Глава 21
„На сутринта ми свърши кафето и реших да го заменя с текила. Колко красиви са всички днес!“
Мем
Какво имаше предвид под „стари навици“? Ако наистина съм богът на войната и жадувам за кръвта на враговете си, както някои хора жадуват, добре, да си кажем направо, за кафе, тогава защо ми е забранено да връщам към живот онези, които умират от незаслужена смърт? Няма ли това да е стъпка в правилната посока? Мога да разбера защо е забранено да се водят войни, да се подклаждат революции и каквото друго там може да направи Бог, но защо да забранява поправянето на грешки?
Д-р Мейфийлд седеше на Спок, стола, прикрепен към капитан Кърк, и пишеше нещо в бележника си. Не бях я виждала, откакто я оставих с Логан, палавият малък вампир-индианец. Док беше посетила сестра си, попътувала малко по света и сега работеше като психиатър за призраци. Е, явно и за мен.
– Това са чисти глупости! – Продължих аз. – Дори в тази бутилка текила има повече логика.
Надигнах бутилката и изпих парещата течност. Честно казано, не разбирах защо хората пият, когато се чувстват зле. В крайна сметка става още по-зле. Но днес, по някаква причина, ми изглеждаше, че текилата ще ми помогне.
Ясно е, че мога много повече. Защо, по дяволите, съм се съгласила да ми изтрият базата данни?
– Сигурна ли си, че ще се справиш? – Попита д-р Мейфийлд.
В момента един мъж с разцепен череп я дърпаше за ръкава. Горкичкият отчаяно се нуждаеше от лекар, за да разбере защо постоянно вижда един и същ кошмар.
Аз кимнах.
– Радвам се, че все още работиш.
Док затвори бележника.
– Аз също. Утре ще те посетя.
Поздравих я с почти празната бутилка и док се изпари. Извадих висулката от джоба си и започнах да я разглеждам. Прокарах пръст по сложните резби и се замислих. Ако не мога да спася хората на този свят, как мога да спася тези в другия? Този, който Йехова е създал за своя непокорен брат? Тоест, в ада, който Бог създал за Реязикин, моя съпруг.
Веднага, щом разбрах за това, възникнаха два въпроса. Първо, кой бог би създал жив ад само за да затвори собствения си брат? И второ, какво, по дяволите, толкова ужасно е направил Рейс, че собственият му брат ще построи цял ад за него? Като спа хотел, само, че без басейн и румсървиз.
Ако се замисля, какво всъщност знам? Може би там има всякакъв лукс и удобства, така, че безкрайното затваряне в огромна изолация да не изглежда толкова непоносимо.
Но в отговор на думите „адско измерение“ вътре в мен, нещо ми казваше, че всичко там далеч не е толкова розово.
Прокарах пръсти по топлата повърхност на висулката. Винаги съм си мислила, че е топла, защото я нося в джоба си, и се затопля от собствената ми топлина. По-късно започнах да разбирам, че топлината се дължи на това, което е вътре. Може би всички адски светове са горещи. Що се отнася до мен, би било хубаво да има поне един студен, добре де, или с висока влажност в резерв. Чисто за разнообразие.
Образът на момичето, което Ейдолон уби, отново проблесна в съзнанието ми. Беше толкова уплашена, но дори не можеше да помръдне… На помощ веднага ми се притече Хосе Куерво. Той е добър човек, трябва да призная.
Докато си излагах вътрешностите пред д-р Мейфийлд и напивах задника си междвременно, отказвайки се от утехата на капитан Кърк, Рейес ме наблюдаваше. И той пиеше, но в тази област вкусовете му са по-луксозни. Най-вероятно беше избрал скоч, бърбън или някаква друга напитка, чието име, изтъркулвайки се от езика, звучи секси.
Бях разочарована и не исках никакви удобства, които нашите мебели могат да предложат. С Хосе седнахме в ъгъла и тествахме пикочния ми мехур. Досега всичко вървеше добре.
Спирайки да се взирам във висулката, се втренчих в съпруга си. Както винаги вечер, той беше запретнал ръкавите на ризата си. Понякога просто ги дърпаше нагоре, което зависи от самите ръкави. Така или иначе, Рейес го правеше нарочно, за да разкрие предмишниците си. Знае как ми влияят предмишниците му. Въпреки, че същото може да се каже и за бицепсите му, и за раменете му, и като цяло за всяка друга част на тялото му.
Целият обгърнат от пламъци, Рейес седеше с протегнати крака. Ризата и дънките му бяха разкопчани. Под масичката за кафе лежаха обувките му.
Тъкмо щях да се откажа и да тръгна да търся фаянсова ваза, когато Рейес изведнъж заговори:
– Изпрати ме.
– Добре, но вероятно няма да помогне. Сега аз трябва да се изпратя някъде, където мога да изпразня пикочния си мехур.
Рейес дори не ме погледна. Докато аз го гледах, той гледаше огъня.
– Прати ме вътре. Роден съм и израснах в адското измерение. Затова мога да отида в ада и да измъкна хората.
За божествената чаша ли говореше? Сериозно ли ми предлага да го изпратя в света, за който е създадена божествената чаша?
– Не.
Станах и закуцуках към банята. Винаги забравям да пия достатъчно течности, когато се бия със зли богове и се карам с арогантни ангели.
След като се изпиках, отскочих до кухнята на връщане и се върнах в ъгъла, прегръщайки нова бутилка, пълна до ръба с моя нов най-добър приятел.
– Заради мен ли е, или изведнъж стана по-трудно да се напия до козирката?
Във всеки друг ден вече щях да вися над тоалетната от половин бутилка Хосе, а днес се чувствах много добре, с изключение на факта, че светът започна да се накланя някъде наляво.
Отблъсквайки се от капитана, Рейес се изправи и дойде до мен. Не, не просто се приближи, а измарширува с важен вид. Красивото му лице стана изключително сериозно. Отворената риза показваше широкия му гръден кош.
Спирайки, Рейес се надвеси над мен.
– Прати ме там.
Започваше да ме дразни.
– Не. Куур е там. Спомняш ли си? Това е свръхестествен наемник, който измъчва всички живи същества в десетки светове, само защото можеше да убива. Точно така, същият Куур сега седи в парчето стъкло. И да не забравяме бога, който уби сестра ти.
– Мислиш, че не мога да се справя с тях ли?
– Все пак няма да рискувам.
– Този ад е създаден за мен. Нямам нищо против да видя какво ми е подготвил Брат ми. В същото време ще разбера какъв бог е той.
И аз исках да разбера. Но повече исках да разбера какъв бог съм самата аз. Наистина ли се преструвах, че съм спокойна? За бога, служила съм в Корпуса на мира!
Рейес седна до мен с чаша в ръка.
– Може да е полезен експеримент.
– Рейс, по дяволите, дори не мога ти да опиша какво тлъсто „не“ казвам в отговор на това предложение. Така, че се разкарай.
– Изпрати ме там, изчакай шестдесет секунди и ме върни обратно. Поне ще се огледам.
– Може да не съм Мис Всезнайка, когато става дума за божествени глупости, но знам със сигурност, че времето тече различно в различните измерения. Шестдесет секунди тук могат да се превърнат в шестстотин години там.
Рейес се приближи и раменете ни се докоснаха.
– Времевата разлика не може да е толкова голяма. Това ще отнеме максимум една година. Или може би точно обратното, и ще се върна толкова бързо, че няма да имам време да видя нищо. В този случай ще имаме информация, въз основа, на която ще решим какво да правим по-нататък.
– Не. Мисля, че Куур каза, че няколко секунди минават там за години.
– Няма да знаем нищо със сигурност, освен, ако не ме изпратиш там.
Сложих Хосе на пода.
– Защо, Рейес? Или си замислил да отмъстиш на Малдисан?
В усмивката на Рейес имаше толкова забавление, колкото и на гърмяща змия.
– Не.
– Ами, ако нещо се обърка и аз … добре, не знам … не мога да те върна?
– Свещеникът е връщал хора. Ти самата го каза.
– Да, но няма гаранции. Това ми го разказа един зъл демон-убиец.
– За какво има гаранции в живота? Всички си играем на отгатване, включително и божествената чаша с ада вътре.
– Между другото, ядосан ли си на Йехова заради това?
– Ядосан съм. Наистина искам да знам какво толкова ужасно съм направил, че е създал цяло измерение, изключително само за мен.
– И мен ме интересува това. А също така искам да разбера защо съм се съгласила да ми изтрие паметта. Какво ужасно нещо съм направила, за да искам да забравя за него?
Хващайки ръката ми, Рейес докосна кокалчетата ми с устни. Погледнах в блещукащите очи и почти забравих какво щях да кажа. Много бих искала Шон да опознае по-добре почти брат си.
– Знаеш ли, Шон буквално е очарован от теб. Той иска да те опознае по-добре.
Рейес кимна и замислено наведе глава.
– Тридесет секунди.
Засмях се. Много по рейески – да избягва емоционалните теми. Или тези, които го поставят в благоприятна светлина.
– Вече се пазарим?
– Трябват ми само тридесет секунди.
– Не, Рейес. Няма да рискувам живота ти напразно.
– Напразно? Каза, че там има невинни хора. Че свещеникът е изпратил хора от селото си в ада, само, защото не са му се подчинили или са успели някак да го разгневят.
– Също така е изпратил там и онези, от които е бил обсебен. Помниш ли Жана д’Арк? Тя се е върнала от там, съвсем друг човек.
– Колко време е прекарала там?
– Не знам. Според Куур, около няколко седмици. Или може би месеци. И е била само на дванадесет.
Рейес взе стъклото от мен. За разлика от другите свръхестествени същества, гледайки висулката, Рейес изглеждаше само леко любопитен. Останалите, включително и вашия смирен слуга, висулката буквално хипнотизираше. Винаги съм си мислила, че Йехова е създал чашата точно така, за да примами Рейес по-близо и след това да го хване в капана. Сигурно съм сгрешила. В случая с Рейес даже и не миришеше на хипноза. Но той беше наистина любопитен. А кой не би?
– Искам да видя това измерение.
– Според Куур вече си го виждал.
Рейес веднага изправи рамене.
– Каза, че Малдисан и Ейдолон са те хванали в стъклото, за да те предадат на Луцифер. А когато си излязъл оттам, си бил напълно дезориентиран.
Думите ми очевидно изненадаха Рейес. Той облегна глава на стената.
– Не си спомням.
– Наистина съжалявам.
– Ами, можем да заключим, че там не е толкова зле, след като съм се върнал нормален.
Някой изсумтя. Най-вероятно Хосе.
– Нормален? Не ти ли е твърде високо самочувствието, г-н Фароу?
Хитрата, чувствена усмивка, която Рейес лесно използваше като оръжие за масово унищожение, сякаш ме докосна на всички правилни места.
– Вероятно си права.
Коленичих и се качих върху съпруга си. Тоест, седнах върху него.
– Имам по-добра идея. Ще ме изпратиш там.
Всички нотки на забавление изчезнаха за миг.
– Не.
Започнах да слизам от Рейес, но той ме бутна обратно на мястото си и стисна силно бедрата ми.
– Защо не веднага? – Попитах аз, изглеждайки като обидено дете.
Сега стъклото ми принадлежи. Ако някой има право да отиде на онзи свят, тогава…
– Това е опасно.
– Значи не е опасно за теб? Прекрасна логика. Не е опасно саамо за тези, които имат пенис.
– Да теглим жребий.
– Ако имах пенис… – помислих няколко секунди. – Измислих го! Ще изпратим там Куки, но само за няколко секунди. Чакай малко… Какво каза?
Ъгълът на красивата уста се разтегна по-високо. И така, усмивка срещу мрачен поглед. Кой ще спечели?
Победно вдигнах ръце.
– И усмивката побеждава!
Миг по-късно същата тази усмивка разцъфна неистово.
– Добре, съжалявам. Да теглим жребий.
Отместих се леко, за да може Рейес да пъхне ръката си в джоба. Очевидно не възнамеряваше да бърза и в процеса натисна пръстите си към Вирджиния.
Примижах подозрително.
– Това някаква уловка ли е?
– Това е монета. – Рейес извади една четвърт и ми показа двете страни на монетата. – Къде може да има уловка тук?
Отпуснах се в скута му и потърках Вирджиния върху дюкяна му. Имам предвид моето неподдаващо се на контрол ай-я-яй.
– Не знам, но определено има уловка. Мога да я помириша.
Рейес хвърли монетата, която се превъртя няколко пъти във въздуха и изведнъж спря времето.
-Знаех си, че ще шикалкавиш – скарах му се аз.
– Отивам в ада. Не мога да те загубя.
– А аз могада те загубя, така ли?
– Можеш. И Алвин също може. Тя има нужда от теб.
– Ти си по-силният от нас двамата, Рейес. Ти си този, който може да я защити.
– Първо, това не е вярно. И второ, всички пророчества говорят за теб, а не за мен. Затова аз ще отида.
Отново започнах да споря, но той просто ме настани мълчаливо на пода и отиде в кухнята за нож. И се върна не с обикновен кухненски нож, а със собствения си нож за дърворезба. Тоест, той донесе тридесет сантиметра лъскава стомана.
– Не ни трябва толкова много кръв – развълнувах се аз.
Рейес сви рамене.
– За всеки случай.
Прокарайки пръст по острието, той остави петънце кръв върху пръста ми. Веднага стиснах ръката си в юмрук, за да спася това петънце. Да запазя поне една малка част от съпруга си. После вирнах нос и се престорих на смела.
– ДОБРЕ. Основната ти мисия е да разузнаеш. Влизаш, оглеждаш района и се връщаш жив и здрав. Това ще бъде нашият тест. Само да разберем дали е възможно да се върнем оттам. В крайна сметка само съм виждала как привличат някой там, но не и да излиза.
– Губиш време.
– Нищо не правя… – започнах да възразявам и веднага млъкнах. Трудно се спори с тези, които са прави.
Започнах да поглъщам Рейес. Неговият образ, мирис, усещането, когато е до мен.
Той ме вдигна, придърпа ме към себе си, наведе глава и ме целуна. Надявах се тази целувка да не ни е последната.
Когато Рейес отстъпи крачка назад, отворих ключалката на шестстотин годишната висулка, покрита със стъкло. Щом се отвори, наоколо блесна светкавица и вятърът зави скръбно.
А Рейес продължаваше да изглежда така, сякаш е леко любопитен. Но аз замръзнах от възхищение. Възхищаваше ме не висулката – бях я виждала отворена и преди. Възхищавах се на Рейес.
Пред очите ми в чашата бяха засмукани две свръхестествени същества – демон-наемник и бог. Но Рейес не реагира на стъклото по никакъв начин. Около него пращеше светкавицата, но му правеше нещо различно. Светкавицата го… галеше, внимателно го изучаваше, пулсираше върху кожата му с най-фините мрежи от заряди, пълзейки по всеки завой и по всяка линия на тялото му. Сякаш… сякаш искаше да го съблазни, да го примами вътре във висулката.
Рейес рязко си пое дъх през зъби, отметна глава назад и спря да се съпротивлява на болката. След това ме погледна в очите:
– Кажи името ми.
Разтрих кръвта по стъклото, поех дълбоко дъх и изпратих собствения си съпруг в ада.
***
Изплашена до смърт, не свалях очи от стенния ни часовник. Този, които имаше стрелка за секундите.
Трябваше да изрека истинското, божествено име на Рейес, защото това беше единственият начин, по който той можеше да мине през портала. И щом казах „Реязикин“, светкавиците, които танцуваха около него, подскочиха, сякаш възхитени от перспективата да го завлекат в жилището си. Във възторжена симфония, те сключиха лъчи в дъга над главата му. Рейес ме погледна за последно, намигна ми и за част от секундата изчезна. Затворих очи и висулката, и се ужасих от това, което направих.
За стохиляден път погледнах часовника. Минаха петнадесет секунди, но ми изглеждаше, че вече са минали часове. Нямах повече време за чакане. Отворих висулката, държейки ревящия ураган в ръцете си, и преди да извикам Рейес обратно, бързо се помолих на Бога, с когото може да се изправя един ден на бойното поле.
– Реайзикин.
Не знам какво очаквах. Вятърът ме удари в лицето, светкавиците се разпръснаха пред очите ми и се покатериха по стените, но нищо друго не се случи.
Бавно и болезнено тревогата се надигаше по гърба ми.
– Реайзикин – повторих аз.
Това сякаш направи бурята по-силна, по-ядосана. Наложи се за трети път да извикам името, за да не потъне гласа ми в царуващия шум. И пак нищо не се случи.
Обхвана ме толкова мощна вълна от страх, че почти загубих съзнание. Гърлото ми се стегна от паника. Преглъщайки ужаса си, опитах отново и след това започнах да изричам всички имена, които Рейес някога е имал и които знаех. В крайна сметка той имаше дълъг живот.
– Реязиел – започнах аз с неземното име, с което беше известен в ада.
Нищо.
– Рейес Александър Фароу.
Но и земното му име не проработи.
– Райзър.
Това беше неговият божествен прякор, даден му в Узан – в ада от моето родно измерение.
И отново пълна нула.
Не можех да повярвам, че това наистина се случва. Възможно ли е? Не знаейки какво да правя, паднах на колене. Може би стъклото трябва да е чисто. Може би трябва да изтрия кръвта от него, за да се върне някой. Втурнах се към кухнята и измих стъклото със сапун и вода. Светкавицата ме наказа за това. Водата и електричеството не са приятели.
След като избърсах висулката, опитах отново.
Казах името Рейес.
Изкрещях го.
Прошепнах го.
Приближих стъклото толкова близо до лицето си, че електричеството изгори очите ми и казах отново:
– Реязикин.
И пак нищо не се случи. Абсолютно нищо.
Идеите ми идваха една след друга и аз изпробвах всичко на свой ред. Изричах варианти на “Разбиващ” на всеки език, който си спомнях. Изпях ги. Отворих и затворих висулката, за да я „рестартирам“ по някакъв начин.
Но нищо не постигнах.
Час по-късно лежах на пода в хола, притиснала висулката към гърдите си. Бурята бушуваше с пълна сила. Не чувах нищо, освен воя на вятъра и не виждах нищо, освен ослепителните проблясъци на светкавиците. Даже със затворени очи.
Мога да разбия стъклото. Да строша висулката. Но до какво ще доведе това? Може би всичко, което е вътре, ще се освободи, включително и злобният бог, и наемника-демон. Или пък може единствените порти към адското измерение ще се затворят завинаги.
Куур каза, че има само един изход и един път обратно. Разбира се, фактът, че той беше демон и дори нещо като наемен убиец, изискваше всяка негова дума да бъде подложена на разумно съмнение, но …
И тогава ми просветна. Даже седнах. Перфектен план! Ще тръгна след Рейес. Ще помоля Куки да изрече името ми и да ме изпрати в ада.
За съжаление трябваше да я излъжа. Знаейки истината, Кук никога няма да се съгласи. Но мога да й оставя бележка с инструкции как да ме върне. На теория, разбира се. Очевидно, самият процес не може да се нарече правилно работещ.
Изтичах до банята за халата си. Куки вероятно спи. Удивително е, че никой не се събуди от моите крясъци, от бурята, която вилнееше в дома ми.
Канейки се да напусна апартамента си, забелязах, че самата буря се е променила. Беше по-тъмна, по-плътна, по-ядосана. Стаята стана гореща, изпълнена с енергия и сила. И тази жега, жестока, болезнена, яростна, нахлу през кожата ми.
Висулката стана толкова гореща, че я изпуснах, а след това се отдръпнах и зачаках. Нещо се случваше. Просто беше трудно да разбера какво е това. Особено след оглушителния взрив.
Бях отхвърлена към стената и почти припаднах от удара. Отворих очи, но не посмях да помръдна. Гъст черен дим се виеше около мен. Вдигнах глава и забелязах как десетина души се втурнаха към мен в търсене на изход и свобода.
Едва не се задуших, а пред очите ми един след друг проблясваха животите на други хора.
Вдовица с две деца, която отхвърлила претенциите на свещеника.
Човек, който отказал да даде част от земята си на църквата.
Младо момче, което хванало свещеника в компрометираща ситуация.
И така отново, и отново. Живот след живот и всички те бяха унищожени от един и същ човек.
Знаех, че група монаси са призовали свещеника да отговаря за всички зверства и той също е заключен вътре в стъклото. Аз обаче не го усетих. Разбира се, за нищо на света нямаше да го вземат в рая. Може би вече е в ада.
През мен минаха над дузина души и всички бяха от петнадесети век. Зачаках. Още трима бяха в адското измерение: демонът-наемник, богът Малдисан и съпругът ми.
Стаята се изпълни с дим, който периодично се осветяваше от светкавиците. Целият апартамент се въртеше, сякаш е огромен буреносен облак, от който внезапно се появи Рейес. Кълбящ черен дим се стичаше от могъщите му рамене към краката.
Скочих от възторг и се хвърлих към него, но спрях рязко. Нещо не беше наред.
Димът и светкавиците се вкопчиха в Рейес, сякаш заедно бяха едно живо същество. Като животно. Или любовница. Раздвижеше ли се Рейес, димът и светкавиците също. Димът струеше и се завихряше по волята му, а по кожата му пропукваха светкавици.
Не, Рейес не беше в средата на гръмотевичната буря. Самият той беше бурята. Самият той беше буря и шквал. Отделна, непозната стихия.
Гледах учудено как се приближава до мен. Отне му само три решителни стъпки.
Машинално се отдръпнах, но се осъзнах и прошепнах:
– Рейес?
Той примижа, сякаш е любопитен. Сякаш няма представа коя съм.
Докоснах лицето му и платих скъпо за това. Рейес ме блъсна в стената толкова силно, че леко отскочих. После ме огледа отгоре-додолу, стисна гърлото ми, а след това и челюстта ми. Притискайки пръсти в кожата ми, той проговори с нисък, дрезгав глас:
– Ел Рин Алития.
Защо изведнъж изрече неземното ми име?
Рейес изглеждаше… изненадан да ме намери тук. Той отново ме погледна и този път в очите му имаше смесица от похот и презрение.
Изведнъж си спомних какво още ми беше казал Куур. Той каза, че Реязикин дълбоко презира хората, които брат му толкова обича. А аз бях човек. Дори и да е частица с размерите на пясъчно зърно.
Рейес ме изучаваше и аз го изучавах. Някой друг беше излязъл от адското измерение в стъклото. Приличаше на съпруга ми, миришеше и се усещаше като него. Но този, който стоеше пред мен в облаците черен дим, не беше мъжът, за когото се омъжих. Това беше неговата дива версия. Чудовищно опасен звяр.
Да, беше Реязикин. Най-накрая го опознахме.
И тогава разбрах истината. Може би направих най-страшната грешка през живота си. Може би, заради мен адът ще царува на земята.