Глава 7
„Поръчах си алармена гривна за живот. Ако изведнъж се появи живот, веднага ще ме забележи.“
Стикер за броня
На път за клас се обадих на Чибо. Исках да му кажа за предстоящата му смърт поне хиляда пъти, но не знаех как. Не знаех какво да му кажа, откъде да започна. Той ще иска сто процента да разбере откъде го знам. И тогава какво? Да му разкажа за пътуването до Луциферланд. Но как?!
Чичо Боб отговори при първото позвъняване:
– Здравей, скъпа.
– Здравей и на теб. Чудя се дали има някакъв начин да разбера кой е разследвал отвличането на Доун Брукс. И можеш ли да ми дадеш всичко, което полицията има по този случай.
– Ще видя. Какво правиш?
– Точно сега?
– Да.
– Отивам на курс.
– На какъв курс?
Защо всички са толкова изненадани, че ходя на някакъв курс?!
– Реших да се науча да танцувам екзотични танци.
– Звучи добре. Може ли да ми направиш една услуга?
– Всичко, което сърцето ти пожелае.
– Можеш ли да поседиш вкъщи за няколко дни?
Изчаках поне минута да ми даде някакво обяснение. Чибо мълчеше, затова попитах:
– Ще ми обясниш ли, или какво?
– Ами, нали знаеш. Напоследък градът е пълен с откачени хора.
Просто невероятни глупости!
– И това е всичко, което успя да измислиш?
– Засега да.
– Ами, тогава не.
– Мога да те накарам да си останеш вкъщи.
Слава Богу, спрях до един светофар и спрях на червено, защото от думите на Чибо буквално ме заболя.
– В смисъл?
– Искам да кажа, бих искал да не излизаш на улицата за няколко дни.
– Отивам на курс.
– Пропусни го.
– Не.
– Настоявам.
– И аз категорично се въздържам.
– Не мисля, че разбираш значението на тази дума.
– Чичо Боб…
– Мога да ти заповядам.
– Със същия успех можеш да ми заповядаш да живея дълго. И не забравяй да ми запазиш ковчег.
– Сериозно говоря, Чарли.
– Предлагам да е от махагон.
Колата зад мен бибитна и най-накрая видях, че светофарът е светнал зелено. Завивайки на най-близкия до университета в Ню Мексико паркинг, спрях Развалината.
– Чичо Боб, докато не ми дадеш поне една добра причина…
– Ще те арестувам. Достатъчно добра ли е?
Еха! Куки беше права за настроението и поведението му. Но какъв, дявол го разкъсва?
– Ще се престоря, че не съм те чула да ме заплашваш.
– Една дума от мен и след десет минути ще бъдеш закопчана от полицията в кампуса.
Чибо затвори, преди да успея да му забия един в лицето. Дори и чрез електронни сигнали, които се предават от радиовълните.
***
Стигнах до нужната аудитория в главната сграда на университета, оцелявайки след няколко леки инцидента и още по-малко арести. Двамата най-обичани мъже в живота ми изведнъж решиха да ми дават заповеди, сякаш имаха право да го правят. Е, не. Освен това, Чибо няма никакви основания за арест. Освен, ако самият той няма нищо против да седне зад решетките. По един или друг начин, той ми е съучастник в много от моите, меко казано, иновативни мерки за борба с престъпността. Ако ще се давя, ще завлека и него.
Ох, тези мъже!
Нашият учител, г-н Хийпъл, се оказа най-обикновен учител, на когото наистина липсваше моят ентусиазъм. А също и моята прозорливост, и умение да гледам на нещата от различни ъгли.
Вдигнах ръка.
Той продължи да говори.
Спомних си как в началното училище, учителката по физкултура ни накара да се катерим по въже, а аз я помолих да ни даде пример, кога ще ни потрябва подобно умение в реалния живот. Какво да кажа? Мразех въжетата. Протриваха кожата, а след това и ръцете ти се разтреперват.
Неведнъж съм питала г-н Хийпъл, мъж в разцвета на кризата на средната възраст, дали неговият лъскав нов”Корвет” е илюстрация на неговите принципи, но в по-широко приложение. Да речем, на нивото на световно господство.
Отново вдигнах ръка. Мистър Хийпъл въздъхна високо.
– Да, Шарлот.
– О, просто ме наричайте Чарли. И така, да кажем, че светът върви към поредната икономическа криза, а пазарът на недвижими имоти отново е на прага на пълен колапс. Как може Бог да оправи всичко?
Мистър Хийпъл се почеса по лицето и прищипа горната част на носа си. Приех това като добър знак, сякаш наистина обмисля отговора на въпроса ми.
– Чарли, би ли задала въпрос, свързан с нашата тема?
Няколко от учениците избухнаха в смях, а аз скръстих ръце под „Заплаха и Уил“ и се плъзнах на стола си. Каква ме е ползата от тези курсове, ако не мога да използвам знанията, придобити тук, за в бъдеще?
Рейес сигурно си е помислил същото. Все още ме следеше. И все още нематериално. Беше си все същият опасен, решителен и дори по-горещ от асфалта през август. Топлината изгоряше кожата ми. Рейес определено не хареса начина, по който г-н Хийпъл ми отговори. А той от своя страна продължи безсмислената си лекция.
Навярно може да го разбере човек. Все пак му зададох много странен въпрос. Но вече ми се струваше, че вземането в свои ръци на юздите на управлението на света, не е най-успешното начинание. Не знам нищо за мениджмънта, освен за моята агенция. Да, и там всичко го дърпа Куки. Дори не знам как да правя чудеса, да разделям водите на морето и да успокоявам бурите, когато си искам.
Явно се надцених. Мистър Хийпъл беше прав. Разбира се, той не го каза директно, но се четеше между редовете.
Рейес седна точно зад мен. Седалките в тази аудитория бяха от типа, при който масичката може да се сгъне и да се избута настрани, когато не е нужно да записваш нещо. Колкото може по-тихо, сгънах и избутах моята, защото нямах търпение да дойде почивката. Занятията се провеждаха веднъж седмично, и затова продължаваха почти три часа, а аз бях толкова натоварена с кафе, че пикочният ми мехур щеше да се пръсне.
По-точно, готово да се пръсне от отчаяние беше мъртвото момиче, което тичаше по коридорите и крещеше, че спешно има нужда от молив. Самата аз съм сънувала този кошмар няколко пъти. Мацката беше в болничен халат, затова се озадачих защо е в университетския кампус, а не в болницата, например.
Втурвайки се в аудиторията, момичето изкрещя някой да й даде назаем молив, докато всичко не пропадне, а след това изскочи в коридора през същата стена, през която влезе. Горкичката.
Погледът на Рейес стопляше гърба ми, докато не се съсредоточи отново върху ангела, който се беше облегнал на стената в предната част на аудиторията. Това беше може би най-необичайният ангел, който някога съм виждала. Първо, той беше рижав. И второ, дори с вече познатото дълго черно палто, носеше нещо, което бих описала като килт. Измислицата, явно не беше истински шотландски килт, но много приличаше на такъв. Един вид мъжка черна кожена пола с дължина до коляното. Коланът на кръста му, към който бяха прикрепени различни оръжия, беше широк, а мечът му беше скрит в ножница зад гърба.
Накратко, целият му външен вид крещеше, че е опитен побойник. Рейес не откъсваше очи от него. Освен това, го следваше толкова отблизо, че можеше спокойно да се разглежда като проява на агресия. Кълна се, ако тези двамата се сбият по средата на час, някой със сигурност ще ги изрита. Най-вероятно аз, ако се намеся, но е по-добре да съм нащрек. В крайна сметка, следващата седмица ми е първия тест. Нямам време за допълнителни разправии.
– Госпожице Дейвидсън – мистър Хийпъл ме извади от мислите ми – мога ли да поговоря с вас?
Огледах се и разбрах, че учениците излизат в коридора на групи. Значи, учителят е пуснал хората в почивка, а аз не чух всичко и сега нямам идея колко време имаме за почивка.
Кимвайки, тръгнах напред, приближавайки неохотно Уилям Уолъс, планинския ангел. Но той беше твърде зает да се взира в съпруга ми, който не беше далеч зад мен и се озова на един удар от ангела. Мамка му!
– Госпожице… тоест Чарли, – започна г-н Хийпъл и веднага се поправи, – бихте ли ми казали какво точно очаквате от нашия курс?
– Отговорих на този въпрос във въпросника, който раздадохте на всички ученици след първия урок.
– Точно така. – Извади моя лист с въпросите. – Според вас, бихте искали да научите колкото се може повече за управлението и мениджмънта, ако все пак успеете да завладеете света.
– Искате ли да кажете, че съм писала за мократа вода? Думите „мениджмънт“ и „управление“ не са ли едно и също?
– Не и в този случай. Мисля, че сте се изразили образно.
– Къде точно?
– Където сте писали за завладяването на света.
– А, добре, да. – Наведох се над масата, а Рейес се надвеси над мен. По-точно, се притисна в мен, заливайки ме с топлина до мозъка на костите ми. – Тоест, не. Изразих се много буквално, но сега смятам, че трябваше да го напиша по друг начин.
Рейес сложи ръка на масата, поставяйки преграда между мен и ангела. В този жест ясно се виждаха добрите му намерения и желанието за защита. Въпреки факта, че Рейес е ядосан, че се заех със случая Фостър, той все пак ме защитаваше. Може дори да има елемент на романтика във всичко това, ако същото онова момиче внезапно не се беше появило отново и не закрещя в лицето ми.
Раменете ми увиснаха. Трябваше да й помогна.
– Прав сте, г-н Хийпъл. Изразих се образно. Моля за извинение. Ще спра да ви бомбардирам с въпроси.
– А аз се надявам, че няма да спрете, – отговори учителят, като много ме изненада. – Но бих искал това да са въпроси, на които имам отговори. Ако наистина искате да управлявате света един ден, тогава трябва да се запишете за по-напреднал курс от „Въведение в основите на бизнеса“.
– Благодаря – засмях се тихо, – ще си помисля.
Вече бях на вратата, когато изведнъж господин Хийпъл извика след мен:
– Ако не се лъжа, световно господство преподават в курса “Супермеганапреднала офисработа”.
Отново се засмях и си тръгнах, знаейки много добре, че повече никога няма да се върна. Човек не може да се научи да управлява света, а може би и цялата вселена, седнал между четири стени. Нужен е истински опит.
Пред мен отново се появи същото момиче с халата. На всички тя крещеше буквално право в лицето, но определено не очакваше да я видя.
– Трябва ми молив! – Извика тя, отваряйки широко уста.
Толкова широко, че се виждаше леко синия й език. Вярно, това може да е следствие от факта, че е починала.
Накратко, направих много майчинска маневра и я хванах за ухото.
– Ай! – Изпищя покойницата, докато я влачех към тоалетната. – Какво, за Бога?
Пуснах ухото и тя го потърка възмутено.
– Как го направи?
– Ти, случайно, не забеляза ли, че съм малко по-ярка от всички останали в тази пясъчна кутия?
– И какво? Трябва ми молив!
– Не ти трябва молив. И твоите крясъци ме вбесяват повече от всичко, което ми се случи през деня. Повярвай ми, това говори много.
– Чакай малко! Значи ме чуваш?!
След като проверих всички клетки, отидох до мивката да си огледам косата. Тя все още беше дълга и кестенява. Значи всичко е наред.
– Чувам те. Защо, по дяволите, ти трябва молив?
Сега момичето съсредоточи вниманието си само върху мен и изглеждаше абсолютно здравомислещо.
– Аз… трябва ми молив само за изпита.
Завъртя се като куче, преследващо опашката си. Може би се поувлякох със здравия разум.
– Какво е това на мен? Болничен халат? Има ли процеп отзад? Вижда ли ми се задника?!
– Помниш ли какво ти се случи?
Тя спря да се върти и слава Богу, защото наистина видях задника й.
– Ами… паднах. Май. Спомням си как се наведох да поискам молив от един състудент и очите ми заплуваха. Аз… – Тя погледна ръцете си, после халата и босите си крака. – Умряла ли съм?
– Наистина съжалявам.
– Остават ми само два семестъра до дипломирането!
Подпряна с бедро на мивката, изчаках момичето да разбере всичко. Тя влезе в кабинката, седна на тоалетната и захлюпи лице в шепите си.
– Как изобщо е възможно това?
– Не знам, слънце. Но тъй като не си преминала веднага след смъртта, можеш да преминеш през мен. Сигурна съм, че близките ти те чакат.
– Да премина?
Аз кимнах.
– Като от другата страна?
Рейес се появи в предверието, но този път не се приближи. Честно казано, в предверието нямаше много място, затова той скръсти ръце и се облегна на далечната стена.
– Не мисля, че си забелязал табелата на вратата – подкачих го, въпреки, че играеше ролята на свирепа мечка.
Рейес ме изгледа отгоре-надолу и обратно, като и двата пъти се задържа на устните ми. Преценява си шансовете ли?
Момичето се изправи и погледна от кабинката.
Обърнах се към студентката.
– Да, слънце, от другата.
– Мога ли да остана, ако искам?
Тя не ме поглеждаше, защото се взираше в мъжа ми.
– Можеш, а можеш и да преминеш, ако минеш право през мен – казах окуражаващо. – Близките ти нямат търпение да те видят.
– Е – махна нежно студентката към Рейес, – все пак ще остана.
Беше мой ред да скръстя ръце на гърдите си и да хвърля гневен поглед на съпруга си. Двама. Двама отказаха да преминат в един ден. Или вече станаха трима? Какъвто и да е случаят, определено губя умението си.
Много бавно, клетка по клетка, Рейес се дематериализира в облак черен дим, явно с намерението да превърне изчезването си в истинско шоу.
От един поглед към мрачното изражение на студентката ми стана ясно: тя няма да си тръгне сега за нищо на света. По дяволите. Мислех да я просветля по повод собствения й задник, но реших да замълча. Ще премине, когато е готова. Поне спря да крещи.
***
Накрая все пак се върнах в аудиторията, побъбрих с няколко състуденти, а след края на часовете, с няколко от тях се отбих в денонощното кафене. Още от първата лекция между нас се появи връзка. Най-вече, защото те обожаваха кафето почти толкова, колкото и аз. Почти.
Рейес се присъедини към нас в нематериална форма, последван от нашия шотландски боец. Двамата не откъсваха очи един от друг, сякаш чакаха да видят кой от тях ще направи първия ход. Нищо подобно обаче не се случи.
В крайна сметка нашата компания я изгониха от кафенето. Явно думата “денонощно” аз и служителите на институцията разбирахме различно. Сбогувах се със съучениците си. Щеше да е по-добре, ако запомнех имената им. Паметта ми вечно ме подвежда с имената. С нас имаше и едно момиче, чието име сякаш запомних, но всеки път, когато я виках по име, тя ме гледаше странно. Затова спрях да си насилвам мозъка. А насилието, да си призная, беше истинско.
Но затова пък, всички в класа знаеха моето. Вероятно, защото г-н Хийпъл твърде често ме викаше по име. За добро или лошо, имам склонност да впечатлявам.
Докато се прибера, Рейес вече спеше. Или се преструваше на заспал. Така или иначе изглеждаше привлекателен. Стройното му тяло сякаш блестеше в полумрака. Едната му ръка закриваше очите, а другата се криеше под възглавницата. Широката гръд сякаш заемаше половината легло. Върху единия му крак лежеше одеялото, а другият беше залят от лунната светлина, която се процеждаше от огромните прозорци. Изглеждаше като гръцки бог. Релефен, импулсивен… Сякаш не е истински.
Дали Фостър са видели тъмнината, която живее в него? Това ли е причината да го отвлекат като бебе?
Вмъкнах се за малко в другата реалност, за да видя какво може да са видели те. Мракът беше там, разбира се, но не беше единственото в Рейес.
Нощната чернота на околния свят се замени от ослепително ярки цветове. В безкрайната буря, където се сблъскваха светкавици и торнадо, пламнаха оранжеви, червени и жълти нюанси. А в средата на тази вихрушка най-ярко гореше Рейес, който сега изглеждаше толкова спокоен и като истинско дете на ада, беше погълнат от пламъци. Но в самото ядро, в самите дълбини на съществото му се завихряше мрак. Мрак, който той криеше с всички сили и се опитваше да преодолее.
Връщайки се в материалния свят, се преоблякох в дълга до ханша нощница, качих се в леглото и легнах до мъжа си в любимата ми поза – „лъжици“. Все пак лъжицата е любимият ми прибор за хранене.
Само пет секунди се наслаждавах на близостта мус, заровила носа си в гъстата му коса, когато изведнъж той попита с дълбок, сънлив и гладък, като собственика си, глас:
– Можеш ли?
– Какво точно?
Той взе ръката, която поставих върху него, поднесе я към устата си и даде горяща целувка на всеки пръст, а след това каза:
– Да зарежеш случая.
Точно в този момент реших, че е време да укротя новия ни диван на име Капитан Кърк.
***
Капитан Кърк не се оказа толкова удобен, колкото очаквах. Особено ,след като бях прегръщяла бога на ада. Успях да поспя само три часа, преди г-н Кафе да ми изпълни серенада. Който е изобретил кафемашината с таймер, трябва да спечели Нобелова награда. Този човек сигурно е спасил повече животи от “Прозак”.
Издърпайки гащите си, влязох на пръсти в кухнята, покрай ангела, който беше облегнат на стената в хола. Сгънатите му крила стигаха до почти четириметровия таван. Мисля, че нашата кухня някога е била съседен апартамент. Рейес реновира цялата къща, но слава Богу, първо я купи.
На последния етаж обаче останаха само два апартамента: нашият и този, в който живее Куки. Старият ми апартамент се превърна в нещо, което по нищо не отстъпва на пентхаус-а на “Парк Авеню”. Впечатлението се утежняваше от съвсем новата кухня, с невероятните уреди и дълбоките тоскански нюанси. И си имаше и моя любим, истински килер. С други думи, килера на иконома.
Кикотех се всеки път, когато си помислех за тази малка стая. Ако някога имаме иконом, той ще си има свой собствен ъгъл на този свят. С водопровод и поставка за вино. Чист лукс!
Почти се поддадох на импулса да предложа на небесния шпионин чаша кафе, но не исках да се задържа тук. Намирането на ангела в къщата ни, може да изкара Рейес извън релси, а връщането му обратно не е лесна работа.
Навън все още беше тъмно. С пълна халба панацея се върнах при капитан Кърк, но живата вода, която изпълни клетките ми, не помогна на мозъка ми. В главата ми беше, все едно ходех по надуваема къща. Стотици въпроси скачаха, блъскаха се, отскачаха един от друг и чупеха крака и ръце. Точно като децата на седемгодишен рожден ден.
Какво имаше предвид ПОП Паркър, когато ме нарече богоядец? Рейес например е бог и много обичам да го дъвча от време на време, но според мен Паркър прекали с името. Вярно, помня как веднъж след един махмурлук си поръчах Макбогетс (с картофи, разбира се), но освен този случай, определено не съм яла никакви богове през живота си. Въпреки, че, обзалагам се, са много добри с кетчуп.
И освен това, и адът трябва да замръзне… Мислех, че е просто метафора.
А също и чичо Боб. Не знам каква муха го хапе, но по-добре да я убие възможно най-скоро. Колкото до Рейес… Ами, не мисля, че мога да търпя мъже, които ми раздават заповеди наляво и надясно. Все едно сме се върнали в Средновековието. Ако, разбира се, през Средновековието е имало кафемашини с таймери, мобилни телефони и водни сутиени.
Но най-важният въпрос, от тези които скачаха на батута в главата ми беше за Доун Брукс, малкото момиченце, което най-вероятно Фостър са отвлекли. Ако е така, тогава къде е тя сега? И защо Шон е потвърдил алибитата на родителите си?
Трябва да насоча най-добрата си приятелка от ФБР по случая, но се съмнявам, че ще е на работа преди 8:00 сутринта. Погледнах часовника си Бъгс Бъни. Трябва да изчакам още два часа.
И така, имам цели два часа, за да науча повече за новия член на нашия клан. Когато Рейес ремонтира сградата, той събори техническия етаж със складови помещения и сега се виждат металните греди, а част от тавана в апартамента превърна в огромен прозорец.
Но освен гредите горе имаше нещо по-ценно. Малко момче с руса коса. Направо е мъничък. С други думи, твърде малък, за да виси (буквално, защото на каквато и греда да се озовеше, краката му постоянно висяха във въздуха) под седемметров таван. Момчето е горе откакто се прибрахме и не успявах да го накарам да слезе. Все пак трябва да призная, че едва ли е възможно да спечеля доверието му, като му подхвърлям трохи хляб. Но хвърлянето на нещо по-тежко беше страшно. Ами, над главите висяха огромни стъклени плочи.
Погледнах нагоре, където момчето отново се изкачваше по гредата. Ако не седеше с висящи крака, винаги се опитваше да се изкачи по-високо, плъзгаше се надолу и започваше отначало. Отново и отново.
Всеки път, когато се подхлъзваше, сърцето ми отиваше в гърлото. Едва ли е на повече от две години. Той е просто малко дете, което се катери и се плъзга надолу по гредите на височина седем метра в средата на хола ни.
Този път обаче се подготвих – довлякох една стълба от мазето. Такава, която се разгъва и удължава, и която трябва да я подпреш към нещо.
След като допих първата си чаша, която ми служеше за аперитив, извлякох стълбата от килера, където я бях прибрала за всеки случай. Стъпалата й бяха метални и тракаха през целия път, въпреки, че се стараех да не вдигам никакъв шум. Когато стигнах до стената, се свих и зачаках да видя дали собственикът на къщата ще се появи, за да разбере какво, по дяволите, става тук. След това започнах да разпъвам стълбата, докато достигне желаната дължина. По-нататък всичко ставаше много по-сложно. Опитах се да прикрепя приспособлението към гредата, но дължината не беше достатъчна.
Ангелът, който досега не ми обръщаше никакво внимание, започна да хвърля погледи в моята посока с нещо много напомнящо любопитство, докато аз се опитвах да направя някакви изчисления наум. Напразно. Това начинание никога не завършва добре. Реших обаче, че мога да използвам капитан Кърк. Той ще ми даде няколкото липсващи сантиметра и ще мога да стигна до момчето.
Поставяйки стълбата на пода, едва не си откъснах бъбрека, докато преместя капитана, след което отново хванах стълбата и по пътя съборих лампата. Отново се свих, но като по чудо лампата остана непокътната. И кой друг би могъл да направи истински чудеса, ако не небесното създание, заето с шпиониране?
Погледнах обратно към ангела. Този, рижавия и в черен кожен килт.
– Твоя работа ли е?
Единственото доказателство, че ме чу, беше високомерното извиване на веждата.
Разбира се, нищо такова не беше направил. Да спаси лампата на някаква буболечка като мен е под достойнството му.
За да предпазя копринената тапицерия, хвърлих едно одеяло върху капитана и с мъка поставих стълбата наполовина върху меките възглавници. И пак не беше достатъчно. В крайна сметка построих пирамида върху капитана от масичката за кафе и елегантния стол, който за да го укрепя, подпрях с няколко тома енциклопедии. Получи се! Стълбата се опря в една от долните греди, което означава, че най-накрая можех да се изкача до момчето.
Ако късметът не ми изневери, Рейес ще спи още поне още половин час, а аз ще имам време да се запозная с нашия съсед.
И така, започнах да се изкачвам по стълбата, като опитен катерач, изкачващ се по отвесна ледена скала. На половината път се наложи да игнорирам скърцането и обезпокоителния факт, че стълбата се измести леко от едната страна. Още няколко сантиметра, и ще се наложи да ям през сламка в продължение на няколко седмици и да нося гадна скоба на врата, която не можеш да разкрасиш с никакви аксесоари.
Докато стигна до върха, ръцете ми вече трепереха, краката ме заболяха от тънките пръчки и ужасно ми се пикаеше. Трябваше, по дяволите, първо да отида до тоалетната.
Седнах над гредата, прегърнах я с двете си ръце и притиснах буза към хладната повърхност. Момчето, което ме наблюдаваше през цялото това време, се засмя и се затича към мен. Затича се! По гредата, широка двадесет и пет сантиметра.
Рязко се изправих, за да мога да го хвана, в случай, че вземе да падне. Но той внезапно спря и се взря в мен, опитвайки се да разбере кой е проникнал в неговия домейн. Усмивката му блестеше като слънце, а сините му очи бяха като океан. Пред мен стоеше малък викинг, който сияеше от живот.
Посочвайки гърдите ми, той каза:
– Швет.
Въпреки, че стоеше близо, все не можех да го достигна. А наистина исках да го сваля някак си. Дори, ако по-късно пак се изкачи по стената, просто трябваше да се опитам да го убедя да се приближи.
Усмихнах се широко.
– Как се казваш?
Момчето посочи синята си пижама с ярко оцветени рибки и тикна пръст в една от тях.
– Либка.
– Рибка?
Той кимна и посочи рибката на гърдите си, после на коляното и на лакътя.
От удоволствие, че най-накрая си говорим, аз се засмях, откъснах едната си ръка от гредата и посочих рибката точно над сърцето на момчето:
– Тази е много красива. Харесва ли ти рибката?
Той отново кимна и отново ме посочи, балансирайки толкова леко върху тясната греда, сякаш се разхождаше в парка. Сякаш единия от нас, нямаше опасност да падне и да прекара остатъка от дните си в гипс.
– Швет – повтори момчето и най-накрая ми просветна.
Светлина. Той имаше предвид моята светлина.
– Да, казаха ми, че светя. – Осмелих се да се наведа напред. – Не толкова ярко като усмивката ти обаче.
Момчето се засмя и се приближи с любопитство, искрящо в сините му очи. Още малко и можех да го прегърна. Вярно, нямах представа как да сляза по стълбата с момчето на ръце. Освен това, ако той не иска да слезе, тогава цялата ми идея ще заприлича на отвличане, но си струваше да опитам.
Запъхтяна от страх и почти падайки на няколко пъти, седнах изправено, откъснах двете си ръце от метала и имитирах универсалния жест на прегръдка. Вдигнах ръце с длани нагоре и започнах да викам момчето, надявайки се, че все пак ще дойде.
И той дойде. Боже! Но не бавно, както си го представях, а се втурна към мен с пълна скорост.
– Чакай малко! – Въздъхнах, но беше твърде късно.
Момчето вече беше преминало през мен от другата страна.