Глава 18
„Животът – това не ти е приказка. Да си загубиш обувката си в полунощ – значи, че си се напила до козирката.“
Мем
В три часа все още бяхме заклещени в мола. Според Ош, Рейес ще бди над Пип известно време, но отдалеч. Имахме си собствени правила, и посещенията ни много приличаха на това, което се случи днес – организирана засада. Можехме да се мотаем наоколо, но си тръгвахме, преди някое от свръхестествените същества, които не работят за нас, да забележи присъствието ни.
Когато чичо Боб закара Амбър и Куки у дома, разбрах, че умирам от глад и се огледах да видя какво може да ми предложи “Коронадо”. Храна от фастфууд, значи. Е, и по-лошо съм яла.
Сдобивайки се с нещо, което изглеждаше малко по-малко питателно от маршмелоу с крем от маршмелоу, седнах на масата да хапна, когато изведнъж Чибо се оказа до мен.
– Мислех, че прибираш своите у дома.
– Смятах, но се сетих, че дойдохме с различни коли.
– Искаш ли да опиташ? – Предложих аз, приближавайки деликатеса до него.
– Какво е това?
– Нямам идея. Изглежда като нищо.
– Хм. – Отхапвайки, чичо Боб директно попита: – Как си?
– Честно ли? – Отвърнах малко остро.
Чибо наведе глава.
– Разбира се.
– Аз съм във възторг, чичо Боб.
Той отново ме погледна.
– Във възторг?
– От теб. И от това, което направи за мен. Никога няма да мога да ти се отблагодаря подобаващо.
– За какво? – Недоумението в гласа на Дийби беше толкова очевидно, че почти ме досмеша. – Чарли, ти си специална. Искам да кажа, разбира се, че го знаех. И знам, че ти знаеш, че го знам, но… ти наистина си специална.
– И ти също.
– Не, нищо подобно. И въобще, откъде се взе?
– Ами-и, една нощ мама и татко решили да си играят на чичо доктор …
– Не за това говоря – измърмори чичо Боб, но само се престори, че ми е ядосан. – Как се озова при нас? Защо точно тук, където на планетата има толкова много хора?
– Вероятно е чист късмет.
– Вероятно. – Отхапвайки още една хапка, той погледна към корема ми. – Сигурна ли си, че си добре?
Наведох се към него и, за да го накарам да се почувства възможно най-неудобно, го целунах по бузата.
– Всичко е страхотно.
Естествено, бях изнервена заради Ейдолон, но нищо не застрашаваше Пип, хванахме преследвача на Амбър и от корема ми вече не стърчеше нож. Между другото, болеше повече, отколкото очаквах.
– Радвам се – каза Чибо. – Ще го ядеш ли?
Дръпнах храната обратно към себе си:
– Ще. Купи си.
Посочвайки му от къде се сдобих с мистериозната храна, чух мобилния си телефон да звъни. Дори екранът да беше цял, нямаше да разпозная номера, затова не отговорих на обаждането с думите “Горящата къща на Чарли”, а предпочетох обичайното “Здравей!” И беше толкова скучно, че почти заспах.
– Чарли Дейвидсън?
Мамка му! Пак ли съм забравила да платя някоя сметка? Не ми се отдава изкуството да плащам сметки, по дяволите.
– Сега ще отидеш до супермаркет “Гигант” на ъгъла на “Четвърта” и “Винярд”.
– Сериозно?
Говорещият явно можеше да се похвали с ясновидство, защото си нямах и идея, че смятам да отида до “Гигант” на “Четвърта” и “Винярд”. Първо, това е странно, и второ, не ми е на път.
– Сериозно, ако искаш отново да видиш своя клиент Шон Фостър жив. Ела сама. Обадиш ли се на ченгетата, край.
След това затвори. Взирах се в телефона в продължение на тридесет секунди и след това набрах номера на Шон. След няколко извънявания се включи гласовата поща.
– Шон, ако получиш това съобщение, моля те, обади ми се.
Само, защото ми казаха, че Шон е отвлечен, това не означава, че не са ме излъгали. Разбира се, повечето хора не биха казали нещо подобно просто ей така, но как да съм сигурна, че това не е просто поредното “здравей” от Ейдолон?
Със сигурност не възнамерявах да изтегля Рейес от настоящата му мисия. Пип е най-важната, а Шон е мой клиент, а не на Рейес. Затова, отговорността е моя, не негова.
Поставяйки телефона на масата, поставих на лицето си отрепетирано изражение, удивлявайки се на иронията на съдбата: от мен се изискваше да не говоря с ченгетата, точно, когато обядвах с едно от тях. Какви са шансовете за подобно съвпадение?
Чичо Боб седна на масата със собствената си порция мистериозна храна.
– Кой се обади?
Не исках да отхвърлям напълно нищо неподозиращия Чибо. Помощта му може да ми е полезна, ако всичко отиде по дяволите, което, за съжаление, се случва доста често.
Затова реших да му дам подсказка. Ами, ако умра (Рейес се кълне, че е невъзможно, но някак си все още не мога да го повярвам), чичо Боб ще знае къде да търси тялото ми, преди да се е разложило на тор.
– Моята фризьорка, г-жа Фостър. Куки я познава.
Дъвчейки, Чибо сбърчи вежди.
– Наричаш фризьорката си г-жа Фостър?
– Ами, да. По принцип трябва да отида. Забравих, че си записах час.
Той кимна и отново натъпка устата си. Горкият човек.
– Исках да ти благодаря, чичо Боб.
Чибо преглътна и ме погледна любопитно. Той е прекрасен човек. Дори с мустаците от седемдесетте.
– За това, че си такъв, какъвто си.
Прегъщайке го за последен път, оставих подноса на масата и забързах към изхода, молейки се отново да видя и чичо ми, и силата му.
***
Скачайки в Развалината, се втурнах към мястото, за което ми казаха похитителите на Шон, знаейки отлично, че всичко е по моя вина. Ровейки из случая на Фостър, обърнах грешния камък, подръпнах нерва. Това, което не знаех, беше чий конкретен нерв дръпнах.
Също така, не знаех как, по дяволите, похитителите са разбрали, че работя за Шон Фостър. Трябва да помисля…
И така, чий път пресякох? Разбира се, на Фостър. Те вече имат какво да губят. Но Шон е техен син. ДОБРЕ. Кой друг може да ми е сърдит? Може би, някой свързан със случая на Вероника Айзом, с фалшивата агенция или дори с отвличането на Доун Брукс, която все още търсим.
Всички опции обаче, се връщаха към Фостър и бях сто процента убедена, че те не работят сами. Някой им помога. Например, последователите им, които бяха готови на всичко за тях. Но дали в списъкът на всичко, се включва отвличането на сина им?
Мислех да се обадя на Фостър, но какво да им кажа? Както и да е, дори и сега не мога да им призная, че Шон сам дойде при мен.
Поех по най-краткия път до “Гигант” и паркирах Развалината на паркинга. Ще се срещна с този, който ми се обади, а след това ще накарам Чибо да проследи телефона на Шон.
Не бяха изминали и трийсет секунди, когато телефона ми отново звънна.
– Остави телефона и отиди до изоставената автомивка точно зад кафе ”При Дион”.
– Нека първо…
Не можах да поискам да чуя гласа на Шон, защото обаждащият се затвори.
Стиснах зъби и се замислих дали да не пъхна мобилния си телефон в ботуша, но реших да не го правя. Оставих телефона и чантата си на пода под волана, заключих Развалината и се отправих накъдето ми беше казано.
Пресякох пътя, заобиколих “При Дион” и неизбежно, както идват смъртта и данъците, видях изоставената автомивка. Изглеждаше много скромно. Навярно, по своето си време е била семеен бизнес. Нима може да е толкова страшно? Въпреки, че и Менсън/Чарлз Менсън, масов убиуц/ е имал семейство.
Влизайки в една от стаите, където от пукнатините в бетона растеше висока трева, се завъртях наоколо, не виждайки никого, но чух мъжки глас:
– Тук.
Трябваше да се обърна и да отида до далечната стена на сградата, зад която мрежестата ограда беше толкова обрасла с трева и бръшлян, че дори и да искат нищо няма да видят от съседното кафене. А това едва ли е добър знак.
Един мъж ме подкани да се приближа. Чистичък, с камуфлажни панталони и синя риза, той приличаше на похитител, не повече от моя счетоводител.
И изведнъж ме осени. Ама, разбира се! Понякога много бавно загрявам.
Пичът стоеше до тъмносин седан с отворен багажник. Когато се приближих, той сложи ръка на гърба ми, каза да си събуя обувките и когато се подчиних, заповяда:
– Влизай.
– Слушай, още не си направил нищо лошо.
Беше твърде млад за похитител. Към тридесет. Избръснат, с хубава прическа.
Всичко това беше номер, за да ме накарат да дойда, без да вдигам шум. Не държаха Шон. Фостър стояха зад всичко, използвайки сина си, за да стигнат до мен.
– Какво искат семейство Фостър от мен?
Досега човекът сглупи два пъти: че се е присъединил към култа на психопатите и че е вързал с канап камуфлажните си панталони. Ако в свободното си време не изкарва допълнителни пари като моряк, тогава коланът изобщо не е на мястото си. Въпреки това, бях готова да му простя това недоглеждане, докато той не реши да избие всичките ми натрупани през годините лайна.
Зашлеви ме с опакото на ръката. Главата ми отхвърча настрани и се удари в капака на багажника, предизвиквайки мигновена болка.
– Влизай.
Премерих пича със зъл поглед от главата до петите, за да изразя собственото си мнение по въпроса, но той не си помръдна и ухото. Трябваше да вдигна крака си и да се кача в багажника, но продължавах да се надявам на най-доброто. В крайна сметка, тези похитители са поклонници на Бог, което означава, че няма вероятност да отидат твърде далеч, нали?
Явно успях да изплаша Фостър, и те някак си са събрали две и две. Искам да кажа, че са по-умни, отколкото си мислех. Сама съм си виновна. Можех да се досетя, по дяволите. Разминало им се е отвличането на деца и убийство преди тридесет години. Трябваше поне да заподозра, че не са съвсем глупави.
Качвайки се в багажника, изчаках капакът да се затвори, но вместо това ме удари токов удар. Пичът ме удари с шокова палка! Вълните на тока, една след друга, преминаваха през мускулите и костите ми. Тялото ми се вкамени, главата ми отметна назад и загубих контрол над собствените си движения.
Когато палката се отдръпна, изкрещях няколко ярки ругатни, сякаш страдах от синдрома на Турет и напълно се отпуснах. Не можех дори да вдигна глава. Следователно, не можех да направи нищо, когато иглата влезе в извивката на лакътя ми. Оставаше ми само да кипя от гняв.
А човекът имаше сериозни проблеми с главата. Видях обещаваща кариера като сериен убиец. Ако, разбира се, живее достатъчно дълго, защото изведнъж рязко ми се прииска да убия някого.
Все още потрепвайки от терапията с електрошок, си помислих, че вероятно съм отхапала повече, отколкото можех да сдъвча. Чичо Боб никога няма да ми прости това. Рейес определено ще ме убие. И Куки… Е, Куки ще бъде единствената, която ще ме оплаче.
Похитителят затвори багажника и ме заобиколи пълен мрак. Боклукът, който ми инжектираха, по някаква причина не ме нокаутира напълно. Спомням си как колата влетя в една дупка, после в друга. Явно пичът нарочно караше през тях.
Дори си помислих да извикам Ейнджъл. Вярно, мислих си го около три секунди и след това загубих съзнание.
***
Минахме през друга дупка. Сигурно съм се събудила от разтърсването. Премигнах и се опитах да дойде на себе си, но безуспешно. Главно, защото не виждах нищо, по дяволите.
Рамото и бедрото ми се бяха сковали от твърдата повърхност, на която лежах. Дупките и неравностите по пътя само влошаваха ситуацията. Колата рязко зави и след няколко секунди скоростта се забави. Отвън се чуха гласове, багажникът се отвори и два чифта ръце започнаха да ме измъкват.
В началото си помислих, че сме в някакъв подземен гараж. Беше тъмно и студено. И тогава осъзнах, че нощта е настъпила.
Поклатих глава. От колко време съм в багажника? Съдейки по изсъхналата по бузата ми слюнка, много. А ужасно исках да е малко.
Завлякоха ме в някаква сграда като склад или навес. Тук-там по мръсния под стояха фенери. Знаех, че подът е мръсен, защото се опитах да ходя, но не се получи. В резултат на това, краката ми се влачеха по него, вдигайки облаци прах.
Хвърлиха ме и паднах на колене и ръце. И на лице. Ставайки се, опитах да се огледам, но видях само крака. Няколко чифта крака. А след това забелязах някакъв висок и вдигнах глава, но всичките ми сили отидоха в опит да не разбия лицето си отново в пода.
В крайна сметка успях да седна на петите си и започнах да се вглеждам внимателно в един много висок човек. Оказа се, че не е толкова висок. Той просто висеше. И това беше Шон Фостър. Бяха вързаха китките му, вдигнали ръцете му над главата, а в устата му имаше натъпкан парцал. Лицето и тялото му бяха покрити с кръв и синини. Той наистина беше отвлечен. Значи, не Фостър стоят зад това. Но тогава кой?
Появи се някаква жена с маратонки, дънки и риза с копчета. Колкото по-нагоре вдигах поглед, толкова повече ми се виеше свят. Стаята сякаш сама се въртеше. С каквото и да ме бяха дрогирали, нещото беше силно.
– Ти си просто нещо – каза жената с искрена усмивка и клекна пред мен.
Г-жа Фостър. Беше тя. И изглеждаше доволна, като питон във ферма за зайци.
– Никога не съм виждал някой като нея – отбеляза някакъв мъж. Най-вероятно г-н Фостър.
Според крака ми около нас имаше петнадесет човека. Предимно възрастни мъже, няколко жени и един-двама тийнейджъри. Нима са гледали как родителите пребиват приемния си син? Едва ли ще се отрази добре на психиката им.
Госпожа Фостър се наведе и хвана брадичката ми.
– Какво си ти?
– Изцеден лимон. С какво ме напомпа?
Тя се усмихна толкова самодоволно, че ръката ме засърбя да я удари. Насилието обаче не е решение на проблемите.
И аз се усмихнах. Писна ми от тези Фостър и техния специален вид шизофрения.
– Скоро ще умреш.
Чу се силен трясък и мисис Фостър изчезна от погледа ми, когато главата ми се извъртя, далеч, далеч. Очевидно тази жена никога не е чувала за насилието и решаването на проблемите. Светът се наклони и аз трябваше да направя всичко възможно да не падна.
– Мислиш си, че не знаем как да се държим с такива като теб? Правим това от години, скъпа. Десетилетия. Затова ни изпратиха тук. Да унищожаваме делата на дявола, да изтрием всичко безбожно от лицето на Земята, да очистим света от хора като теб.
– Няма да имате много работа. Толкова съм самотна.
– Наистина ли? – Попита господин Фостър.
Сега го разпознах със сигурност. Късата му кестенява коса не беше сресана толкова спретнато, колкото в закусвалнята, челюстта му беше покрита със сериозна брада, но той си беше все същият козел, обсебен от кръвосмешение.
– Ами – добави той – тогава ще бъде лесно.
– Защо… защо преби собствения си син?
Мистър Фостър седна до него.
– Много добре знаеш, че той не е наш син. Беше само въпрос на време.
– Опитвахме се да постъпим правилно – добави г-жа Фостър.
И щом тя каза това, “божествените” последователи започнаха да пляскат и да викат “Алилуя!” и „Слава! Слава!”
– Ние го осиновихме – продължи г-жа Фостър – отгледахме го, тревожехме се и се грижехме за него. Като дете той беше пълен със светлина, но дори светлината може да се почерни, което, разбира се, добре знаеш. – Тя се изправи и отиде при Шон. – Дори и най-ярката светлина може да избледнее. Той дойде при теб. При теб! При разглезената, покварена душа. И всичко това, за да рови в миналото ни. В миналото на божествените хора. Знаеше какви могат да бъдат последствията.
Някакси се съмнявах в това.
– Той няма нищо общо с моето разследване.
Тя се обърна и ме погледна с изпепеляващ поглед.
– Той се обърна към теб и твоя съпруг, създаден от злото!
И за Рейес ли знаят?
– Маце, всички вие тук, сте сто пъти по-зли от този, който ви чупи вратовете като клонки.
Стори ми се, че не изговорих ясно всички думи, но да вървят по дяволите.
От събралите се понесе вълна от ропот, но бързо утихна.
– Умолявам ви, г-жо Фароу! – Изсумтя насмешливо Господин Фостър. – Или все още си Дейвидсън, както и много нечестивци на този свят? – Не виждах никаква връзка тук, но Фостър благоволи да обясни: – Предвалително се плавирала измяна и развод.
– Ами, ако го погледнеш така… – Шибани психопати, по дяволите. – В моя защита ще кажа, че г-жа Фостър също е запазила моминското си име. – аз също изсумтях, а след това, разбира се, получих още един шамар. – Боже мой! Сега пък какво?
– Съдбата на Шон се реши в момента, когато той дойде при теб – продължи перверзникът.
Жена му се върна при нас, а аз продължавах да се опитвам да видя по-добре Шон. Жив ли е? Трудно беше да се каже. Затворих очи и започнах да викам Рейес, Ейнджъл, Ош… който и да е. Лекарствата обаче ме “блокираха”. Е, това ми се е случвало и преди.
– Трябва да се предаде на земята – каза г-жа Фостър. – Трябва да осъзнае грешките си и тогава ще му бъде позволено да израсне отново.
– Ще го посадиш?
– И теб също.
– Тогава мога ли да стана азалия?
– Нека от тъмнината, братя и сестри – изведнъж проговори мистър Фостър с дълбок глас – нека дойде светлина.
Хората закрещяха и ръкопляскаха. Някои дори паднаха на колене с вдигнати ръце.
Не ме разбирайте погрешно – не съм против религията. По принцип съм за всичко, което помага на хората да се събуждат сутрин. Освен това, висшата сила, която християните наричат Бог Йехова, наистина съществува. Имам проблеми с религията, когато точно тази религия започва да оправдава тормоза и убийствата.
Г-жа Фостър също вдигна ръце.
– Най-накрая получихме отговора, за който се молихме ден и нощ. – след това ми се усмихна. – Когато Шон дойде при теб – слаба, развратна мръсница …
– Мръсница?
– …разбрахме какво трябва да направим.
– Според мен мръсница е някак си прекалено.
– Виждаш ли, ти не си просто мръсна душа. Ти си неговата мръсна душа. Неговата любовница. А той е самата тъмнина. Демон от ада.
– Наричат го ветровито или нещо подобно.
Тя отново клекна.
– Никога не сме те преследвали.
– В най-лошия случай, безразборно във връзките…
– Ние преследвахме безбожния наглец – добави г-н Фостър, надут от гордост. – Следим го откакто излезе от затвора. Просто не можехме да се доближим до него. До днес.
Когато осъзнах смисъла на казаното, внимателно се вгледах в двойката извратени психопати. Ако си мислеха, че ще примамят Рейес тук, както примамиха мен, жестоко се лъжат. Тоест, той ще дойде, но едва ли ще изгаря от желание да им сътрудничи.
А пък аз съм с две ръце за сътрудничеството. В училище давах наляво и надясно да преписват от мен.
– Чесно казано – подхвърли г-жа Фостър – ако не беше дошла сама при нас, нямаше да разберем, че си свързана с тъмнината.
Непрекъснато се опитвах да видя дали Шон е жив, така че рухнах. Земята все още се въртеше. Слава Богу, ръцете ми не бяха вързани, иначе щях да налапам пръст.
– Тогава си мислехме, че ни следиш сама – продължи г-н Фостър след жена си, – но очевидно сме се объркали. Шон те нае, защото стана слаб.
– Не затова дойдох при теб.
– Наистина ли?
– Наистина ли. Мисля да стана лидер на фанатична секта и исках да помоля за съвет.
Звукът от нов удар отекна от стените. Главата ми се разтресе и успях да видя вълнението по лицата на събралите се. Изглежда, не трябва да повдигам теми, които единият или другият Фостър не харесват. Изглежда, сектите се основават на това.
Госпожа Фостър се хвана за косата. За съжаление, за моята.
– Как да го изпратим обратно?
– Трябваше да помислиш за това, преди да го отвлечеш и да го дадеш на чудовището.
Хората никога не мислят напред!
Доближавайки се нос в нос, г-жа Фостър се усмихна толкова добродушно, че косата ми настръхна.
– Разбира се, че го дадохме на чудовището. Той е зъл и трябваше да бъде възпитан от същото зло като него.
В този момент ясно осъзнах, че гледам в очите на истинското зло, което се крие зад маската на праведността. Не ми е за първи път, а може би няма и да е за последен, но все още се изумявам от това, което хората могат да правят с малки деца.
Изведнъж си спомних за момичето, което беше убито, и за чието убийство двадесет и пет години по-късно, беше обвинена майка й, и сама се изненадах от това, което щях да кажа. Любопитството ми, обаче взе надмощие.
– Защо го даде на Ърл Уокър? Защо не направи същото с него, каквото направи с Лияна? Защо просто не го уби?
Не знам защо, но г-жа Фостър се изненада, че събрах две и две. Майката на Лияна, Вероника Айзом, разказваше за фалшивата агенция за осиновяване на всички, на които можеше. В миналото си обаче, тя е била проститутка и наркоманка, и никой не й е повярвал. Очевидно Фостър прекрасно го знаеха.
Този път усмивката на г-жа Фостър беше пълна с тъга, сякаш тази жена съжаляваше, че нищо не разбирам.
– О, скъпа, много пъти се опитахме да го убием. Но той въобще не умираше.
Тези думи ме удариха по-силно от всеки шамар. Целият ми въздух изчезна от дробовете и тишината звънна в ушите ми, изрева. Жената каза още нещо, но аз не я чух от шока.
Опитали са се да го убият, когато е бил бебе. А си мислех, че Уокър е този, който му е направил непонятни ужасии. Какво беше преживял в ръцете на Фостър? Какво са направили с него? Как са се опитали да го убият. И какво се е случило с него, когато са се провалили?
Под натиска на мислите и чувствата ми се превих на две. Истинско зло. Бях заобиколена от зло, а Рейес мислеше, че той е зло. Няма нищо общо с Фостър!
– Балансът беше нарушен – каза г-н Фостър, но вече не на мен. Той се върна към режима на проповедник и размаха Библията с всичка сила. – Виждаме го във всички новини. Краят на света идва и ние трябва да убиваме. Да освободим света от злото, за да може да се излекува, да стане отново силен, да ни нахрани и да ни подкрепи. Това е наш свещен дълг!
В отговор прозвучаха купища “Амин!”.
Пускайки косата ми, г-жа Фостър обаче остана до мен и ми говореше, докато нейният брат-съпруг бълваше в делириум:
– Бяхме изненадани, че той оцеля в ръцете на този човек. Мислехме, че ще убие Мрака, докато е още млад.
О, да, сигурна съм, че Уокър се е опитал.
Сектантите се молеха и прославяха Бога, ентусиазирано размахваха ръце и Го молеха да благослови жертвената кръв, с която всички ще очистят света от мръсотията. Очевидно не са чували за Новия завет. Жертвите – това според мен е някак старомодно, но, както се казва, няма значение с какво ще утешиш детето …
И все пак не разбирам защо Йехова спокойно наблюдава как се извършват убийства в негова чест.
Опитах се да забавя времето, за да се приближа (или да докуцам) до Шон, за да видя как е, но не се получи. Опитах отново да извикам Ейнджъл, Ош, Артемида – безуспешно. С какво, по дяволите, бях натъпкана?!
Рейес скоро ще разбере, че нещо не е наред. Просто трябва да си спечеля малко време. Но аз го изпратих при Пип, което означава, че той ще я държи под око. Самата мисъл ми донесе мир. Такива хора дори няма да се доближат до дъщеря ни.
Освен това, намекнах на Чибо. Може би той ще разбере всичко и ще се втурне да избива врати. Почти невъзможно е обаче да знае къде съм, освен, ако не получи някаква свръхестествена помощ.
– Добре – казах аз и се изправих, – ще ти кажа как да го убиеш.
Тълпата веднага млъкна.
– Първо, всеки, който е тук, трябва да се жертва на олтара.
Г-н Фостър ме хвана за косата и ме придърпа по-близо до Шон. Най-накрая.
– Мислиш ли, че няма да направим същото с теб, само, защото си жена?
– Шон – започнах аз – ченгетата знаят всяко мое движение. Няма да им се размине.
Фостър грабна Библията си и я разтърси пред носа ми. Вероятно заради външния й вид.
– Ти не знаеш нищо за нас, мръсницо.
Да, те очевидно не харесват израза “безразборни”. Е, случва се с безскрупулните.
Изсумтях.
– Прав си. Не знам нищо за това как се прави секс с роднина.
Тъй като лицата на двойката показаха искрено удивление, аз осъзнах какво е да спечелиш златен медал на Олимпийските игри. Или да спечелиш състезание по ядене на хот-дог. Един ад. А имах и нещо друго в ръкава си.
– Откъде…
– … разбрах, че си в кръвосмесителна връзка със собствената си сестра? – Просто се надявах г-н Фостър да разбере за какво говоря. Думите ми излизаха дори по-нечетливи, отколкото околният свят изглеждаше за очите ми.
– Нашият съюз беше предопределен от самия Господ.
– Е, ако това ти помага да спиш спокойно…
Нямах време да довърша, защото изведнъж Шон изпъшка. Опитах се да стана, за да се доближа до него, но някакъв тъп предмет, който срещна тила ми, ме убеди да се успокоя.
Така направих и лежах известно време на пода, събирайки мислите си и се чудех къде мога да прекарам ваканцията си. Освен това, избирах местата в съответствие с това, къде бих искала да бъда в момента.
– Как можем да убием Тъмнината?
– Няма начин.
От г-жа Фостър потече гняв, а след това изражението й се превърна в маска на абсолютна жестокост.
– Доведи го.
Него? Кого – него?
Докато лежах и си мечтаех да скоча от въртележката, двама мъже довлачиха трети. Третият беше вързан и дори със запушена уста. Хвърлиха го на няколко крачки от мен и очите му потъмняха. Главата ми заплува още повече. Всичко това не е реално… Това не може да бъде!
Беше Рейес. В безсъзнание. Целият в кръв и синини. От очите ми потекоха сълзи. Пред мен оживя една снимка, която видях преди година, и която беше направена от чудовището, отгледало Рейес.
Все едно пак беше дете. Овързано с въжета, със запушена уста. Косата му беше заплетена, лицето му подуто и покрито с кървави синини.
А аз лежах на мръсния под и не можех да помръдна, или да кажа нещо.
С Рейес сме богове. Как може да ни се случва това? Как може да му се случва това?! Не може да стигнат до него толкова лесно. Все пак е Рейес! Не могат, точка. Освен, ако … не е бил нахранен и с шоковата палка, и с наркотика. При мен проработи.
Вътре в мен започна да се натрупва чиста ярост и аз стиснах зъби.
Рейес изпъшка, когато дойде на себе си и чух скърцането на опънатите въжета. Дори сега се опитваше да се освободи? Исках да го разгледам добре, но изведнъж сякаш бяхме в огромна сушилня. Нещо ме преобръщаше и прехвърляше от една страна на друга. Вероятно с последния удар в главата нещо се е откъснало. Помолих таймера на сушилнята да се изключи, защото честно казано беше гадно.
– Накарайте го да млъкне – каза господин Фостър.
Пред очите ми се появиха някакви крака и напълно изгубих от поглед Рейес. И тогава чух силен шум, но не почувствах никаква болка. Защото удариха Рейес. Изкрещях нещо и със сигурност черепът ми отново срещна нещо тежко и тъпо, но този път успях да се съсредоточа върху съпруга си.
Видях го през купа крака. Когато ме удариха, той отново се опита да скъса въжетата и получи още един ритник за това.
– Рейес, престани – успях да изхъхря.
– Премести се – каза той с едва доловим глас.
– Отрежете езика на копелето – нареди госпожа Фостър.
Двама хванаха Рейес за главата и се опитаха насила да му отворят устата. Втурнах се напред, но пропълзях само няколко нещастни сантиметра. Рейес стисна зъби и някакъв дебел мъж (по някаква причина в такива ситуации винаги има поне едно дебело доверие) започна да го бие. Огромни юмруци нанасяха брутални удари по лицето на Рейес отново и отново.
Нещо се размърда в стомаха ми.
Сърцето ми се разцепи.
Невероятна болка избухна в главата ми, наводнявайки всяка клетка в тялото ми.
Господин Фостър вдигна ръка и дебелакът спря.
И тогава чух гласа на Рейес, тих, едва доловим, но толкова ясен, сякаш ми шепнеше в ухото:
– Трябва да знаеш.
Погледнах го, но той отново загуби съзнание. Единия от сектантите отвори устата му, а втори вече се приближаваше с нож, когато изведнъж г-н Фостър каза:
– Не! Искам в този момент да е в съзнание. – После се обърна към мен, закривайки съпруга ми със себе си. – Как да го убия? Отговори, или страданията му ще продължат.
И отново се чуха същите думи:
– Трябва да знаеш.
Опитах се да видя Рейес през злобните фанатици, но колкото повече се опитвах, толкова по-гъст ставаше въздухът. Нещо се случваше с времето. Хората наоколо започнаха да се движат по-бързо, после с нормална скорост и накрая забавиха. Със сигурност това е дело на Рейес.
– Махай се – казах му. – Махай се оттук.
Той спря времето и ме погледна с палаво искрящи очи.
– Бих, но полицията вече е на път за насам ,и би било по-добре ченгетата да видят заложниците завързани и пребити.
Заля ме облекчение. Да, толкова силно, че почти паднах по гръб. Според мен, беше странна реакция на възторг, особено, след като все още бях деветдесет процента ужасена.
– Значи просто взе и остави тези хора да те бият?
– Съжалявам, Дъч. Не знаех, че ще стигнат до теб.
– Няма нищо. Чакай малко! Как успяха да те хванат?
– С електрошока. След това ме дрогираха.
– И мен прецакаха така. – Все още не можех да пазя равновесие, и все още се блъсках напред. – Електрошока боли адски.
– Боли ме повече да гледам как те бият.
Тениската на Рейес висеше на парцали.
– Чакай малко. – А, няма как. Няма да се примиря с думите на съпруга ми, сина на Сатаната и най-добрия лъжец в света, събрани в едно. – Казваш, че са те нападнали с електрошок? Ей така, изневиделица? Някой отнякъде се е появил и е успял да те нападне?
– Е, може би им позволих, но пак ме болеше.
– Сериозно, Рейес, искат да те убият.
– Защо не ме извика, когато те намериха? Щях да почувствам.
– И какво? Щеше да напуснеш поста си? Знаеш, че Пип е на първо място. Между другото…
– Ош е с нея сега.
С въздишка на облекчение кимнах към Шон.
– Как е той?
Рейес го погледна, после се обърна към мен.
– Ще живее.
– Бог да благослови! Но защо, Рейес? Защо остави тези копелета да ти се подиграват така?
Той погледна настрани.
– Беше права. Те трябва да са зад решетките. Нямах представа колко престъпления са извършили, Дъч. Ако знаех, нямаше да ги оставя да живеят толкова дълго. – Когато отново ме погледна, очите му се изпълниха със смесица от възхищение и вина. – Съжалявам, че бях толкова упорит.
– Всичко е наред. Аз също от време на време не съм подарък. Между другото, тук не видя ли момичнце на три години?
Рейес кимна, аз погледнах накъдето посочи и видях по-възрастна жена, която държеше красиво малко момиченце в ръцете си. Доун Брукс. Само Доун и жената не гледаха със страхопочитание на случващото се. Всъщност жената изглеждаше нервна и уплашена. Определено беше притеснена. За нас. И в мен пламна странно чувство на благодарност.
– Рейес, тя е красива…
– Съгласен съм.
– Слушай! Трябва да извикаме Ейнджъл.
– Тук съм през цялото време, шефе.
Опитвайки се да се обърна към гласа на Ейнджъл, се надигнах на лакти.
– Първо, искам да знам защо не бях поканена на това парти. И второ, защо не дойде при мен веднага щом заловиха Рейес?
– Попитайте бога на ада. Той обеща да ми откъсне адамовата ябълка.
– Това е ужасно грубо, Рейес.
Очуканото лице светна от хитра, дяволска усмивка.
– Чичо ти вече е на път, но такива неща не свършват добре. Сектантите ще се барикадират и ще могат да седят под обсада няколко дни.
– Някак си не искам да служа като боксова круша няколко дни.
– Аз също.
– Трябва да измъкнем Доун и всички други деца оттук. Обзалагам се на последния си цент, че някои от тях също са били отвлечени.
– Вдигам залога и давам сребърен долар, че и някои възрастни са тук против волята си. Най-вероятно са били отвлечени като деца и отгледани тук.
– Съгласна съм на сто процента. Трябва да измислим как да се измъкнем.
– Мислиш, че не можех да се измъкна преди няколко часа?
Най-накрая успях да седна и да не се килна на една страна. За да ме подкрепи, Ейнджъл седна до мен.
– Е, тогава защо си… – Гласът ми се пречупи и аз замълчах.
Но на Рейес не му трябваше да ме изслуша до края.
– Всички тези хора трябва да са в затвора. А най-добрият начин да го организираш със сигурност…
– Да направиш така, че ченгетата да те намерят пребит от глава до пети?
Той кимна.
– Рейес, те…
Пред очите ми се появи образът на малкия Рейес, когото Фостър се опитват да убият отново и отново. Такива неща не могат да се забравят. Очите ми горяха. Опитвах се да не заплача, но сълзите, както почти всичко, което ми се случи днес, победиха и се застичаха по бузите ми.
Ейнджъл ме прегърна. Обвих ръце около врата му и го потупах по студеното рамо.
– Дъч – каза Рейес с тих, успокояващ глас, – добре съм. Дори не го помня. Аз не съм като теб и не помня всичко, което ми се е случило от раждането.
Но не можех да направя нищо по въпроса и се разридах. Не знаейки какво да мисли, Ейнджъл ме погали по главата. А това беше най-сладката му постъпка, откакто се срещнахме. Ако не ме бяха ударили по черепа цели два пъти, може би дори щях да го харесам.
Опитах се да стана, за да отида при този, който обичам повече от ябълки в карамел, но краката ми не се подчиняваха.
– Добре – каза Рейес, гледайки ме през подпухнали клепачи.
Усъмних се, че кривата усмивка, която сега играеше на устните му, е по-вероятно да се дължи на парализа на лицето, отколкото на вековния чар, който Рейес носи със себе си като оръжие за масово унищожение.
– Трябва да сме сигурни – продължи Рейес – че няма да се барикадират. Не трябва да им го позволяваме, в противен случай, цялото това място ще се превърне в огромен непревземаем лагер.
Подсмъркох и избърсах носа си в мръсната тениска на Ейнджъл.
– Добре, слушам те. Чакай малко! – Изведнъж в главата ми се оформи план. При това добър! – Имам план.
– Някои от нас ще трябва да загубят езика си?
– Как позна? Просто се включи в играта.
– Правил съм го няколко пъти – засмя се Енджъл. – Страшно е.
– Защо хората постоянно ругаят плановете ми ?
– Ченгетата са почти тук – каза моят детектив.
– Чичо Боб с тях ли е?
– Чичо Боб води кавалерията, шефе. И е в лошо настроение.