Глава 10
„Признаци, че пиете твърде много кафе: не се потите; вътрешностите ви бълбукат.“
Мем
През цялата нощ в колата на Мейбъл Дензъл ми липсваше ужасно и отидох на работа, подобно на нещо, което котка може да завлече в къщата -полуизядена, но като по чудо все още жива. За съжаление не ми пукаше за външния ми вид. Тази сутрин събрах смелост да се върна в къщи, въоръжена със Сатана(котката на Вандеберг, която се оказа не котка, а котарак, и която кръстих така, заради изключителните й лични качества) и монтьор на име Лерой.
Който и да беше проникнал, отдавна го нямаше. Но когато събрах кураж да вляза в апартамента, беше вече твърде късно да си вземам душ. Така и не успях да поспя в колата. Треперех от студа и преживяванията, а мислите ми непрекъснато се въртяха. Ако не успея да намеря г-н Ванденберг и семейството му, ще трябва да отида в полицията. Ченгетата обаче имат такива протоколи, че цялото семейство без съмнение ще бъде в опасност, но няма какво да се направи. Така, че сега цялата ми надежда беше в Бобърт.
Отидох до Куки, свита в якето на Рейес. Благодарение на него не замръзнах до смърт през нощта. И от Сатана, както се оказа, имаше полза – отдаваше топлина на цялото ми тяло.
– Бобърт разбра ли нещо? – Попитах приятелката си.
Тя ме погледна недоволно и се насочи към кафеварката. Нямах смелостта да й кажа, че вече съм се наляла до горе с черния еликсир. Не можейки да заспя, отидох в най-близкия денонощен магазин и си купих кафе, за да се стопля. Дванадесет пъти. Така определено ще имам достатъчно енергия за през деня. Освен това, че лявото ми око потрепваше и периодично шъшках при звука “с”, всичко с мен беше наред. Бях твърдо решена на всяка цена да намеря Ванденберг и едва тогава да се обърна към полицията.
Ароматът на прясно приготвено кафе обаче, ми действаше като огромния магнит, който използваха за повдигане на старите коли в моргата: залепваше по лицето ми и ме привличаше към себе си. Неспособна да се противопоставя, се препънах в Куки и започнах да свалям якето си, което миришеше на Рейес, чувствах го като Рейес и ме прегръщаше, както и Рейес не можеше. Вдишвайки аромата му с пълни гърди, го провесих на ръката си и взех чашата, която Куки ми подаде.
Забелязвайки кафявите петна по блузата на моята приятелка, попитах:
– Отново ли си се опитвала да се сприятелиш с машината за еспресо?
– Да. Тя ме мрази.
– Казах ти, това нещо е като “Узи”. Раздава кратки, добре проверени редове. Няма друг начин.
– Да, знам! Поспа ли поне малко през нощта? – Попита Кук.
– Защо питаш? – Тя просто повдигна симпатичната си вежда и аз се свих. – Не. Но пък добре си помислих. И изгорих много калории.
Нищо, че цяла нощ се тресях.
– Това, разбира се, е плюс. Е, какво измисли?
Куки взе собствената си чаша точно, когато Дикси се появи в залата, погледна ме подозрително и отиде да отвори вратата на кафенето. Явно изглеждах по-зле, отколкото си мислех. Опитах се да загладя косата си, а след това реших да се обърна към рок звездата, която живее в мен.
– Разбрах как да се справя с масовия глад по света и как да пътувам във времето.
– Това е добре.
– Остава само да намеря космически кораб, късче плутоний и червеева дупка.
– За пътуване във времето?
– Не! В помощ на гладуващите. Пътуването във времето е по-лесно. Трябва ти само инвеститор милиардер, който да не е обременен с морални принципи.
– Всеки би искал това, да.
– Помниш ли, че ти разказах за едно семейство?
– Което ги държат за заложници?
– Да. Ами, не са си вкъщи. Сега дори не знам къде да ги търся.
Куки ме загледа с отворена уста.
– Ходила си в къщата им?
– Разбира се.
– Сама?!
– Разбира се. – Отпих глътка кафе. – И така, какво става с Бобърт?
– Все още нищо. Човекът, с когото трябваше да се срещне вчера, бил извикан по друг случай.
Мамка му. Може би трябва да се обадя анонимно на ФБР. Разбира се, ще трябва да обясня откъде имам информацията. Може обаче да помоля Кук за съвет. Ако някой знае какво преживявам, това е тя.
Приближих се и попитах едва чуто:
– Какво правиш, когато ченгетата… как да го кажа… не те вземат на сериозно?
Приятелката ми примигна в недоумение.
– Ами, говоря за това, когато “видиш” нещо, а след това кажеш за това на полицията. – За по-нагледно показах кавички във въздуха, макар и само с едната ръка. В другата държах чаша и, както и да е, мисля, че Куки ме разбра.
Привличайки вниманието ни, Дикси плесна с ръце. Резкият звук обхвана нервните ми окончания, които цяла нощ мариновах в кофеин, че направо затворих очи.
– Развесели се, млада госпожице. Очаква ни прекрасен ден.
– Усмихва ли се? – Прошепна Куки.
Погледнах зад нея.
– Така мисля.
– Тя никога не се усмихва толкова рано сутрин.
– Никой не се усмихва толкова рано сутрин. Това е незаконно в седемнадесет щата.
Дикси танцуваше пред нас с толкова широка и ярка усмивка, че се усъмних в пълната й човечност. По дяволите, тя е извънземна! Това е единственото правдоподобно обяснение.
– Имам добри новини. – Тя премигна, очаквайки да се хванем на въдицата, но вместо това ние с Куки отпихме кафе по едно и също време. Размахвайки ръце, Дикси явно реши да не обръща внимание на нашата наглост. – Имаме нов готвач. И тази сутрин ще започне работа със Суми.
– Мисля, че ни каза за това вчера, а Суми не беше щастлива да чуе новините, меко казано – казах аз, но Дикси нямаше време да ми отговори.
В залата влезе мъж, когото най-малко очаквах да видя сутринта. И походката му беше хищна както винаги.
Челюстта ми увисна. Докато го гледах с недоумение, времето се забави, сякаш бях потопена в сироп. Прегърнах якето си по-здраво. Сигурно е дошъл да си го вземе. Чудех се дали на някого ще му се стори странно, ако започна да се боря за якето? Да се вкопча в косата му или какво?
– Рейес – започна Дикси, като прекаляваше с ентусиазма, -вече казах на момичетата и те просто са развълнувани!
– Чакай малко – промърморих аз, движейки с мъка увисналата си челюст, – значи той е новия готвач?
Дикси кимна, а Рейес пристъпи по-близо. И през цялото това време ме гледаше внимателно, сякаш не забелязваше никой друг.
С крайчеца на окото си видях Куки, но бях поразена не от начина, по който се държеше, а от пълната липса на изненада от нейна страна. Тя знаеше!
Исках и аз да я зяпна, но реших, че сега не е времето да откъсна поглед от свръхестественото същество, което беше твърде близо, напълно обърквайки мислите ми.
– Не знам дали познаваш всички – продължи Дикси, – Това са Куки и Джейни. Суми и Кевин, помощник-сервитьора в първата смяна, вече чакат в кухнята. – Тя ме смушка встрани с лакътя си. -Рейес е прекрасен готвач. Сигурна съм, че ще успее да те впечатли.
Когато тишината увисна като прическа през осемдесетте, аз осъзнах, че Дикси чака отговор, и заеквайки измърморих:
– Н-не се съмнявам.
– Готино яке – каза Рейес и отиде в кухнята.
– Можеш ли да си представиш? – Издиша Дикси.
– Не – казах аз.
– Половината град е луд по него! Не мога да измисля нищо по-добро за бизнеса.
Погледнах гишето за издаване. Нашата яка Суми, която може да ме убие с клечка за зъби, беше поразена от Рейес, не по-малко от всички нас. Какво, по дяволите?
Примижах към Дикси.
– Сигурна ли си, че е добра идея?
Усмивката й можеше да съперничи с големината на “Гранд Каньон”.
– На сто процента. – Тя намигна и се приближи. – Този човек знае как да готви.
– Това е някак погрешно – казах на Куки, когато Дикси си тръгна. – Във всеки смисъл. Ама, сериозно, какво знаем за него? Ами, ако е сериен убиец, дилър на наркотици или…
– Супермодел?
Добре де, права е.
– Между другото – намръщих се, – не искаш ли да ми кажеш нещо?
Очите на Кук се разшириха и погледът й се измести наляво, сякаш се опитваше да съчини нещо.
– Ами-и, не.
– Ти знаеше! – Изсъсках с обвинителен тон.
Челюстта приятелката ми също увисна.
– Какво?
Предизвикателно, като благодетелна католичка, стиснах устни и Куки се отказа. Какво да кажа? Представянето на “благодетелна католичка” е изключително ефективно.
– Добре. Знаех.
Тя се сви под погледа ми, преструвайки се на разкаяна, но аз не се вързах. Защото бях напълно зашеметена.
– От къде? Кога?… Откъде?!
– Дикси ми каза вчера, когато беше в безсъзнание в склада.
Куки излъга. Поне отчасти. Но не можах да разбера къде точно е лъжата.
– Ясно.
Всичко това обаче, нямаше значение, защото и двете загледахме представлението през прозореца. Слагайки престилката върху главата си, Рейес уви връзките около кръста си и ги върза на спретнат възел. Мускулите на предмишниците му се раздвижиха. Бицепсите му се мърдаха под кожата при най-малкото движение. Как може един мъж да се облича толкова съблазнително? Страх ме е да си го представя как се съблича.
Наслаждавайки се на гледката, с Куки притискахме глави една към друга, когато Рейес изведнъж се обърна към нас. Веднага отскочихме и побързахме да се върнем към работата си. А работата беше, че Куки започна рязко да търка капака на солницата с кърпа, а аз – да подравнявам салфетките. Господи, и двете ни няма никакви в импровизацията! Изведнъж спрях да се чудя как Куки знае всичко. Мислите ми се насочиха към това, как всичко се обърна. Рейес? Тук? В кафенето? Цяла сутрин? И така всяка сутрин?
Или най-смелите ми фантазии се сбъдват, или се случва най-лошият ми кошмар.
Преживяхме началото на смяната, както винаги. Даже и поработихме малко. Г-н Пи дойде в компанията на стриптизьорката и демона в гърдите му. Като правило, се опитвам да не обръщам внимание на това същество, но този път то се размърда. Само малко, като страховит, злобен ембрион. Притесних се какво ще се случи, когато „периодът на съзряване“ на демона приключи. Ще навреди ли на г-н Пи? Мога ли да направя нещо, за да помогна на бившия детектив?
Снощи, треперейки над петата чаша кафе, направих нещо. Измислих план за Ерин. Аз съм единствената, която видя на снимката на дъщеря й Ужасната Разлагаща се Жена. Може би ще успея да разбера дали е заплаха или просто обича да се снима. Всичко това обаче може да е просто съвпадение. Само фактът, че двете предишни деца на Ерин бяха починали, пося семето на съмнение в съзнанието ми. Макар, че какво ти семе! Семище!
Първо, трябва да включа телефона на Ерин и да прегледам всички снимки. Сложих това в списъка си със задачи за днес. Но Ерин нямаше да дойде до единадесет, затова си спомних втория елемент от списъка. Ако г-н Ви се появи в магазина, трябва да му предам бележка.
В сектора на Куки по едно и също време, всяка сутрин се появяваше един и същ призрак. Това се случи и днес. Взе любимата си маса, както винаги. Всеки ден ставах все по-любопитна кой е той. Призракът имаше светлоруса коса и добро лице, но никога не ми проговори и дори не погледна в моята посока. Явно сериозно обмисляше нещо. Мога да разбера това.
– Куки, имаме поръчка за закуска за г-н Ванденберг от съседния магазин -каза Дикси. – Ще я вземеш ли?
Вече? Г-н Ви никога не е поръчвал нещо толкова рано. А магазинът отваря в десет.
Наведох се напред и вдигнах ръка.
– Аз ще я взема!
От паниката изкрещях думите по-силно, отколкото възнамерявах.
Рейес замръзна, спря да обръща в тигана най-сексапилния омлет, който съм виждала, и ме погледна любопитно.
Прочистих гърлото си.
– Съжалявам. Ще взема поръчката. Трябва да попитам г-н Ви за… за лампата.
Дикси огледа залата, преброявайки клиентите ми.
– Ще наглеждам твоя сектор – добави Куки. – Знам колко много харесваш тази лампа.
Точно в този момент почувствах такъв прилив на любов към нея, че лесно можех да я целуна право по устните. Какво пък! Точно сега лесно бих се хвърлила с нея в лесбийска страст. Трябва обаче да държа импулсите под контрол.
– Благодаря ти, Кук. Аз на мига.
Влязох в якето на Рейес, грабнах чантата си с поръчки и тръгнах към вратата, като се заклех, че ще погледна само веднъж назад. Спазих клетвата си. Погледнах през рамо. Рейес все още ме гледаше изпод спуснати мигли и изглеждаше просто олицетворение на тайнствеността. По гърба ми пробяга тръпка от вълнение.
Още на половината път до антикварния магазин усетих смесица от емоции. Стрес. Тревожност. Истински страх. Просто ужас. А все още не знаех какво да правя.
Спирайки пред вратата на магазина, събрах смелост да изпълня плана си. Секунда по-късно се усмихнах и се втурнах вътре, сякаш влизам в къщи.
Човекът, който вчера наблюдаваше г-н Ви, сигурно отново е поискал първа смяна. Той ми хвърли презрителен поглед. Или прическата ми е напълно прецакана, или мъжът ме е записал в редиците на неверниците. Или може би по малко и от двете.
– Здравейте, г-н Ви! – Поздравих, сияеща с усмивка, наречена „Нямам представа, че си заложник“.
Господин Ванденберг нагласи очилата си.
– Добро утро, Джейни.
– Донесох поръчката ти. Подпиши тук.
След това му подадох чека.
– Да подпиша? – Г-н Ви беше изненадан.
Разбирах го. Той винаги плащаше в брой.
И аз бях объркана, защото чух ръмжене. Отнякъде под масата се чуха ниски дрезгави звуци.
Засечката на г-н Ви привлече вниманието на мразещия неверниците. Давам си зъба, че този човек е президент на “Клуба на плетящите и мразещите неверниците”. Той стана и се приближи, преструвайки се, че е ужасно любопитен какво има в чантата. Но всъщност се взираше в чека. Чекът обаче беше най-обикновен. Не съм пълен идиот. Всяка моя стъпка е ясно премерена. В крайна сметка животът на хората е заложен на карта.
В момента, в който мъжът се приближи до г-н Ви, ръмженето се превърна в смразяващ кръвта лай, но никой от мъжете сякаш не чу нищо.
– Извинявайте – казах малко по-високо, за да ме чуят над плашещия лай, – днес не смятате ли да плащате с чек?
И двамата се взираха в мен, така, сякаш ми е пораснала втора глава. Затова се наложи бързо да се влюбя до уши в античната мастилница, която ще изглежда много шик над камината ми. Де да имах камина.
Вероятно, за да избегне ненужното внимание, г-н Ви реши да се включи в играта:
– Не днес.
– Разбрах. Е, тогава двадесет и четири и петдесет.
Сякаш между другото погледнах към задната част на магазина, където явно някой работеше. И този път бяха поръчали четири порции, но никой не излезе от задните стаи.
Кучето се успокои малко, когато президентът на клуба седна на масата с чантата и започна да рови вътре, а аз реших да се възползвам от шанса да направя това, за което всъщност дойдох.
С лявата си ръка придвижих бележката по масата до г-н Ви, която казваше „Добре ли си?“, а с дясната почуквах нетърпеливо, за да го види бандита.
Г-н Ви замръзна. Страхът пламна в него толкова бързо, че главата ми се завъртя. Оглеждайки се тайно, той продължи да брои парите. Няколко секунди по-късно ме погледна умолително в очите и леко поклати глава. Това обаче не беше отговор на въпроса ми. Г-н Ви ме молеше да не се намесвам.
Но не можех да оставя всичко така и много внимателно обърнах бележката. Трябва да му отдам дължимото: той не си изпусна нервите и не ни доведе до смъртта.
Във втората бележка питах дали семейството му е отвлечено. За момент си помислих, че г-н Ванденберг е на път да се счупи. Външната обвивка на спокойствието му беше крехка, като черупка от яйце в клетка на слон.
– Двадесет и три, двадесет и четири и петдесет цента – каза той. – О, да! И още четири долара за теб, скъпа.
Поглеждайки обратно към мен, той кимна толкова бързо, че едва забелязах. И тогава, с цялата си тъга осъзнах, че нямам идея как да продължа по-нататък и как да му помогна. Бандитите бяха отвлекли семейството на г-н Ви. Ако беше застрашен само той, със сигурност щеше да ми позволи да извикам полиция. За съжаление изобщо не е така.
Незабелязано от бандита, аз бързо стиснах ръката на г-н Ви, и преди да го пусна, той стисна моята и отново поклати глава, умолявайки ме да не правя нищо. Стискайки зъби, и аз, също като него, едва забележимо кимнах, давайки му знак, че разбирам молбата му. Кучето изхленчи изпод масата, а след секунда един мокър език пробяга по пръстите ми. Не реагирах. Вече се бях досетила, че кучето, очевидно, също като Артемида е призрак.
– Приятен ден – казах накрая и едва ли не като куршум излетях от магазина, като погледнах назад само веднъж.
Сега кучето седеше пред масата. Беше същата немска овчарка, която видях вчера. Ако всички кучета, или животните като цяло, имат дух, който може да остане на земята след смъртта, тогава защо улиците не са пълни с животни призраци? Виждам около пет призрака всеки ден, но освен Артемида, овчарското куче беше единственият призрак-животно, който съм виждала. Може би целият смисъл е, че кучето е умряло, защитавайки стопаните си. Може би, самото то искаше да остане, защото не можеше да се откаже от задълженията си заради такава дреболия като смъртта.
Но, ако наистина е така, ще отиде ли то в рая за животните? И как трябва да изглежда един рай само за кучета?
Твърде много въпроси без отговор. Мозъка ми и без това беше подут. Излязох от магазина с горчив вкус в устата, още по-объркана какво да правя и какво не. Имам ли смелостта да говоря с пича от ФБР, с когото Бобърт ми уговори среща? Вече казах всичко на Иън. Разтревожи ме алармата в къщата на Ванденберг. Ами, ако съм ги изложила на още по-голяма опасност?
Накратко, просто трябва да намеря семейството на г-н Ви. Освен това имах план. За съжаление, той ще трябва да изчака до вечерта. Г-н Ви имаше няколко семейни снимки, направени в една и съща хижа, а децата на снимките бяха на различна възраст. Това означава, че или самият г-н Ванденберг притежава хижата, или някой от неговите познати. Може би бандитите някак са разбрали за нея и сега държат цялото семейство там. Много удобно, нали? Няма съседи наоколо. Пълна изолация. Естествено укритие сред купчина дървета и храсти. И е лесно да наблюдаваш. Можеш да видиш от километри всеки, който приближава. Листата бяха почти напълно изпадали и въпреки, че официално зимата все още не беше настъпила, студът беше наистина зимен.
Като цяло, денят ми мина почти нормално. Освен ако, разбира се, тълпите жени с влюбени очи се вписват в понятието за нормално. Бяхме пълни до краен предел. Откакто отвори кафенето. Може би присъствието на Рейес да е успешно за бизнеса, но за мен лично – меко казано, не много. С други думи, със самия си външен вид той ме настъпваше по мазола. Е, или щеше, ако имах мазоли. Адски съм късметлийка, дявол да го вземе, че нямам мазоли.
– Суми – извиках, опитвайки се да привлека вниманието на готвача.
Наложи се спешно да обслужа седма маса, на която седяха бъдещи тийнейджърки, затова нямах търпение да се отърва от тях възможно най-скоро. Всеки път, когато погледнеха местната рок звезда, момичетата се кикотеха и обсъждаха изражението на лицето му с пълни подробности, от позицията на веждите му до нотката на усмивката. Какво означава този негов поглед? Обича ли да гледа филми? Играе ли видео игри? Харесва ли хората на тази конкретна маса?
Е, може би, ако Рейес беше детегледач.
Изкушавах се да го кажа на глас, но не исках да разбивам треперещите млади сърца. Още повече, че аз самата правех същото цяла сутрин. Гледах го тихо. Анализирах всеки ход. Чудех се дали ме харесва.
Трябваше да се справя с водещата след себе си последствия ситуация, възможно най-скоро. Подозирам, че последното нещо, което иска Рейес е да е обект на пълно разследване, защото някой неправилно е изтълкувал, подслушано признание в любов от десетгодишно момиче. Ако нещо, с един замах може да тръгне надолу, то това определено са подозренията за педофилия. Такива неща не свършват добре.
Излизайки от последната си фантазия, Суми най-накрая откъсна очи от Рейес, кимна и ми подаде правилните чинии.
Бързо ги занесох на масата, напълних няколко чаши и хукнах към склада за кетчуп, когато изведнъж се озовах почти лице в лице с една мъртва жена. Поточно, с една много ядосана мъртва жена.
– Къде беше? – Попита тя, приближавайки се с широки, агресивни крачки.
– Не се приближавай! – Изсъсках и заключих палци, защото не исках да се повтори вчерашното неуспешно представление.
– Спри! – Жената ме плесна по ръцете и дългата й червена коса се люшна безшумно. – Ракета е ужасно разстроен заради теб.
Явно Ракета е някакъв тип.
– Извинявай, кой? Чакай малко! – Втурнах се напред и хванах червенокосата за раменете. – Знаеш ли коя съм?
– Разбира се, че знам! Отне ми цяла вечност, за да намеря гадния ти задник. И какво, по дяволите, става с твоята светлина? Тя, по дяволите, е навсякъде! А Ракета не може да си намери място. Всички говорят и говорят за края на света. И, че ангелите са бесни. На теб, разбира се. И още нещо за Бога. Трябва да се върнеш и да го успокоиш.
– Да се върна? Къде? Откъде съм?
– Господи! Какво си направила?
Тъкмо щях да я разтърся, така че зъбите й да затракат, когато изведнъж зад нея се завихри непроницаема чернота. Отдръпнах се. Тъмнината израсна точно изпод пода, като зловеща мъгла. Защото, само зловеща мъгла може да бъде толкова страшна.
– Какъв е проблема? – Попита жената и се огледа, изненадана като мен. – Какво…
Не можа да довърши. Мракът покри устата й. Очите на червенокосата се разшириха и тя ме погледна, сякаш ме молеше за помощ.
Направих колеблива крачка напред, но черният дим погълна жената, преди да успея да направя нещо. И какво точно щях да направя? Какво точно можех да направя? Димът се изпари и жената изчезна.
– Не!
Втурнах се напред и започнах да я търся навсякъде. В кофата за мопа, зад рафтовете, под горчицата.
Какво, по дяволите, беше това? И защо кожата ми гореше, сякаш нещо страшно мощно и много, много ядосано я е обгоряло? Каквото и да беше, явно искаше да затвори устата на горката жена, която навярно и муха не би наранила. И всичко това, за да не ми каже коя съм и откъде идвам.
Седнах на сандъка. Ами, ако нещо ме държи тук? Ами, ако съм в капан, като някакъв затворник?
Когато се върнах в залата, нямаше къде да се изплюеш в моя сектор. Ерин и Франси вече се бяха включили да помогнат. Дикси дори беше извикала Шайла по-рано. Луис се притече на помощ, а Тиаго, готвачът от втората смяна, вече слагаше престилката.
– Какво за нея? – Попита ме Куки, минавайки покрай мен като размито петно.
Все още опитвайки се да разбера откъде идва зловещата мъгла, се обърнах към Рейес. От присъстващите само той беше единствения, на който от раменете му като наметало се стичаше черен дим.
Куки отново мина покрай мен:
– Говоря за блондинката на десета маса.
Вземайки поредната поръчка от гишето, хвърлих поглед към десета маса. Рейес готвеше и сякаш нямаше представа за зловещата мъгла в склада. Поне така изглеждаше отстрани.
– Какво й е? – Извиках в гърба на моята приятелка.
Когато се разделихме отново, като кораби в морето, Куки се забави достатъчно дълго, за да ми да каже:
– Мисля, че виждам известна прилика.
Изсумтях, макар, че звукът приличаше повече на клаксона на същия кораб в морето.
– Моля те! Тя изобщо не прилича на мен. Освен това рядко ходя, сякаш съм глътнала бастун.
– Тя не е глътнала никакъв бастун. – Куки погледна назад към блондинката и добави: – Е, може би не много дълъг.
Отидох до масата точно, когато блондинката сложи чантичката си “Louis Vuitton” на съседния стол. Най-вероятно я е купила от Скутер.
– Добре дошли в “Лагерен огън”.
Жената вдигна глава, погледна ме със сияещи очи и аз отчетливо почувствах как някаква надежда се излива от нея. И в мен пламна искра. Ами, ако Куки е права?
– Здравей – започна блондинката и се усмихна срамежливо. – Казвам се Джема.
– Аз съм Джейни.
И двете сякаш чакахме нещо, докато не ми просветна, че тази жена не може да ме познава. Ако ме познаваше, щеше да каже нещо, нали?
– Днес ще бъда твоята сервитьорка. Би ли желала нещо за пиене?
– Тук съм на почивка.
– Тогава добре дошла в Слийпи Холоу.
– Току що пристигнах. Трябваше да коригирам графика си.
– Ясно. – Разговорът бързо премина в областта на странното и необяснимото. – Фен ли си на историята?
– Каква история? – Попита блондинката, размахвайки боядисаните си мигли около сините си очи.
– “Легендата за Слийпи Холоу” от Уошингтон Ървинг.
Дори и с усилие не можеш да наречеш очите ми сини. Те са по-скоро златисто-кехлибарени.
– А, за това ли говориш! – Тя се засмя в ръката си и се прокашля. – Добре, разбира се! Аз съм голям фен на историята. Много голям. – Младата дама отново вдигна глава и ме погледна, и този път в очите й, освен надежда, имаше и още нещо. Нещо… топло. – А ти?
– Обичам тази история. – Всъщност нямам представа дали някога съм чела историята или просто съм гледала филми. Предполагам, ще трябва да посетя местната библиотека. – Не сме ли се срещали случайно преди?
– Трудно е да се каже. Но лицето ти ми изглежда познато.
Без никаква покана седнах срещу блондинката.
– Наистина? Разпознаваш ли ме?
Тя се наведе напред, всичките й пори излъчваха надежда.
– Не знам какво да кажа. А ти разпознаваш ли ме?
Примижах и се замислих, доколкото можех. Опитах се да пробия воала, който криеше десетилетия от живота ми, но не успях. След доблестни, но напразни усилия, аз поклатих глава от разочарование.
– Съжалявам. Аз имам…
Едва не изтърсих “амнезия”, но отдавна се научих, че е по-добре да не казвам на гостите за това. С новини като тази изведнъж спират да вярват, че мога да различа омлет от хамбургер. Изправих се, защото изведнъж ми просветна откъде може да ме познава блондинката. От новините. Сторила съм й се позната, защото ме е видяла по новините, когато ме снимаха, веднага след като се събудих на уличката.
– И ти ми изглеждаш позната. Очевидно всичко е свързано с чертите на лицето. Мога ли да ти донеса нещо за пиене?
Тя сякаш малко се сви.
– Разбира се. Студен чай.
– Веднага.
Отида до рафта с напитки и напълних една чаша с лед, когато изведнъж чух силно „Псссс!”. Пс-с-с-скал ми е само един човек. Засмях се и погледнах подалия се от шубера Луис. Той се огледа и после каза:
– Трябва да говоря с теб за днешния ден.
О, Свети Боже! Почти бях забравила. Днес е важен ден! И колко, мамка му, не навреме… Всички сме затънали до шията в работа, та да си играем и на фалшив обир.
– На четвърта маса трябва да се долее – каза Ерин презрително.
Да, тя не може да ме понася.
– Благодаря! – Отговорих й с широка усмивка и игриво оправих косата си, чудейки се как да й отмъкна телефона.
Въпреки, че не си спомням нищо от миналото си, почти съм сигурна, че не съм била джебчийка.
С Куки успяхме да преживеем обяда почти без наранявания. Вярно, успях да си спечеля смъртна заплаха от кикотещото се десетгодишно дете, което забеляза, че Рейес ме гледа, а Куки трябваше да плати поръчката на някакъв човек, когато той я обвини в тормоз. Кой да знае, че едно просто „Бихте ли искали да занесете парче от моя маслен пай у дома?“ може да се приеме като двусмислена метафора? Куки наистина беше изпекла пай. С маслен крем. И беше много горда с него.
Към два без петнадесет бях на нула. Поточно, моето енергийно ниво беше на нула. Заради безсънната нощ, пострада не само самочувствието ми относно външния ми вид, но и цветът на кожата ми. За щастие, изглежда Рейес изобщо не се притесняваше от външния ми вид. Поне аз не усетих никакво отвращение от негова страна.
Дойде и Бобърт, но нямах време да разменя дори дума с него. Ще трябва да го хвана по-късно и да му обясня всичко. Толкова бях разтърсена, че не можех да разбера как изобщо стоя на краката си. След като останаха петнадесет минути от смяната ми, реших да прекарам това време в нахлуване в нечий личен живот. Един проблем: за това беше необходимо да се върна в склада.
Минах покрай Рейес, който най-накрая си взе почивка. Кафенето не беше празно, но броят на клиентите намаля. Завъртях дръжката на вратата. Като извинение държах кутия с подправки, която взех от доставчика. Не, че наистина имах нужда от това извинение. Ако някой разбере за телефона, мога лесно да изиграя картата на невинността. Ще кажа, че горчицата ме е убедила. Точно в склада. Със свещ в ръка. Поне за нещо да ми помогне амнезията. Като цяло играта е печеливша, само че не помня да съм я играла някога.
Задържайки дъх, отворих вратата и надникнах в стаята, търсейки облаци черен дим. Наистина не исках да бъда засмукана в алтернативна реалност, където паяците са с размерите на слонове. Не забелязвайки облак дим, влязох в склада и затворих вратата след себе си. Чантичката на Ерин висеше точно на вратата на шкафчето й, което тя никога не заключваше. Ровейки из нея, най-накрая намерих телефона й.
Отвън се почука. Замръзнах и зачаках. Леко се свих в панталоните си. Когато никой не се появи, отключих телефона, благодарейки на небесата, че Ерин няма парола. Не беше трудно да намеря снимките – бяха под иконата с името “Снимки”. Прелистих ги и всяка беше по-лоша от предишната. На всяка имаше мъртва жена, изглеждаща страховито, като от най-страшния филм на ужасите. Белите очи светеха, а в беззъбата усмивка се показваха сив език и окървавени венци.
Натиснах бутона за заключване, слагайки край на това мъчение. Не исках да ги гледам повече. Но защо тази жена дебне семейството на Ерин? Доколкото знам, децата на Ерин са загинали в две различни къщи. Първото – в къщата на майка й, а второто – в къщата, в която са живели със съпруга й, преди да купят последната, в която живеят сега. Те сменяли местожителството си всеки път, когато бягали от смъртта, разбиваща сърцата им.
Не мога да си представя през какво е преминала. И как е преживяла всичко това?
Само от мисълта стаята се завъртя. За втори път през последните дни душата ме заболя от чувството, че съм загубила нещо безценно, а секунда по-късно се удавих в чиста паника, която ме лиши от възможността да дишам и се заби в гърлото ми с остри осколки.
Погледнах ръцете си, но в тях нямаше нищо. Бяха празни. И това беше погрешно. Усещах тежестта на тази празнота толкова ясно, като камък в гърлото си, който ме дърпаше все по-надолу. Давеше ме в океана на безсъзнанието. Останах без дъх. Някога имах нещо безценно, но забравих къде съм го оставила.
Забравих. Забравих. Забравих…
Моето безценно съкровище беше малко и крехко, но безкрайно силно! Спомням си, че се заклех да го защитавам. Беше като малък атом, който някой ден ще се раздели и ще предизвика ядрена реакция. Ще покрие целия свят с огън. Тя ще освободи психично болните и ще запали пламъка на революция, каквато човечеството никога не е виждало. Не помня къде го оставих. Къде го загубих.
Издрасках линолеума. Трябва да е тук някъде…
Не. Чакай малко. Това е просто сън. Сигурно пак сънувам нещо. Премигнах. Опитах се да се съсредоточа върху света около мен и да се вкопча в това, което се случва тук и сега.
Треперейки от глава до пети, все пак успях да изляза на повърхността на реалността. Повдигна ми се, жлъчка опари гърлото му. Опитах се да преглътна горчивината, но не успях. Превих се, кашляйки.
– Джейни?
Гласът на Куки сякаш отърси от мъките от мен.
– Това са глупости – задавих се аз.
Приятелката ми нахлу в стаята като вихрушка, седна до мен и попита с ужас:
– Какво стана?
– Нищо. Току-що изпуснах бутилка горчица.
– О, слънце…
Тя ме прегърна и аз си спомних, че Куки е ясновидка. Сигурно е разбрала всичко, много преди да изпусна лъжата, която току-що измислих. Провървя ми, че не искаше да избяга по-надалеч.
– Всичко е наред, наистина. Благодаря ти.
Когато се върнахме в залата, Франси седеше на масата срещу Рейес и флиртуваше безразсъдно, но всичките й усилия бяха напразни. Рейес сякаш сериозно мислеше за нещо. Главата му беше наведена, устните му оформяха твърда линия. Докато не минах покрай него.
– Какъв е проблема? – Попита той с остър глас.
Въпросът му ме изненада, но тонът му ме озадачи напълно.
– Няма проблем. Защо?
Франси запрехвърля поглед между мен и Рейес, опитвайки се да събере възможно най-много информация и да прецени дали представлявам заплаха.
– Както и да е – каза тя, явно стигайки до някакъв извод – той ме нарича Рижава. Можеш ли да си представиш? Все едно има право. Между другото, това е моят естествен цвят.
Рейес продължи да ме гледа и аз неистово исках да се стопя в прегръдките му.
– А ти какво мислиш? – Попита Франси, но нямах представа докъде е стигнала приказката й за Франси в страната на чудесата.
Тогава ми просветна, че въпросът изобщо не е предназначен за мен. За съжаление този, с когото говореше, не й обърна ни най-малко внимание.
Франси най-накрая прехапа устна и стана от масата.
– Вероятно ще се връщам на работа.
Стана ми жал за нея. Поточно, съжалявах я, докато тя се опита да ме превърне в солен стълб само с един поглед. По дяволите на клечка! Сега и двете ме мразят.
Е, поне Куки все още ме харесва.
– Само да знаеш – каза Кук, като погледна мобилния си телефон – мразя те.
Мамка му!
– За какво?
С мъка откъсвайки поглед от Рейес, последвах приятелката си до касата.
– За това. – Тя ми размаха стотачка под носа. – Някой е оставил сто долара бакшиш на масата ти.
– Не може да бъде! – Засиях, взех парите и погледнах банкнотата на светлината, за да видя истинска ли е или фалшива. – Аз съм богата! Сега мога да си купя телефон.
– И да ме заведеш на кино.
– Дадено.
– Или да ме заведеш на екскурзия до къщата, която искаше да видиш.
– Точно така – усмихнах се до уши. – Къщата на Рокфелер. Как ми се иска да я видя!
– Можеш да отидеш днес. Веднага след педикюра.
– Днес ще си правим педикюр ли?
– Да. Точно сега.
Засмяхме се и започнахме да разменяме металните накрайници за, така да се каже, истински хартиени. Куки свърши преди мен. Най-вече, защото непокорните ми очи се връщаха към Рейес на всеки няколко секунди.
– Можеш да го поканиш? – Предложи Куки.
– Къде? На педикюр?
– Момчетата също го обичат – засмя се тя.
– Тогава защо не поканиш Бобърт с нас?
– Добре казано. Отивам за якето си.
Аз също трябва да взема якето на Рейес, но първо да преброя бакшиша. Както се оказа, имам проблеми с математиката.
Стоях и се опитвах да си спомня колко четвъртинки преброих – десет или девет, когато изведнъж в кафенето влезе един човек, тръгна право към мен и ме блъсна отстрани с пистолет.
Свети рачешки пирожки! Пак забравих за “плана”!
– Отваряй. Живо.
Отново ме ръгна в ребрата с оръжието си и този път малко по-агресивно.
Погледнах момчето. Разбрахме се, всичко да изглежда истинско, а не да се чувства истинско. Навеждайки се към него, прошепнах:
– Успокой се. Трябва да изчакаме Луис.
А след това погледнах през морето от маси към мястото, където стоеше Луис и бършеше една освободила се маса. Огледах се и за Франси. Тя току-що излезе от склада и тръгна към нашата посока. Тайно вдигнах палци на Луис, като не пропуснах да извия рязко вежда.
Е, това е важен ден за Луис. Смятайте го за неговия звезден час. По някаква причина той само поклати глава. Решил е да се оттегли? Не е ли твърде късно?
– Няма да го повтарям, кучко. Отваряй шибаната каса.
Луис сякаш беше онемял, озадачен и развълнуван едновременно. По дяволите! Добре играеше!
През цялото това време той се опитваше да ми каже нещо само с устните си:
– Не е той… не знам…
Нямам представа какво казваше той, но едно нещо знаех със сигурност: трябва да забрави за мечтата си да стане рок звезда и да се занимава с актьорство. Защото играеше много убедително.
Може би, дори малко прекалено.
Луис сякаш се вкорени на мястото си, а братовчед му ме буташе твърде силно към касата. Изведнъж осъзнах, че планът отива по дяволите. Или пичът, който ме мушка в гърба с пистолета, изобщо не е братовчед на Луис, или му е братовчед, но пълен кретен, решил да използва добре времето си. По някаква причина клонях към първия вариант и сериозно се замислих как съм си позволила да бъда убедена да го направя. Не мога да си спомня кога преди съм била в такава нелепа ситуация, но самият сценарий ми се струваше болезнено познат, като стар пуловер или любими гащи.
В мен се надигна паника. Адреналинът нахлу в нервната ми система, и точно в този момент, на лицето на Луис се изписа спокойствие и решителност. Реши да рискува живота си. И неговия, и моя.
Изправяйки рамене, Луис стисна зъби и тръгна към нас с решителни, уверени стъпки. Всичко е ясно. Старателно е изпържил и изял здравия разум, заедно с мозъка, прокарвайки го с впечатляваща доза Кианти.
– Не мърдай! – Извика пичът, забелязвайки Луис и насочи пистолета към него.
Франси изпищя, когато осъзна какво се случва. Шайла покри устата си от ужас. А Луис продължи да върви, сякаш не виждаше, че се целят право в сърцето му. Е, това беше смел ход. И самоубийствен.
– Мърдай! – Излая към мен бандита, продължавайки да се цели в голямото, подобно на мечка същество, което вървеше към него.
Трябва да направя нещо, преди Луис да бъде убит. Но какво? О, да! Да дам на човека парите и той ще си тръгне. Добре, мога да го направя.
Взех ключа и отворих касата. Дикси е била ограбвана повече от веднъж, затова започнала да използва касови апарати, които се отварят с ключ.
Пичът ме хвана за косата и почти пъхна носа ми в чекмеджето за пари.
– Сложи парите в плик.
Преиграваш, копеле.
На гишето нямаше пликове, затова реших да взема една кутия за вкъщи. Крадецът изглежда нямаше нищо против. Започнах да слагам парите в кутията на цели купчини. Адреналинът ме нажежи. Над горната ми устна и под очите ми изби пот. И стана още по-горещо, когато чух сирени в далечината.
Някой се беше обадил в полицията и първата ми реакция беше страх за г-н Ви и семейството му. Ами, ако бандитите решат, че ченгетата идват за тях? Какво ще направят?
Оставаше около половината наличност. Едрите банкноти лежаха на самото дъно на чекмеджето. А Луис се приближаваше с всяка секунда.
– Хайде, ела по-близо, кучко – подигравателно му каза крадецът.
Лицето на Луис показваше такава решимост, че изпъшках на глас и започнах бързо да вадя пари от касата, за да мога по-скоро да се отърва от обирджията.
Щом приключих и затворих чекмеджето, прозвуча оглушителен изстрел и целият ми живот мина пред очите ми.