищото дотича майката на Бранди.
– Свърши ли се? – Попита тя и преди да успея да отговоря поне нещо, започна да изнася лекция и по някаква причина се обърна към Амбър: – Видяхте ли до какво се стигна? Флиртувате с момчета, носите въжета вместо блузи и къси поли, и мислите, че няма да има последствия! Няма кого друг да обвините, освен себе си!
По време на речта тя се преструваше, че хока и двете момичета, но гледаше само Амбър.
– Извинявайте – каза строго Куки.
– Мамо – добави Бранди, – дори не беше момче.
– Лесбийка ли си? – Смаяна, попита майката Амбър.
Добре, това ми е достатъчно. Буквално изръмжах на жената и секунда по-късно Ош ме спаси от нещо, което можеше да ме засрами за цяла вечност. Още малко и щях да се взривя. Затова точно навреме Ош бутна скейтборда си под краката на майката на Бранди.
Жената се обърна и го изгледа яростно.
– Съжалявам – каза Ош, сякаш нищо не се е случило, очевидно напълно забавлявайки се, след което настъпи скейтборда и го хвана с една ръка.
Е, това е някаква магия!
– Това е официална засада, Ош. Не трябва да се забавляваш.
Той се засмя и кимна на Куки и Чибо.
– Това… момче с вас ли е?! – Изпищя майката.
– Мамо, да се прибираме – измърмори Бранди, изгаряща от срам, съдейки по външния й вид.
„Това… момче“ определено й хареса.
Ош застана до Амбър и наведе глава, за да я погледне в очите.
– Добре ли си, скъпа?
Тя кимна и се усмихна срамежливо, докато Ош игриво щипна брадичката й. Амбър махна за сбогом на приятелката си, която майка й завлачи усилено по улицата.
– Най-накрая – каза Ош, промъквайки се до мен. – Мислех, че никога няма да останем сами.
– Да-а, какво, по дяволите, става със свръхестествените тийнейджъри?!
Усмихвайки ми се, Ош тихо прошепна:
– Всичко е наред с нея.
Пип! Пип е добре! Едва не припаднах от облекчение, а даева скочи на скейтборда и потегли нанякъде. Сигурно, защото го забелязаха от охраната на търговския център.
Докато го гледах как се плъзга през тълпата купувачи, потупах с пръст рамото на Чибо.
– Оправи ли проблема с кражбата от магазина?
– Веднага се заемам – засмя се чичо Боб.
Той все още прегръщаше раменете на Амбър, така, че за мене оставаше кръста й.
– Съжалявам, слънце.
– Хората са идиоти.
– Точно така – каза Ош, който току-що мина покрай нас.
Определено ще го арестуват.
И все пак идеята му успя – накара Амбър да се засмее. През сълзи, но тя все пак се засмя.
Лично на мен ми стига.