Глава 6
Мнозина са живи само, защото косата ми е твърде разпусната, за да не оставя следи на местопрестъплението.
Мем
Излизайки от асансьора на покрития паркинг, замръзнах, когато видях собствения си съпруг до един бетонен стълб на около петнадесет метра от мен. Той ми хвърли само кратък поглед, но почувствах гнева му от мястото, където стоях. Напоследък ми е трудно да разчета ясно емоциите на Рейес, защото те постоянно са вплетени в стегнато кълбо, но е невъзможно да не разпозная пулсиращата ярост.
Рейес е ядосан, че все пак се заех с разследването. Ами, ще трябва да се примири с това. Вирнах нос, насочих се към Развалината и едва сега забелязах към кого точно гледа Рейес. Даже малко се отпуснах. Съвсем малко. Съпругът ми стоеше между мен и ангела.
Щях да се приближа до него, но той поклати глава и каза тихо:
– Тръгвай.
Няма нужда да ми казват два пъти.
Препуснах в галоп към джипа си с цвят на череша и когато влязох вътре, зарових чело във волана. Какво, по дяволите, се случи в кабинета на педиатъра? Обикновено в напрегнати ситуации съм спокойна като танк. Бъфи Лятнасол, по дяволите? Ако съм застрашила клиента си, никога няма да си го простя. Посещението на Шон трябва да остане строго поверително. Малко неща изискват повече деликатност от това, да се опитваш да разбереш дали собствените ти родители са похитители. Какво ли ще направят, когато разберат, че Шон знае всичко?
Погледнах отново към Рейес, само, че той вече не гледаше ангела, а госпожа Фостър, която излезе през страничната врата и се втурна към златния”Приус”. Движенията й бяха забързани и маската на безпокойство беше замръзнала на лицето й.
– За къде бързаш толкова? – Не питах никого конкретно.
Пъхайки ключа в контакта, тъкмо щях да натисна газта и да последвам похитителката, когато изведнъж се почука на прозореца ми. Сърцето ми подскочи в гърлото. Обърнах се и видях рецепционистката с жест да показва да спусна прозореца.
– Здравей – промърморих, като забелязах строго стиснатите й устни.
– Ти разстрои Ева – каза мацката.
– Има такова нещо. – Задните светлини на “Приус”-а изчезнаха зад ъгъла. – Моля за извинение.
– Ти не продаваш копирни машини, нали?
– Как да не продавам. Дори имам визитка някъде тук…
Огледах кабината на Развалината и се престорих, че не забелязвам ухиления си тринадесетгодишен детектив на пътническата седалка. Веднага щом Ейнджъл се появи, на задната седалка се появи и Артемида, хленчейки от наслада, а купираната й конска опашка се мяташе със скоростта на светлината.
Разбирам я. Понякога имам същата реакция към Рейес.
Ейнджъл се протегна назад, почеса Артемида зад ушите и след това кимна към истинския ангел.
– За какъв дявол са дошли толкова много ангели?
– Ами – измърмори мацката, – ясно. Съжалявам.
Тя се обърна, да си върви и аз осъзнах, че съм на път да загубя важна нишка. По някаква причина, рецепционистката не се зарадва, че ме хвана в лъжа, а се притесни, сякаш има лошо предчувствие.
– Чакай – спрях я. – Всъщност не продавам копирни машини.
След това замълчах. Ако има нещо да каже, ще го каже. Ако не…
– И тя не е нищо особено – каза Ейнджъл.
– Тогава защо дойде?
– Исках да проуча ситуацията. В случай, че имам нужда от педиатър.
Наведох глава, опитвайки се да не мисля за факта, че наистина щях да имам нужда от педиатър, ако не бях дала дъщеря си. Но сега тя е в безопасност. Това стана моята мантра. Пип е в безопасност. Нищо, че не е до мен.
– Със сигурност ще си я върнеш – каза Ейнджъл.
С една ръка държах скоростния лост. Той сложи своята отгоре и аз преплетох пръстите ни.
– Знаеш ли, можем да се понатискаме, а тази мацка дори няма да забележи.
Завъртях очи и вдигнах показалеца си, за да го види момичето.
– Една минута.
Извадих телефона от чантата си, преструвайки се, че някой ми се е обадил. Като за начало трябваше да подготвя почвата.
– Здравейте! Да. А-ха, а-ха, а-ха…
– До края на деня ли ще правиш тези глупости? – попита Ейнджъл.
Усмихнах се злобно и продължих:
– Сериозно? Не може да бъде! Разбира се, че…
Ейнджъл се засмя и бавно се наведе напред, сякаш да ме целуне. Копеле.
– Знаеш ли, че съпругът ми е на по-малко от петнадесет метра оттук?
Освен това, сега той ни гледаше с присвити очи.
Ейнджъл изсумтя и се наведе още по-близо.
– Не се страхувам от съпруга ти.
Част от секундата по-късно, ръката на Рейес, образувала се в колата, се уви около гърлото на Ейнджъл в задушаваща хватка, от която той не можа да се измъкне, а се задави със задушено грачене.
– Почти. Почти не ме е страх от него.
Отчаяно искайки да си поиграе, Артемида се нахвърли върху тях. Ейнджъл се засмя, мина под мишницата на Рейес и се спусна на задната седалка, за да се побори с ротвайлера. Слава Богу, че никой не говори за законите на физиката. Тези тримата нямаше да се поберат в колата, ако бяха в материална форма.
– Не трябва ли да държиш под око Чибо? – Попитах Ейнджъл.
– Държах го. Всичко е наред с него. Сега е смяната на Суопс.
Бих поверил живота си на Гарет Суопс, затова знаех, че чичо Боб е в добри ръце.
Ейнджъл извика, явно молейки за помощ, но не му обърнах внимание.
– Извинявай – казах на мацката от рецепцията на педиатъра и се престорих, че съм приключила разговора си по телефона.
– Всичко е наред.
На пътническата седалка се появи Рейес, все още в свръхестественото измерение, в противен случай момичето щеше да се шокира.
Тя задраска настилката на паркинга с пръста на крака си.
– Е, няма да те задържам повече. Днес свърших по-рано, затова…
– И г-жа Фостър ли си тръгна по-рано? – попитах, кимвайки към изхода.
– Вероятно – сви рамене момичето.
– Случайно знаеш ли къде е отишла?
Момичето се намръщи подозрително.
– Защо питаш?
– Просто така.
Удариха ме в тила или с лапа, или с крак, така, че се изкашлях, за да не изглежда нелепо, внезапният ми тласък към волана. Рейес хвърли красноречив поглед през рамо.
– Но ако имах причина да задавам въпроси, би ли искала да споделиш нещо с мен?
– Откажи се – изръмжа Рейес.
Вниманието ми обаче напълно се прикова от реакцията на момичето. Беше обзета от тъга. Погледна надолу и дръпна дълбоко от електронната си цигара.
– Ами, няма какво, общо взето, за споделяне. Просто си помислих, че може да правиш някакво проучване. Нещо като под прикритие.
Нима тя знае как си изкарвам прехраната? Странно е дори да се го помисля.
– Защо ми е да работя под прикритие?
Тя отново сви рамене.
– Тук имаше някакво разследване, но с това и се приключи.
– Сериозно?
Едва чувах думите й заради виковете на Ейнджъл. Очевидно Артемида се канеше да отхапе парче от гърлото му.
– Не се шегувам, Дъч – каза Рейес и се наведе до ухото ми. – Зарежи това проклето нещо.
Обръщайки се към съпруга си, направих всичко възможно да изглеждам невинно, сякаш просто се оглеждам.
Очите му блестяха от смесица на любопитство и ярост. Изражението на лицето му беше строго. Чувствените му устни се стиснаха плътно. Погледнах ги и прошепнах единствения въпрос, на който Рейес определено нямаше да отговори:
– Защо?
Той се отдръпна и се обърна настрани. Челюстите му заиграха. Опря лакът на прозореца и замислено покри устата си.
Преди няколко дни се разбрахме повече да не пазим тайни един от друг. Никога. Странно е, че договорът ни не продължи дълго.
– Ако бяхте под прикритие, – продължи младата дама, – щяхте да знаете много повече за копирните машини. Цялата информация щеше да излезе гладко и нямаше да изглеждате, сякаш сте под прикритие.
– Ясно. – Отново вдигнах показалеца си и се обърнах към нея. – Може това да е част от великия ми план. Може да съм се появила с оскъдни познания по фотокопирните машини, само за да приспя бдителността ви, така да се каже. Ако знаех твърде много… – дори и аз чувах колко глупаво звучи. – Забрави. Как се казваш, между другото?
– Тиана.
– Тиана, значи. Много готино име.
Тя отново сви рамене и мълчаливо, с кимване благодари за комплимента.
– Може ли да поговорим някъде?
Докато Тиана обмисляше предложението ми, направих всичко възможно да игнорирам молбите на Ейнджъл за помощ и внезапната трансформация на съпруга ми в дракон от домашен тип. Слава Богу, Ейнджъл повече се смееше, отколкото да крещи от болка. Но погрешното убеждение на Рейес, че ще изпълня нелепата заповед, извика емоции от една сива, малко проучена област. Някъде между трогателната наслада и желанието да убиеш някого.
Накрая Тиана кимна.
– Добре, но някъде далеч оттук.
***
Да се предположи, че Тиана е параноична, би било грубо подценяване, ако нямаше основателна причина. Настанихме се в ресторант, наречен “Пивоварна”Планината на костенурките”. Самият ресторант се намираше точно в Рио Ранчо, тоест, на двадесет минути път с кола от кабинета на педиатъра.
Веднага след като запалих Развалината, Рейес, чиято топлина изгоряше кожата ми и не й позволяваше да изстине докрай, се изпари. Загубих и другите си двама пътници, докато карах по федералната магистрала “Пасео дел Норте” със скорост от сто и двадесет километра в час. Артемида изскочи от колата с Ейнджъл в движение и двамата се търкулнаха по шосето. Настръхнах, когато видях как една кола се блъсна в тях. Или по-скоро премина през тях. Двойката обаче беше толкова заета с пресъздаването на битката при Гетисбърг, че, слава Богу, не забелязаха нищо.
Усещането за загуба, от изчезването на пътниците ми не повлия по никакъв начин на апетита ми. С голямо удоволствие се насладих на уникалната и вкусна зелена пица с чили, която бяпа кръстили „Чимайо”. Появи ми се пламенно желание да се оженя за пицата и да имам деца от нея, но сервитьорът каза, че тя вече е сгодена. Това са глупости!
Все пак моите шеги, облекчиха малко напрежението в стомаха на Тиана. Тя погълна сандвич, наречен “Слънчева планина”, който изглеждаше толкова апетитен, че ми се наложи да се боря с желанието да поискам да опитам този шедьовър. Трябва поне да изчакам, докато с Тиана се опознаем по-добре. Дадох си десет минути.
– Не, не, не разбираш. Това няма как да го видиш на всяка крачка – обясни момичето, тъй като, разбира се, обсъждахме нейната колежка. – Дори не знам как да го кажа. Виждаш ли, Ив и съпругът й са… ами, те са някак супер религиозни.
– Религиозни?
– Да, просто не като обикновените религиозни хора. Те са по-скоро фанатици. И двамата вярват, че са тук с някаква цел.
– Тук – къде е това?
– На земята. Предполага се, че Бог ги е изпратил тук, за да… – Тиана се засмя, сякаш самата мисъл я кара да се чувства неудобно. – Дори не мога да го кажа спокойно. Изобщо вярват, че Бог ги е изпратил тук да се борят със злото.
– Разбира се – измърморих аз шокирана. Хубаво е да знаем, че някой играе на наша страна.
Тиана въздъхна, сякаш в същото време се забавлява. Сигурно й е приятно да поговори с някого за подозренията си.
– Изглежда не ги възприемаш като добри хора, нали?
– Според мен те се смятат за добри, но вървят по грешния път. Странното е, че д-р Шваб още не е уволнил Ева. Особено след последното бедствие.
Тук вече се надигнах и се наведох по-близо, насърчавайки я да продължи.
Тя също се наведе към мен.
– Ева каза на една от майките, че синът й е чисто зло. Каза й да внимава и да търси знаците на звяра.
Замръзнах от шок, без да знам дали да се засмея или да се разтревожа.
– Звяра? Кой, с всичкия си би казал това на една майка?
– За какво ти говоря? Ева е луда. Тя каза на майката, че детето й е заобиколено от тъмнина.
Тъмнина? Ева Фостър наистина ли вижда свръхестествената реалност?
– И всичко това го каза пред педиатъра?
– Не – поклати глава Тиана и отпи глътка вода. – Това е единствената причина, поради която все още не е уволнена. Тя не работи директно с пациентите. Само, ако трябва да се свърже с тях относно сметките или застраховките. Ева каза, че случайно се е натъкнала на тази жена в магазин за хранителни стоки в “Южна долинаЕ. А това по принцип е в другия край на града и от работата, и от къщата на Фостър. Защо й е, да се чуди човек, да прекосява целия град за едно мляко?
– Добър въпрос. И какво каза докторът?
– Ами, в тази ситуация беше думата на Ева срещу думата на майката. Ева, разбира се, отрече всичко. Но пък, защо тази жена за си измисля такива глупости?
– Съгласна съм. Мога ли да разбера името на жената?
Никога не съм мислила, че Тиана е такъв професионалист. Тя поклати глава, макар и с очевидно съжаление.
– Съжалявам. Имаме много строги правила за това.
Харесвах я все повече и повече. Младата дама има цяла кола от етични принципи, а аз съм “за” всичко етично с ръцете и краката.
Не, чакай малко. Аз съм за епическото. Имам епичен задник, епични ботуши и епични тоалети, но само под кръста. Като цяло всичко ми е много епично.
– Разбирам.
Освен това, ако ми потрябва тази информация, ще се обърна към чичо Боб и той ще ми я намери. Просто не исках да създавам повече проблеми на горката жена. И със сигурност не исках да въвличам Тиана в неприятности и да я излагам на подозрение в работата.
– Всичко, което ми каза, разбира се, е смущаващо, но усещам, че има и нещо друго.
Тиана остави вилицата си и се изви.
– Имаше и друг случай. Ченгетата дойдоха, но очевидно не намериха връзка.
– За каква връзка говорим?
– Затова си помислих, че може да си под прикритие. Ако разследването все още продължава. Но изглежда, съм сгрешила.
– Виж – казах й – не мога да ти кажа всичко наведнъж, но обещавам, че ако намеря нещо, което доказва участието на госпожа Фостър в някакво престъпление, веднага ще се обърна към връзките си в полицията. – Имам един тон от тези връзки.
Единия тон, разбира се, е единственият ми чичо Боб, но някой може да каже, че тежи цял тон.
Въпреки, че не е толкова голям. Пък, и започна да отслабва. И то не по най-здравословния начин.
– След този случай Ева, като, че ли спря да налага религиозността си. Поне на работа. Най-вероятно д-р Шваб й е казал да не повдига отново темата. Но когато дойде онази жена с двете си деца… Такава лудост настана! След един поглед към децата, Ева реагира странно. Сякаш цялата кръв се оттече от лицето й. Пребледня като чаршаф. А след това погледна яростно жената! Ако погледът й можеше да убива…
Добре-е. Дори детето да има тъмна аура, защо ще гледа така майката?
– Тя каза ли ти нещо за това?
– Не. Света Ева не ми вярва много.
– Света Ева? – Засмях се.
– Така я наричахме на работа, заради всичките тези свещенолюбиви глупости. И съпругът й е същия като нея.
Любопитно.
– Так,а че не, нищо не ми е казала. Чухя да говори по телефона със съпруга си.
– Отлично. И за какво ставаше дума?
– Ева му каза, че при доктора е дошло едно момиче с майка си и по-малкия си брат. И, че момичето е маркирано.
Замръзнах, преглътнах тежко и после попитах с най-безгрижния тон на света:
– Какво означава “маркирано”?
– Нямам представа – сви рамене Тиана. – Нямаше да се замисля, ако не беше… – Тя поклати глава и отпи още една глътка вода. – Без значение. Това са глупости.
– Не, не, Тиана! Кажи ми, моля те, какво се случи?
– Ами, ще прозвучи откачено, разбира се, защото малко е вероятно едното да е свързано с другото…
– Всичко се случва.
– Като цяло, вечерта на същия ден момичето изчезна.
Прикрих шока си, като избърсах замислено ръцете си със салфетката.
– Беше в новините по всички канали. Преди около два месеца.
Преди около два месеца се задушавах в собствения си сос, седях в манастира и ми липсваха много неща.
– Намериха ли момичето?
Тиана поклати глава.
– Не, все още го търсят. Самата аз не мога да ти кажа името й, но вече всички го знаят.
Като извади мобилния си телефон, тя зареди някаква страница в интернет, сложи телефона на масата и се обърна. Браво на нея! Никой няма да докаже, че ми е казала нещо.
Наведох се и прочетох заглавието на страницата: Намерете Доун. Сайтът беше създаден от приятели на семейството, които предлагаха награда за всяка информация за местонахождението на тригодишната Доун Брукс. Кафява коса. Сини очи. Невероятно красиво дете.
Ще трябва да попитам чичо Боб какво знае за този случай.
Екранът стана черен и Тиана си взе телефона.
– Преди няколко седмици майка й дойде със сина си, по-малкия брат на Доун, на преглед. Изглеждаше като собствената си сянка. Изобщо не като първия път, когато я видях. – Очите на Тиана се напълниха със сълзи. – Избухна в сълзи точно в кабинета на д-р Шваб. Беше, че й е много лошо.
Нещо стисна гърдите ми.
– Мога да си представя.
Поне знам къде е дъщеря ми. Знам, че тя е добре. Че се грижат за нея, обграждат я с любов. А тази бедна жена няма представа къде е бебето й. Според статистиката, децата, които се издирват толкова дълго и които не са отведени единия от родителите, живеещи разделени, не се връщат живи у дома.
– Мислиш ли, че госпожа Фостър има нещо общо с изчезването на Доун?
– Разбирам как изглежда отстрани – оклюма се Тиана. – Наистина, разбирам. Просто ми се стори странно. Всичко това. Идва майка с децата си за месечния преглед на сина си и ето ти странност! Ева пребледнява, сякаш нещо я е уплашило, втурва се към банята и оттам звъни на съпруга си. Следва това измисля някакви извинения да напусне работа рано, още същата вечер момичето е отвлечено направо от вкъщи, а Ева излиза в болнични до края на седмицата.
– Излиза в болнични?
– Нямаше я четири дни. – Тиана наклони глава, сякаш се срамува. – Знам, че всичко е пресилено, но тук нещо не е наред. Затова… извиках полиция. По-точно, помолих братовчед си Елиас да се обади. Той разговаря с детектива, който отговаря за случая. Страхувах се, че разговорът ще се записва, някой може да получи записа и да разбере, че съм се обадила. Тогава щях да си имам сериозни проблеми.
– Нищо подобно, Тиана. Можела си да предотвратиш опасност или дори да съобщиш за престъпление. Затова не трябва да се чувстваш виновна.
– Може и да е така, но нищо смислено не излезе. Ева и съпругът й казаха, че си стояли вкъщи и гледали филми. Синът им потвърди всичко.
Сякаш ме удари ток, последван от ужас и подозрение.
– Сина им, казваш?
– Да. Той май живее с тях. Кара аспирантура или нещо подобно. Много е сладък. Видях го веднъж, когато дойде да вземе Ева за обяд.
– Висок, рус?
– Да. Шон Фостър.
– Обещавам ти, Тиана, ще се погрижа за това.
Ако г-жа Фостър все още угажда на похитителските си капризи, искам да съм първата, който ще го разбере. Но това, което най-много ме впечатли в тази история, беше свръхестественото пристрастие. Може ли Ева Фостър да вижда аурите? Можеше ли да види светлината ми? Или тъмнината на Рейес, когато е бил малък?
Предвид всичко, което знаех досега, имаше голяма вероятност Фостър да са отвлекли Рейес заради този мрак. Това би обяснило (до известна степен) защо той не искаше да се заема с разследването. Рейес става много чувствителен, когато се появи темата за сина на Сатана.
– Между другото – кимнах към сандвича на Тиана – ще го доядеш ли?
***
Мислех да пропусна часовете по мениджмънт, но отчаяно се нуждаех от тези умения, ако все още планирах да управлявам света. Все пак имах време и леговището на Ош беше на практика на един хвърлей разстояние. Затова реших да го посетя.
Ош е даева, демон роб, избягал от ада по същия начин, по който и Рейес е избягал от там. Само, че на Рейес му е помогнала картата. Татуировките на гърба и раменете му, всъщност представляват карта на вечната пустош, която се намира между ада и нашия свят. Ош е преминал през пустошта само благодарение на инстинкта и хитростта си. Какво да кажа? Има и умни демони.
Не съм виждала Ош от онзи ден, когато го принудих да погълне душата ми, за да се доближа незабелязано до злия бог и да не огрея с яркия си задник цялата околия.
И все пак, поглъщането на аурата на бог на един дъх, дори за даева, е смъртоносно събитие. Но пък хванах Бога в капана и успях да се върна, преди погълнатата енергия да разкъса Ош, но от подобно изпитание не може да няма последствия.
В къщата не светеше. Преди да разбия/почти/ вътрешностите на Ош със собствената си енергия, той, както и другите, седеше на смени на опашката на нацупения ми чичо, за да не го убие Грант Герин. Но след този инцидент Ош потъна някъде.
Почуках тихо, изчаках цели три секунди и след това влязох в къщата. Ош никога не заключвата вратата в случай, че внезапно се появят крадци. Когато се срещнахме, му позволих да се храни с душите на онези, които не ги заслужават. Вярно, имах предвид убийци, изнасилвачи и педофили. От друга страна, ако някой има дързостта да проникне в чужда къща, трябва да е готов да си понесе подследствията.
Ош разполага с хубава къща с две спални, в традиционния стил на Санта Фе. Навсякъде имаше приглушени цветове и топли нюанси. Днес къщата беше тъмна. Извадих телефона и включих фенерчето.
Почти подскочих до тавана, когато чух глас от тъмния ъгъл:
– Ти не си крадец.
Обърнах се и видях Ош да седи на един стол. Или по-скоро неговата сянка.
– Крадец съм и още как. На седем години откраднах пакет желирани бонбони от супермаркета.
– Значи, мога да вкуся душата ти?
Ош седеше на стола с разтворени колене и ръце на подлакътниците. Когато го осветих с фенерчето, той примижа и се намръщи.
Приближих се и запалих лампата. Сега Ош ме погледна мрачно.
– Мисля, че вече минахме през това. – Седнах на дивана. – Ти почти се взриви. Слава Богу, че нищо подобно не се случи. Никога нямаше да изчистим остатъците ти от килима на Гарет.
Ош се осмели да ме очарова с крива усмивка.
– Казах да вкуся, а не да преглътна цяло ядрено парче.
Ами, получи му се.
Ош, който е известен в свръхестествения свят като Ошекиел, изглежда на не повече от деветнадесет по човешките стандарти, но всъщност съществува повече от един век. Времето тече по различен начин в ада, затова е трудно да се каже, точно на колко години е той. Благодарение на бледата си кожа, дългата до раменете черна коса и блестящите бронзови очи, Ош е изключително популярен сред хората от всички възрасти.
От няколко месеца знам, че той ще играе важна роля в предстоящите събития. Знам, че ще бъде на страната на дъщеря ми. И, че тя ще го обича. Също така знам, че е създаден и израснал в ада, и все пак му вярвам напълно. Ош ще се влюби в Пип и ще е готов да даде живота си за нея. Въпреки това, в пророчествата, които предсказваха изпитанията, през които ще премине Пип, се казва, че има някой, който или ще я доведе до победа, или ще й причини поражение.
Мисля, че този „някой“ е Ош, макар, че няма как да знам със сигурност. Погледнах зад воала, но почти всичко, което видях, беше мъгливо и размито. И нищо, от видяното не е изсечено в камък. Всичко може да се промени. Ако Луцифер победи, ако намери Пип и я убие, преди тя да изпълни съдбата си, той ще бъде неудържим.
Не знам защо, но виденията ми не включваха мен с Рейес. Или ще сме мъртви, докато Пип стане достатъчно възрастна, за да се сражава, или няма да можем да й помогнем, което отново води до извода за смъртта ни. Защото, освен смъртта нищо на света не може да ми попречи да помогна на дъщеря си в труден момент.
И все пак Пип ще обича Ош. С цялото си сърце. И любовта им ще е взаимна.
Във всички култури по света има митове и истории за деца, които са били обещани на кралски семейства, неземни същества или дори страховити чудовища, но ми е доста трудно да си представя, че това наистина ще се случи. Това е някак… сюрреалистично и обезпокоително.
– Пак ме гледаш така.
– Как така? – Уточних аз.
– Все едно се опитваш да ме ухапеш.
– Съжалявам. Просто исках да се уверя, че си добре.
– Преглътнах бог и оцелях. Сега мога да разказвам героични приказки. Всичко е наред.
Ош все така си седеше на стола и не беше помръднал нито веднъж, но погледът му не пропускаше нищо. Пукнатините по кожата му, от които изтичаше енергията ми, почти бяха зараснали. По лицето и шията бяха останали само едва забележими червеникави петна. Ош беше облечен с дънки и черна тениска с дълги ръкави, затова не можех да видя дали все още има белези.
– Защо седиш тук в тъмното?
– Чаках, но ти ги изплаши.
Притеснена, се поизправих.
– Кои са те? Кого чакаш?
– Двама мъже стояха в засада близо до къщата ми. Отне ми много време, за да ги накарам да си помислят, че ще ме няма цяла нощ. Когато дойде, те тъкмо се канеха да нахлуят.
– Не ми казвай, че вече си гладен – подразних го аз. – Не ти ли бях достатъчна?
– Казах ти, мога да живея с теб цяла вечност. Но понякога ми се иска да ям.
– Наистина ли си добре?
Ош дълго време не отговори, а когато заговори, думите му нямаха абсолютно нищо общо с въпроса ми.
– Защо дойде?
– Казах ти. Исках да видя как си.
– Чувството за вина не ти отива.
Загледах се в пода.
– Много съжалявам, Ош! Ти почти умря заради мен.
Той се наведе напред и хвана брадичката ми.
– Направи каквото трябваше. Нещо, което не очаквах от теб. Някой ден ще спра да те подценявам.
– Като цяло се справихме с единия гаден бог. Остава още един. Някакви предложения?
– Само едно. Не вярвам, че ще успея отново да те погълна и да оцелея, за да защитя титлата си на крал на стриптийз покера.
– Никога не бих ти причинила това. – Ош ме погледна недоверчиво и аз набързо добавих: – Отново.
– Тогава ще загубиш. – Каза го толкова безгрижно, че веждите ми се повдигнаха. – Ако не искаш да вземаш трудни решения, ако не искаш да жертваш никого, тогава ще загубиш и дъщеря ти ще умре, преди да успее напълно да разбере какъв парцал е била майка й. Макар, че така даже е по-добре.
– Тоест, само защото не искам да те жертвам…
– Не само мен, но и всеки друг.
– … автоматично губим?
Ош се изправи и прокара ръка през косата си.
– Този бог, Ейдолон, не играе по същите правила като теб. Шансовете да хванеш друг бог в чашата… да кажем, не са в твоя полза.
Замълчах и Ош реши да смени темата:
– Как е чичо ти?
– Той все още е по пътя към ада.
– Защо? – Ош отново седна и ме погледна любопитно.
– Как така – защо? Рейес го видя. Чибо е извършил убийство, и то повече от едно. Оказа се, че няма значение, че убитите са били ужасни хора и са планирали да ме заведат при шефа си, та той от своя страна да ме изяде. Чичо Боб е взел съзнателно решение. Проследил тези влечуги, отнел е живота им и автоматично си е осигурил вечни мъки.
Казвайки всичко това, аз самата чух колко заблудено звучат думите ми. Справедливо ли е? Защо чичо Боб трябва да отиде в ада заради добрите си намерения? Рейес ми го обясни един ден. Каза, че Чибо умишлено е отнел живота на хората, когато е имал други възможности. Че не е самоотбрана, а предварително планиран акт. И все пак…
Когато с Йехова най-накрая се срещнем, ще проведем много сериозен разговор.
– Вече знам всичко това – каза Ош. – Просто се чудя защо. Искаш ли бира?
Той стана и запали няколко лампи на път към кухнята. Аз го последвах.
– Какво, защо? Току що ти отговорих.
– Всичко е наред.
Вземайки си бутилка, Ош отви капачката.
– Не, по дяволите, не е наред. Какво искаш да кажеш с това твое “защо”?
Накрая той се засмя и имах чувството, че ми върти номера. Просто нямах представа каква е шегата.
– Мислех, че след като си жътваря, поне ще направиш нещо.
– Ще направя нещо с какво?
– С присъдата на чичо ти да отиде в моята родина.
Връщайки се обратно в хола, Ош взе дистанционното за телевизора, което смятнах, за свой дълг, да отнема.
– Ош, по дяволите, за последен път те питам: какво искаш да кажеш? Изплюй го или ще стопя дистанционното ти с моя… моя… моя огън!
Напълно невпечатлен, Ош повдигна леко вежди.
– Трудно стига до теб, нали?
– Добре.
Насочих цялата си енергия към конзолата и…
– ДОБРЕ, ДОБРЕ! – Ош скочи и ми взе дистанционното. – Успокой се. Просто казвам, че си шибан жътвар. Ами, вземи и си свърши работата. Махни му белега.
Той седна и включи телевизора, а аз стоях и кипях в океан от объркване.
Така и не се отдръпнах, затова Ош се наведе настрани, сякаш нищо не се е случило.
– Мога ли да го направя? – Попитах най-накрая.
– Разбира се. Не ти ли е това работата? Поне отчасти.
Отново седнах на дивана.
– Дори не знаех, че има белег върху него.
– Просто не си го погледнала. Ясен е като бял ден. Искаш ли да гледаме “Бъфи”?
– И още питаш? – Вече бях потънала по-дълбоко във възглавниците, когато изведнъж се сетих: – Мамка му, не мога. В противен случай ще закъснея за час.
– За къде ще закъснееш?
– Записах се в клас по мениджмънт, за да се науча как да управлявам света. По отношение на данъчното облагане.
Аз самата наистина не разбирах как ще се прилага данъчното облагане към световното господство, но обичах да го казвам на глас. Караше ме да изглеждам много по-умна.
– Ясно. Тогава си разкарай задника от тук. Може все пак да мога да си спася вечерта и да изям няколко крадци.
– Ош, – хванах го за ръката и той ме погледна подозрително. – Ядосан ли си ми, че почти те убих?
Той ме изгледа, изпълнен със съчувствие, любопитство и хумор (най-вече, разбира се, хумор) и аз се стоплих от главата до петите.
– Не, миличка. Напротив, за мен е чест, че имаш толкова високо мнение за мен, че да ми повериш твоята светлина.
– Ами ти си единственият, който може да се справи.
– Също е вярно – ухили се той.
Помислих си за всичко друго, което можех да му доверя. Дъщеря ми, бъдещето на целия свят, дъщеря ми. По принцип, разбира се, мислех за дъщеря си.
– Исках да я пусна в eBay – добави Ош – но не знаех как да изпратя пълна кутия с всемогъща светлина на купувача.
Засмях се и преди да си тръгна се наведох и го целунах по бузата. Когато бях вече на вратата, Ош извика:
– Между другото исках да попитам. Защо има толкова много ангели в града?