Глава 11
„Изоставили са ме още като бебе… да умра, разхлаждайки се в басейна.“
Надпис върху тениска
Поточно, целият изминал месец мина пред очите ми. И той беше пълен със съжаление за лошите решения. Например, все пак трябваше да изям ментовите бисквитки, които паднаха от масата у дома. Правилото, че бързо вдигнатото не се счита за паднало, важи само, когато наоколо има други хора. Никой не знаеше, че бисквитките стоят на пода повече от три секунди.
Въпреки това, не. Аз знам. Ще трябва някак си да живея с това и като цяло …
Премигнах. Присвих очи. Отново примигнах. Никой не помръдна. Никой не изкрещя и не се опита да избегне куршума. Честно казано, никой не направи нищо. Огледах се към океана от замръзнали лица. Хората изглеждаха като редица манекени на художествена изложба. В ушите ми звънеше. Явно от изстрела. Но звукът беше такъв, сякаш съм под вода.
И тогава дойде моментът на пълната яснота. Челюстта ми беше някъде на нивото на коленете ми. Спрях времето!
По дяволите! Да-а, аз съм пътешественик във времето!
От осъзнаването на този факт очите ми се затвориха, а когато се отвориха отново, в мислите ми се тълпяха всички прелести на този чудесен дар. Чудя се от кое време съм? Не мисля, че съм от древността, защото не използвам думи като “това” или “защото”, и използвам кафеварката от първия ден, сякаш е в ДНК-то ми.
Но определено съм пътешественик във времето! Дори знам условията. Квантова механика. Хиперпространство. Поточно съхранение.
Бях зашеметена!
Сега ми стана ясно защо никой не ме познава. Сигурно още не съм се родила!
Някак си се измъкнах от пръстите на разбойника и го огледах добре, за да запомня чертите на лицето му, в случай, че трябва да опиша това влечуго за съставянето на портрета му.
Около дулото на пистолета блестеше огнена светкавица, а куршумът висеше във въздуха на няколко сантиметра от него. Това, което се случваше, изглеждаше нереално. Мистериозно и неразбираемо.
Продължих напред, за да проуча пътя на полета. Куршумът трябваше да удари Луис право в сърцето. Съмнявам се, че истинския братовчед би застрелял собствения си братовчед, но какви бяха шансовете действително да бъдем ограбени в същия ден, в който планирахме фалшивия обир? Точно така. Шансовете са астрономически невъзможни. Мистериозни и неразбираеми. Явно съдбата е решила да ни изиграе номер.
За съжаление нямах идея какво да правя сега. Едва ли ще успея да спра куршума. Може обаче да не е необходимо. Погледнах зад Луис. Ако куршумът продължи по пътя си, никой няма да е наранен. Освен, ако прозорецът не се счупи и куршумът спре някъде в уличката. Но е по-добре, отколкото, ако достигне първоначалната си цел.
Добре. Би трябвало да проработи. Оставаше само някак да избутам Луис настрани. Застанах до него, сложих двете си ръце на месестото му рамо и го побутнах. Луис не помръдна нито на сантиметър. Явно всичко замръзва, когато спра времето, подчинявайки го на собствената ми воля.
Запирайки с пети в пода, опитах отново и Луис поддаде. Само малко, с някакъв нещастен сантиметър, но сега знаех, че все пак е възможно да го преместя.
Продължавах да го натискам с цялата си тежест, докато накрая го изместих от линията на огъня. В момента Луис беше на четиридесет и пет градуса към пода, така, че когато рестартирам времето, човекът ще си има проблеми. Вероятно ще се срине, но ще го преживея.
Чакай малко! Отново ми просветна и замръзнах. Как да рестартирам времето? Ами, ако не сработи? Ще заседна ли тук? Завинаги? Нима ми предстои да остарея и да умра в този безкраен цикъл от време? Трябва да гледам отново „Назад в бъдещето“, за да намеря някои улики, но дори това не можах да направя сега. В мен се надигна паника. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя.
Ако съм спряла времето, сигурна съм, че мога да го рестартирам. Едва ли е толкова трудно. Но първо, докато имах шанс, трябва да се направя нещо с разбойника. Свалих престилката си. Платът беше станал твърд, като парче пластмаса, но все още се огъваше, сякаш се противопоставяше на закона за гравитацията и всъщност на всеки закон, който ми идваше на ум.
Приближих се до крадеца, увих престилката си около главата му и я завързах на възел отзад. Когато времето се върне, ще бъде достатъчно, за да извади пича от играта поне за известно време. Издърпах пистолета от ръката му, пуснах го на пода по-близо до Луис. Тогава отстъпих няколко крачки назад, за да оценя резултатите от усилията си, доволно потърках ръце и се огледах, за да разбера как се справят тези, които бяха наблизо.
Останалите посетители изглеждаха уплашени до смърт. Спирането на времето ги беше хванало с отворени от писъци уста. Някои бяха замръзнали, без да имат време да се наведат напълно. Куки изглеждаше по-скоро озадачена, отколкото уплашена. Когато започна цялата тази каша, тя тъкмо записваше последната си поръчка в тефтера.
За моя изненада Ерин стоеше наблизо като принцеса-воин. Челюстите й бяха здраво стиснати. Краката й леко раздалечени. Ръцете й, стиснати в юмруци. Изглеждаше така, сякаш лично щеше да срита задника на обирджията. В мен пламна нещо подобно на възхищение. Някакво другарство или нещо подобно. И изведнъж пожелах да бъда приятелка с нея. Не в смисъл да си сплитаме косите, а да я закрия от свирепи врагове. Всеки, който се изправя толкова решително пред опасността, заслужава да бъде разгледан внимателно.
Шайла, мъничката горска нимфа, с маска на шок на лицето, беше застанала зад тезгяха и притискаше ръка към устата си. Крещеше. И как няма! Любовта на живота й беше в сериозна опасност. И аз бих крещяла. С цяло гърло.
Говорейки за любов…
Отидох до Рейес, който беше замръзнал на масата, свил строго вежди. В красивите му кафяви очи блестеше ярост.
Е, това е моят шанс. Седнах на ръба на дивана. Пъхнах един непокорен, тъмен кичур зад ухото му. Прокарах кокалчетата си по почернялата му буза. После се наведох и положих лека целувка върху чувствените му устни.
– Обичам те от хиляда години – прошепнах, защото изглеждаше истина.
В която вярвах с цялото си сърце. Бях толкова привлечена от него, че чак ме болеше. Оставаше само да се моля някой ден да забрави бившата си.
Не. Не трябва. Единственото нещо, за което трябва да се моля е той да бъде щастлив. Няма значение с кого ще остане накрая. Ако Рейес я обича, ако е толкова отдаден на бившата си, значи заслужава да бъде с нея. При условие, разбира се, че и тя го обича.
В далечината се чу тътен и аз се обърнах към звука. Земята трепереше под краката ни, сякаш с пълна скорост ни приближаваше влак. И не просто се приближаваше, а набираше скорост, явно с намерението да се блъсне в кафенето. След бърз поглед наоколо се уверих, че влак няма, само ревът ставаше все по-силен и по-силен. Обърнах се към Рейес… , но той го нямаше.
Зашеметена, приземих задника си на дивана. Никой друг не беше помръднал, а Рейес взе и изчезна.
Ревът ставаше все по-силен и вече отекваше в гърдите ми. Няколко мига преди влакът да ме връхлети, тоест, преди времето(да, беше гърмящото време!) да се върне на мястото си, отново видях крилатото същество. В блясъка на великолепните бели и черни, в долния край пера се появи мъж. Зашеметяващ мъж с тъмна коса, много ядосано лице и меч в ръка.
Отдръпнах се, когато се приближи към мен толкова решително, колкото решително се приближаваше към крадеца Луис. Идвайки по-близо, той вдигна меча си и писък се изтръгна от гърлото ми.
Вдигнах ръка, за да парирам удара, въпреки, че бях сигурна, че всичко ще приключи с отрязването на ръката ми. Но това беше чист рефлекс. Автоматична реакция на факта, че някой иска да ме разчлени.
За част от секундата преди мечът да се придвижи надолу, черен дим -същият, който бях виждала в склада -се появи и се завихри около крилатото същество. Около ангела. Сигурно е ангел.
Ангелът спусна меча си, а след това и главата си, без да откъсва очи от дима. Стисна по-здраво дръжката на меча си и изведнъж, напълно ошашавяйки ме, заговори.
Странният език имаше богати гласни и меки съгласни, а самият език беше древен, хармоничен и чист.
– Разкрий се – нареди ангелът и по някаква причина фактът, че разбирам неземния език, се изгуби сред боклука, царуващ наоколо.
И без да мисли да изпълни заповедта, черната мъгла продължи да расте, докато не скри напълно ангела от мен. Но дори в оглушителния рев чух сблъсъка на мечовете. Преди да успея да разбера какво става, усетих как влакът се блъсна в мен. Тоест, времето. И ме притисна с такава сила, сякаш бях скочила от скала и паднала с главата надолу в ледената вода. Поех си дъх, но в последния момент се сетих, че трябва да застана близо до разбойника, и се втурнах през събуждащото се време. Отначало движенията ми бяха бавни, но бързо се ускоряваха. И в секундата, в която застанах на мястото си, времето се върна напълно.
Куршумът прониза стъклото, но прозорецът не се счупи, въпреки, че се образува сериозна дупка, която сега ще трябва да се закрие по някакъв начин.
Загубил равновесие, Луис падна назад на пода. През цялото това време обаче погледът му беше прикован към пистолета, който някак магически се появи наблизо. Извъртайки се настрани, Луис стисна здраво оръжието.
Отчаяно опитвайки да се отърве от воала на лицето си, разбойникът с почти комичен жест скъса престилката и се огледа за пистолета, който вече беше насочен точно към него.
– Лягайте! – Извика Луис и всички в кафенето се проснаха на пода.
Всички, с изключение на крадеца, който стоеше в пълен шок и явно изобщо не разбираше какво се случва.
Отстъпих назад, а Луис, напротив, напред.
– Коленичи, мамка му – заповяда той с непривично заплашителен тон.
Шайла се втурна към нас, но спря навреме, за да не пречи на Луис. Разбрал, че няма избор, разбойникът вдигна недоумяващо ръце и бавно коленичи.
Обаче грешах. Някои все още не бяха легнали на пода. Ерин, Шайла и Рейес.
Рейес!
Той беше там, където го видях за последно. Седеше в същата позиция. Със същото строго изражение. Докато го гледах, мускулите му се напрегнаха. Стисна зъби и сви юмруци. После свали ръката си и я притисна към себе си. И тогава ме удари. Той е ранен! По ризата, близо до ребрата му имаше петно от кръв.
Задъхвайки се, щях да се втурна към него, но изражението му стана още по-сурово. Стана от масата и излезе през задната врата. Наистина исках да хукна след него, да разбера как е и какво се е случило, но не можех да се вдигна и да оставя Луис сам да се оправи с обирджията.
Сирените завиха по-близо и аз се подготвих за това, което предстоеше. Ченгета. Снимачни екипи от местните новини. Разни зяпачи. Не обичам да съм в центъра на вниманието, затова бавно потънах в един стол и отчаяно съжалявах, че не мога да стана невидима. Би било хубаво, ако цялата слава отиде при Луис, а мен ме оставят на мира.
Два часа по-късно ченгетата взеха показания от всички, арестуваха стрелеца и поздравиха, и се скараха на Луис за неговата смелост и упоритост. Ако не бях спряла времето, той можеше да умре.
Но наистина ли спрях времето?
Може би изобщо не съм допринесла за това как завърши всичко. И Рейес, очевидно, не е толкова обикновен, колкото изглежда на пръв поглед. Дори за моето леко свръхестествено око.
Той успя да избегне разговора с ченгетата. Освен мен и Франси, никой не можа да каже със сигурност дали е бил в залата в този момент или не. А Франси, слава богу, мълчеше. Трябва да й се дадат поощрителни точки за това. Вярно, не много. Може би три ще са достатъчни.
Докато разпитваха всички, с Куки седнахме до Бобърт, който долетя веднага след случилото се. Без съмнение Кук беше изключително развълнувана, но се държеше по-добре от очакваното. Изглежда, че се интересуваше повече от мен, отколкото от себе си. Ако се замисля обаче, веднага щом Бобърт се убеди, че всичко с жена му е наред, той също започна да се тревожи за мен.
Искаше ми се да попитам за човека от ФБР, но не посмях да го спомена, когато стаята е пълна с ченгета, включително и Иън. Вярно, той не ми каза нито дума, така, че все пак имаше и нещо хубаво в царуващия кошмар. Кой да си помисли!
Хаосът, последвал инцидента, можеше да съперничи на внезапно посещение на президента. Улиците бяха блокирани. Колите се претърсваха. Вярно, нямах идея защо. Снимачните екипи бяха пръснати по периметъра. Всички в радиус от осем километра бяха усърдно разпитани.
– Все още трябва да отидем до онази къща.
Погледнах към Куки.
– Коя къща?
– Която искаше да видиш. Но само, ако желанието ти не се е изпарило.
Опиташе се да ме разсее, за да не изпадна в нова депресия и да не започна отново да се самолекувам чрез самонараняване.
– Ами, тогава да се махаме оттук. Между другото, днес ще си правим педикюр – добавих аз с подканващ тон, като лукаво погледнах Бобърт. – Давам си зъба, че искаш да дойдеш с нас.
– Давам си зъба, че не искам ни най-малко – отвърна той, копирайки гласа ми, след което се наведе по-близо и ме хвана за ръката. – Джейни, ако имаш нужда от нещо… – Без да довърши, той пъхна малко парче хартия в дланта ми, бързо стисна ръката ми, изправи се и се протегна. – Забавлявайте се, момичета.
Гледахме го как си тръгва и тогава отпуснах глава на рамото на Куки.
– Харесвам го.
– И аз – каза приятелката й.
Изведнъж гласът на Франси се вряза в мислите му.
– Рейес! Ти… всичко наред ли е?
Рейес мина покрай нея, не обърна внимание на мрачния Иън и тръгна право към мен. Е, този път поне не изглеждаше ядосан.
– Как си?
– Връщам се веднага – казах на Куки и сграбчих го за подгъва на тениската му, отвличайки го от убийствените погледи на Иън Джефрис.
Щом се оказахме в относително свободен от ченгета район, протегнах ръка към хълбока на Рейес, където ризата му беше напоена с кръв.
Той не възрази, когато нежно го докоснах. А аз и не исках да бъда груба. Просто исках да знае, че ще го разпитвам. Рейес не помръдна, но се взря в мен толкова напрегнато, както кобрата се взира в плячката си.
– Трябва да задам тези въпроси. Добре ли си? И какво, по дяволите, се случи тук?
– Ти и твоят приятел предотвратихте обир.
– И само толкова?
– Нищо друго не видях.
Самото му присъствие сякаш ме съкрушаваше. Рейес беше успял да си вземе душ, да се преоблече и, съдейки по усещанията, да превърже раната си.
Спомних си какво му казах, когато времето спря, наведех глава смутено и зарових с върха на ботуша си в цокъла на стената.
– Съвсем нищо? Може би си чул нещо?
– Например?
Ръката ми все още беше върху него, въпреки, че се опитвах да не го нараня. Изведнъж той протегна ръка и закачи пръст около гайката на колана на дънките ми. Жестът изглеждаше естествен и познат. И беше толкова приятно да стоя до него, сякаш от самата му близост отчупените парчета от мен се събираха в едно цяло. Изглеждаше, като, че си говорим така всеки ден. Много, много години. И дори горящата ярост на Иън не можеше да проникне в топлината, която ми даваше Рейес.
Той се наведе леко към мен и аз автоматично се наведох още по-близо.
– Какво трябваше да чуя? – Напомни той.
– Ами-и… Нищо. Всичко това са глупости. – Погледнах го отдолу нагоре, сякаш се моля за нещо. – Но видях кръв. – Много внимателно прокарах пръста си по ръба на превръзката точно през тениската. – Какво стана?
Можеше ли да се бие с този ангел? И как да го побера в главата си? Всъщност Рейес не се разхожда из града с меч на колана. Но ставаше все по-трудно да отричам факта, че около г-н Фароу цари пълен мрак. Мракът струеше от раменете му, събираше се на талази под краката му и беше точно като черния дим, в който изчезна жената в склада, и който попречи на ангела да ме накълца на винегрет.
Имах повече от достатъчно въпроси. Но може би най-важното е защо един ангел, небесно създание, се опита да ме убие? Това по всякакъв начин е грешно!
– Моля те, кажи ми какво се случи.
Ъгълът на красивата уста леко се повдигна.
– Ти първа.
Спуснах ръка и отстъпих назад. Нима мога да му кажа нещо? Досега имаше шанс покривът ми да се отвори. И нямах ни най-малко желание да прекарам остатъка от живота си в психиатрична болница, пиейки коктейли от психотропни лекарства всеки ден.
Рейес пусна гайката на колана ми, повдигна лицето ми, но не каза нищо. Просто ме гледаше, сякаш ме изучаваше цялата. После леко прокара пръст по устните ми, предизвиквайки милиарди гладни земетресения вътре в мен.
– Рейес…
– Това е местопрестъпление – изръмжа Иън, дошъл от нищото, чиято ръка по някаква причина лежеше върху пистолета, закрепен за колана му.
Веднага изтрезнях. Рейес сведе ръка, но дори не погледна Иън, сякаш знаеше, че това ще го вбеси още повече. Рейес можеше да се сбие, да го псува, дори да го нападне. Обаче, нищо не ядосва повече хората като Иън от това, че са напълно игнорирани.
И се получи! Със светкавична скорост в Иън пламна ослепителна ярост. Но Рейес или не знаеше за това, или не му пукаше.
– Ако не участвате в разследването, трябва да напуснете.
Франси също ни наблюдаваше. Въпреки, че сега всички ни гледаха, включително Дикси. Тя беше в банката по време на обира и се беше върнала не в кафене, а в океан от мигащи светлини, светкавици и полицаи. Вероятно това не я направи особено щастлива.
– Полицай, той работи тук – намеси се шефката. – Помолих го да ми помогне с кашоните в склада.
Иън се приближи до Рейес.
– Е, ами помагай.
– Благодаря – измърмори Дикси и дръпна Рейес за ризата.
Той ми намигна и последва развълнуваната жена. Дикси искрено се тревожеше за него, макар че той дори не беше много притеснен.
Докато преживявах намигването, Иън се приближи и ме погледна с кучешки очи, пълни с надежда. Вероятно си мислеше, че когато хаосът се разсее, ще падна в прегръдките му с облекчение, ще бъда благодарна, че е дошъл в почивния си ден, за да разбере как съм, и ще спра да отричам, че му дължа живота си, въпреки че е пълен психо.
– Съжалявам – измърморих и се отдалечих от него.
Исках да знам дали случилото се е повлияло на Франси. Ако не й пукаше за Луис, един от най-смелите мъже, които познавах (по-точно, по принцип само него познавах), тогава нямаше да има и никаква симпатия. Не можеш да принудиш някого да те обича. Иън е живото доказателство за това. Но ако Франси не вижда отвъд носа си, тя така или иначе не заслужава Луис.
– Как ти се стори Луис днес? – Попитах Франси, която стоеше до рафта с напитки и пишеше на телефона си. – Постъпи смело, нали?
– Моля те! – Отговори тя. – Знам какво си мислиш. Нищо не се е променило. – Франси се усмихна широко. Честно казано, усмивката е това, от което се нуждаеше. И преди да си тръгне, тя прошепна: – Играта продължава, твар.
Еха! Изглежда, че вече сме врагове. Ами, всяко момиче в живота се нуждае от хармоничен баланс на добро и зло. В противен случай ще спрем да ценим малките неща. И ако Франси смята, че може да измъкне Рейес от ръцете ми, тогава играта наистина продължава. Дори и да не мога да се боря с призрака на изгубената любов, който преследва Рейес ден и нощ, мога да се бия с червенокосата мадама, която се интересува повече от състоянието на косата си, отколкото от околната среда, и не ме интересува, че е с десет сантиметра по-висока.
Като говорим за смелост. Реших да опитам късмета си с Ерин. Не сме си говорили от погрома, но все още се възхищавах на начина, по който се държа пред пича с пистолета. Връзката ни не се получава, но нищо не събира хората така, както една обща трагедия.
Усмихвайки се плахо, отидох до Ерин.
– Дори не си го помисляй – каза тя, преди дори да успея да кажа и дума, и си тръгна, завъртайки предизвикателно очи.
Въздъхнах тихо. Може би ще са необходими две трагедии.
Сега трябва да разбера как се справя Луис. Намерих го да седи на креватчето в склада. Ядосаната, мъничка Шайла обработваше подутия му лакът, който ударил, падайки на пода.
– Надявам се да ти падне ръката – каза Шайла, чиято силна страна видях за първи път.
Луис я погледна така, че аз направо повярвах: няма нищо невъзможно. Оказа се, че той е изумен до сърце. Замръзнах от шок. Наистина ли беше необходимо да премине през такъв кошмар, за да види най-накрая светлината? Кой би си помислил, нали?
Можех само да се надявам, че Луис не е закъснял. Защото на пръв поглед Шайла беше просто бясна.
Сълзи блестяха в светлосините, почти прозрачни очи. Добавете към това мъничък нос с лунички и устни във формата на лък, и имате перфектния приказен вид. Шайла е с около половин метър по-ниска от Луис, но това само ще направи двойката им по-чаровна. Виждах какво прекрасно бъдеще ги очаква.
– Искаш ръката ми да падне? – Попита Луис и трепна, когато тя шляпна пакет с лед върху лакътя му.
Е, или прибързах със заключенията си.
– Защо? Тогава няма да мога да свиря. А “Freaky Breakaway” е за никъде без мен.
Шайла се обърна и се отдалечи. Гневът й озари стаята. Поне за мен. Връщайки се при Луис, тя го удари по рамото с кукленския си юмрук.
– Ох! – Той потърка удареното място, макар, че изглежда не го заболя.
Напълно объркан, Луис все пак беше безнадеждно заинтригуван.
Шайла го удари отново. И след това и още, и още. Но някакси не беше истинско. Сякаш имаше нужда да излее гнева си и чувството на пълна безпомощност върху някого.
Луис вдигна ръка, за да я спре и реши да се извини:
– Можех да умра днес.
Напразно го каза. Сълзи се стичаха по бузите на Шайла. Отблъсквайки ръката му, тя отново го удари. И беше толкова разстроена, че усещах емоциите почти като докосване.
И изведнъж, изненадвайки дори самия себе си, Луис скочи на крака и грубо я сграбчи в ръцете си. Първоначално Шайла се опита да се отдръпне, но след това зарови нос в гърдите му и го прегърна силно с двете си ръце. Тънките й рамене трепереха, когато Луис започна да целува горната част на главата й.
За да не разваля прекрасния миг с ритуалния танц на размахване на ръце и крясъци, се отдръпнах, въпреки, че страшно исках да отпразнувам победата. Е, ще трябва да се примиря. Победата си е победа, колкото и малка да е.
Дикси, гадната уличница, наистина натовари Рейес с много работа. В момента той чистеше офиса й и аз се притеснявах за раната му. За тъмнината му. За целувката, на която се реших, когато времето спря. Замръзна ли той заедно с всички останали? Или всичко беше просто игра? Ще умра, ако е така, за Бога. Ще пропълзя под масата и ще изсъхна там. Признах му любовта си. Казах, че го обичам от хиляда години. Не можете да си представите по-позорно нещо.
Както и да е. Наистина имам нужда от нещо като моминско парти. Куки ще ме разбере. В крайна сметка тя е ясновидка. Със сигурност мога да й разкажа за моите… „таланти“. И тя ще ме посъветва какво да правя. С г-н Ви. Със семейството му. С Рейес.
Имам предвид, разбира се, знам какво искам да правя с Рейес, но Куки може да знае кой всъщност е той.
Само да не е олицетворение на злото! Моля те, моля те, моля те!
Слава богу, ченгетата не взеха съвета ми като доказателство. Събрах дневните си приходи, за да разбера колко мога да похарча и колко трябва да спестя(телефонът няма да се купи сам), и сред малките сметки намерих тази стотачка. Изваждайки я, мислех да я разваля, но изведнъж забелязах, че нещо пише на обратната й страна. Някой е написал нещо на моята стотачка с молив – толкова леко, че едва го видях. Дори се наложи да приближа банкнотата до прозореца, през който отново се изливаше слънчева светлина.
На стотачката имаше фраза на френски: „Je t’ai aimée pendant mille et un. Р.”
Замръзнах. Препрочитах написаното отново и отново. „Je t’ai aimée pendant mille et un. Р.”
– Обичам те повече от хиляда години. Р.
Обърнах се и се втурнах към офиса на Дикси, но там нямаше никой.