Глава 8
„Децата виждат магията, защото постоянно я търсят.“
Кристофър Мур
Блясъкът на спомените му ме накара да затая дъх. Имаше текстури, миризми, емоции… Той обичаше цветя, близалки и, разбира се, риби. И се казваше Къран.
Често, когато ме обсипват с образи, чувства и най-ценните спомени от нечий живот, всичко започва от края и свършва в началото. Трябва сама да намеря правилния ред, за да направя своя собствена хронология на събитията. Но Къран първо ми показа най-важните неща. Започна със семейството си.
Показа ми как майка му всяка вечер го прегръща, люлее го и му пее, докато го кърми. Показа ми как го е гъделичкала преди лягане. Как го хваща за крака, когато се опитва да скрие храна в джоба на лигавника, за да получи бързо най-желаното – „мемемси“. “M&M”. Но майка му винаги знаела какво прави. Някакси, но винаги знаела. Освен това, миришела на цветята, които той толкова обичаше.
Показа ми как един ден татко му го завел в железарския магазин и Къран беше толкова горд със себе си, че продължил да маха, да се усмихва и да изпраща въздушни целувки на майка си и братята си чак до колата, дори и, когато татко го закопчал в столчето.
И всичко това, защото Къран наистина искал майка му да знае колко много я обича. Наистина искал тя да разбере.
Когато се случило немислимото, Къран бил не толкова уплашен, колкото изненадан. Една сутрин, ставайки рано от леглото решил да се качи на скрина. Когато скринът паднал върху него, вкарвайки го в задушаващ капан, момчето мислело само за майка си. Знаел, че тя ще дойде, защото чул стъпките й по стълбите.
Къран много обичал да ходи. Обичал количките и цветята. Освен това, той толкова обичал цветята, че след смъртта му съседката засадила цяла градина със слънчогледи.
Мама намери Къран. Той си спомни как тя крещеше. Колко отчаяно викаше за помощ, опитвайки се да повдигне тежкия скрин. Спомни си как тя се опитваше да му вдъхне живот, само, че той вече не лежеше на пода, а стоеше до нея и се опитваше да я утеши, галейки я по рамото. Откараха го в болницата, но майка му го прегръщаше дълго, дълго, защото не можеше да го пусне. Въпреки това, топлината го напусна, тялото му се втвърди и майка му трябваше да го пусне. От болката й не ми остана въздух в дробовете. Имаха толкова силна връзка със сина си, че усетих тази болка чрез него.
И виждах всичко през очите на Къран. Той не разбираше какво прави майка му, но аз разбирах. Тя започна да учи хората колко опасни са скриновете и всички останали мебели. Говореше за децата, застигнати от безсмислена смърт. Обясняваше колко е важно да закрепят надеждно мебелите, за да обезопасят домовете си.
Трябвало е да изтърпи не малко за своите възгледи. Идиотите я ругали, че не е наглеждала сина си и е лоша майка. Според мен, ако някой може да се нарече добра майка, това определено е тази жена. Сърцето ме болеше за нея, но тя не се пречупи и продължаваше неотклонно да се държи.
Исках тя да знае колко безкрайно я обича най-малкият й син, и че води достойна и необходима битка.
Ако ставаше въпрос за по-възрастни призраци, можех да напиша писмо или имейл от тяхно име, и да изпратя съобщение на техните близки. Но, занимавайки се с двегодишно дете, не знаех как да предам посланието на родителите му, без да ги разстроя още повече. Те и така правят всичко възможно да продължат напред. Имам ли право да се намесвам?
Ами, ще ги държа под око, и след време ще измисля как да предам колко много ги е обичало, и все още ги обича бебето им. В крайна сметка той, в същата синя пижама на „либки“, ще ги чака от другата страна.
Рухнах на гредата, притиснах буза към нея и отпуснах ръце и крака. Всичко свърши добре. Знам това, но толкова исках да … задържа момчето! Да го полюлея, да му изпея приспивна песен и да го гъделичкам, докато се смее. С други думи, да направя всички неща, които не мога да направя с Пип. Но сега Къран е в прегръдките на хората, които са минали преди него. И те го заслужаваха много повече от мен.
Едно нещо знаех със сигурност. Никой родител не трябва да преживява такъв кошмар. Не трябва да изпитва насилствена раздяла с детето си. Трябва да намеря Доун Брукс. Става ми страшно, като си помисля какво преживяват родителите й в момента. И все пак, познавайки Фостър, (ако наистина са отвлекли момичето), тя вероятно е все още жива. И непременно ще я намеря.
***
Някъде отдолу се чу мъжки глас.
– Скъпа, добре ли си?
Отваряйки клепачи, погледнах надолу към чичо Боб. Беше облечен в тъмносив костюм, а в ръцете си държеше папка. Кимнах, надявайки се, че няма да забележи, че съм олигавила гредата. И тогава ми просветна, че гредата не е мокра от слюнка, а от сълзи. Избърсах очите си и седнах много, много бавно.
– Ще ми кажеш ли какво търсиш там?
Погледнах към стълбата и поклатих глава.
– Добре – кимна Чибо. – Донесох документите, които поиска. Това е всичко, което имаме по случая с Доун Брукс.
Поставяйки папката на масичката за кафе, той посегна към стълбата, за да я задържи вместо мен.
Легнах по корем и започнах да опипвам с крак гредите, но не намерих нищо. Огледах се, за да видя къде да сложа крака си, но стълбата я нямаше. Взе, че изчезна. Погледнах надолу. Чибо я беше сложил на пода и правеше нещо с нея.
– Стълбата не беше достатъчно висока – казах аз – затова построих пирамидата.
– Сега ми стана ясно какви са тези самоделни скелета.
– Да.
Погледнах капитан Кърк и всичко, което бях подредила върху него. Вероятно не беше най-добрата идея в живота ми.
– Изглежда стълбата не е много сигурна – отбеляза чичо Боб и се изправи. – По-добре да си лежи тук.
Беше успял да я разглоби на две части. На две много къси, по дяволите, части. Сега стълбата, която се разпъваше, вече не се разпъва.
– Какво си мислиш, чичо Боб? – Попитах аз, а гласът ми трепереше не по-малко от „самоделното скеле“.
Чибо вдигна глава и сви рамене.
– Вероятно ще трябва да повисиш там, докато не извикам някой да ти помогне. Това може да отнеме много време.
– Какво?! – Някак си седнах отново. – Чичо Боб, върни това нещо бързо!
– Съжалявам – той погледна часовника си, – време е да бягам на работа. Ще изпратя някой при теб възможно най-скоро.
– Чичо Боб! – Извиках в тила му.
Но той вече беше отворил вратата и излезе в коридора. Просто взе, по дяволите и си тръгна, оставяйки ме в неизвестност. В буквалния смисъл.
– Чичо Боб!
След като не получих отговор, хвърлих поглед към ангела. Усмихнах се, кимнах към стълбата и си придадох жалко изражение.
Той дори и ухото си не помръдна. Само крилата му се раздвижиха леко, докато променяше позицията си.
Затворих очи и стиснах зъби. А-а, няма как. Няма да се откажа просто така.
– Как попадна там?
Гласът на Рейес прозвуча толкова близо, че изненадано подскочих и започнах да се плъзгам, получавайки стоманобетонно доказателство: долната половина на тялото ми наистина е по-тежка от горната. За да не се пребия до смърт или да направя изключително болезнено кацане, хванах метала с две ръце и погледнах съпруга си. Той клекна на гредата точно пред мен и явно нямаше проблеми с равновесието. Освен това, беше бос и носеше само долнището на сивата пижама. Едната му длан лежеше на коляното по най-невъзмутим начин. Най-невъзмутимият, по дяволите, начин! А това въобще не е най-невъзмутимата ви ситуация!
– Имам нужда от стълба. Чичо Боб я махна.
– Ясно.
Рейес погледна надолу. Отново се подхлъзнах. Той ме погледна. Плъзнах се още повече и се покрих с пот от главата до петите.
– Рейес, стълбата.
– Виждам.
– Нуждая се от нея.
– И това го виждам.
Завъртях очи.
– Сериозно?
– Ще ти донеса стълбата, ако се откажеш от разследването.
Исках да отпусна челюст от негодувание, но се страхувах да помръдна. С всичка сила се вкопчих с две ръце в живота, тоест в гредата, а всичко останало увисна опасно във въздуха. Сега не е моментът за спорове!
– Рейс – казах достатъчно силно, за да чуват думите ми през скърцането на зъби – ако не донесеш стълбата…
Реших да не завършвам заплахата, за да й придам по-голяма тежест. Той обаче, само ме гледаше изпод дългите си мигли.
Плъзнах се още по-ннадолу и осъзнах, че е почти невъзможно да се задържа за гредата с потните си длани.
Писъкът на Куки беше неочакван, но в същото време ужасно приятен.
– Чарли! – Извика тя и изтича в стаята. – Робърт ми каза да дойда при теб. Какво правиш?
– Може ли да донесеш стълба?
Куки се огледа, а в това време Амбър също влезе във всекидневната и замръзна.
– Лельо Чарли?
Ръцете ми трепереха толкова много, че вече не можех да се държа. Опитах се да сложа крак на гредата, но от това ръцете ми се плъзнаха още по-надолу. Опитвайки се да свърже двете парчета от стълбата, Куки отнесе картината от стената и всичко, което беше върху камината. Дланите ми се плъзнаха още малко надолу и сега се държах с върха на пръстите си. Поне така ми се струваше.
– Хвани ръката ми – нареди Рейес.
Погледнах го. Той все още седеше на гредата. Въпреки това знам достатъчно за законите на гравитацията, за да разбера, че ако го хвана за ръката, той просто ще падне с мен.
– Не – поклатих глава.
– Дъч – каза Рейес с тон, студен като сорбе от краставица, – хвани ръката ми.
– Не. И ти ще паднеш. Куки, как си?
Приятелката ми се изправи и направи крачка назад, за да оцени резултатите от труда си.
– Как мислиш, дали направих всичко правилно?
От пръв поглед ставаше ясно, че не е. Горната част на стълбите беше извита, което означаваше, че цялата конструкция няма да издържи дълго.
– Тоест, няма да ме хванеш за ръката, защото уж ще падна?
С голяма мъка успях да погледна през рамо. Само, ако имаше някакъв начин да се насочи директно към капитан Кърк…
В следващия момент ръцете ми се откъснаха. Изкрещях силно и зачаках, но нищо не се случи. Затова пък усещах известен натиск върху китката ми. Когато отворих очи, почти избухнах в сълзи от облекчение. Рейес ме държеше. Сега той стоеше и с една ръка държеше китката ми. Хванах го с другата си ръка, но продължавах да мисля как да слезем.
– Е, и? – Попита Рейес.
Дишайки тежко от вълнение, аз автоматично кимнах и след това поясних:
– Какво – е и?
– Отказваш ли се?
О, не. Не може да ми задава този въпрос сега.
– Трябва да решиш.
Имаше нещо обезпокоително в тона му. Той произнесе тези думи малко прекалено небрежно. Студен страх пропълзя по гръбнака ми. Нотка на усмивка заигра на чувствените му устни и ми отне няколко ценни секунди, за да разбера: съпругът ми ме шантажира.
– Зарежи случая или ще те пусна.
Или се нарича изнудване?
В мен пламна гняв. Присвих очи, дадох на Рейес момент да обработи казаното от него и след това дематериализирах ръката си. Тази, за който ме държеше.
С мълниеносно движение той се опита да ме хване с другата си ръка, но вече бях извън обсега му.
Преди да разбера, че падам, кацнах върху капитан Кърк. С цялата си глупост. От едната му страна беше масичката за кафе. Затова, когато кацнах върху капитана, лицето ми кацна на ръба на масичката, отскочи от нея и аз се претъркулих през облегалката на дивана, на пода. Кой да знае, че лицето ми е тренирано по системата крав-маг/израелска система за ръкопашен бой в близък план/?
Куки се хвърли към мен.
– Чарли!
Амбър стоеше с отпусната от шок челюст, докато майка й се опитваше да ми помогне, като при това почти изкълчи рамото ми.
– Чарли, как си?
– Всичко е наред. Струва ми се.
Отново се строполих на пода. Той се въртеше твърде бързо под мен, затова дори и не си помислих да ставам. Точно както, когато бях дете, опитвайки се да сляза от въртящата се въртележка. Резултатът винаги беше катастрофален.
Нечий телефон иззвъня мелодично и Рейес седна до мен, като очевидно нямаше проблем да слезе от гредата без стълба.
Амбър провери мобилния си.
– Време е да се приготвям за училище – и изтича през вратата.
Отърсих се от ръката на Рейес и обърнах глава към него.
– Можеше да ме убиеш.
Абсолютната си липса на загриженост, той демонстрира с невъзмутимо изражение на лицето си.
– Ти си си виновна.
– Да, но ти ме заплаши.
– Син на Сатаната – отговори съпругът ми вместо всякакви обяснения.
Изправих се някак на крака, уверих Кук, че всичко е наред, и се отправих към спалнята. Препънах се и секунда по-късно бях в прегръдките на Рейес.
Той ме вдигна и ме занесе в спалнята. Реших да не споря, тъй като не можех да направя и крачка, без да ме арестуват за пиянство на обществени места.
– Папката – казах на Куки, като хвърлих поглед през рамото на съпруга ми. Над много широкото рамо, което беше идеално за главата ми. – Чибо донесе досието по случая Доун Брукс.
Приятелката ми кимна и след това попита:
– Сигурна ли си, че си добре?
Вдигнах палци в отговор, докато Рейес не зави зад ъгъла. Пускайки краката ми, той зачака да се спусна по него на пода. След това провери окото ми, с което се опитах да избия масичката за кафе.
– Трябва ти лед.
– Имам нужда от душ.
Отлепяйки се от него, закуцуках към банята и щом се оказах под Джордж (както нарекох душа, който образно казано, самият Господ е създал), разбрах нещо важно. Някой в хола определено не беше добре. Даже и сега усещах ехо на безпокойство, напрежение, страх и дори отчаяние. И щях го да усетя веднага, ако не бях увиснала от тавана като пакетче чай.
Амбър. Нещо се беше случило с нея.
Както винаги, Джордж беше невероятен. Излязох от него напълно спокойна и доволна, което не може да се каже за съпруга ми. Той си изми зъбите и когато излязох от душа, изплакна устата си и зае мястото ми.
Облякох се с мисълта, че не искам нова конфронтация по повод Фостър. Няма начин да позволя на Рейес да ме накара със заплахи да се откажа от случая, затова не виждах смисъл да споря за това. И като цяло между него и Чибо …
Между другото, Чибо наистина започваше да ме притеснява. Никога не би направил това, което прави днес. Не би ме оставил да вися от тавана. А днес нарочно ме вкара в капан, за да не изляза от къщата. Но защо? Винаги можехме да си говорим с него, без да крием нещо. Защо не може да ми се довери сега?
Почти реших да не премахвам белега от него. Искам и да знам как се прави… Ами-и, има само един начин да разбера. В противен случай, еднопосочното пътуване до адската пустош няма как да се отмени, освен, ако Чибо не плати за постъпката си.
Събрах косата си на опашка, без да я суша, облякох пуловер и дънкова пола, обух чифт супер боти и излязох от апартамента. Върнах се за чантата си, излязох отново и отново се върнах за ключовете. Вече седях в Развалината, готова да се изнеса (г-н Фостър притежаваше застрахователна компания и внезапно се наложи да застраховам живота на съпруга си), когато изведнъж осъзнах, че съм забравила мобилния си телефон, който бях оставила да се зарежда.
Мамка му! Кога успях да натрупам толкова боклуци, без които вече не мога да изляза от къщи?!
Затова си седях, мариновах се в собствените си мисли (по принцип обичам всичко мариновано) и се опитвах да реша дали да се върна за телефона с риск да попадна в епицентъра на поредната конфронтация, когато изведнъж се почука на прозореца.
Подкочих и погледнах сърдито Рейес. Секунда по-късно ме погълна жега. Отчасти от притеснение и отчасти, защото забелязах тоалета на съпруга ми. По-точно отсъствието му. Той стоеше насред паркинга само с една кърпа. С една бежова кърпа, ниско на бедрата му.
Водата капеше от косата му, а миглите му бяха сплъстени, което караше тъмнокафявите му очи да изглеждат още по-ярки от обикновено. Макар, че можеше да е и от гняв.
Завъртях ключа на запалването, спуснах стъклото и преодолях желанието си да го смъмря. Навън, разбира се, не беше мразовито, но пък твърде студено, за да се разхождаш мокър и практически гол.
Накрая просто попитах:
– Пак ли ще ме заплашваш?
И двете му ръце бяха на вратата. В едната той държеше телефона ми.
– Трябва да поговорим.
– Вече опитахме, помниш ли? Изглежда не виждаш разликата между говорене и даване на заповеди. С чичо Боб изглежда сте се наговорили!
Тъмните вежди се събраха над носа му.
– В смисъл?
– Мъже, по дяволите! Защо изведнъж реши, че можеш да ми раздаваш заповеди. Че имаш право да ми казваш какво да правя, без значение какво правя. – Подадох се през прозореца. – Мисля, че нямаш това право.
Обмисляйки думите ми, Рейес също се наведе по-близо и запазената марка топлина ме обля.
– Категоричният отказ от твоя страна също малко прилича на цивилизован разговор.
– Да, аз… да ти… – Стискайки здраво зъби, се опитах да формулирам ясно мисълта си. – Спомням си, че съвсем наскоро вече проведохме цивилизован разговор, когато се разбрахме повече да не крием тайни един от друг. – Погледнах внимателно лицето му и забелязах капките вода по миглите, и над горната му устна.
Челюстта на Рейес се стегна и той се обърна.
– Не е толкова просто.
– Силно се съмнявам, по дяволите.
Той мълчаливо погледна към краката си.
– Рейес, просто ми кажи защо не искаш да направя това разследване? От какво се страхуваш?
Реакцията на думите ми последва незабавно. Всичко мъжко в него (не, не мъжко, а неандерталско) пламна от ярост. Съпругът ми е надежден и стабилен във всички аспекти на живота, с изключение на един. Когато става дума за тъмнината, е невъзможно да се предвиди. Започвах бавно да се примирявам с факта, че Фостър (или поне един от тях) наистина имаха способността да виждат отвъд воала между световете.
И какво от това? Рейес, без шега, е направен от мрак. Това не е тайна. Всеки момент мога да погледна в нематериалния свят и да видя мрака му със собствените си очи.
– Мислиш, че ме е страх? От кого? От Фостър?
– Какво? Не. – Знам колко странно звучаха думите ми. – Разбира се, че не.
– Е – каза Рейес през зъби, – прави каквото искаш. Както винаги.
Беше безкрайно ядосан. И, както обикновено, в яростта си, той не изчисли силата си.
Отблъсна се от Развалината, което я накара да застане на две колела и после отново да кацне на четирите с трясък.
Беше мой ред да се ядосам. Изтичах навън, за да преценя размера на щетите. От едната страна на вратата имаше вдлъбнатина. Трябваше да съм благодарна, че вратата все още се отваряше и затваряше, но някак си не го направих. Навеждайки се, вдигнах изоставения телефон. Рейес беше хвърлил телефона ми на земята! Екранът му се беше счупил, но моето момиче все още работеше.
Когато погледнах назад, той тъкмо влизаше в къщата.
– Дължиш ми нов телефон!
***
След като се наситих на мъжете и техните изкривени представи за това кое е нормално и кое не, реших да посетя друг човек от черния ми списък – г-н Ейбрахам Фостър.
Дори със счупен екран, намерих адреса на фирмата му. Моето момиче доста беше преживяла. Още си спомням случката с текилата с потръпване.
Прекрачвайки прага, иззвъня звънец и в чакалнята ме посрещна секретарката, която явно не очакваше да се домъкнат клиенти толкова рано. Направо усещах болката й.
Оставяйки чашата си с кафе, тя изстиска силиконова усмивка и каза:
– Здравейте. Как мога да помогна?
Отидох до високия бар.
– Здравейте. Мисля, че имам нужда от застраховка.
Силиконовата усмивка се замени с по-искрена.
– Изглежда не сте много сигурна в това.
– Има такова нещо. Моля за извинение. – Все още кипях от гняв, затова поех дълбоко въздух. – Правите ли застраховка живот?
– Разбира се. Искате ли да говорите с някой от агентите?
Много исках да говоря с агент, и най-вече с един по-специално – със среден ръст и телосложение, с тъмна коса и склонност към отвличане на деца.
– Една приятелка ми препоръча г-н Фостър. Той тука ли работи?
Секретарката изви вежди.
– Той е собственик на тази агенция, така, че да. Но сега го няма.
– Ама, че гадно.
– Може да поговорите с друг агент?
Преди да успее да завърши, забелязах един мъж на паркинга, който отговаряше на описанието на г-н Фостър. И се насочваше към съседното кафене.
– Не, благодаря. Ще дойда друг път.
– Мога да запиша телефона ви и той ще ви се обади. – Секретарката взе химикалка. – Как се казвате?
– Хм, Корделия Чейс.
Щом името излезе от устата ми, се напрегнах, страхувайки се, че секретарката ще се окаже умна също като Тиана от педиатричния кабинет, но тя само написа името на квадратен лист хартия, като междувременно погали чашата си с кафе. Опитах се да не се олигавя. За цялата сутрин успях да изпия само една чаша, а след това толкова се ядосах и бързах да стигна до г-н Фостър възможно най-скоро, че забравих да си взема голяма купа мока с двойна порция бита сметана по пътя.
Вече мислех да се помоля за поне една глътка, когато изведнъж секретарката ме помоли да й дам номера си.
– Знаеш ли, по-добре да дойда по-късно. Но все пак благодаря.
Излизайки бързо през вратата, влязох в кафенето по най-невъзмутимия начин, надявайки се, че секретарката няма да забележи как преследвам шефа й.
Кафенето всъщност се оказа ретро закусвалня. Още щом влязох, забелязах господин Фостър и се настаних на съседната маса.
Пред носа ми имаше меню и една възрастна жена с откачена прическа, от която стърчаха три дръжки, попита:
– Искаш ли кафе, скъпа?
– И вие как мислите?
Усмихвайки се многозначително, тя ми наля кафе от кафеника, който държеше в ръцете си. Щом наситеният аромат достигна до ноздрите ми, едва потиснах възторжения стон, който вече се надигаше в гърлото ми, и наградих жената с благодарна усмивка. В отговор тя ми намигна и отиде някъде, а аз най-накрая забелязах, че г-н Фостър ми е обърнал внимание.
Без да го поглеждам, му дадох поне минута да ме проучи от глава до пети и след това се обърнах. Когато погледите ни се срещнаха, той се взе в ръце, изобрази сърдечно дружелюбие на лицето си и ми кимна в знак на поздрав. Едва тогава отново вдигна вестника си и започна да прелиства страниците. И все пак срещата ни го шокира даже повече, отколкото предния ден – съпругата му.
Така, че или той знаеше коя съм, или току що сам го видя. И все пак господин Фостър беше сериозно изненадан. Г-жа Фостър, разбира се, също беше изумена, но съпругът й ми се стори направо обезсърчен. Със сигурност тя му е казала за мен, защото последното нещо на света, което очакваше е да ме види лично.
Реших да си пробвам късмета.
– Извинете, вие ли сте г-н Фостър?
Той вдигна глава, а вътрешно го почуствах, сякаш е ахнал.
– Срещали ли сме се?
– Не.
– Тогава откъде…
Кимнах с усмивка към билборда на вратата на компанията му. Този, който изобразяваше самия г-н Фостър.
Беше достатъчно умен, за да си придаде скромен вид.
– Да, разбира се.
– Не исках да ви безпокоя. Току-що влязох в офиса ви и секретарката каза, че не сте там. Затова реших да пия кафе и да изчакам.
Господин Фостър се втренчи в мен, после се опомни и остави вестника.
– Извинете, коя сте вие?
– Корделия Чейс. Исках да говоря с вас за застраховка, но мога да изчакам.
– Не, не, – той ми даде знак да седна отсреща, – присъединете се, моля.
Взех си чантата, чашата и направих както поиска.
– Значи ви трябва застраховка?
– Да. Искам да застраховам живота на съпруга си. Той умира.
– Така значи… – Г-н Фостър не ми повярва нито на йота, но се влючи, затова и аз не се напрегнах. – Наистина съжалявам.
– Всичко е наред. Самият той още не знае, но сериозно подозирам, че няма да издържи дълго.
Прочиствайки гърлото си, господин Фостър се облегна на дивана.
– Мога ли да попитам къде си направихте медицинска застраховка?
– Добър въпрос. – Сбръчках нос замислено. Всичките ни документи се съхраняват от Куки. – Не помня името, но логото на компанията е в червено. Нещо с триъгълник. Или с квадрат… Да, точно. С квадрат. Или може би там е нарисуван кръг …
– Всъщност няма значение, госпожице Чейс.
– Наричай ми просто Корди.
– Корди, можем да започнем, като ми дадеш основната информация. Нека видим какво можем да измислим и в същото време да преценим колко ще ти струва полицата. Как ти харесва тази идея?
– Страхотно – кимнах ентусиазирано.
За съжаление, не успях да разчета г-н Фостър, когато му казах името, така, че все още нямах представа дали знае коя съм или не.
Той извади тефтер и химикал от вътрешния си джоб, точно, когато от нищото в закусвалнята се появи Ейнджъл.
– Отказвам се – обяви той и се наведе толкова близо, че останаха само няколко сантиметра между лицата ни. С усилие се въздържах да не го гледам. – Само на тринадесет съм! Има неща, които просто не искам да виждам. Ай, dios mio! -Той се извърна и от резките му движения се видя колко е разстроен.
Секунда по-късно Ейнджъл се почеса по тила.
Извадих мобилния си телефон и вдигнах показалеца си, преструвайки се, че ми се обаждат.
– Извинявам се. Трябва да отговоря.
– Всичко е наред.
Г-н Фостър отново залепи на лицето си изражение, което очевидно е практикувал през годините, и допря пръстите на двете си ръце като къщичка. Но фактът, че по време на законната му почивка, която вече съсипах, също така и отговарям на обаждания, явно го дразнеше. Както всъщност и трябваше да се случи. Бях меко казано груба, но трябваше да знам какво се случва с най-добрия ми и между другото единствен детектив.
– Здравей, Ейнджъл. Какво става? Малко съм заета.
Той отново се обърна с лице към мен.
– Говоря за моята работа. Чичо ти е полицейски детектив. Разбираш ли изобщо какво означава това?
– Чичо Боб? Всичко наред ли е?
– Това означава, че го викат на всякакви престрелки, намушкания, тормоз над деца и шибани съпрузи, които бият жените си. Това означава, че има адска работа. И това означава, че си тръгвам.
Излязох от масата.
– Еънджъл, какво стана с чичо Боб? Той добре ли е?
Ейнджълт ме изгледа гневно.
– Не, по дяволите, не е наред. Ти изобщо слушаш ли ме?!
В гърлото ми се образува буца от тревога.
– Трябва да се успокоиш, слънце. Кажи ми какво стана.
Вдишвайки дълбоко няколко пъти, Ейнджъл най-накрая успя да обясни:
– Той е на повикване. Рано сутринта имаше стрелба по “Централ”. Където сервират закуска.
– В баничарницата или “При Дени”?
– Имаше едно момче – продължи Ейнджъл, без да отговори. – Седеше и ядеше бъркани яйца с майка си преди училище. Какво, по дяволите, не им е наред на хората?!
Щом заговори за момчето, страх пропълзя по гръбнака ми бавно, като погребален марш. Трябваше да видя с очите си какво толкова е разстроило Ейнджъл.
– Скъпи, къде е чичо Боб сега?
– Какво? – Ейнджъл сякаш изобщо не ме чуваше и се опитваше да се вземе в ръце. – Не, не в баничарницата. В кафенето с жълтата табела. Има нарисувано слънце в ъгъла й.
– Добре, мисля, че знам за кое място говориш. – Отпих голяма глътка кафе, грабнах чантата си и хвърлих няколко долара на масата. – Близо до трамвайната линия, нали?
Ейнджъл кимна и аз се обърнах към г-н Фостър.
– Съжалявам, г-н Фостър. Дългът ме зове. Ще дойда по-късно, ако нямаш нищо против.
– Разбира се – отвърна той, като затвори бележника си и го пъхна обратно във вътрешния си джоб. – Надявам се, че всичко е наред.
– Да, и аз се надявам.
За съжаление, престрелките обикновено не завършват добре.