Глава 4
„Да, открих всички удоволствия от готвенето. Когато съпругът ми готви.“
Мем
– И какво означава това? – Попита Куки.
Наложи се по-бързо да изпратя Шон. За нищо на света няма да му призная за ангелосмъртните трикове. А още повече – за божествените.
– Той трябва да е като Пари – казах аз.
Пари е една от най-добрите ми приятелки. Татуист, с повече мастило, отколкото чиста кожа. И също така вижда през воала между нашето измерение и другото. В смисъл, между материалния, осезаемия свят и другия. Пари не вижда самите призраци, но забелязва сивата мъгла на тяхно място. А моята светлина вижда в пълна степен. Дори си слага тъмни очила в мое присъствие.
Шон, сякаш се справяше добре и без очила, въпреки, че виждаше ясно моята вътрешна светлина. Реших да оставя всичко както е, засега. Ако започна да душа какво още вижда Шон, той ще започне да души каква съм аз. Затова не го попитах дали вижда призраци, а за себе си казах, че съм свързана със свръхестествения свят, но … всичко е много сложно. Отговорът изглежда го задоволи. Поне за известно време.
– Така, че – изтръгнах се от мислите си – може ли да потърсиш нещо друго за тази тъпа агенция? И може ли да се разровиш още за Фостър. Искам да знам всичко за тях. Къде са родени, в какво училище са ходили, как са се запознали. Със сигурност, миналото им ще изясни настоящето им.
– Вече е в ход. И все пак не сме обсъждали едно нещо.
– Така ли?
– Ако всичко това излезе на бял свят, особено ролята на Рейес в тази история, семейство Лоуър може да ги извикат за разпит. Или дори да свидетелстват в съда.
– По дяволите! Дори и не помислих за това.
– А тъй като те бягат с дъщеря ти, това вероятно не е най-добрият начин на действие.
– Права си. Трябва да направим всичко възможно да запазим отвличането на Рейес в тайна. Ако, разбира се, се получи.
– Сигурна съм, че Шон няма да има нищо против.
– И аз мисля така. Изглежда, е страхотен човек.
– Това е сигурно. Чакай малко! – Куки изведнъж осъзна нещо. – Ами другите двама?
– Какви други двама?
– Тази подозрителна агенция е уредила осиновяването на още две деца. Откъде са дошли?
Отново седнах на бюрото си.
– Да, вече се замислих. Опитай се и това да разбереш. В свободното си време. – О, да, аз не съм шеф, а безмилостен тиранин.
– Как мислиш, дали твоята приятелка, агент Карсън, ще може да помогне?
– С този случай, вероятно, да. Но с това, че блузата ти все още е наопаки…
– Боже мой! Защо не го спомена по-рано?! – С вид на обидена невинност, Куки нахлу в тоалетната, мърморейки по пътя: – Днес ще вечерям с Робърт!
– Организирай бърза закуска, докато все още имаш шанс! – засмях се след нея.
***
Седейки на една маса във “Враната”(барът, който Рейес притежава), гледах как мъжът ми излиза от офиса си и върви към мен. Предложих да му сготвя вечеря. Той е първокласния готвач в нашето семейство, но гледам канала “Смак” достатъчно често, за да му бъда сериозна конкуренция. Според мен, сега е точният момент да почерпя съпруга си с някой от моите шедьоври. Проблемът е, че цяла сутрин бях заета и не ми остана време за готвене. Трябваше да импровизирам.
Всяко негово движение, излъчваше грацията на див звяр. Целият му външен вид, от черната му коса до погледа, привличаше вниманието на публиката. Всички очи бяха вперени в него. Всички присъстващи затаиха дъх. Разговорите затихнаха.
Когато седна, бутнах една от двете чинии към него. Във всяка имаше по три реда крекери, намазани със салата от риба тон. Отстрани лежеше дебел морков като гарнитура. Необелен и дори със стъблата, които заемаха половината маса. Казвам ви, нямах време.
Рейес огледа съдържанието на чинията си, а на лицето му се появи смесица от забавление и съмнение.
– Не се отказвай, преди да си опитал – казах аз и го погледнах многозначително: – Имаме закусчици. А кой не обича закусчици? – Рейес не каза нищо, затова се възползвах от възможността да добавя: – И моркови.
– Нямах представа, че харесваш толкова много закусчици.
– О-бо-жа-вам. -Отхапах от един морков и започнах да дъвча възможно най-шумно.
– Повече от моите хуевос ранчерос?
По дяволите, разбрах. Неговите хуевос, ранчерос или каквито там са, са страхотни във всяко едно отношение.
Внимателно вдигайки бисквитката от чинията, сякаш върху нея имаше някакъв ужасен вирус, Рейес я напъха в устата си. Цялата. И тогава изражението му се промени. Съмненията изчезнаха! Той кимна одобрително и изяде още една.
Пробвах и аз, и бях напълно поразена. Това беше най-добрата салата с риба тон, която някога съм яла! Кълна се в брат Рейес!
– Не е лошо – каза той, леко изненадан.
– Феноменално! – Отговорих, много по-изненадана.
Рейес довърши първия ред закуски и попита:
– Каква е тайната?
– Нямам представа – промърморих с пълна уста. – Не съм ги приготвила аз. Затънала съм до шия в работа
Рейес ме погледна ужасен, но бързо дойде на себе си.
– А кой ги е приготвил?
– Отново нямам представа. Изстъргах ги сандвича, който Сами донесе за обяд.
Преструвайки се, че се задавя, Рейес се прокашля.
– И как се отнесе Сами към това?
– Не мисля, че знае.
– Откъде са морковите?
– Е, добре, намерих ги по пътя. Мислех, че са по темата.
Рейес се облегна на дивана.
– Разполагаш с цялата кухня и крадеш, за да ме нахраниш. Каква милиардерша си ти?
Заради това, откраднах крекера от чинията му.
– В нашия случай, да съм милиардерша означава да стана наследница. Заради това и се омъжих за теб, по дяволите. А сега официално мога да се смятам за прословутата съпруга на някой олигарх.
Рейес ме погледна мълчаливо ,с неловка смесица от любов и забавление в очите. Накрая не издържах, оставих крекера и попитах:
– За какво искаше да говорим?
– Мисля, че вече знаеш.
Дълбокия му глас ме заобиколи като топла вода. Или мед. Или ром. Малко лимон и ще направя страхотен пунш.
– Как успя да погалиш Йехова по грешния начин?
Откъде знае?!
– Откъде знаеш, че съм погалила брат ти по грешния начин?
В отговор Рейес само ме погледна укорително и целият процес продължи цяла, по дяволите, вечност. Трябваше да се оттегля.
– Какво ме издаде?
– Вероятно армията от ангели, която те следи.
По дяволите! Знаех, че ще забележи. Въпреки, че е трудно да не забележиш. Ангелите бяха навсякъде. А също и техните огромни крила, мечове, тъмни очи, които следят всяка моя крачка. Една малка заплаха да завладея света – и бум! Небесната версия на Тайните служби се изсипва върху главата ти, прикован си към земята и те хващат в задушаваща хватка. Образно казано.
– ДОБРЕ. Като цяло, с Михаил малко се поскарахме.
– С архангела?
– Да.
– Скарала си се с архангела?
– Съвсем малко. Няма за какво да се притесняваш.
– А защо Земята гъмжи от ангели?
– Казах на Михаил, че ще отнема света от Йехова, а той взе всичко за чиста монета.
– Ясно. Кога стана тази размяна на мнения?
– Преди няколко дни. Веднага след… – Спомняйки си онзи ужасен ден, наведох глава. Можехме да загубим много хора. Да не говорим какво загуби Рейес тогава. – Веднага след инцидента. Като говорим за птичките. Как се чувстваш?
Рейес скръсти ръце на гърдите си.
– Не говорим за мен.
– А трябва. Ти загуби сестра си, Рейес. Горенето е нормално. В крайна сметка всички сме хора.
Той се засмя горчиво, но бързо се овладя. Както винаги.
– Какво ще правим по въпроса?
– С кое?
– С ангелите, залепени за задника ти.
– А, за това ли говориш! Не се тревожи. Те просто гледат и чакат. Грижат се да не се заема с осъществяването на заплахите си.
– Значи имаше повече от една заплаха?
– Ами, една голяма. И няколко по-малки, които сякаш се подразбираха от само себе си. Очевидно в рая, всички тези глупости се приемат твърде сериозно.
– Не мога да си представя защо така изведнъж.
– За това ти говоря. – Изядох още една бисквитка и попитах предпазливо: – Липсва ли ти?
Рейес пое дълбоко дъх, хвърли ми раздразнен поглед, но все пак отговори.
– Разбира се, че ми липсва. Как да не ми липсва? Единствената ми утеха е, че Ким сега се грижи за Алвин.
– Съгласна съм – казах тихо. Фактът, че Ким се грижи за дъщеря ни, прави с една стотна от процента по-лека тежестта в гърдите ми. Малко, но все пак. – Това е като балсам върху отворена рана.
Не желаейки да продължи темата, Рейес отмести поглед. Не го притиснах.
– Взех решение – каза той изневиделица, като ме погледна отново.
– Сериозно?
– Сериозно. – Той ми хвърли дълъг твърд поглед. – Трябва ти бодигард.
– Бодигард? – Засмях се и побутнах моркова с вилицата. – Вече си имам бодигард. И то много готина.
Моя бодигард е ротвайлер на име Артемида.
– Знам, но тя няма да те защити от ангелите. Те са много силни, Дъч. Много. Това, че не могат да те убият, не означава, че няма да направят всичко възможно. Съмнявам се, че ще направиш всичко необходимо, ако някой от ангелите тръгне на лов за теб.
– Но те са добри момчета.
– В повечето случаи, да. В нашия не съм сигурен.
– Все пак заплаших Бог.
– Имаш пълното право да обжалваш, така да се каже, това решение. И Йехова (между другото, това не е името му) знае това по-добре от всеки друг. Но силно се съмнявам, че ще се откаже от кутията си с играчки, само, защото не ти харесва начина, по който мести фигурите по дъската.
– Да, и аз се съмнявам. Значи казваш, че не се казва така? А как?
– Няма да ти казвам това, което знаеш отдавна. Кога щеше да ми кажеш за разговора си с Михаил?
– Много добър въпрос. Ще ми кажеш ли как се казва или не?
Този път имаше нещо тъмно и опасно в очите на Рейес.
– Защо? За да можеш и него да хвърлиш в божествената чаша?
Ахнах шокирано. Не съм се и съмнявала, че рано или късно разговора ни ще се обърне към висулката, която носех денонощно в джоба си. Тази 600-годишна висулка съдържа вещество, известно като “божествена чаша”, подобен на опал камък, който блести и прелива като хиляди галактики. А вътре е същото това адско измерение, което Йехова създал специално за своя непокорен брат, тоест, за съпруга ми. И всичко това е обвито в сложно стъкло, малко по-голямо от една четвъртинка, с деликатни завихряния и резби.
Трябваше да скрия медальона, защото нямах представа как Рейес ще приеме новината, че той също е бог, и дали такава новина ще го превърне в злото същество, което вярвам, че някога е бил. И скрих божествената чаша, докато не ми се наложи да я използвам. Натиках в нея един от двамата истински зли богове, които се присъединили към екипа на Луцифер. И сега този бог, в компанията на демона на име Куур, е заседнал в ада, заедно с десетки невинни души. От известно време се опитвам да измисля как да спася невинните, и все пак да не пусна на свобода двете въплъщения на злото.
Така или иначе, Рейес разбра, че съм скрила висулката от него. И разбра защо. Затова реших да направя това, което умея най-добре и да сменя темата.
– А ти кого предлагаш за позицията на бодигард?
През цялото време Рейес се взираше в устата ми. Дълбоко вътре в мен, нещо започна да изтръпва. Изведнъж, сякаш небрежно, той захапа и облиза долната си устна. Привидно обикновено действие, но всичко в мен се преобърна от очакване.
– Дори и не знам – каза той накрая. – Колко ще платиш?
Прокашлях се и прогоних мръсните мисли от главата си.
– Не мога да предложа много. Все пак, трябва да премина към по-евтина паста за зъби, за да не се налага да уволня Куки.
Рейес цъкна с език. Забавно и чувствено в същото време, по дяволите.
– Ще наложи да пожертваме много.
Той все още гледаше устата ми. Кълна се, въздухът, сгъстен от феромоните, можеше да се среже с нож.
Като цяло имах два варианта. Да заведа Рейес в килера и да съблека дрехите му, или да прекарам остатъка от деня, мечтаейки си как го водя в килера и му скъсвам дрехите.
Ама, че тъпо!
Тъкмо щях да избера първия вариант и да се нахвърля върху Рейес, когато изведнъж си спомних нещо важно. Нещо, което очевидно няма да го направи щастлив. Но трябваше да го обсъдим, въпреки, че по мое скромно мнение, разследванията ми по никакъв начин не го засягат. Ние обаче повдигахме тази тема в миналото и тя се оказа болезнена, като изгаряне от трета степен.
Накратко, по-добре е да изложа всичко добросъвестно. Да изкъртя, както се казва, мазилката. Да срежа вената и да се надявам, че Рейес ще продължи да го е грижа за мен, за да затвори раната.
Отново се прокашлях и изправих рамене.
– Всъщност, днес ме наеха за нов случай.
– Ами, добре!
– Само да знаеш, вече се съгласих да се захвана.
В крайна сметка, Рейес наистина ме погледна в очите, очевидно изгаряйки от любопитство.
– И за какво говорим?
– За Шон Фостър. Той дойде днес.
Рейес замръзна, но не можех да разбера какво мисли.
– Той знае, Рейес. Знае, че не е истински син на Фостър. Спомняш ли си агенцията, която уж е извършила законното осиновяване? Той знае, че агенцията е фалшива. И също така смята, че е бил отвлечен като дете. Както и ти.
Въпреки, че не я виждах, ясно усетих как тъмнината се вихри около Рейес. Нищо не можех да прочета по лицето му, но новините ми едва ли го зарадваха.
– Той сам ли те помоли да го направиш?
– Да. Дотанцува в офиса ми и ме нае.
– Защо се обръща към теб?
– Тук започва забавлението. – Мога да се ободря и да намеря ярки лъчи в непрогледен мрак, да. Но с изсветляването на косата всичко е много лошо. Не се забърквам с перхидрола. – Откакто се върнахме, минах покрай къщата на Фостър няколко пъти. Ами, нали знаеш, просто да проуча ситуацията. По най-невинния начин. Той е забелязал, разбираш ли? Срам и позор за мен.
– Стори ми се, че се разбрахме, да не се доближаваш до Фостър.
– Разбрахме се! – Веднага започнах да се обяснявам. – Не съм се доближавала до тях, а около тях. Така да се каже, обикалях махалата. А Шон взел и забелязал. – Рейес мълчеше, затова продължих: – Но така е дори по-добре. Оказа се, че с Шон знаем много. Той има много полезна информация, аз също. Ако съчетаеш това, което аз знам, с това, което ми каза той, Фостър ще влязат в затвора, Рейес. Сигурна съм, че можем да отнесем делото в съда.
– Мислиш ли, че го искам?
– Не е ли така? Искам да кажа, как да не го искаш? Те са те отвлякли, Рейес, а след това, по тяхна милост, ти отново си бил отвлечен от чудовище, ако, разбира се, това е станало. И искаш да им се размине?
– Искам да стоиш далеч от това.
– Рейес, вече се съгласих. Дано ме разбираш. Шон иска да знае истината. Иска да знае кои са истинските му родители и какъв би могъл да бъде животът му. Той има същите въпроси като теб.
– Откажи се от случая.
Това беше заповед. Ясна и отчетлива. Рейес очевидно очакваше да слушам и изпълнявам, което само по себе си е нелепо. Или смешно, ако под външното спокойствие той не кипеше от гняв.
– Не. Съжалявам, но не мога. Сега не става въпрос само за теб.
Рейес се наведе достатъчно близо, за да усетя дъха му на устните си.
– Зарежи случая или ще те напусна.
– Правилно ли чух? – Примижах и казах през зъби:
– Ами, ще рискувам.
Жегата избухна. Тази топлина беше част от Рейес, но този път ме удари като огнена стена.
Излишно е да казвам, че Рейес се опита да се успокои. Усетих достатъчно ясно, в стегнатата плетеница на емоциите му. Опитваше се да се събере и да заглуши изгарящите пламъци.
А аз направих всичко възможно да не се предам. Защото всичко това е много важно. Осиновителите са престъпници, които трябва се изправят пред съда. В деня, в който Рейес наистина повярва, че може да ме заплаши да направя нещо, което не искам, ще трябва наистина да преосмислим отношенията си.
Рейес се канеше да тръгва, когато мобилният ми телефон иззвъня.
– Чакай – казах и той спря, но дори не ме погледна.
Погледнах екрана на телефона. Обаждаше се Куки.
– Само минутка…
– Ще поговорим за това по-късно – прекъсна ме Рейес и си тръгна.
Просто взе и си тръгна, оставяйки горещи следи от гняв във въздуха.
– Здравей, Кук – отговорих на обаждането. – Какво не е наред?
– Той има афера.
Аз също станах под любопитните погледи на посетителите, предимно жени, разбира се, които нямаха търпение да разберат какво става между мен и Рейес. Но след като чух думите на приятелката си, отново седнах.
– Той ли ти каза?
Тя дишаше затруднено.
– Не беше необходимо. Почти се увесих на врата му, но той дори веждата си не повдигна.
Въздъхнах с облекчение. Оказа се, че бях затаила дъх и сега главата ми леко се върти.
– Куки, той няма никаква афера. Готова съм да заложа последния си долар за това. Да, дори собствения си задник! Но, ако искаш, мога да разбера всичко по-подробно.
– Искам. Но не затова се обаждам.
– Аз съм долу. Вече ставам.
– Все още съм си вкъщи. Ровя се в миналото на Фостър.
– От вкъщи?
– Когато съм разстроена, изпадам в режим на търсене.
– Да, добре – и след това подхвърлих на Валери, дамата на Рейес, която той обучава в управление на барове, и която дойде да избърше масата. – Разкарай се. Какво разбра?
– Ами, нещо при тях не се връзва.
– Така обикновено се получава с похитителите на деца.
– Не. Сякаш изобщо не са се раждали.
– От яйце ли са се излюпили? – Пошегувах се и се усмихнах на Валери.
Тя почти ми се усмихна в отговор. Това е напредък, имайки предвид, че обикновено само ми хъхри. Изглежда, не ме харесва много.
– Може и така да е. Разбрах, че никой никога не е регистрирал актовете им за раждане там, където според тях са родени.
– Това вече е интересно.
– Точно. В момента разглеждам обявите за работа. В кабинета на педиатъра, където г-жа Фостър работи като мениджър, съхраняват копие от акта й за раждане. Свидетелството е издадено в Западна Вирджиния. Само дето, според държавните архиви в града, където се предполага, че госпожа Фостър е родена, няма нито едно новородено момиченце в този ден. Ив Батшеба Фостър изобщо не се е раждала.
– Тоест, актът за раждане е фалшив?
– Да, така мисля.
– Чакай малко! Средното й име е Батшеба? Без майтап?
– Помисли сама. Кой ще тръгне да проверява акт за раждане? Когато кандидатстваш за работа, работодателят просто приема копието от него и това е. Освен, ако не кандидатстваш за работа, която изисква определено ниво на одобрен от правителството достъп. Остава само да си покриеш задника, ако е необходимо.
– Съгласна съм.
– Нима е толкова трудно в наше време да се фалшифицират каквито и да е документи?
– Провери ли г-н Фостър?
– В момента го проверявам. Проследяването му се оказа по-трудно. Но преди няколко години е попълнил заявление, за да получи разрешително за оръжие. Заявлението е под името Ейбрахам Боаз Фостър.
– Що за имена имат, по дяволите?
– Нямам идея. Не успях да намеря никакви доказателства, но ето какво открих. Според заявлението г-н и г-жа Фостър са родени в един и същи ден, в един и същи град и дори в една и съща болница.
– Странно, не мислиш ли?
– По-нататък. В акта за раждане на г-жа Фостър е посочено нейното моминско име. Готова ли си?
– Кук, ти ме режеш без нож.
– Фостър.
Облегнах се на дивана.
– Сигурна ли си?
– Като Вера.
Нямам представа коя е Вера или защо трябва да е сигурна, но Куки изглежда не се съмняваше ни на йота в откритията си.
– Добре. Да кажем, че по някаква причина са фалшифицирали актовете си за раждане. Но защо, по дяволите, трябва да се стараят толкова, за да получат документ с грешно фамилно име?
– Може фалшификаторът да е объркал нещо?
– Може.
Трябваше да се доближа до г-жа Фостър. Така да се каже, да я разгадая докрай. Тя явно може да открадне дете. А на какво друго е способна?
Наеха ни да проследим биологичните родители на Шон, но това ни предоставя идеалната възможност да проучим отвътре и отвън двойката Фостър. Ако вече сме решили да докажем, че Шон е бил отвлечен, ще ни трябва всичко, което можем, за да докладваме на прокурора.
– Ще посетя госпожа Фостър днес.
– ОК. Сега е в обедната си почивка, но ще се върне в офиса в два. Работи до шест. Проверих.
Господи, Куки е такава умница!
– Супер. Остава само да измисля, защо съм се завлякла при педиатъра, без да намесвам самия педиатър.